Марго Далтън
Даниел и червенокосата (1)

Първа глава

Някога тъмнозелен, сега фолксвагенът на Джейми имаше цвят на тиня и изглеждаше така, сякаш току-що бе изваден от дъното на блато. Колата бе минала през много ръце и всеки от бившите й собственици се бе опитал да й придаде нещо от своята индивидуалност. В резултат броните, калниците и капаците бяха осеяни с разноцветни лепенки, стикери и ленти, които в момента се намираха в окаяно състояние. На вратата откъм шофьорското място имаше голяма вдлъбнатина и над нея се мъдреше ярко жълт надпис „Ох“. Безценният принос на Джейми се състоеше в изкривената предна броня, смачкана в десния край в резултат на разгорещен спор, възникнал между фолксвагена, заледената улица и една улична лампа — спор, разрешен в крайна сметка с убедителната победа на лампата.

Джейми обичаше фолксвагена въпреки случайните му прояви на зъл нрав. Това бе кола с характер и собствено мнение. Обикновено откарваше Джейми, където желае, ала винаги съобразно личните си правила и разбирания за време.

Според брат й Тери нейната любов към своенравната таратайка представлявало поредното доказателство, че е луда. Но Тери открай време обичаше да се заяжда, тъй че тя вече не му обръщаше внимание. Откак се помнеше, беше самоуверена, сдържана и жизнерадостна.

В момента обаче бе необичайно напрегната и притеснена. По всичко личеше, че колата също не е в настроение. От време на време се давеше и боксуваше, а на кръстовищата гаснеше.

Тери бе на мнение, че бензиновата помпа не е в ред. Ала Джейми я познаваше по-добре. Фолксвагенът отлично осъзнаваше социалното си положение и се чувстваше не на място в богатия квартал, където бяха попаднали.

Джейми караше бавно из тихите улички, обрасли от двете страни с дървета, и търсеше един адрес. Надничаше през страничния прозорец да разглежда внушителните къщи, които пробягваха покрай счупеното предно стъкло, и се чудеше дали щеше да кандидатства за мястото, ако знаеше, че работата е в този квартал.

Фолксвагенът неочаквано се задави, подскочи и се наклони към бордюра. Джейми изключи мотора да му даде време да преглътне яда си и да отдъхне и се загледа мрачно през прозореца.

Неофициално, тази част от прострелия се нашироко, богат на нефт, Калгари се наричаше Найтсбридж Хайтс. Името не фигурираше в нито една географска карта, а табелите с номерата и названията на улиците бяха съвсем обикновени и незабележими, така че човек разбираше с кого има работа едва когато видеше красивите къщи наоколо.

А гледката бе наистина впечатляваща. Тук къщите не бяха просто големи и скъпи — в края на краищата големи и скъпи къщи имаше в целия Калгари. Те въплъщаваха особен вид богатство — богатство толкова безгранично и необхватно, че хората, които живееха тук, никога не мислеха за пари. Те не очакваха да получат дивиденти, комисионни проценти или месечни чекове — те просто имаха пари. И парите им непрекъснато растяха като огромно морско чудовище.

Джейми барабанеше разсеяно по волана и се взираше в чистите, грижливо окосени тревни площи. Всъщност на пръв поглед самите къщи не бяха пищни и огромни. Напротив, от улицата изглеждаха измамно малки, сгушени сред високи дървета, със скромна каменна или тухлена фасада. Ала Джейми имаше неприятното усещане, че ако прекрачи прага на някоя от тях, под нозете й ще се разтвори огромна яма и ще я погълне в дебри от великолепие и разкош, в странен свят на чудни и изящни предмети, които дори не притежават имена.

— Хайде, приятел, още малко! — изправи рамене тя, пое дълбоко дъх и завъртя ключа. Ала колата бе в лошо настроение. Изръмжа сърдито, заклати се на гумите, нададе вой и замря. — По дяволите! — изруга Джейми и се втренчи за миг в контролното табло. На едно място тапицерията беше скъсана и отдолу се показваше жълт дунапрен.

Тъй като познаваше добре капризите на фолксвагена, Джейми реши да го остави до тротоара и да продължи пеш. Колата щеше да тръгне чак след час. Всъщност май наистина ще е по-разумно да не се показва с нея, размисли тя.

Отвори вратата и се измъкна от тесните окови на малката костенурка. Протегна се грациозно и въздъхна от удоволствие. Взе папката с кожена подвързия и хвърли последен поглед към изрязаната обява, която се намираше най-отгоре: „Търси се физиотерапевт за ежедневни лечебни масажи на болен от парализа, три часа работа на ден плюс извънредни допълнителни сеанси, високо заплащане, храна и квартира.“ Следваха подробности относно изискванията за квалификация и документите, необходими за кандидатстване.

Цялото семейство изпадна във възторг, когато Дорийн, жената на Тери, съвсем случайно откри обявата във вестника. Мястото бе идеално за Джейми. И когато няколко седмици след като Джейми изпрати автобиография на посочения адрес, непознат човек се обади да ги уведоми, че е одобрена и трябва да се яви на интервю, от вълнение Дорийн бе записала съобщението на гърба на ученическия бележник на малкия Шон и после се наложи да се извинява на класния ръководител.

Откъде да знам, че работата се намира в Найтсбридж Хайтс, дявол да го вземе! — помисли мрачно Джейми и тръгна нагоре по улицата с пъргава грациозна походка. Мястото беше направо зловещо!

Наоколо нямаше жива душа. Късният майски следобед бе слънчев, топъл и мързелив, пропит с аромата на плодни дръвчета и прясно окосена трева, ала нямаше кой да се наслади на красотата му. По тротоарите не се виждаха деца, на автобусните спирки нямаше приказливи възрастни дами с пазарски чанти, домакини не разговаряха през оградите, разделящи съседните дворове. Единственият признак на живот бяха малките еднотипни табели на вратата на всяко имение, които предупреждаваха, че обектът се пази от кучета.

Изведнъж Джейми изпита гореща благодарност към снаха си. Дорийн беше жизнерадостна, енергична и оправна жена, но имаше досадния навик да се разпорежда. Джейми възнамеряваше да се яви на интервюто по спортни панталони и обикновена карирана риза, като мислеше, че никой няма да гледа дрехите й, а качествата й на физиотерапевт. Ала Дорийн се намеси и я убеди да сложи копринена блуза, официална пола и обувки на високи токчета. Едва сега обаче Джейми си даде сметка, че снаха й е била права.

Бог да те богослови, Дорийн! — каза си тя. Ще гледам децата поне три вечери. Щях да умра от срам, ако се бях появила тук със старите изтъркани джинси.

В момента Джейми се намираше на „Хералд Драйв“ номер 1260, следователно съседната къща трябваше да е 1270 — адресът, който търсеше.

Ала в действителност положението бе различно. На следващата табела пишеше 1280, а от 1270 нямаше и следа. Озадачена, Джейми провери още веднъж адреса и се огледа с недоумение. Номер 1270 сякаш не съществуваше. Сетне изведнъж го забеляза. Само на няколко метра от нея на красива внушителна каменна ограда висеше месингова табела с обозначение 1270. Оградата се издигаше по продължение на асфалтиран път, който се виеше в далечината и се губеше сред буйна растителност. Джейми бе помислила, че това е странична улица.

Вперила поглед в двуметровата каменна стена, надвиснала от двете страни на широката криволичеща алея, младата жена потрепери. Изпита почти непреодолимо желание да избяга и да се върне в спокойната атмосфера на своя познат свят: малката кола, скромния едностаен апартамент, шумната весела къща на Дорийн, пропита с апетитен мирис на вкусно ядене, пълна с разпилени маратонки, тетрадки и счупени играчки.

Ала обзелото я колебание мигновено отлетя. Джейми събра смелост, докосна плахо месинговата табелка, сякаш да почерпи сила от златистата й повърхност, и тръгна с бърза крачка по пътеката, лъкатушеща между високите каменни стени.

 

 

Стивън се криеше на любимото си място между клоните на огромен ясен, когато се появи непознатата жена. Въпреки че се катереше почти на всички дървета в имението, обичаше най-много ясена, защото клоните му почти докосваха земята, а стволът му се разклоняваше ниско и образуваше удобно място за сядане. А листата бяха толкова гъсти, че като се скриеше там, никой не можеше да го види. Не го забелязваше дори и Хайро, който често минаваше наблизо на път за градината. А най-хубаво от всичко бяха многобройните птички, които долитаха, привлечени от дребните червени плодове. Понякога, когато седеше неподвижен, те кацаха толкова близо, че можеше да ги докосне с ръка.

Едно от момчетата в училище, Джереми Флечър, се хвалеше, че баща му направил къщичка между клоните на голямо дърво в задния двор. При мисълта за тази къщичка душата на Стивън неизменно се изпълваше с копнеж, а очите му се наливаха със сълзи. Не я беше виждал, защото никога не ходеше на гости у съучениците си. Ала често си я представяше и образът й му причиняваше болка. Въображението му рисуваше уютна закътана къщурка сред шумолящи листа, с малки прозорчета и въжена стълба, която, по думите на Джереми, се вдига и спуска…

Стивън се облегна на гладката кора на дървото и си помисли колко хубаво би било, ако имаше тук една такава къщичка, където да си играе.

Тази мисъл го натъжи дълбоко и той посрещна с облекчение появата на непознатата жена. До вратата на имението рядко се приближаваха хора и затова всеки посетител събуждаше силен интерес у Стивън. Той се премести, като внимаваше да не издаде присъствието си, и се наведе да я разгледа.

Тя бе красива, слаба и висока — доста по-висока от Клара, Мария, дори и от Хайро; главата й почти докосваше по-ниските клони. Крачеше с бодра пъргава походка, сякаш изпитваше радост от живота. Лицето й също изглеждаше щастливо, а по извивката на устните й личеше, че се усмихва често.

Когато мина близо до скривалището му, той забеляза, че очите й са сини… Сини като зюмбюлите в градината на Хайро. Слънчевите лъчи разпръскваха огнени искри в буйната й къдрава коса, която обгръщаше главата й в златисточервен ореол. Тук-таме кожата й бе осеяна с лунички и изглеждаше като златна на слънцето. Носеше пола с цвят на ванилов сладолед, а блузата й напомняше кафе с много сметана.

Стивън се намръщи и се опита да се сети на какво му прилича жената. Сетне изведнъж му дойде на ум — тя изглеждаше като лъвица, цялата в червено злато — благородна и дружелюбна лъвица, която върви царствено и гордо през поляните към джунглата. Неочаквано момчето изпита силно желание да бъде близо до нея, да я докосне и чуе гласа й.

Слезе безшумно от дървото, грабна футболната топка, която бе оставил между клоните, и се втурна към вратата, скрит зад високата каменна ограда.

 

 

На следващия завой пред очите на Джейми изникна величествена къща, разположена насред имението. Чувството за надвиснала опасност се засили и тя се поколеба. Имението беше най-малко петнадесет-двадесет декара, при условие че в този квартал обикновен парцел от двеста квадратни метра струваше повече от къщата на Тери и Дорийн.

Кичести дървета и гъсти храсти хвърляха сянка върху фасадата на къщата. Тя бе от стъкло и камък и представляваше интересно архитектурно съчетание на необичайни ъгли и нива. Отдясно на къщата се намираше голям гараж, долепен в другия край до каменната ограда. Джейми преброи пет отделни врати за коли. Нима този човек наистина има пет коли?!

Джейми потисна странното усещане, че някой я наблюдава. Изпита това чувство, още докато се приближаваше към входа, но сега се бе засилило. Струваше й се, че отвсякъде я дебнат очи, които безмълвно я пронизват, претеглят и преценяват — и дърветата имаха очи, и камъните в извитата ограда, и храстите, и лехите с цветя, и притихналата къща…

Джейми мрачно си напомни, че неслучайно е тук, че има уговорена среща и я очакват. Нямаше причина да се чувства виновна, че идва без покана. Тя пое дълбоко дъх и разгледа предната част на къщата, като се чудеше откъде да влезе. Видя масивна дъбова врата със стъклописи от двете страни и една по-малка вдясно близо до гаража.

Ако позвъня, ще ми отвори някой от кухнята, предположи Джейми. Няма смисъл да се правя на важна и да влизам през главния вход. Ще използвам страничната врата, реши тя и с бърза крачка зави зад ъгъла. Мина покрай тежка врата от ковано желязо и едва не извика от изненада.

Сякаш изникнала от дън земя, зад вратата като призрак се появи човешка фигура и втренчи поглед в нея.

Но след първоначалната уплаха разбра, че това е просто едно малко момче на годините на племенника й Шон и в него няма нищо страшно. То изглеждаше слабо и крехко в късите панталони, кафявата тениска на райета и маратонките с развързани връзки. Имаше черна права коса и големи кафяви очи, изплашени и тъжни.

— Здравей! — каза тихо Джейми, затрогната от плахия неспокоен поглед на детето. — Как се казваш?

— Стивън — той я наблюдаваше през решетките. После се повдигна на пръсти, пресегна се да махне резето и да отвори вратата. — Ще влезете ли вътре?

— Ами… — поколеба се Джейми. — Трябва да вляза, няма как. Имам среща с… — помъчи се да си припомни името тя — … с Даниел Калахър.

— Това е баща ми.

— Аха — сведе поглед към момчето Джейми. — Нали знаеш, че не бива да пускаш чужди хора в двора, Стивън?

— Защо? — хлапето се покатери на вратата и се залюля, като се държеше с едната ръка на желязната рамка, а с другата притискаше топката до гърдите си.

— Ами… защото трябва да внимаваш с непознати. Има лоши хора.

— Но вие не сте от тях — заяви убедено момчето. — Вие сте добра. Сигурен съм. Обзалагам се, че ще ни бъде забавно да си поиграем.

— Позна — усмихна се Джейми. — Наистина обичам да си играя. На най-различни неща.

— А на футбол? — оживи се той. — Играете ли футбол?

— И още как! — рече весело се тя.

— Чудесно! — възкликна момчето, хукна по поляната и й подаде топката с изненадваща точност. Джейми, която все още стоеше до отворената врата, ловко я улови и му я върна леко и точно. Стивън я хвана и лицето му грейна от радост. Сетне се затича, обърна се и я запрати вдясно от Джейми. Тя се втурна покрай оградата, скочи във въздуха за топката и я сграбчи победоносно, ала стъпи накриво на токчетата, падна по гръб и се хлъзна по зелената морава. Стивън дойде задъхан и пребледнял. В очите му се четеше уплаха.

— Извинете, госпожице! — рече загрижено той. — Добре ли сте? Не исках…

— Нищо ми няма — усмихна се тя, седнала на прясно окосената трева, и го удари приятелски с юмрук. — Но ще трябва малко да поработим върху твоя пас! Ако не бях толкова добра, щях да я изпусна.

Стивън отметна глава назад и се засмя с облекчение. Джейми бе впечатлена от внезапната промяна. Нямаше го вече предишното смущение и стеснителност. Сега той изглеждаше щастлив като всяко друго малко момче.

— Играе ли ви се още? — попита той и я хвана за ръката.

Тя се изправи, изтръска няколко стръкчета трева, полепнали по дрехите й, и пъхна блузата в полата си.

— Сега не мога, Стивън — разроши косата му тя. — Трябва да говоря с баща ти. Хайде по-късно, а?

Той тръгна с нея към къщата, без да пуска ръката й. Джейми се беше поуспокоила, но все още изпитваше усещането, че някой я наблюдава. Сега обаче бе убедена, че не си въобразява. Някаква сянка се стрелна покрай ъгъла на къщата към гаража, друга се раздвижи в близкия храсталак, а завесите на един от прозорците леко помръднаха.

Кратката весела игра бе възвърнала напълно вътрешното й равновесие. Тя стана отново предишната Джейми — жизнерадостна, щастлива, самоуверена — и нищо вече не можеше да я изплаши.

Стивън я заведе до страничната врата, влезе вътре и извика:

— Мария! Ела бързо!

Джейми едва успя да разгледа голямата, модерна, блеснала от чистота кухня, когато от една ниша в дъното се появи слаба млада жена и се приближи, като мачкаше смутено престилката си.

— Това е Мария — обади се весело Стивън, — а това е госпожицата. С нея играхме футбол — обясни той на Мария и отиде до хладилника. Отвори го да види какво има вътре.

Джейми се усмихна на жената. Мария изглеждаше на нейните години — вероятно към двадесет и пет. Стройното тяло, гарвановочерната коса и очи я правеха доста привлекателна, ала лицето й имаше срамежливо изплашено изражение и бе толкова бледо, сякаш никога не бе виждала слънце. Тя стоеше неподвижно и се взираше боязливо в Джейми, очевидно поразена от високия ръст и жизнеността на непознатата. Джейми усети смущението на Мария и отвърна мълчаливо на погледа й.

— Аз съм Джейми О’Рурк — представи се тя. — Имам уговорена среща с господин Калахър в два часа.

— О, не! — промълви разтревожено Мария и очите й се разшириха от изненада. — Сигурно има… Сигурно е станала някаква грешка.

— Защо? — учуди се Джейми. — Нали срещата е за днес? Убедена съм! Снаха ми беше записала: събота следобед, два часа, улица „Хералд Драйв“ номер 1270. И ето ме тук!

— Но… Но той не… — подхвана Мария, после безпомощно вдигна рамене: — Ами добре, щом е така — заключи тя с недоумение. — Но мислех, че той не…

— Мария! — намеси се Стивън, клекнал пред отворения хладилник. — Може ли да си хапна малко пудинг?

— Добре — обърна се към него младата жена. — Но само едно парче да не си развалиш вечерята.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Не знам. Клара не искаше да ми каже. Щяло да е изненада.

— Когато Клара казва така, обикновено има стриди и аспержи. Уха!

Мария се усмихна и лицето й мигновено изгуби своето изплашено и напрегнато изражение.

Джейми стоеше нерешително и се опитваше да потисне засилващото се усещане за нереалност. Струваше й се, че като Алиса е попаднала в измислен свят, където дърветата и стените имат очи, хората са затворени и самотни, а малките момчета обичат стриди за вечеря.

Представи си как в къщата на брат й Дорийн, пухкава и весела, сервира макарони със сирене на рояк шумни деца, които щяха да посрещнат чиния със стриди с вик на негодувание и недоволна физиономия.

Този е истинският свят, каза си тя. А това място действително бе странно. Доста по-странно, отколкото изглеждаше, подсказваше интуицията й.

— Господин Калахър е в стаята си на горния етаж — обърна се към нея Мария. — Вземете асансьора. Елате, ще ви покажа.

Джейми последва Мария през голямо мраморно фоайе. Чувството й за недействителност се засили. През многобройните арки и отворените врати пред очите й се разкри гледка, впечатляваща със своето великолепие и красота — просторни зали с изящни картини по стените и уникални скулптури, поставени в осветени ниши. Всичко бе потънало в зеленина; редки екзотични цветя и палми красяха прозорците, ъглите и едно предверие отвъд всекидневната, което водеше към полузакрит басейн.

Докато вървяха през къщата, вратите пред тях се разтваряха безшумно, очевидно управлявани от скрити в пода устройства, подобно на тези в супермаркетите. Джейми беше поразена, не помнеше да е чувала за подобно нещо в частен дом.

Но после се сети, че къщата принадлежи на паралитично болен, който явно има достатъчно пари да я пригоди за нуждите си. За човек, прикован в инвалидна количка, автоматичното отваряне на вратите беше изключително полезна придобивка.

Тя се усмихна сърдечно на Мария, докато чакаха асансьора във фоайето, а другата жена, изненадана, плахо й се усмихна в отговор. В този миг някъде съвсем наблизо до ушите на Джейми долетя странно бръмчене и тя зърна смътните очертания на човешка фигура, която се шмугна зад една палма.

Изплашена, Джейми стисна здраво папката в ръцете си и влезе след Мария в асансьора. Бавно и безшумно потеглиха към следващия етаж.

Мария я поведе по коридор с излъскан под от дъбов паркет и се спря пред тежка дървена врата, която, за разлика от другите, не се отвори автоматично. Сигурно е заключена, помисли Джейми, или може би се управлява от вътре.

Второто предположение се оказа вярно.

Близо до ухото й се разнесе пращене на микрофон, умело скрит в касата на тапицираната врата, и тя подскочи.

— Какво има? — обади се силен мъжки глас.

— Имате посетител, господине — наведе се към микрофона Мария.

— Добре — отсече гласът. — Да влезе!

Вратата се плъзна тихо със същата зловеща лекота и пред погледа на Джейми се откри обширна квадратна стая, обляна в слънце. Привикнала към мрака на тъмния коридор, тя замижа на силната светлина. В този миг Мария смутено я подкани да влезе и забърза обратно към асансьора. Объркана, Джейми се загледа за момент след нея и прекрачи прага.

Първото нещо, което й направи силно впечатление, бе топлата и уютна атмосфера. Стаята бе още по-пищна и великолепна от помещенията на долния етаж, ала бе пригодена за живот и притежаваше всички необходими удобства. По стените се виждаха часовници, пъстроцветни пана, дълги, натежали от книги лавици и различни стенни украшения. В единия край се намираше черна кожена гарнитура, а до огромния четирикрилен прозорец стоеше дълго бюро от палисандрово дърво. Върху него имаше скъп компютър и модерни средства за комуникация.

Близо до висока палма на бюрото седеше мъж. Когато очите й привикнаха към силната светлина и тя отправи поглед към него, остана като хипнотизирана. Мрачното му лице бе властно, надменно и притежаваше неумолима мъжественост и чар. Очите му бяха черни и проницателни, а косата му — права, гъста и леко посивяла около слепоочията, макар че според Джейми той бе към тридесетте. Носът му беше прав и широк, а устата му — като изваяна. Плътна и чувствена, долната му устна изпъкваше над квадратната брадичка.

Мъжът я изучаваше със сериозно изражение, сложил небрежно мускулестите си почернели ръце върху облегалките на инвалидния стол. Носеше бяла памучна риза с къси ръкави. Тя бе леко разкопчана и подчертаваше тъмния загар на мускулестите му гърди. Джейми забеляза, че е невероятно силен в ръцете и горната част на тялото. Беше с тъмносини бермуди и безупречно чисти сиви маратонки. Безполезни и неподвижни, краката му почиваха отпуснати върху стъпалото на инвалидната количка.

Студеният му поглед се плъзна безстрастно по червената къдрава коса, спря се за миг върху примамливите очертания на пищния бюст под копринената блуза с цвят на кафе. Сетне се стрелна по тънката талия, едрите бедра и дългите стройни крака. Джейми се смути, сякаш разголена от неговите втренчени, изпитателни и безмилостни очи.

— Е? — обади се накрая той.

— Моля? — не разбра Джейми.

— Бих искал да знам защо сте тук. Предполагам, че имате сериозна причина, за да ви пусне икономката. Побързайте, ако обичате, защото имам среща в два часа.

— Имате среща с мен — рече смутено тя.

Мъжът се втренчи в нея и Джейми се опита да преодолее чувството на нереалност, което я преследваше от първия миг в тази къща. Тя беше самоуверен човек и обикновено съумяваше да се справи с всяка ситуация. Ала нещо в това място… В черните проницателни очи на този мъж…

Той задържа погледа си върху нея още малко, после се пресегна към една папка на бюрото, отвори я и отново рязко извърна очи към Джейми.

— Нима вие сте Морган Джеймс О’Рурк?! — не можеше да повярва мъжът.

— Да, господин Калахър. Аз съм.

Необходимо му бе известно време да проумее този факт.

— Виж ти! Да не са ви сбъркали с момче в родилния дом? — накрая подхвърли язвително той.

Джейми се изчерви, но повдигна гордо глава и каза:

— Морган е популярно женско име сред ирландците, господин Калахър.

— Морган — добре. Ами Джеймс? И Джеймс ли е популярно женско име във вашия род? — продължи да се шегува той.

Стана й неприятно, но прикри чувствата си.

— Джеймс е моминското име на майка ми — наложи си гласът й да звучи спокойно. — Едно време в Ирландия, където са израснали родителите ми, е имало обичай дъщерите да се кръщават с моминското име на майката. Така, след като се омъжи и приеме името на съпруга, момичето запазвало връзката с рода си.

— Аха — кимна мъжът и по изящните му устни се прокрадна студена усмивка. — Един вид средновековен феминизъм значи.

Джейми замълча. Този човек определено не й харесваше, но държеше на всяка цена да започне тази работа и затова реши да не го предизвиква. Чувстваше се неловко в средата на огромната стая и се страхуваше да не й се подкосят краката. Копнееше да се отпусне в някое от меките кожени кресла, разположени в примамлива близост, но мъжът не я покани и тя остана права.

— Както виждам, навсякъде в документите фигурира името Джейми. Защо го използвате, след като личното ви име е Морган?

Какво те засяга! — ядоса се Джейми.

Сетне си напомни, че се нуждае от тази работа, пое дълбоко дъх да се успокои и отвърна:

— Защото като малка бях дебеличко, пухкаво и живо дете и никак не вървеше да ми викат Морган. Приличах повече на рода на мама, същинска малка Джеймс, както казваха всички. Така започнаха да ме наричат Джейми.

Мъжът неочаквано се усмихна и в устата му се откри редица от равни бели зъби. Джейми остана поразена от промяната. За миг той й се стори симпатичен и привлекателен.

Но усмивката му се стопи и той бързо придоби предишното мрачно изражение. Джейми се запита дали внезапният проблясък, озарил лицето му, не е бил плод на въображението й.

— Сигурен съм, че цялата тая семейна история е много вълнуваща — подхвърли той със сарказъм, който я накара да се изчерви от яд и неудобство, — но се страхувам, че взаимно си губим времето. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но нямам намерение да ви наема за тази работа.

Джейми зяпна от изненада и в гърдите й се надигна възмущение и негодувание.

— Но… — поде безпомощно тя. — Но вие дори не…

— Търся мъж за това място — прекъсна я той рязко и презрително. — Надявам се, ще ме извините за грешката. В края на краищата откъде можех да знам, че Морган Джеймс О’Рурк е жена?!

Джейми усети, че земята се разтваря под краката й и изпита желание да се вкопчи в нещо. Беше твърде разстроена да се довери на гласа си.

— Довиждане, госпожице О’Рурк — подкани я нетърпеливо той. — Мисля, че ще намерите пътя обратно.

Онемяла, Джейми го гледаше втрещено. В главата й цареше пълен хаос.

Мъжът демонстративно се обърна и сръчно завъртя количката. Здравите му мускули изпъкнаха под тънката риза.

Джейми се отправи бавно към изхода. Спря се на вратата, обърна се да го погледне още веднъж, но замръзна от изненада.

Широка усмивка озаряваше цялото му лице, ала тя не бе сърдечна и непринудена. В нея прозираше насмешка. Джейми не разбираше причината, но мъжът явно добре се забавляваше.

Тя му обърна ядосано гръб, излезе от стаята и чу как вратата се затвори след нея. След миг колебание тръгна бавно към асансьора и се замисли какво ще обясни на Тери, Дорийн и баща си.

Неочаквано си спомни прощалната усмивка на Даниел Калахър и през ума й мина ужасна мисъл. Изви глава да огледа дрехите си отзад и лицето й пламна от срам.

Върху чистата елегантна кремава пола се мъдреше огромно зелено петно. Тя си спомни играта с момчето, подхлъзването и падането на прясно окосената трева…

После се сети за развеселеното присмехулно лице на Калахър и почувства прилив на гняв, който едновременно я успокои и озлоби.

Кретен! — помисли тя. — Проклет, самодоволен, надменен и подъл негодник! Чашата преля…

Без много-много да му мисли, тя се врътна на токчетата и закрачи към голямата дъбова врата. Очите й блестяха от гняв, а буйната й, червена коса разпръскваше искри.