Сюзън Джонсън
Чист грях (1)

Глава първа

Вирджиния Сити, Монтана

Април, 1867 г.

Тя се запозна с Адам Сер през нощта, през която го остави съпругата му.

Той влезе във фоайето в дома на съдията Паркман точно когато тя подаваше пелерината си на един слуга. Двамата си кимнаха един на друг и се усмихнаха.

— Приятно време за април — каза той, докато приближаваха заедно украсения с тежки драперии вход на балната зала.

И лицето му отново се озари от мимолетна усмивка.

— Температурата необичайна ли е?

Флора вдигна поглед за миг, заета с изпъването на белите си кожени ръкавици, стигащи до над лактите й.

Адам сви едва забележимо рамене, скрити под елегантното му вечерно сако. Беше вперил поглед към препълнената бална зала, която се виждаше през декорирания в червено, бяло и синьо портал, в чест на неотдавнашното назначаване на домакина им във федералния съд.

— Пролетта дойде рано — отвърна той, търсейки домакина сред бляскавата тълпа. — Тукашните ветрове са непредсказуеми.

Двамата почти не се забелязваха един друг. Адам, за когото последните часове бяха изминали страшно бързо, беше все още разсеян. Флора Бонам, току-що пристигнала във Вирджиния Сити след дълго пътуване от Лондон, изгаряше от нетърпение да се види с баща си.

И двамата бяха закъснели за празничното тържество у съдията Паркман.

Внезапно настъпилата тишина в залата при появата им обаче нямаше нищо общо с късното им пристигане.

— Той наистина дойде!

— Боже мой, той е с жена!

— Коя е жената?

След първоначалната тишина от изумление последва учуден шепот, изпълнен с догадки и лейди Флора Бонам, единствено дете на известния археолог лорд Холдейн, се запита дали не беше забравила да си закопчее роклята и изложила на показ част от анатомията си.

След моментната паника тя си даде сметка, че погледите на гостите не бяха насочени към нея, а към нейния спътник. На свой ред и тя погледна към него, за да разбере причината за настъпилото смайване.

Мъжът беше невероятно красив, незабавно отбеляза тя, с великолепна, класическа скелетна структура и тъмни, чувствени очи, с изкусителна безумна искрица в тях. Преди обаче през мозъка й да пробягнат следващите възхитени от външността му отзиви, той се поклони с гъвкаво движение, каза „Извинете ме“ и се отдалечи.

Почти веднага тя забеляза баща си, който се приближаваше към нея с топла усмивка на лицето и с протегнати ръце. В отговор и нейните устни се разтегнаха в усмивка и тя се сгуши в обятията му.

Бяха минали две минути.

Може би и по-малко.

Това беше първата й среща с Адам.

* * *

— Изглеждаш чудесно — каза Джордж Бонам, като държеше дъщеря си между протегнатите си напред ръце, блестящите му сини очи като че не можеха да се откъснат от лъчезарната хубост на Флора. — Очевидно тежкият преход от Форт Бентън не ти се е отразил зле.

— Наистина, татко — напомни му тя. — След безкрайните пътувания през какви ли не страни, Монтана ми се стори много цивилизована. Само десетина пъти се наложи да ходим пеш, за да помогнем на впряга да премине през дълбоката кал, пресичанията на реката минаха без произшествия, а кочияшът беше почти трезвен. Чувствам се абсолютно отпочинала след топлата баня в хотела.

Той се усмихна широко.

— Хубаво е да сме пак заедно. Чакай да те представя — през последните месеци се запознах почти с всички. Нашият домакин съдията Паркман е там — продължи да говори той, допълвайки думите си с жестове. — Хайде, нека да те представя.

Когато се приближиха към една от групичките и размениха приветствия с нея, Флора забеляза, че мъжът, който беше влязъл с нея в балната зала, продължаваше да бъде обект на невероятно внимание. Като че ли всички поканени следяха всяко негово движение по покрития с лакиран италиански паркет под.

* * *

Никой не беше очаквал, че Адам ще се появи тази нощ.

Затова докато се приближаваше към домакина си, поздравявайки тези, край които минаваше с любезна усмивка, някоя друга дума, лек поклон за старата мисис Олуърт, зяпнала от учудване, по цялата зала се разнесоха възбудени коментари.

— Съпругата му го остави днес.

— И вероятно е имала причина да го направи.

— Носят се слухове, че избягала с барон Лакретел.

— Следователно раздялата е по взаимно съгласие. Адам има десетки любовници.

— Достатъчно е спокоен, за да се покаже тази нощ, като че нищо в живота му не се е променило — отбеляза някакъв възрастен мъж.

— Това е от индианската му кръв — прошепна младата дама, застанала до Флора, опипвайки с поглед гъвкавото мускулесто тяло на Адам.

Гласът й издаваше силна възбуда.

— Те никога не показват чувствата си.

Той обаче сега като че показваше чувствата си, помисли си Флора, наблюдавайки оживения разговор между домакина и човека, привлякъл всеобщото внимание. Мъжът с бронзов загар се усмихваше често по време на водения диалог, а след това изведнъж се засмя. Тя изпита странно чувство заради незабавната си реакция към проявеното от него задоволство, като че радостта му беше заразителна дори от това разстояние.

— Кой е той? — попита Флора, силно заинтригувана от излъчването му.

Младата дама отговори, без да откъсва очи от красивия дългокос мъж:

— Адам Сер, граф дьо Шастлю. Метис — добави по-тихо тя, екзотичният му произход очевидно представляваше интерес за нея. — Сега, след като съпругата му си замина, той ще бъде дори още по-достъпен.

— Достъпен ли?

За брак ли говореше тя? Тъй като Флора никога не беше сигурна в женските намеци, а собственият й начин на изразяване беше доста директен, тя се осведоми любезно за смисъла на думите на събеседницата си.

— Нали се досещате… — заяви красивата блондинка, като най-после се обърна към Флора, за да й намигне. — Само го погледнете.

Погледът й беше само един от многото — явни или прикрити — които следяха придвижването на Адам из залата през тази нощ.

* * *

Двамата се запознаха много по-късно, след вечеря, когато струнният квартет започна да свири за онези, които желаеха да танцуват. Когато съдията Паркман каза:

— Адам, бих искал да ти представя дъщерята на Джордж Бонам. Флора Бонам, Адам Сер.

Тя се почувства необичайно смутена от непосредствената му близост. А когато заговори, гласът й потреперваше леко.

— Как сте, мистър Сер?

Младата жена вдигна очи и когато погледите им се срещнаха, дъхът й секна за миг. Отблизо красотата му я порази още повече.

— Добре съм, благодаря — отвърна с широка естествена усмивка той; тазвечерният шепот, клюкарстващ по адрес на брака му, очевидно не го засягаше ни най-малко. — За първи път ли идвате в Монтана?

— Да — отвърна тя, вече успяла да възвърне спокойствието си.

Той като че не си даваше сметка за прекрасния си вид.

— Монтана прилича много на пасищата в Монголия. Красива, с голямо небе, в далечината обрамчена с планини.

„Дъщерята на графа е доста привлекателна — помисли си Адам, за който трябваше да се признае, че беше познавач на женската красота. — Гъстите й кестеняви коси са толкова лъскави, богати и тежки, като че са живи, огромните й тъмни очи като че заемат половината й лице, кожата й е златиста, естествен резултат от немалкото време, прекарвано под слънчевите лъчи.“

Знаеше, че е пътувала много с баща си — през последните месеци Джордж Бонам беше посетил много от селищата на племето абсароки.

— И освен това има чудесни коне — отвърна той, — точно както в степите на Азия. Виждали ли сте езерото Байкал?

— Бил ли сте там? — Гласът й незабавно беше обхванат от вълнение.

— Преди много години.

— Кога?

Той се замисли за момент.

— Точно бях завършил следването си, значи трябва да е било през 1859 година.

— Не!

— Вие кога сте била там?

Вълнението в очите й му се стори интригуващо.

— През юни.

— Ние лагерувахме на западния му бряг, край Крестовка. Не казвайте, че сте била в селото и че не сме се срещнали.

— Бяхме само на няколко мили оттам, близо до Листвянка.

Двамата се усмихнаха като стари приятели, намерили се отново след дълга раздяла.

— Какво ще кажете за малко шампанско? — попита Адам. — А после ще ми кажете какво ви хареса най-много в Листвянка — църквата, графиня Армешева или понитата.

Съгласиха се единодушно, че църквата беше истинско бижу на провинциалната архитектура. Беше напълно в реда на нещата артистичната графиня да привлече вниманието по-скоро на един млад мъж, чувствителен към женската красота, отколкото на едно лудо по конете седемнайсетгодишно момиче. А местните понита станаха повод за дълго обсъждане на чистокръвните азиатски коне. По време на разговора те откриха, че и двамата са били в Истанбул, в Светите земи, в наскоро отворилата се за запада Япония, в северните части на Сахара, в Петербург по време на сезона. Но винаги по различно време.

— Колко жалко, че не сме се срещнали някъде — каза с изкусителна усмивка Адам — отговорите му идваха автоматично, когато разговаряше с красиви жени. — Добрият събеседник е рядкост.

„Не ми се вярва повечето жени да се интересуват особено от разговорите с него“ — помисли Флора, докато съзерцаваше красивото му мощно тяло. Дори така, отпуснат върху стола си, с кръстосани глезени, той беше живото въплъщение на дивата сила. А и тази вечер до слуха й бяха достигнали достатъчно приказки, за да разбере, че той наистина ценеше жените — но не като събеседнички.

— Не по-голяма рядкост от съпружеската вярност.

Веждите му се вдигнаха леко.

— Никой досега не е имал дързостта така директно да намекне за брака ми. Моите изневери ли имате предвид или тези на Изолда? — Усмивката му беше момчешка.

— Татко каза, че сте французин.

— Това извинява ли ме? Но аз съм наполовина французин, както несъмнено сте разбрала, следователно имам по-малко оправдания от Изолда. Тя очевидно предпочита именията на барон Лакретел в Париж и Ница пред моя дом тук.

— Както виждам не страдате от разбито сърце.

Той се разсмя.

— Ясно, че не познавате Изолда.

— Защо тогава се оженихте за нея?

Адам я погледна за миг над ръба на чашата, която точно беше надигнал към устните си.

— Не може да сте толкова наивна — отвърна тихо той и изпразни на един дъх чашата си.

— Простете. Това не е моя работа.

— Сигурен съм, че не е.

Топлината в очите и гласа му беше изчезнала. Припомнянето на причината, поради която се беше оженил за Изолда, винаги му беше неприятно.

— Не съм се чувствала така неловко от години — каза Флора, гласът й се беше превърнал в шепот.

Черните му очи се впиха в нейните, невероятната жизнена енергия, която се излъчваше от тях почти я хипнотизираше, след това той отмести поглед и усмивката му се появи отново.

— Как бихте могла да знаете, скъпа, за особеностите на нашия брак? А сега ми разкажете за първите си впечатления от „Света София“.

— Беше рано сутринта — започна Флора, облекчена, че той така снизходително беше отминал грешката й. — Слънцето тъкмо започваше да се издига над…

— Елате да танцуваме — предложи внезапно Адам и стана от стола си. — Това е любимият ми валс — продължи той, като че до този момент не бяха говорили за нещо съвсем различно. Протегна ръка и хвана дланта й в своята. — Пък и ми се искаше — поколеба се за миг, преди да продължи — да ви взема в обятията си.

Адам се усмихна.

— Виждате колко внимателно подбирам думите си.

И той лекичко я дръпна, за да се изправи.

— Имайки предвид последния скандал в живота ми, тази вечер поведението ми е възможно най-доброто.

— Мен скандалите не ме притесняват.

Тя застана съвсем близо до него, ръцете й все още бяха в неговите.

Тънките му устни, само на няколко сантиметра от нейните, се извиха в искрена, леко игрива усмивка.

— Така си и мислех.

— Човек, пътувал колкото мен, постепенно свиква с голямото разнообразие в представите на различните хора за това, кое е добро.

Тя повдигна за момент голите си рамене, фината дантела на деколтето й се набра леко.

— Ако скандалите ме притесняваха — прошепна полуусмихната тя, — никога нямаше да стъпя извън пределите на Англия.

— А вие го направихте.

— О, да — отвърна Флора.

За момент двамата говореха за съвсем различни неща.

— Това обаче няма да помогне — рече съвсем тихо младият мъж. — Заклех се известно време да не се занимавам с жени.

— Докато заздравеят раните ви ли?

— Причината не е толкова поетична. — Усмихнат така дяволито, той й приличаше на някое закачливо момче. — Правя преоценка на досегашното си поведение.

— Тогава значи съм пристигнала твърде късно във Вирджиния Сити?

— Твърде късно? — Адам вдигна въпросително едната си вежда.

— За да се възползвам от досегашното ви поведение.

Младият мъж пое дълбоко въздух, защото топлото й тяло беше прекалено близко, а кожата й ухаеше главозамайващо.

— Вие сте една дръзка млада дама, мис Бонам.

— Аз съм на двайсет и шест години, мистър Сер, и съм независима.

— Не съм сигурен, че след брака си с Изолда бих могъл да се заинтересувам от някоя друга своенравна аристократична дама.

— Може да ви накарам да промените мнението си.

Той замислено сведе поглед към лицето й и устните му се разтегнаха в едва доловима усмивка.

— Възможно е.

— Колко мило от ваша страна — отвърна тихо Флора, за да го подразни.

— Повярвайте, любезността е последното, което ме вълнува в този момент, но хората започват да ни гледат. Не бих искал да очерня репутацията ви още през първата ви вечер във Вирджиния Сити. А и наистина харесвам този валс, така че удостоете ме с честта за първия си танц в Монтана.

И Адам я завъртя във вихъра на танца, за да прекъсне разговора, който беше станал доста предизвикателен.

Той обаче разбра, че танцуването с очарователната мис Бонам само разпалваше чувствеността му, нещо, което забелязаха и всички присъстващи. Атмосферата край въртящата се в ритъма на валса красива двойка ставаше видимо все по-разгорещена и хората се обръщаха, за да ги гледат.

Роклята на Флора беше от виолетов тюл, богато украсен с мъхестозелени панделки и дантела с цвят на слонова кост. Тя контрастираше силно както с бледата кожа на младата жена и с кестенявите й коси, така и със строгото черно вечерно облекло на партньора й. Не по-малък беше контрастът между пищната й женственост, прикрита с подобната на пяна полупрозрачна рокля и тръпчивата мъжественост на Адам. А малко по-късно по време на танца, една копринена къдрица на Флора се измъкна от диамантената игла, която държеше прическата й. Адам наведе глава и леко я издуха назад. При този интимен, дързък жест, залата като че завибрира от сдържаните въздишки на гостите, които ги наблюдаваха крадешком.

А Флора усети в тялото си прилив на силна горещина.

В мига, в който младата жена затвори очи под влиянието на прекрасното усещане на топлия му дъх по врата си, тя усети как ръцете му я прихванаха по-силно през кръста, като че той също беше усетил надигащото се в нея желание. И тя внезапно разбра защо го преследваха жените. Той можеше да им предложи не само красотата си, а и диво, безразсъдно вълнение, забравил за обграждащата го обстановка и следящите го очи; той правеше това, което му харесва. Беше непредпазлив, спонтанен, директен. И вече усещаше възбудения му член в корема си.

Тя беше прекалено хубава, прекалено непринудена и дори сега, докато танцуваше с нея, а възбуденият му член се допираше в гъвкавото й тяло, Адам продължаваше да полага усилия, за да не изгуби представа за реалността. Само преди няколко часа се беше заклел да не се залавя вече с разглезени патрицианки. „Но тя не е съвсем разглезена“ — настояваше сексуалното му влечение към нея, давайки му обяснението, което желаеше да чуе. Беше живяла в палатка в най-отдалечени крайчета на света през по-голямата част от живота си. „Така, всичко е наред“ — казваше пламенният глас на неговото неблагоразумие. И тъй като ерекцията му се увеличаваше, Адам започна да оглежда изходите от залата.

— Можеш ли да излезеш? — попита откровено той, като умишлено пропусна характерните за подобни случаи любезности.

Беше му неприятно, че тази жена го възбужда толкова силно. Неразумното му силно желание го смущаваше. Предпочиташе тя да му откаже.

— За малко — отвърна също така откровено Флора.

Младият мъж не можа да скрие изненадата си.

— Ако това ще помогне да се отървеш от неудобството си в момента — продължи тихо тя, а тъмните й очи с виолетови петънца дръзко срещнаха погледа му, — бих могла да те прелъстя.

— Често ли го правиш?

Гласът му беше студен, но ръцете му се притиснаха още по-силно към талията й.

— Никога.

Лекото докосване на бедрата й до неговите, докато се въртяха грациозно из залата, доказваха точно обратното.

— Ще ми бъде ли оказана подобна чест? — В думите му прозвуча известна арогантност.

— Ако желаеш — отвърна спокойно младата жена. — Аз съм за взаимното удоволствие.

Реакцията му към последните две думи беше незабавна. Тя я почувства ясно.

— Дали бих могъл да те заинтересувам с гледката на новата градина на съдия Паркман? — попита рязко Адам, като се обърна, а заедно с това обърна и събеседницата си към вратата, водеща към терасата.

— Зависи от гледката.

Той рязко извърна поглед от изхода, който наблюдаваше и видя усмихващото се към него лице на Флора.

— Говоря сериозно — добави тя, а в очите й проблесна възбуждащо безсрамие.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна дрезгаво той. — Искаш ли да облечеш горната си дреха?

Това беше проява на нещо като любезност.

— Колко кавалерски — каза с усмивка Флора, — но мисля, че и на двамата ни е приятно топло. Сигурно е от танца.

— Или неприятно топло — прошепна разгорещено младият мъж. — И танцуването няма нищо общо с това.

Те тръгнаха към изхода на балната зала. С явно нетърпение, което се струваше на Флора едновременно възбуждащо и объркващо, той я поведе покрай двете палмови дръвчета в саксии към вратата, отвори я и издърпа навън спътницата си.

Без да пуска ръката й, Адам огледа градината, в която все още нямаше почти никакви цветя, тъй като беше едва началото на пролетта, а листата все още не се бяха оформили напълно. Очевидно взел решение, младият мъж тръгна към задната част на масивната каменна постройка, като забави крачка, така че Флора да може да го следва. След това слезе от терасата и се насочи през посипаната с пясък пътека към тъмния вход на хамбара за каретите. Голямата двойна порта беше отворена и лунната светлина проникваше и осветяваше първата трета от вътрешността на помещението. Този факт очевидно не беше убягнал от вниманието на Адам, който продължи по-нататък в мрака.

Той като че знаеше точно къде отива, защото вървеше уверено и щом стигна до някакъв файтон, спря до стената ненадейно, вдигна спътницата си и я постави, обвита в облак виолетов тюл върху облицованата с атлаз седалка.

— Ще сваляме ли гюрука? — попита шепнешком Флора, сваляйки едната си ръкавица, докато младият мъж отваряше лакираната вратичка и се качваше в луксозния екипаж.

Той поклати глава. Беше избрал файтона именно заради по-големия му обем и свалящия се гюрук — беше се любил в предостатъчно затворени екипажи, за да знае предимствата на пространството.

— Баща ти дали ще те търси? — попита Адам, като седна до нея и се отпусна в удобна позиция.

— Не го е правил откакто станах на осемнайсет и встъпих във владение на наследството си. — Усмивката й едва се забелязваше в мрака.

— Ти си наистина необикновена — рече тихо той, без да откъсва очи от лицето й.

— Ти също. Но сигурно знаеш това.

Флора разкопчаваше втората си ръкавица на китката.

— Непрекъснато ми го припомнят — отвърна сухо младият мъж, изпъна ръце над главата си и отново се отпусна. — Настоящият губернатор Мар и вечно пияните му доброволци сега са или в кръчмата на Кон Оуен или по следите на индианците.

Той леко се поизправи на седалката. Чувстваше се неспокоен, непрекъснато се питаше дали не грешеше, като се оставяше да бъде воден единствено от сексуалното си желание.

— Моето племе прави всичко възможно да стои настрана от пътя им.

— Изглежда си се примирил.

— Но въоръжен и винаги нащрек. Така е по-безопасно.

— Често ли идваш във Вирджиния Сити?

Младият мъж отново поклати глава.

— Предпочитам ранчото си, но съдия Паркман ми е приятел. — Той въздъхна. — И разбира се, другата причина беше Изолда.

— Тя наистина ли е заминала с оня барон?

Гласът й прозвуча неуверено. Междувременно тя извади и втората ръкавица.

Адам не отговори в продължение на няколко секунди и Флора се запита, дали не беше престъпила отново отвъд границите на любезността. После той се разсмя, гласът му прозвуча топло и интимно в мрака.

— Надявам се да е така.

Той се обърна към младата жена, вдигна ръка и докосна леко бузата й с обратната страна на пръстите си.

— Това е грешка. Ти не би трябвало да си тук. Аз не би трябвало да съм тук. Нашата разходка в градината не изглежда много разумно решение. Би трябвало да се връщаме.

— Би трябвало.

Гласът й беше дрезгав, устните й бяха само на сантиметри от неговите, а ръкавиците й бавно се плъзнаха по пръстите й към пода на екипажа.

Младият мъж пое трескаво въздух.

— Боже, човек не може да ти устои…

Кожата й проблясваше на слабата лунна светлина. Раменете, голите й ръце, извивката на гърдите под дълбокото деколте на роклята привличаха неудържимо погледа му, силно ухаещият й на жасмин парфюм възбуждаше сетивата му.

— Целуни ме — прошепна Флора, тъй като на нея, както и на него, й беше трудно да се сдържа повече.

— Не. — Адам не се помръдна.

— Тогава аз ще те целуна.

Усещаше лекия й дъх по устните си и настойчивото желание, което сякаш щеше да пръсне главата му.

— С колко време разполагаме? — попита тихо той, капитулирайки.

— Знаеш по-добре от мен.

В думите й се криеше двоен смисъл.

— Няма да имаме достатъчно време.

Искаше му се да стои до нея, в нея, върху нея, да я притежава неограничено дълго време — това усещане наистина го изненадваше и той се опитваше да не му обръща внимание.

— Вече не си на шестнайсет…

Предпазлив, опипващ почвата, типичен мъжки въпрос. При това той знаеше, че отговорът беше без значение за него.

Дори и да му беше отговорила, той не я чу, защото внезапно ръцете й се озоваха върху лицето му, придърпаха го по-близо и когато устните й докоснаха неговите, той вече разкопчаваше панталоните си.

Бързо я премести под мощното си тяло, отмести встрани многобройните й поли и фусти, докато устните им се бяха впили едни в други, огромното му желание беше в невероятен синхрон с нейното. Флора се опита да му помогне да разкопчее панталоните си, но той каза едно дрезгаво „Не!“ почти в устните й, като нетърпеливо отблъсна ръцете й. Щом извади възбудения си член, той проникна веднага в нея, защото не можеше да чака и секунда повече.

Елегантният файтон в тъмния хангар се люлееше, чуваха се само характерните за любовната игра звуци и скърцането на пружините. Адам шепнеше нежно в ухото й на майчиния си език учудващи думи, които не беше казвал на никоя друга жена преди това. А Флора го целуваше жадно, като че изгаряше от желание да усети не само допира, а и вкуса му.

Не можеше да си обясни причината за това страстно желание, което тази жена възбуждаше у него, не си спомняше нещо подобно да му се е случвало преди. Знаеше обаче, че иска този миг да не свърши никога, чувстваше се като обхванат от някаква треска. „Не спирай — повтаряше неспирно мозъкът му, — не спирай…“ Ритъмът, с който се движеше долната част на тялото на младия мъж беше в синхрон с несдържаната молитва, отекваща в мозъка му. Дишаше тежко, очите му бяха затворени под влияние на екстаза, причинен от движенията му в чувственото тяло на Флора, която му отвръщаше с не по-малка страст. Трябваше да се досети още като го видя, че е способен на подобна дива лудост. И тя въздъхна, целуна го и измърка доволно. След първите безпаметни мигове настъпи известно успокоение и той успя частично да я разсъблече, да развърже, да разкопчее, така че накрая гърдите й заблестяха с белотата си на лунната светлина и младият мъж вече можеше да се наслади на мекотата им.

— Сега е моят ред — каза след малко младата жена, като се качи върху него и се зае с диамантеното копче за яка на ризата му.

А когато съблече дрехата му, той откри, че малките й ръце можеха да бъдат много изобретателни, конкурирани единствено от устните и езика й.

Двамата се любиха, като използваха най-различни пози. В един момент, когато се съвзе от поредния си оргазъм, Флора прошепна:

— Не е нужно… да бъдеш… толкова всеотдаен.

— Не го правя заради теб — отвърна задъхано той.

Когато усети, че тя отново отива към върховния момент, Адам си позволи най-после да сподели екстаза й. Известно време двамата лежаха мълчаливо, тишината се нарушаваше единствено от тежкото дишане на младия мъж. А след това Флора докосна потното му чело — дребен собственически жест към лежащия отгоре й мъж.

— Ти си забележителен… — прошепна тя. Върховно задоволство изпълваше всичките й сетива. — Струва ми се, че Монтана ще ми хареса. — Тя усети как мускулите му се стегнаха под милувките й и добави тихо: — Не се тревожи. Това беше само едно благодаря, нищо повече.

Тя по-скоро почувства, а не видя усмивката му.

— Удоволствието беше мое, госпожо. Бях забравил колко приятелски настроени могат да бъдат англичаните.

— Аз също съм наполовина американка.

„А — помисли си той, — това обяснява горещата й кръв. Както и очарователната й откровеност.“ Въпреки изгарящото си желание да остане още дълго в нея, той си даде сметка, че последните им откраднати мигове изтичаха. Целуна я леко и каза с истинско съжаление:

— Ще трябва да се връщаме.

Адам седна и започна да закопчава ризата си.

— Сигурно ще имаш нужда от носната ми кърпичка — любезно предложи той и измъкна бялото ленено правоъгълно парче плат от джоба си.

— Колко мило — прошепна Флора, все още замаяна от силата на страстта им, тялото й все още се съпротивляваше при мисълта да помръдне дори ръката си. — Но защо вместо нея да не използвам една от многобройните си фусти?

Тя се протегна лениво.

— Само че по-късно… — измърмори тя. — Когато се възвърне енергията ми.

— Още сега, биа — нежно се противопостави той, гальовната дума на езика на племето абсароки излезе от устните му като дрезгав шепот. — Нямаме време, не можем да чакаме да се съживиш…

Адам пъргаво възвърна безупречния вид на вечерното си облекло — способност, развита до съвършенство през годините на мимолетни връзки. Не по-малко сръчен при боравенето с дамските фусти, той успя да освободи Флора от една от тях, като я вдигна без усилие, за да улесни процедурата. Когато обаче започна да бърше следите, останали от любовната им игра, времето като че загуби важността си. Видът на гладките й бедра и щедрите обещания, които се четяха в ленивата й поза бяха доста повече от това, което беше способен да издържи. Той затвори за миг очи, разкъсван от непоносимо силното си желание, пое дълбоко въздух и каза „Съжалявам“ като издиша шумно, после я целуна нежно и внимателно я постави на седалката срещу него.

— Сега стой тук. Не си заслужава заради това да преживееш скандал. — Когато забеляза безсрамната й и същевременно очарователна усмивка, той се засмя: — Наистина ми се иска да мога да го направя — добави ухилено той, — но този път трябва да ми повярваш.

Въпреки възбудата и приятната умора, Флора разбираше дилемата му.

— Може би по-късно — каза тихо тя и започна да прави опити да придаде възможно най-приличен вид на дрехите си.

След десетина минути, като пооправиха облеклото си, двамата се приближиха към вратата на терасата. Пролетната нощ беше достатъчно студена, за да задържи останалите гости вътре — никой друг, освен тях не беше предпочел не особено високата температура навън. Адам спря точно пред входа и огледа за последен път външността на Флора. Потупа една панделка, за да я намести, върна една къдрица на мястото й зад ухото на младата жена и й се усмихна като любещ баща:

— А сега стой до мен и никой няма да посмее да ти каже и дума.

— Толкова ли си опасен?

— Не и за теб.

Гласът му й се стори променен. Досега не беше чувала този предупредителен тон.

— Би ли наранил някого заради това?

Тази внезапно появила се мисъл беше наистина интригуваща.

— Баща си ли имаш предвид? Не. — Гласът му беше възвърнал предишния си безгрижен тон.

— Но тогава това означава, че пред други не би се спрял. Фактът, че бяхме известно време заедно, не е навредил никому.

— Разбира се. Не се притеснявай. Няма да имаме никакви проблеми. Досега никой не ме е предизвиквал директно. — Отново същият предупредителен тон.

— Защо? — Въпросът излезе автоматично от устните й — отговорът й беше ясен само като го погледнеше.

Адам замълча, чудейки се какво да отговори на една жена, която едва познаваше. Много бяха причините, поради които враговете му не бяха малко. Не на последно място сред тях беше индианската му кръв. Неприятелите му обаче рядко се осмеляваха да се изправят лице в лице срещу него и то никога без скрит някъде из дрехите си нож или пистолет.

— Не е лесно да се обясни — отвърна простичко той.

— Убивал ли си хора? — Флора набърчи чело, без да си дава сметка за това.

— Това е без значение точно сега. — Усмивката му беше забележително любезна. Времето не беше подходящо за разискване на различните светове, в които живееха. — Единственото, което трябва да направим сега, скъпа — добави нежно той, — е да влезем, без да обръщаме внимание на вперените в нас погледи и да успокоим баща ти.

— Няма да имаме никакви проблеми с татко — отвърна спокойно тя, сигурна в необичайната за подобни случаи подкрепа от страна на баща си.

— Той вярва, че не можеш да направиш нищо нередно, така ли?

— Нещо подобно.

— На мене обаче може да не ми прости толкова лесно.

— Той извинява всичките ми приятели.

 

 

Оказа се, че Адам Сер е бил напълно прав, говорейки за авторитета си. Въпреки че десетки погледи забелязаха тяхното влизане, леко разбърканите коси на Флора и случайно смачканата панделка на роклята й, бавното им пресичане на залата мина без каквито и да било инциденти. Никой не ги заговори.

— Впечатлена съм — прошепна младата жена, когато поредният гост кимна в отговор на поздрава на спътника й. Тя се усмихна широко. — А ти дори не си въоръжен.

— Не съм въоръжен сега — отвърна невъзмутимо той. — Всички разбират добре разликата между двете.

Този път младият мъж не се усмихна. Флора се запита каква ли можеше да бъде репутацията на човек, който всяваше страх, без да полага никакви усилия.

— Можеш ли да имаш всяка една от присъстващите тук жени все така безнаказано?

Той я погледна без изненада, а по-скоро с вид на човек, който чак сега я беше познал, като че междувременно мислите му бяха отлетели надалеч.

— Никога не насилвам жените. — Отговорът му беше семпъл, без никакви опити за разкрасяване. — Сигурна ли си, че баща ти няма да е разтревожен? — добави той с такъв тон, като че ли продължаваше същата тема.

„Това наистина го вълнува“ — помисли си Флора.

— Може би ще успееш да уплашиш и него — подразни събеседника си тя, с намерението да го отвлече от неприятните мисли.

На красивото му лице се появи лека усмивка.

— Оставям това на теб, биа. Ти си достатъчно пламенна и за двама ни.

Тя усети, че се изчервява.

— Не се оплаквам — добави той, развеселен от смущението й. — Можеш да ми вярваш.

— Аз също нямам никакви оплаквания, мосю льо конт — отвърна младата жена.

— В тази област не използвам титлите си. Но все пак благодаря. — Той докосна лекичко пръстите й, лежащи върху ръката му. — Благодаря ти за всичко.

Когато откриха Джордж Бонам в билярдната зала, разговорът им с него нямаше нищо общо с временното им изчезване, а с намерението на графа да купи коне от Адам. След като обсъдиха предстоящите си ангажименти, те се уговориха да се срещнат в ранчото на младия мъж след две седмици.

Малко по-късно Адам напусна дома на съдията Паркман. Разбра, че няма успее да разговаря невъзмутимо със събеседниците си, тъй като не можеше да се отърве от впечатленията си от невероятното преживяване в екипажа. Не му се искаше да продължи да се усмихва и да говори за банални неща. Развълнуван от странната си реакция спрямо Флора Бонам, искаше да избегне присъствието й и породените от него смущаващи го чувства.

Може би поредният скандал с Изолда и заминаването й бяха взели връх над емоциите му, питаше се Адам, докато напускаше с облекчение тържеството, а може това да беше резултат от отегчението, което неизменно пораждаха у него светските партита. Може би просто му липсваха неговият дом и дъщеря му. Единственото, за което беше сигурен, беше, че желаеше да напусне Вирджиния Сити незабавно, още тази нощ. И да забрави Флора Бонам. След горчивия опит, който имаше от брака, интересът му към жените беше станал чисто физически и Флора Бонам, въпреки че беше интересен събеседник и очароващ с чувствеността си партньор, също попадаше в категорията на мимолетните удоволствия. Неомъжените жени като нея обикновено очакваха нещо повече от любовна игра. Ако ли не те, то задължително бащите им.

А той нямаше никакво желание да бъде нечий ухажор.

По време на дългата езда, която трябваше да го отведе до дома му, Адам беше изненадан от откритието, че го беше развълнувало изказването на младата жена, че баща й извинявал всичките й приятели.

Какво точно означаваше това?

Колко точно мъже беше имала?

Дали беше толкова невероятна с всичките си „приятели“?

Адам се опитваше да се отърве от гнева и копнежа си по нея, да прогони досадните въпроси от мислите си. Не се нуждаеше от нея, непрекъснато си напомняше той. Не я желаеше. Не искаше никаква жена, след като едва днес се беше отървал от нещастния си брак. Пък и разполагаше с колкото си време иска, за да я забрави.