Харолд Робинс
Самотната лейди (12)

12

— Ти, с твоите шибани колежански маниери! — мърмореше Джак, докато хвърляше безразборно дрехите си в очукания куфар.

Фред запали цигара, без да отговори.

Джак се изправи.

— По-добре си събирай партакешите. Шефът каза до обед да сме изчезнали.

Фред стана.

— Излизам навън — каза той. Когато се озова пред вратата, премигна срещу силното сутрешно слънце, което огряваше ясното небе. Очертаваше се ужасно горещ ден. Пресече паркинга по посока към плажа и хвърли поглед към пролива.

Водата проблясваше синьо-зелена, малки вълни с гребени от бяла пяна се разбиваха в пясъка на пустия плаж. Фред свали обувките си, нави си крачолите до коленете и с обувки в едната ръка започна се разхожда по брега. Вдиша дълбоко чистия океански въздух. Джак беше прав. Светът беше чудесен — стига да си бял. Нямаше нищо общо с живота в Харлем.

От онази нощ бе минало по-малко от седмица. Първия ден всичко беше спокойно. Джерили не дойде на работа, нито Уолт, нито приятелите му се появиха в клуба. Дори Мариан Дейли не бе забелязана. После неочаквано същия следобед започнаха да се разпространяват слуховете.

Едно от момчетата, което бе ходило у Уолтър Торнтън, беше завършило приключението си в болницата в Джеферсън, на около трийсет мили от Порт Клеър. Беше със счупена ябълчна и раздробена челюстна кост, бяха пострадали и няколко от ребрата му. Случаят бе регистриран като злополука вследствие на лошо падане. Може би никой нямаше да обърне внимание, ако Уолт също нямаше синини и наранявания. А това бе достатъчно, за да се породят въпроси.

Междувременно майката на Мариан Дейли звъня до късно вечерта на приятелите на дъщеря си в града. Мариан не се прибра през нощта и в ранните утринни часове майка й вече започна да се тревожи. Тя успя да научи, че дъщеря й вероятно е отишла у Уолт, и тъй като номерът не отговаряше, реши да отиде дотам с колата си.

Никой не й отвори вратата, но когато майката на Мариан установи, че не е заключена, влезе направо. На долния етаж не намери никого и излезе през плъзгащите се врати към басейна. Там цареше пълна бъркотия — преобърнати столове и счупени бутилки. Тя огледа обстановката, после се върна в къщата и вдигна телефонната слушалка, за да се обади в полицията. В този момент чу звук откъм една от спалните.

Изкачи се по стълбите и точно тогава видя Мариан да излиза от една от стаите. Беше съвсем гола. Двете застанаха и се гледаха една друга, застинали от изненада, а на прага на стаята зад дъщеря й се появи някакво момче, което тя не познаваше. То също беше голо.

Госпожа Дейли се окопити първа.

— Вземи си дрехите, Мариан, и тръгвай с мен. — След това се обърна и отиде в колата, без да чака отговор.

След няколко минути Мариан излезе от къщата и безмълвно се качи в колата на предната седалка до майка си. Без да каже и дума, майка й запали двигателя и излезе от алеята. Заговори едва когато поеха по улицата.

— Този път наистина го направи, Мариан. Когато баща ти разбере, нямам думи какво ще ти се случи.

Мариан се разплака. Трябваха й само две минути, за да издрънка версията си за случилото се. Майка й не я прекъсна. Когато свърши, тя я погледна.

— Та казваш, че Джерили е дошла с теб?

— Да — бързо отговори Мариан. — Отидохме само да поплуваме. После неочаквано се появиха Бърни и Фред. Стигна се до ужасно сбиване и те отведоха Джерили със себе си.

— Къде са Уолт и другото момче? — попита майка й.

— Нараниха го лошо и Уолт го закара в болницата в Джеферсън — обясни Мариан.

— А защо и негърът е бил там? — попита г-жа Дейли.

— Не знам — отново бързо отговори Мариан. — Джерили обаче е много близка с него. В клуба винаги са заедно.

Госпожа Дейли сви устни.

— Казах на господин Коркоран още когато ги нае, че на негри не може да се вярва. Те нямат уважение към хората.

— Какво ще кажеш на татко? — попита Мариан боязливо.

— Още не съм решила — отвърна майка й. — Той ще полудее, ако разбере, че там е имало и негър и те е видял в този вид. По-добре първо да поговоря с майката на Джерили и да разбера знае ли тя какво върши дъщеря й. После ще разговарям с Коркоран. Ако иска да запази членовете на клуба, ще трябва да намери начин да се отърве от тия негри.

 

 

Телефонът на бюрото му позвъни веднага щом се върна от обяд. Той вдигна слушалката.

— Рандал слуша.

— Джон? — По гласа й личеше, че Вероника е много разстроена.

Внезапен страх го сграбчи за гърлото.

— Как е Джерили? — побърза да попита той.

— Добре е, но току-що говорих с госпожа Дейли. Тя ми съобщи, че едно от момчетата е в болницата в Джеферсън и е тежко наранено.

— Ах, колко лошо — подигравателно отговори Джон. — Ако аз бях там, щях да го убия.

— Не става дума за това. Тя ми съобщи, че Джерили била много близка с чернокожото момче и се движели все заедно, а от къщата на Уолт си тръгнали, защото той я ревнувал.

— Това е налудничава мисъл.

— Твърди, че дъщеря й била там. Според Мариан Джерили е тръгнала доброволно с тях и никой не й е предлагал на път за къщата на Уолт да я остави у дома.

— Това момиче — Дейли — е лъжкиня! — избухна той.

— Попита ме дали Джерили се е прибрала нормално вкъщи.

— И ти какво й отговори?

— Казах й, че си е дошла както винаги. Тогава тя поиска да знае кой я е довел вкъщи. Обясних й. Тя ме уведоми, че ще отиде в клуба да разговаря с господин Коркоран и щяла да му препоръча да се отърве от оркестъра на чернокожите. На мен каза да бъда по-строга с Джерили и да не й позволявам да има отношения с подобни хора.

— Не можем да допуснем — възрази Джон. — Момчето заслужава медал за онова, което направи. Обади й се и й разкажи какво всъщност се е случило.

— Не мога да го направя. Все едно няма да ми повярва. Мисли, че Джерили е отишла там с дъщеря й. А дори и да ми повярва, историята ще се разпространи мълниеносно из целия град.

— По-добре, отколкото да допуснем момчето да загуби работата си заради нещо, за което няма вина.

— Никой няма да повярва. Всички ще мислят, че е виновна Джерили. Няма да посмеем да вдигнем глава в този град. А ти знаеш какво изисква от банковите служители господин Карсън. Една лоша дума да се чуе за тях, и са уволнени.

— Той ще приеме истината, ако аз му я кажа. Мисля, че е по-добре да вляза и да поговоря с него, преди нещата да са отишли по-далеч.

— Струва ми се, че трябва да стоиш настрана.

— Но аз вече съм замесен. Не мога да позволя момчето да страда, защото е спасило дъщеря ми от изнасилване. — Джон затвори, отиде в задната част на банката и почука на остъклената врата, която изолираше кабинета на господин Карсън.

Дочу се гласът на президента на банката.

— Влезте.

Джон отвори вратата и пристъпи на прага.

— Господин Карсън — започна той с почтителен глас, без да прави крачка по-нататък, — може ли да поговорим за малко?

Господин Карсън вдигна поглед към него.

— Разбира се, Джон — отвърна той с приятния си младежки глас. — По всяко време. Вратата ми винаги е отворена. И ти го знаеш.

Джон кимна, макар че това не беше вярно. Затвори внимателно вратата след себе си.

— Въпросът е личен, господин Карсън.

— Никакво увеличение на заплатата — побърза да го прекъсне Карсън. — Нашата политика ти е известна. Преразглеждаме заплатите веднъж годишно.

— Знам, господин Карсън. Не става дума за това. Аз съм много доволен от компенсациите си.

Карсън се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Хората като че ли са вечно недоволни. — Той посочи с ръка стола от другата страна на бюрото си. — Седни, седни. За какво искаш да говорим?

— Поверително е.

— Не е необходимо да ме предупреждаваш, Джон. Всяка дума, изречена тук, остава между тези четири стени.

— Благодаря ви, господин Карсън. Става дума за дъщеря ми Джерили.

Карсън въздъхна.

— Не е необходимо да ми обясняваш, Джон. И аз имам деца. Проблеми, непрекъснато проблеми.

Джон започваше да губи търпение.

— Миналата нощ я пребиха и почти я изнасилиха! — изтърси Джон.

— Господи! — Карсън бе искрено шокиран. — Добре ли е?

— Да. Доктор Бейкър се погрижи за нея. Каза, че ще се оправи.

Карсън извади носната си кърпичка и изтри потното си чело.

— Благодари на Господа. Имал си късмет. — Остави носната си кърпичка на бюрото. — Не мога да разбера накъде е тръгнал този свят. Надявам се, че си хванал злодея.

— Ето тук е проблемът. Вероника смята, че не трябва да казваме нищо, защото само ще изложим Джерили на публично осъждане.

— Има нещо вярно в думите й — съгласи се Карсън. — Ала не можем да позволим подобен човек да се разхожда свободно. Никой не знае коя ще е следващата му жертва.

— И аз мисля така. Нещата обаче взеха лош обрат. Едно от момчетата, които спасиха Джерили, ще изгуби работата си заради това, че й е помогнал.

Карсън не беше глупав и интуицията му подсказа, че трябва да разбере повече за случилото се.

— Я ми разкажи цялата история отначало. — Облегна се назад и внимателно изслуша онова, което Джон му разказа.

— Не виждам каква връзка има момичето на Дейли — отбеляза Карсън, когато Джон свърши.

— Очевидно тя е била там, когато това се е случило. Джерили твърди, че Мариан е останала, когато те са си тръгнали.

— Направили ли са нещо на Дейли?

— Не знам.

— Майка й как е разбрала?

Джон сви рамене.

Банкерът замълча. Щеше да е много просто, ако Джон не беше служител в банката.

— Обади ли се в полицията? — попита той.

— Щях, но Вероника поиска да изчакам. Може би вече е време да се обадя.

— Не — побърза да го възпре Карсън. — Смятам, че е по-добре нещата да бъдат уредени тихомълком.

— И как да го направя? — попита Джон. — Не мога просто ей така да ида при господин Торнтън и да кажа: „Синът ви се опита да изнасили дъщеря ми“, или да ида при господин Дейли и да го уведомя, че дъщеря му е лъжкиня.

— Не, разбира се — сериозно отвърна Карсън.

— Междувременно това нещастно момче ще си изгуби работата.

— При други обстоятелства не бих го казал, но все пак смятам, че ще е по-добре, ако всички засегнати страни последват съвета на госпожа Рандал и оставят нещата просто да отзвучат. Като служител на банката трябва да си дадеш сметка, че господин Торнтън има големи сметки при нас, а господин Дейли като строител предприемач ни осигурява доста работа. Ако се стигне до неприятности, нищо чудно да си прехвърлят сметките и деловите интереси другаде.

— Това би било глупаво.

— Разбира се — отвърна спокойно Карсън. — Ти обаче познаваш клиентите. Губили сме ги и поради по-неоснователни причини. А тези двамата са важни за нас.

— А какво ще стане с момчето?

— Ще поговоря спокойно с господин Коркоран в клуба и ще видя какво мога да направя. — Карсън стана и заобиколи бюрото, постави ръка на рамото на Джон. — Знам как се чувстваш, но разчитай на думата ми. По-добре е, когато някои неща бъдат оставени без последствие. Все пак момчето е тук за няколко дни. А ние трябва да продължим да живеем в този град.

Джон не отговори.

Карсън свали ръка от рамото на Джон. Гласът му стана по-делови.

— Между другото, научих от таен източник, че ни чака ненадейна проверка от щатската банка. Бих искал да прегледаш всички сметки, за да се увериш, че всичко е в ред.

Джон стана.

— Ще бъде изпълнено, господин Карсън.

— Добре — каза Карсън. — Важното е, че дъщеря ти е добре. Не се тревожи за нищо друго. Всичко ще се оправи от само себе си.

— Благодаря ви, господин Карсън. — Джон се върна и седна на бюрото си обзет, от странно безсилие. Карсън нямаше да направи нищо. Джон бе сигурен в това. Всичко бе казано съвсем ясно. Бизнесът на банката беше от първостепенно значение. Както винаги.

А на госпожа Дейли й трябваха само четири дни, за да уволни Фред.