Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Епилог
Градът на лъжата

Певецът на сцената провлачено довършваше последните думи на песента. В малката претъпкана апаратна, разположена високо над огромната зала, се чувстваше оживлението, предизвикано от тихото подлудяване на телевизионния екип в такива моменти. Защото те не предаваха обикновена телевизионна програма. Бяха включили на живо върховния миг в киното — връчването на наградите „Оскар“ на Националната филмова академия.

Щом певецът свърши, избухнаха аплодисменти. Той се поклони изискано на публиката, докато дежурната усмивка прикриваше яда му. Оркестърът бе осакатил аранжимента и бе обезличил най-силните моменти от изпълнението му.

От микрофоните в апаратната проехтя глас:

— Две минути. Пауза за реклами и предаване от студиото.

— Коя песен беше тази? — попита режисьорът.

— Втората — отвърна някой. — Не, третата.

— Нищо не струва — сбърчи нос режисьорът. — Какво следва?

— Наградата за най-добър сценарий. В момента представяме номинираните.

Режисьорът погледна към екраните на сцената. Всеки един от петте централни екрана показваше различни хора — четирима мъже и една жена. Мъжете, облечени в официалните си смокинги, изглеждаха нервни. Жената сякаш не съзнаваше онова, което ставаше около нея. Очите й бяха полупритворени, устните й — леко раздалечени, а главата й едва доловимо се поклащаше, все едно слушаше някаква музика вътре в себе си.

— Момичето е дрогирано — каза режисьорът.

— Но е красиво — отвърна му някакъв глас.

Рекламата беше към края си. В момента, в който свърши, насочиха камерите към водещото церемонията конферансие, което се завръщаше на сцената. Режисьорът включи камера в близък план на конферансието, после показа в среден план двете звезди — млад мъж и жена, които приближаваха към сцената под аплодисментите на публиката. Ръкопляскането постепенно утихнаха, когато те започнаха да четат списъка на номинираните.

Щом чуеха имената си, мъжете напразно се опитваха да изглеждат равнодушни, а жената все още се рееше в друг свят.

С обичайната церемониалност бе изваден пликът и отворен тържествено.

— Наградата за най-добър сценарий се дава на… — младият актьор направи пауза преди драматичния момент. Погледна към дамата до себе си.

Тя извади листа с името и изведнъж гласът й стана дрезгав от вълнение:

— Госпожица Джерили Рандал за „Добрите момичета отиват в Ада“!

Режисьорът веднага превключи и показа жената. Отначало съобщението сякаш не достигна до съзнанието й. Очите й се отвориха, устните се разтеглиха в усмивка и тя започна да се надига от мястото си. Друга камера я проследи, докато вървеше по пътеката между редовете към сцената. Малко след като изкачи няколкото стъпала и се обърна с лице към публиката, я показаха в пълен ръст.

— Боже господи! — наруши един глас неочаквано настъпилата тишина в апаратната. — Та тя е само по цици и котенце под тази рокля.

— Искаш ли да дам в близък план лицето й? — попита асистент–режисьорът.

— В никакъв случай — отговори режисьорът. — Остави простаците да се порадват.

На сцената жената притисна „Оскара“ към себе си и пристъпи към микрофона. Премигна, за да преглътне напиращите в очите й сълзи, после ги отвори — чисти и блестящи.

— Дами и господа от академията… — Гласът й бе тих, но се долавяше ясно. — Ако ви кажа, че не съм развълнувана и щастлива в този момент, ще ви излъжа. Това е нещо, което всеки писател вижда само в най-съкровените си мечти.

Тя спря за миг, докато аплодисментите утихнат.

— Все пак у мен се прокрадва съмнение и чувство на тъга. Дали спечелих тази награда като писателка или като жена? Знам, че в съзнанието на всеки един от четиримата господа, които бяха предложени за наградата заедно с мен, такова съмнение нямаше да се породи, ако бяха спечелили. Но пък единственото, което те е трябвало да правят, е да напишат сценариите си. Не е трябвало да чукат всеки от екипа на филма, с изключение на реквизитора, за да успеят.

Откъм публиката се дочу одобрителен рев, а в апаратната настъпи истинска паника.

— Преминете на запис — нареди режисьорът. — Почакайте пет секунди. — Беше се надигнал иззад пулта и вторачено оглеждаше залата през малкия прозорец. — Дайте ми реакцията на публиката — изкрещя той. — Долу всички са полудели!

На малкия екран се показаха снимки от публиката. Някои жени бяха станали на крака, ръкопляскаха и насърчително крещяха:

— Браво, Джерили! Кажи им го, Джерили! — Камерата даде отблизо един облечен в смокинг мъж, който отчаяно се опитваше да накара жената, с която бе дошъл на церемонията, да седне. Режисьорът върна картината към Джерили и отново пусна в ефир гласа й.

— Нямам намерение да пренебрегна обичая да се благодари на хората, които направиха възможно да спечеля тази награда. Затова на първо място благодаря на импресариото си, който ми каза, че единственото, което има значение, е филмът да бъде направен. Може би ще се успокои, ако му кажа, че не ми се наложи да се покатеря на кръста и да чукам Исус Христос. Наложи ми се само да се покатеря върху члена на продуцента, да излижа задника на изпълнителя на главната роля и да изям котенцето на жената на режисьора. Благодаря на всички тях. Може би наистина всичко стана възможно благодарение на тях.

— Боже милостиви! — прошепна режисьорът. Шумът в залата започна да утихва заедно с думите на Джерили. — Прекъснете звука от микрофоните в залата — нареди той.

Гласът й се носеше над тълпата:

— … И накрая, но не на последно място, искам да изразя благодарността си към колегите от академията, които ме избраха за символ на жената писателка. В тяхна чест ще ви покажа картината, която нарисувах специално за тях.

Тя се усмихна мило, а ръката й се протегна отзад към врата й. Изведнъж роклята се свлече по тялото й. Тя стоеше неподвижно на сцената, върху голото й тяло бе изрисувана в златно статуетката „Оскар“ с главата надолу. Рисунката покриваше гърдите и стомаха й, а плоската глава на познатата на всички статуетка чезнеше в окосмяването на венериния й хълм.

В залата настъпи хаос. Публиката се изправи на крака, гледаше я зашеметена, приветстваше я и започна да дюдюка, когато иззад кулисите изтичаха няколко мъже и заобиколиха Джерили от всички страни. Един от тях метна върху нея някаква дреха. Тя презрително я отметна и достойно напусна сцената, както си беше гола.

На лицето на режисьора бе изписано замаяно щастливо изражение, когато на екрана отново пуснаха рекламите.

— Наградите „Оскар“ никога няма да са същите след това, което се случи.

— Мислите ли, че са ни оставили в ефир? — попита го някой.

— Надявам се — отвърна той. — Ще е срамота, ако на истината не бъде дадена същата възможност да бъде чута, каквато на лъжата.

 

 

Колата се изкачи на възвишението и спря пред къщата. Джерили се наведе през седалката и целуна мъжа по бузата.

— Моят приятел, детектив Милстейн. Детектив Милстейн, мой приятелю. Ти имаш способността да се появяваш точно когато си ми най-необходим.

Той се усмихна.

— Бях близо до театъра. Гледах програмата в един бар, когато ти излезе на сцената.

— Радвам се. — Джерили слезе от колата. — Но съм напълно скапана. Направо ще си легна.

— Ще се оправиш ли?

— Не се притеснявай, добре съм. Можеш да се върнеш на работа.

— Добре.

— Целуни Сюзан и бебето от мен.

Той кимна и я проследи с поглед как се прибира в къщата, преди да направи обратен завой и да се спусне надолу по възвишението.

Когато тя влезе, телефонът започна да звъни. Беше майка й.

— Този път ти наистина успя, Джерили. Никога вече няма да мога да ходя с вдигната глава в този град.

— О, майко… — Телефонът заглъхна в ръката й. Майка й бе затворила. Джерили тъкмо затвори и телефонът отново иззвъня.

Този път бе импресариото й.

— Блестящ номер да събереш популярност — изхили се доволно той. — Никога през всичките години, откакто съм в бизнеса, не съм виждал някой да стане звезда за една вечер.

— Това не беше номер.

— Какво значение има? — попита импресариото. — Ела утре в кабинета ми. Получих най-малко пет твърди предложения и ти можеш сама да определиш цената, която искаш.

— О, майната ти — изруга тя и затвори телефона. Той отново започна да звъни, но този път тя не отговори. Вместо това вдигна слушалката, натисна вилката, за да прекъсне обаждането, и после остави слушалката отворена.

Влезе в спалнята и си намери цигара с марихуана. Запали я и се запъти към входната врата. Излезе навън. Нощта бе топла и ясна. Тя седна на стълбата отпред и се загледа към града. Изведнъж погледът й започна да се замъглява.

Седеше на най-горното стъпало и плачеше. А в подножието на хълма, под нея, през сълзите й проблясваха многоцветните светлини на Лос Анжелис.

Край
Читателите на „Самотната лейди“ са прочели и: