Кей Хъдсън
Алън (1)

I

Рейчъл Лорънс едва закара колата си на паркинга пред своята къща, която се намираше близо до един малък град в Северна Каролина.

Нямаше да бъде тук, ако Дан бе още жив. Но той беше мъртъв от десет месеца.

Рейчъл потисна спомена. Най-сетне трябваше да остави миналото на мира. Сега всеки ден за нея беше едно ново начало. В момента обаче беше нощ и Рейчъл се усещаше напрегната и страшно уморена.

Изненадана, тя се втренчи в непознатия стар черен корвет, който бе спрял пред къщата. Кому принадлежеше колата? С чувство на печал тя си спомни, че мисис Клиъри, притежателката на къщата, в която се намираше жилището на Рейчъл, бе починала.

Няколко дни след смъртта на старата дама неин роднина бе позвънил от Аризона. Стюарт Клиъри, чаровен млад мъж, я увери, че няма да прекратява договора за наем с нея. Радва се, че тя е в къщата и ще се грижи за нея, но изказа съмнение дали ще може да намери и друг наемател за освободения етаж.

Навярно бе успял. Новият наемател изглежда се е нанесъл, докато Рейчъл беше две седмици при сестра си и зет си в Ню Йорк.

Рейчъл загрижено погледна племенницата си, която се бе сгушила на седалката и здраво спеше. Как можа да се съгласи да вземе със себе си Даяна. Едва беше успяла да се справи със собствените си проблеми, а сега на главата й беше не само племенницата, но и боксерът Мак.

Рейчъл се усмихна. В действителност той нямаше да й създава прекалено много проблеми, защото тя се погаждаше с Даяна по-добре, отколкото нейната майка. Самата Рейчъл беше с осем години по-голяма от Даяна и се чувстваше по-скоро като нейна сестра, отколкото леля.

Евелин не можеше да се справя с Даяна и я наричаше трудна и затворена, затова Рейчъл се съгласи да вземе Даяна със себе си, докато Евелин и мъжът й — Родни бяха на почивка.

Рейчъл въздъхна отново. Защо все още седеше в колата и се взираше в нощта? „Аз съм много изморена, за да помръдна и един пръст“ — установи тя. Против волята си, тя се захвана да буди Даяна и кучето, за да могат да влязат вкъщи.

— Даяна — каза тя тихо и докосна племенницата си нежно по рамото. — Даяна, скъпа, ние сме си вкъщи.

Даяна трепна неволно и отвори очи.

— Изморена съм — промърмори тя.

— Зная, но не можем да останем в колата. Утре ще спиш, докогато поискаш.

Рейчъл си спомни с досада, че тя самата утре рано трябва да бъде в работилницата.

Тя се радваше, че отново ще работи. Сигурно и Луис щеше да й се зарадва. Луис бе работил за Дан и бе единствената опора на Рейчъл, когато Дан беше болен и накрая почина. Изведнъж й стана студено. Да ръководи работилницата й костваше сили и нерви. Но работилницата бе разположена на удобно място. Когато имаха трудности с колите си, при тях идваха и хората от града, и преминаващи туристи.

Боксерът откъсна Рейчъл от мислите й. Той се прозина, протегна се и започна да скимти.

— Какво му е? — попита Рейчъл и погледна голямото животно.

— Сигурно трябва да излезе навън.

— Отново? Нали вече спирахме.

— Той има малък пикочен мехур. Щом ти създаваме толкова много работа, ти можеше да не ни вземаш със себе си — измърмори Даяна и се прозя.

— С това ще се справим — каза Рейчъл спокойно. Тя беше сигурна, че Даяна е искала да остане сама вкъщи, докато родителите й пътуваха, а не да идва с нея.

— Ще отведа Мак в градината — предложи Рейчъл и посегна през седалката за повода. — Не искаш ли да влезем през задния вход в къщата?

Даяна промърмори нещо неразбрано, но изглеждаше съгласна.

— Вземи си само дамската чанта. Останалият багаж ще пренесем утре — каза Рейчъл.

Даяна кимна безмълвно и слезе от колата.

Преди Рейчъл да успее да реагира Мак се изтръгна, скочи през седалката и заряза собственичката си.

— О, не — изстена Рейчъл и наблюдаваше как той профуча през предната градина, за да вирне крак до един розов храст. Рейчъл бързаше след него да го хване. Мак очевидно беше доволен, че дългото неудобно пътуване беше свършило и искаше да се навилнее.

Рейчъл се огледа за племенницата, когато боксерът изхвърча на улицата.

— Извикай го обратно!

— Мак! Тук — изкрещя Даяна. След това пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

— За Бога, не толкова високо! — изсъска Рейчъл. — Ще събудиш новия наемател!

Но беше вече късно. За свое неудоволствие Рейчъл забеляза, че в приземния етаж лампите светнаха.

Добре че Мак най-накрая се върна. Рейчъл го улови за каишката, даде кучето на Даяна и й посочи задния вход на къщата. Самата тя се върна още веднъж до колата, за да вземе чантата си.

По пътя към дома хвърли поглед на осветените прозорци. На прозореца на всекидневната пердето бе вдигнато. Ясно се очертаваше фигурата, който се взираше в градината. Той беше едър, тялото му почти запълваше целия прозорец.

Рейчъл се поколеба дали да поздрави новия съсед или да се направи, че не го е видяла. Във всеки случаи според нея това не беше добро начало.

Изведнъж чу шум от градината зад къщата.

Рейчъл изтича през градинската врата, зад която бяха изчезнали Даяна и кучето.

Вратата зееше отворена и Рейчъл изстена отново, когато в тъмнината успя да различи кълбо от човешки и кучешки крака.

— Добре ли си? — попита тя тихо, когато стигна до Даяна и Мак.

Даяна изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче, но успя да се овладее.

— Вече всичко е наред. Препънах се на стълбата. Аз не зная защо трябваше да се качваме в тъмнината по задната стълба.

— Съжалявам — отговори Рейчъл. — Нямах представа, че осветлението не работи — вече се питаше дали не беше грешка, че беше взела Даяна при себе си. — Наистина ли си добре? — попита тя още веднъж и помогна на момичето да се изправи.

— Да, добре съм. Аз вече мога да внимавам за себе си, макар че моите родители не го вярват — след това изтича нагоре по старата дървена стълба, трополейки с каубойските си ботуши.

Рейчъл се престори, че не чу предизвикателната забележка, хвана нашийника на Мак и последва племенницата си. Когато тя и Даяна се отпуснаха най-после на старото морскосиньо канапе, въздъхна облекчено. Имаше чувството, че не усеща никакъв мускул, че не може да стане и да отиде до леглото. Очите й се затваряха и без да разбере тя заспа. На другия край на канапето и Даяна се унесе в сън. Мак погледна колебливо ту едната, ту другата. После легна пред Даяна на земята и също затвори очи.

 

 

Алън Максуел стоеше все още във всекидневната и разглеждаше втренчено тавана над себе си. „Този проклет Стюарт Клиъри“ — си мислеше ядосано и прекара ръка по гъстата си черна коса. Стюарт го подмами тук! Той му бе обещал, че това е най-подходящото място за него. Така бе изглеждало, но само до тази нощ.

Алън се огледа в уютната си стая и заразглежда любимите мебели, който бе превозил през половината страна. След това си помисли за работилницата в мазата.

Алън не работеше, за да печели пари, защото ги имаше повече от достатъчно. Той правеше китари, защото това му доставяше удоволствие. Че е добър специалист се разпространи бързо в професионалните кръгове и той не можеше да се отърве от поръчки.

Алън отдавна се оглеждаше за спокойно местенце, в което да може да се оттегли, когато Стюарт му предложи току-що наследената си къща. Алън веднага се съгласи.

Климатът тук беше мек и не много влажен — точно подходящите условия за съхраняване на дървото, с което той работеше.

Къщата, която Стюарт бе наследил, беше достатъчно голяма. Имаше една малка предна градина, в която Алън бе посадил любимите си рози. Стюарт го предупреди, че има един недостатък — жената, която живееше на горния етаж. Но тя, така беше обяснил, е тиха вдовица, която се грижи сама за препитанието си.

Алън изфуча възмутен. Тиха вдовица! Жената, която беше видял под светлината на уличната лампа, беше руса, млада и много хубава.

Внезапно той трепна. И откъде тази жена вече знаеше неговото име, още повече неговия прякор — Макс. Не я ли чу току-що да го вика?

— По дяволите вдовицата! — изруга той разстроено.

Толкова дълго търси такава идеална къща и нямаше да се отдалечи нито сантиметър, след като бе складирал своето дърво и инструментите си. Стюарт ще трябва да се погрижи на жената, ако възникнат някакви проблеми.

Алън въздъхна, когато си спомни какво най-много го беше ядосало: жената не беше сама, тя бе довела приятеля си. Това съвсем не подхождаше на бедна отчаяна жена, каквато Стюарт я беше описал.

Алън се опита да се отърси от мислите. Утре искаше да започне нова китара и не можеше да си позволи никакво отклонение от работата си. Отново легна в леглото и се опита да заспи, но още дълго пред очите му беше лицето на русата млада жена.

 

 

Рейчъл скочи уплашено, когато усети по лицето си нещо влажно и лепкаво. Един момент тя се поколеба дали да отвори очи. Когато най-сетне си наложи да го стори, видя главата на Мак. Кучето беше сложило предни лапи върху канапето и я гледаше. Рейчъл си избърса бързо лицето, но не можа да попречи на Мак отново да я оближе.

Сънена погледна часовника. „Шест часа сутринта“ — промърмори тя. Дали наистина кучето отново иска да излезе навън.

Против волята си Рейчъл се събуди и се надигна от канапето. Тя се беше схванала, всеки мускул я болеше. Един поглед върху Даяна й показа, че момичето спи дълбоко: „Щастливка“ — помисли си завистливо.

Мак я погледна очаквателно.

След безуспешен опит да събуди Даяна, за да я накара да си легне в леглото, Рейчъл поведе Мак за нашийника по задната стълба.

Най-сетне беше в своята част от градината. Освободи Мак от нашийника. „Така, тук не може нищо повече да се случи“ — си мислеше Рейчъл. Тъкмо искаше да си отдъхне, когато видя, че Мак бе забелязал една котка и веднага се спусна да я гони. Рейчъл се вкамени. Котаракът прескочи оградата и отиде в другата градина. Мак го последва без колебание.

Като бърз влак без контрол той профуча през алеите и изтръгна розови храсти от земята. „Откога тук има рози“ — премина през главата на Рейчъл, след което тя насочи вниманието си отново към кучето.

— Мак! — изкрещя с всичка сила. — Мак! Ела тук! Изтича след него към вратата, която водеше в другата част на градината. Тъкмо когато беше на вратата, котаракът реши да побегне отново в половината на Рейчъл и отново прескочи оградата. Мак този път беше достатъчно хитър да използва вратата, при което подкоси краката на Рейчъл. Но кучето закъсня: котаракът се беше вече покатерил на една голяма ела. Рейчъл гледаше безпомощно сцената, докато лежеше на тревата: котаракът на дървото и разгневеният Мак, който напразно тичаше в кръг около елата.

„Това не може да бъде! С какво заслужих всичко това?“

 

 

Алън беше тъкмо под душа. Той още не беше закусил и обикновено не беше сговорчив, преди да е изпил чаша кафе. Когато спря водата, той трепна. Някой не викаше ли отново неговото име? Объркан, той изчака още един момент и се чудеше дали наистина няма халюцинации. Не го ли вземаше някой на подбив?

Той се ослуша и действително чу как някой вика: „Макс! Ела тук!“

Отчаяният вик идеше от градината. Алън грабна бързо една хавлиена кърпа, уви я около хълбоците си и изтича до задната врата на жилището си.

Когато видя русата жена от предната нощ пред розовите си храсти, той спря за момент озадачен. Веднага забеляза, че неговите рози изглеждаха така, сякаш някой бе минал по тях с розокосачка. Алън забрави, че беше почти гол, бос и че изобщо не познаваше тази жена. Гневът му растеше.

— Дай ми сили! — Рейчъл простена и не забеляза, че Алън се спусна към нея.

Погледът й бе все още прикован на розовия храст. Бодлите не можаха да изплашат Мак. Величественият храст беше изпомачкан.

— Какво, по дяволите, се е случило тук?

Рейчъл трепна. Невярваща, тя се втренчи в мъжа, който стоеше пред нея. Той не носеше нищо, освен една кърпа за баня. И тази кърпа повече подчертаваше неговото тяло, отколкото да го прикрива. Рейчъл разходи поглед по мъжа нагоре и надолу, докато осъзна какво прави, и усети, че кръвта нахлува в главата й. Той също я гледаше изпитателно и изглеждаше така лют, като че ли искаше веднага да я удуши.

Рейчъл облиза с език устните си.

— Съжалявам за розите на жена ви — каза тя, запъвайки се, и в същия момент се ядоса, че не може да овладее гласа си.

— Това не са розите на моята жена — възрази остро мъжът, — а са мои рози.

— Ваши? — попита тя невярващо, защото мъжът пред нея не изглеждаше така, че да прекарва времето си в отглеждане на рози.

— Да, мои — повтори той. — Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но нямам жена! — очите му искряха. — Как се случи това? И защо ревете името ми тук отвън като луда?

— Вашето име? Аз изобщо не го зная. Аз исках…

— Слушайте! — прекъсна я той. — Първо идвате през нощта и тропате с каубоя си, без да се интересувате, че бихте могли да пречите някому, а сега ви намирам между моите изпотъпкани цветя. Или вие сте безсрамна и безцеремонна, или напълно сте загубила разума си!

Рейчъл усети как се надига гняв у нея. Не тя, а този гол мъж беше изцяло превъртял. Тя изобщо не го беше викала. А неговите рози не тя беше повредила!

— Сега, да не би да онемяхте? — попита той саркастично. — Изобщо какво правите в градината ми? Допускам, че вие сте наемателката на горния етаж. Какво говоря? Вие съвсем не сте вдовицата, за която Стюарт ми разказа. Вие сте разбрала, че тя не е тук и се промъкнахте с един мъж, Господ знае защо, нали?

Преди той да се обърне, тя му удари с всичка сила една плесница. Нейният гняв се изля върху му.

— Аз съм вдовицата! — рязко каза Рейчъл. — Жилището е мое, и ако искам мога да си вкарам горе кон и да направя състезание. Не зная какво си въобразявате, по дяволите, но вие сте наел само долното жилище, мистър! И така, престанете да ми казвате какво трябва да правя! Разбрахте ли ме?

Рейчъл се обърна яростно, но Алън я хвана за рамото и я спря.

— Не бързайте — заповяда той. — Така не може! Аз наех жилището, защото ме увериха, че моята съседка е много тиха жена и нейното присъствие не се усеща.

— Тогава щракнете с пръсти, може пък да изчезна — отговори тя сърдито и се опита да се освободи от ръката му. — По дяволите, вие очевидно вярвате, че можете да си правите каквото поискате. Аз имам също така право да живея тук, както и вие, дори може би повече.

Като отговор на хапливата й забележка той още по-здраво притисна рамото й с ръка.

— Освободете ме незабавно! — заповяда Рейчъл и най-сетне й се отдаде възможност да се отскубне.

Сърцето й биеше като лудо. „Какво си въобразява този? Той е брутален и нагъл. Преди всичко обаче извънредно атрактивен“ — й премина внезапно през главата, но тя бързо потисна тази мисъл.

— Ще ви пусна вече — процеди през зъби мъжът. — Но не си мислете, че с това случаят е приключен. На мен ми е безразлично какво ще правите с вашия състезателен кон, но тук ми бе обещано спокойствие и аз ще си го осигуря! Ще позвъня на собственика и тогава ще трябва бързо да си потърсите друго жилище.

Рейчъл го гледаше със зяпнала уста. Този мъж не би разговарял така безнаказано с нея, ако Дан беше още жив. „Ако Дан беше още жив“ — повтори Рейчъл. Трябваше да престане най-сетне да живее в миналото.

Рейчъл сви устни. Тя научи много през времето без Дан. Няма да се огъне пред този непознат, макар навярно да се беше държала малко импулсивно. Той не можеше да я сплаши, дори и Дан да не стоеше зад нея. Но от друга страна тя не знаеше къде трябва да отиде, ако я предупредяха. А тя не познаваше наемодателя.

Рейчъл погледна мъжа недружелюбно, но се опита да му обясни:

— Правете каквото искате, мистър, но ако ми бяхте дал време, щях да ви обясня, че кучето повреди вашите рози. А аз съм тук, само защото се опитах да го спра.

— Така ли? — отвърна той колебливо. — По-скоро бих се обзаложил, че вие тичахте след вашия любовник — мъжът плъзна погледа си по измачканата й дреха и несресана коса. — Той навярно ви е избягал?

Рейчъл сви юмруци. Безмълвно се обърна и затръшна с цялата си сила градинската врата след себе си. Когато влезе в жилището си, видя, че Даяна гледаше навън през прозореца. Нещастният Мак седеше до нея.

— О, ти вече си станала? — забеляза Рейчъл.

Даяна кимна.

— Чух Мак да скимти на вратата. И тогава ви видях в градината — очите й святкаха. — Мъжът с кърпата изглеждаше наистина бесен. Мак му е накъсал цветята, нали?

Рейчъл стисна зъби и кимна с мрачно изражение на лицето.

— Виждаш ли, лельо Рейчъл — каза Даяна, — ти можеше да откажеш, когато мама те помоли да ни вземеш.

— Е, какво, това не е чак толкова лошо — отговори Рейчъл и се опита да се засмее.

Тя не спомена, че навярно ще загуби жилището заради поведението на Мак. Трескаво размишляваше как да оправи тази нещастна история с розите.

— Типът изглежда супер, не мислиш ли?

— Хм? — отвърна Рейчъл, потънала в мисли.

— Нямаше ли и ти едно дразнещо усещане в областта на стомаха, когато го видя?

Изненадана, Рейчъл погледна племенницата си. Даяна имаше право: беше едно странно щипещо чувство. Но то се дължеше на гнева й! Тя погледна Даяна с ядосан поглед и поклати глава.

 

 

Алън стоеше още в градината си и размишляваше. Навярно той се показа много невъздържан. Не можеше да си обясни откъде тя знаеше името му — най-вероятно от Стюарт, но у нея имаше огън. Беше страшно хубава! Навярно няма да бъде чак толкова лоша съседка.

Студеният бриз го накара да настръхне и чак сега осъзна, че беше само с една хавлиена кърпа. Нищо чудно, че жената го бе взела за луд. Алън хвърли поглед на повредените розови храсти и тръгна бавно към своето жилище.

Рейчъл стоеше до племенницата си и видя как мъжът изчезна в жилището си. Даяна я гледаше втренчено.

— А сега какво ще правиш?

— Ще подменя храстите — каза тя повече на себе си, отколкото на племенницата си.

Рейчъл не разполагаше в момента с много пари за излишни разходи, но растенията не можеха да са много скъпи. Новият наемател сигурно ги беше купил в града от мистър Хемптън, който притежаваше единствената градина разсадник. Но как беше името на мъжа? Рейчъл си спомни за една забележка от негова страна, че тя го е повикала, но това не й помогна много.

Името сигурно беше написано на пощенската му кутия! А ако не, мистър Хемптън сигурно би си спомнил непознатия, който бе закупил толкова много цветя.

— Да, ще ги подменя — повтори Рейчъл, като сложи ръка върху рамото на Даяна. — И сама ще ги засадя. Ела, легни си още малко. Трябва да тръгвам сега за работилницата.

— Аз съм радостна, че не трябва да излизам по това време — обясняваше Даяна, без да й предложи помощ при засаждане на растенията. — А съм и много уморена. До скоро — каза тя й тръгна към стаята си.

Рейчъл я наблюдаваше как минава с кучето през коридора към стаята за гости, след което тя самата влезе в банята. Какъв късмет, че не трябваше да дели банята с другия наемател. Картината с едрия полугол мъж изплува пред очите й. Наистина беше атрактивен. Тя се опита бързо да потисне тази мисъл. Най-сетне беше стъпила на собствените си крака и в момента не желаеше никакъв мъж в живота си, пък бил той и атрактивен.

Рейчъл се съблече и застана под душа. Даяна и тя бяха пътували без междинна спирка от Ню Йорк, за да спестят разноските за мотел. А сега трябваше да даде спестените пари за розови храсти. Тъкмо за рози!

Рейчъл се изсуши с една поовехтяла хавлия и отиде в стаята, за да си облече работния комбинезон. Така трябваше, защото бързо щеше да се измърси с масло, грес и мръсотия, докато сменят с Луис гуми или докато работят над някой двигател. Рейчъл никога не беше вярвала, че ще може да върши такива работи, докато научи, че човек в нужда развива неочаквани способности. За пръв път в живота си имаше чувството, че тя самата определя съдбата си.

Рейчъл беше радостна, че след смъртта на мъжа си можеше да се опре на тази работа, защото това й помагаше поне през деня да забрави болката. Но нощите бяха кошмарни. В началото тя се чувстваше така зле и самотна, че често не можеше да спи.

Когато Рейчъл се облече, нахлупи една стара бейзболна шапка над русата си коса и напусна къщата, като хвърли още един поглед към стаята на Даяна. На пощенската кутия на съседа й имаше малка табелка с името му и Рейчъл се надяваше, че мистър Хемптън ще си спомни за непознатия.

Тя вдигна рамене, отиде към стария форд, хвърли чантата си небрежно върху задната седалка, качи се и подкара.

Алън чу стъпки по стълбата и отиде до прозореца. Повдигна предпазливо пердето и погледна крадешком навън. Обикновено не беше в стила му да шпионира другите хора, но сега не можа да се сдържи.

Той дойде тъкмо навреме, за да види един мъж в комбинезон и с бейзболна шапка на главата да тръгва с форд. Ядосан на самия себе си, Алън изруга. Какво означаваше това? Ни най-малко не го интересуваше дали е мъж или жена? Защо изобщо размишляваше над това? Може би защото тя му харесва? „Глупости“ — измърмори той намръщено. До гуша са му дошли жените. Алън искаше да се концентрира над своята работа.

Когато Рейчъл зави към входа на работилницата, тя видя Луис, наведен над мотора на стария линкълн на мистър Пратс. Той не я погледна — очевидно беше съсредоточен в работата си.

Рейчъл слезе от колата и затвори безшумно вратата. След това се запъти към Луис.

— Един момент — каза той, все още, без да поглежда към нея.

Рейчъл погледна с обич неговото слабо лице. „Къде ли щях да бъда сега, ако не беше Луис“ — размишляваше тя.

— Не си губете само времето — Рейчъл се опита да имитира гласа на мистър Пратс.

Но не можа да го подведе. Той се обърна и без малко да си удари главата в двигателя.

— Здравей, Рейчъл! Колко е хубаво, че си отново тук! — неговите тъмни очи светнаха.

— Как беше отпуската?

Рейчъл се усмихна.

— Страхотно — отговори тя, — но е хубаво да си бъда отново вкъщи. Между другото, аз имам двама гости за известно време: племенницата ми и, не се смей — нейният боксер Мак.

— Как се е удало на Евелин да ти натресе и двамата? — попита Луис.

Рейчъл вдигна рамене.

— Родни и тя искаха да си починат и мислеха да оставят Даяна сама в Ню Йорк, но аз я взех със себе си.

— Не мога да ви упрекна. Човек никога не знае какво ще измисли Даяна в следващия момент.

— Луис, сега не започвай и ти. Говориш също като нейните родители. Даяна е момиче, което става жена и сега прави първите опити за самостоятелност. Тя не е чудовище.

— Е, добре — измести Луис темата. — Но аз на твое място бих опитал колкото се може по-скоро да се освободя от нея. Ти трябва да помислиш и за себе си.

— Не се тревожи за мен — отговори Рейчъл. — Освен това Даяна е моята единствена племенница. И аз я обичам.

— Да, но самият Дан не можа да се оправи с нея. А момичето се нуждае от здрава ръка.

— Луис, Даяна е почти голяма! Тя не се нуждае повече от наставник.

Луис вдигна рамене и й намигна:

— Както кажете, шефе! — след това се обърна, за да довърши колата.