Харолд Робинс
Самотната лейди (3)

3

Джон Рандал, който преглеждаше „Ню Йорк таймс“, погледна над него, когато дъщеря му се появи за закуска. Тя заобиколи чевръсто масата и го целуна по бузата. Той усети аромата на парфюм, докато тя се настаняваше на стола си.

Гласът й беше бодър и издаваше сдържана възбуда:

— Добро утро, татко.

Той се усмихна и се загледа в нея. Искрено я обичаше. Никоя от отделните черти, които съставяха лицето й, не бе хубава. Носът й бе може би малко по-дълъг, устата й — прекалено широка, тъмносините й очи над високите скули — прекалено големи за лицето й, но взети заедно, те имаха невероятен ефект. Щом човек я погледнеше, не можеше да я забрави. Тя беше красива.

Той видя, че тази сутрин бе положила специално големи грижи за външния си вид. Косата й изглеждаше по-копринена от обикновено, а кожата й блестеше от чистота. Радваше се, че тя не използва грим, за разлика от повечето си връстнички.

— Май има нещо — предположи той гласно.

Погледна го иззад бутилката с мляко, докато заливаше овесените ядки.

— Какво, татко?

— Казах, че май нещо става.

— Нищо особено.

— Хайде де — подкани я той гальовно. — Да не би да имате ново момче в класа?

Тя се засмя и поклати глава.

— Нищо подобно.

— Все още ли е Бърни?

Тя се изчерви, но не отговори.

— Би трябвало да има нещо.

— Татко, защо пък непременно трябва да става дума за момче? — укори го тя.

— Защото ти си момиче.

— Няма нищо такова. Но вчера се запознах с един човек. В автобуса.

— В автобуса? — повтори озадачен той.

Тя кимна.

— Вчера седна до мен. Представяш ли си, татко? От три месеца седи до мен и аз да не знам, че е той.

— Той? — Сега вече бе наистина озадачен. — Но кой?

— Уолтър Торнтън. Винаги съм смятала, че той идва тук само през лятото. Нямах представа, че живее в нашия град постоянно.

— Уолтър Торнтън? — попита той и нотка на неодобрение се промъкна в гласа му.

— Да. Най-големият американски писател.

Неодобрението в гласа му стана съвсем категорично.

— Но той е комунист.

— Кой каза това? — възпротиви се тя.

— Сенатор Маккарти — още преди повече от две години. Торнтън се яви пети поред пред комисията. А всеки знае какво означава това. Когато новината стигна дотук, банката сериозно обсъждаше да го покани да изтегли авоарите си.

— И защо не го направихте?

— Не знам. Дожаля ни за него може би. В края на краищата ние сме единствената банка в града и щеше да е неудобно да го караме да търси банка другаде.

Джерили бе станала свидетел на много разговори за банковия бизнес и имаше добра представа за правилата му.

— Да не би сметката му да е голяма? — попита тя проницателно.

Джон се изчерви. Джерили бе улучила право в целта. В края на краищата този човек май имаше по-голяма текуща сметка от всеки друг клиент на банката. Седмичният му доход бе фантастичен.

— Да — призна си Джон Рандал.

След като възтържествува, Джерили утихна.

Джон се загледа в нея. Не приличаше на другите момичета, дори и на жените, които бе познавал. Със сигурност майка й нямаше нейната способност да стига веднага до същината на нещата. В много отношения Джерили мислеше като мъж. В същото време у нея нямаше нещо, което да не е изтъкано от женственост.

— Какво представлява той? — попита Рандал с любопитство.

— Кой какво представлява? — попита на свой ред Вероника, която в този момент донесе от кухнята яйцата с бекона.

— Уолтър Торнтън. Джерили се запознала вчера с него в автобуса.

— О, той ли? Четох във вестниците, че се развежда. — Вероника отиде до вратата на трапезарията и извика по посока на стълбите: — Боби! Слизай веднага да закусваш. Ще закъснееш за училище.

Гласът на Боби едва се дочу през вратата.

— Не съм виновен аз, мамо. Джерили се мота в банята цяла сутрин.

Вероника се върна в стаята и седна на масата.

— Не знам какво ще правя с него. Всеки ден измисля ново извинение.

Джон погледна дъщеря си и се засмя. Тя се изчерви.

— Не се разстройвай — обърна се той към жена си. — Такива неща се случват понякога. На път за банката ще го закарам.

Вероника се обърна към дъщеря си.

— Какво представлява той? — поинтересува се тя. — Г-н Смит от гастронома казва, че когато г-н Торнтън влезе, винаги мирише на алкохол. Дори според него понякога бил пиян. Всички го съжаляват.

Джерили сви рамене.

— Изглежда много мил. Тих и скромен. Не бихте и предположили кой е.

— Каза ли му, че искаш да ставаш писателка? — попита майка й.

Джерили кимна.

— А той?

— Намери го за чудесно. Много вежлив човек е.

— Може би ще се съгласи да прегледа някои от твоите неща. Би могъл да те посъветва.

— О, мамо! — възкликна Джерили. — Човек като него не би се занимавал с писанията на някакво си хлапе.

— Не се знае, ти никога…

— Не смятам, че трябва да го притеснява — прекъсна я Джон. — Джерили е права. Този човек е професионалист. Би било неподходящо да го моли за подобно нещо. Сигурно има доста по-важни въпроси, които го занимават.

— Но… — започна Вероника.

Той отново я прекъсна.

— Освен това той не е най-подходящият човек, с когото Джерили трябва да общува. Доста различен е от нас. Критериите му са съвсем други. Всеки знае, че моралът на комунистите е доста разпуснат.

— Комунист ли е? — попита Вероника.

Джон кимна.

— Г-н Карсън смята, че банката трябва много да внимава в отношенията си с него. Не бихме искали никой да си създаде неправилна представа за нас.

Г-н Карсън беше президентът на банката, активен републиканец и най-важният човек в Порт Клеър. През последните двайсет години той лично избираше кметовете на града, но бе твърде скромен, за да поиска поста за себе си.

Вероника бе поразена.

— Е, щом г-н Карсън мисли така…

— Но това не е почтено спрямо него! — избухна Джерили. — Мнозина смятат, че сенатор Маккарти е по-лош и от комунистите.

— Сенатор Маккарти е истински американец. Той е единственият, който застана между нас и комунистите. Както я беше подкарал Труман, извадихме късмет, че не предаде цялата страна. — Гласът на Джон се извиси.

— Баща ти е прав, скъпа — намеси се Вероника. — Колкото по-малко се занимаваш с него, толкова по-добре.

Изведнъж Джерили почувства, че ще се разплаче.

— Изобщо не се занимавам с него, мамо. Той просто сяда до мен в автобуса.

— Добре, добре, Джерили — започна да я успокоява майка й. — Само внимавай хората да не те виждат много да говориш с него.

В трапезарията нахлу Боби, придърпа стола си към масата и започна да яде яйца с бекон.

— Ама какво е това? — сгълча го строго Вероника. — Да не би да си забравил как трябва да се държиш? Няма даже и едно „Добро утро!“, а?

— Добро утро — изломоти Боби с пълна уста и погледна към Джерили. — Тя е виновна. Ако не беше стояла толкова време в банята, нямаше да закъснея.

— Спокойно — обади се Джон. — Ще те закарам до училището.

Боби удостои с тържествуваща усмивка Джерили.

— Брей, тате, благодаря ти.

За миг Джерили изпита силна омраза към брат си и към мъжкото разбирателство между него и баща й. Може би всъщност така трябваше да бъде. В края на краищата тя беше момиче. Ала не бе справедливо. Не беше достатъчно основателна причина да я карат да се чувства изолирана от техния свят.

Джерили стана от масата.

— Аз тръгвам.

— Добре, скъпа — майка й започна да прибира чиниите.

Тя заобиколи масата и послушно целуна майка си и баща си. После си взе учебниците, излезе от къщата и се запъти към автобусната спирка.

Тази заран г-н Торнтън не се качи в автобуса, нямаше го нито на следващата, нито на по-следващата сутрин. След няколко дни тя прочете, че е заминал за Холивуд за снимките на най-новия филм по негов сценарий; а после отивал в Лондон, където се подготвяла премиерата на една от пиесите му. Видя го отново едва през лятото, в деня, когато стана на шестнайсет години. Тогава тя вече не беше момиче. Бе станала жена, физически бе узряла отдавна. Гърдите й бяха започнали да напъпват, след като навърши единайсет години. Когато стана на дванайсет, дойде мензисът й. На петнайсет по лицето й все още имаше следи от бебешка пухкавост, но през изминалата зима те изчезнаха, бузите й се прибраха, лицето й се източи. Забеляза, че космите под мишниците й и по венериния хълм се сгъстиха. Като всички останали момичета тя започна да се бръсне под мишниците и да използва дезодорант. Но скоро осъзна, че и други промени бяха станали с нея.

Започна се през пролетта, когато заедно с останалите момичета от мажоретния състав тя отиде на игрището, където тренираше отборът по бейзбол. Подобно на връстничките си, тя носеше широка бяла тениска с изрисувани отпред в оранжево и черно инициалите на града ПК и много къса поличка, която едва покриваше горната част на бедрата й.

Мажоретният състав зае място пред трибуните, които се простираха от мястото на батсмана до първа и трета база. Госпожица Карътърс, учителката й по физическо възпитание, ги подреди с гръб към състезателите на игрището. Тъй като Джерили участваше в този състав от предната година, госпожица Карътърс я накара да застане до нея, за да ръководят заедно упражненията.

След около петнайсет минути към тях се приближи г-н Лоринг, треньорът на бейзболния отбор.

— Госпожице Карътърс, може ли да поговорим за момент?

— Разбира се, г-н Лоринг. — Тя стоеше и чакаше той да продължи.

Той прочисти гърлото си.

— Насаме.

Тя кимна и го последва малко настрани. След като се огледа внимателно, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе, той се обърна към нея:

— Госпожице Карътърс — изхриптя Лоринг, — какво се опитвате да направите с отбора ми?

Тя беше объркана.

— Аз… аз не ви разбирам.

— Не виждате ли? — сопна й се той. — През петнайсетте минути, откакто се появихте, момчетата ми пропуснаха две леки нападения, а отделни постове направиха куп глупости.

Тя продължаваше да не разбира.

— Г-н Лоринг, какво общо има това с мен?

Той почти избухна.

— Или ще изведете тези момичета от игрището, или до началото на сезона аз ще остана без отбор.

— Г-н Лоринг! — възкликна тя възмутено. — Моите момичета с нищо не смущават вашите състезатели. Те просто си изпълняват задълженията.

— Тяхното задължение е да ободряват отбора — озъби се Лоринг, — а не да му вземат ума. Я погледнете тази — посочи той. — Всичко й личи.

— Имате предвид Джерили?

— Точно тази! — потвърди гневно той. — Това отпред на тениската й не са копчета, нали!

Миг след като погледна Джерили, госпожица Карътърс остана безмълвна. Несъмнено жената неумолимо напираше в нея. Зърната й бяха твърди и ясно очертани дори и под широката тениска.

— Разбрах какво имате предвид — замислено призна тя.

— Ще трябва да направите нещо. Накарайте я да носи сутиен или нещо подобно.

— Всичките ми момичета носят сутиени — възрази учителката.

— Тогава й намерете някой по мярка! — отново се сопна треньорът.

Точно в този момент от другия край на игрището се чу трясък. Един от състезателите беше налетял с глава върху оградата и се бе проснал на земята. Останалите играчи веднага се скупчиха около него. Треньорът забърза към игрището. Когато стигна до тях, момчето вече седеше замаяно.

— По дяволите, Бърни! — изкрещя ядосано треньорът. — Какво правиш? Искаш да се убиеш ли?

— Не, сър. Опитвах се да хвана топката, но слънцето ме заслепи.

Лоринг вдигна глава и огледа небето.

— Слънце ли? Какво слънце? — извика той. — Небето е цялото в облаци.

После хвърли поглед към игрището и видя Джерили. Дори от това разстояние можеше да види как гърдите й се повдигаха и спускаха. Внезапно самообладанието го напусна.

— Госпожице Карътърс — започна да крещи той, — махнете тези момичета от игрището.

След тренировката Бърни изчака Джерили. По пътя към автобусната спирка той вървеше в крак с нея.

— Удари ли се, Бърни? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Така се прасна в оградата. Трябва да гледаш къде ходиш. Къде ти е акълът?

— Бях се загледал в тебе — призна си Бърни.

— Това е глупаво. Трябва да гледаш топката.

— Знам. И треньорът казва същото.

— Тогава защо се заглеждаш в мен? — попита тя.

— Не знаеш ли?

— Не — отвърна тя с раздразнение. — Не знам.

— През последната година ти порасна.

— Разбира се, глупак такъв. Ти също.

— Нямам предвид на ръст. — Той вдигна ръка над главата си. — Имам предвид тук. — Бърни постави ръце отпред на гърдите си.

— Искаш да кажеш…?

Той кимна.

— Точно като Мерилин Монро. Всички го казват.

Тя се изчерви и машинално се погледна надолу.

— Защото са глупави — отвърна Джерили, но в същото време почувства как зърната й се втвърдяват и я залива топлина.