Харолд Робинс
Самотната лейди (64)

20

Колдуел изведе Джерили през задния вход и я качи в таксито.

— До ден-два журналистите ще имат домашния ви адрес. Ако не искате да ви безпокоят, ви съветвам да изчезнете оттам колкото може по-скоро — каза й той.

— И без това не мога да остана там повече. Нали Майк ми е хазяин? А с него какво ще стане?

— Съдията определи за всеки от тях сума за освобождаване под гаранция от сто хиляди долара. Според мен те също ще са на свобода до довечера.

— Майк няма толкова пари.

— Той е замесен с големи клечки. Те ще се погрижат.

Тя мълчеше. Все още й беше трудно да повярва.

— Поддържайте връзка с мен — поръча й Колдуел. — Щом се преместите, ми се обадите да знам къде сте.

— Добре — обеща тя.

Стигна в апартамента малко след пет часа. Когато се изкачи по стълбите, забеляза, че външната врата бе отворена. Това я изненада. Спомняше си, че я беше заключила, след като Милстейн й напомни. Влезе предпазливо вътре.

В дневната цареше пълен хаос. Портативната й машина бе строшена. Из цялата стая бяха разхвърляни смачкани листове хартия, а в камината имаше купчина пепел.

Тя вдигна един лист от пода. Бе празен. Обхвана я лошо предчувствие. Изтича до камината и извади парче от лист, който не беше напълно изгорял.

Предчувствието й се оказа вярно. Всичко, което бе написала през последните няколко седмици, сценарият, който почти бе завършила, беше унищожено — изгорено в камината.

Вцепенена се изправи и влезе в спалнята. И там всичко беше преобърнато, съдържанието на чекмеджетата и гардеробите бе на пода, смачкано и изпокъсано. Но това почти не беше от значение. Страшното бе, че всичко написано бе безвъзвратно загубено. Думите, които никога нямаше да бъдат заменени с други.

По бузите й се стичаха сълзи, когато влезе в банята. Всички хапчета от аптечката бяха изсипани в умивалника и ваната, върху тях течеше вода, така че и да ги събереше, нямаше да са годни за нищо. В този момент иззвъня телефонът.

Тя се обади от спалнята.

— Да. — Гласът й бе дрезгав.

— Обажда се един приятел, който иска да ви даде малък приятелски съвет. Напуснете града. Заминете колкото може по-далеч. В противен случай следващото нещо, което ще бъде унищожено в апартамента ви, ще сте самата вие.

— Но… — Отсреща вече бяха затворили. Тя остави слушалката и бавно започна да оправя стаята.

Някъде към осем часа влезе в бара и почти бе стигнала гримьорната, когато управителят я догони.

— Почакай. Ела долу в кабинета ми.

Тя го последва до бърлогата, която му служеше за кабинет. Той затвори внимателно вратата след себе си и гласът му спадна до шепот:

— Не те очаквах тази вечер. Кога излезе?

— Днес следобед.

— Наех друго момиче — съобщи й той.

— Добре, тогава ще си взема почивен ден.

— Не.

— Какво искаш да кажеш, Чарли?

— Обадиха ми се едни хора да ти посоча вратата.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, казаха ми го направо. Освободена си.

— Навярно са полудели. Целият този шум във вестника ще се отрази добре на бизнеса, ще доведе повече клиенти.

— Да не мислиш, че не знам? — изхленчи той. — Но те контролират тук всичко. Ако не го направя, край с мен! Свършено е. Ще ми вземат разрешителното.

— Добре. И другаде мога да работя. Едва ли този бизнес ще престане да съществува.

— Джейни! — гласът му бе откровен. — Много по-възрастен съм от теб и ти го казвам като баща или като чичо, както искаш. Ти си добро момиче, но си се забъркала с лоши хора. В този град вече няма място, където можеш да получиш работа. Съветът ми е да заминеш оттук. Колкото може по-далеч.

— И теб са изплашили — каза тя студено.

— Нищо не мога да направя. А трябва да издържам и семейството си. Но ти — ти постъпи така, както те съветвам. Ако останеш тук, нещо ще ти се случи. Познавам тези момчета и знам какво направиха с момичетата, които не ги послушаха. Нищо хубаво не те очаква.

— Бях сама в апартамента, никой не ме потърси — възрази тя.

— Ти все още си на първата страница на вестниците — каза й сериозно той. — Повярвай ми, те просто ще изчакват. Когато един ден вестниците забравят за теб, те ще те посетят.

— Не ми се вярва.

— Повярвай ми. — Той бе искрен. — И собствената си дъщеря бих посъветвал същото. — После отвори малкото чекмедже на бюрото си и извади един плик. — Дължа ти пари за един ден, но тъй като няколко пъти работи извънредно, давам ти стотарка. Добре ли е?

Тя пое плика, без да каже дума.

— Вземи тези пари и си купи билет за първия самолет — посъветва я управителят.

— Добре. — Тези сто плюс други трийсет, които имаше в чантата си, и двайсетте, останали в банката, след като плати на адвоката, бяха всичко, което притежаваше на този свят. Тя отвори вратата. — Благодаря ти, Чарли.

— Всичко хубаво, Джейни.

„Лоша работа — помисли си той. — Ако момичетата не загазеха днес, щяха да загазят с нещо друго утре.“

— Обърка всичко, Джейн. — Гласът на Марк Грос бе дрезгав и унил, сякаш това, което й се бе случило, се отразяваше върху него и бизнеса му. — Бях уредил срещи с „Уорнър“, „Туенти сенчъри фокс“ и „Парамаунт“, но щом видяха сутрешните вестници, се отказаха.

— В днешните вестници пише, че обвиненията срещу мен са снети.

— Няма значение. Те не обичат скандалната известност — каквато и да е тя.

— А сюжетите за сценарии, които ти бях дала?

— Започват да се връщат. Дори не по пощата. Толкова държат час по-скоро да се отърват от тях, че ги изпращат по специален куриер.

— А филмът на Ансбак за затвора? Поне там не мога ли да се снимам?

— За него вече съставът е попълнен. Да не си въобразяваш, че ще те чака вечно?

Бяха минали само няколко седмици, но нямаше смисъл тя да спори с него.

— Добре. — Джерили го погледна право в очите. — И на теб ли се обадиха?

Лицето му почервеня.

— Нямам представа за какво говориш.

— Струва ми се, че имаш — рече убедено тя. — Не ти ли се обади някой да те посъветва, че би било добре да нямаш работа с мен?

— През цялото време ми се обаждат някакви луди, но не им обръщам внимание.

Тя го гледа мълчаливо известно време.

— Утре ще взема сценария си от машинописката — излъга тя. — Ще ти го изпратя.

Той се поколеба, после прочисти гърлото си и заговори:

— Мислих за сценария. Струва ми се, че не е нещо, което бих могъл да продам.

— А защо първо не го прочетеш, а после да решиш?

— Само ще ти губя времето.

Тя се усмихна иронично.

— Ти си отвратителен лъжец, Марк. Дори по-лошо, ти си нечестен страхливец. — Тя се изправи на крака. — Ще ти съобщя къде да изпратиш сюжетите за сценарии, когато ги получиш всичките.

Джерили застана на тротоара и известно време се чудеше накъде да тръгне. После зърна кафенето на ъгъла. Обедната почивка бе отминала, тя намери празно сепаре и седна в него.

— Едно кафе — поръча тя, когато дойде сервитьорката.

Бе погълната от мислите си и в първия момент не забеляза мъжа, който седна срещу нея. Когато го погледна, в гласа й прозвуча изненада.

— Детектив Милстейн!

Той се усмихна срамежливо.

— Кафе — поръча на сервитьорката и той.

— Да не би да ме следите?

— Не по служба — призна си той.

— Какво искате да кажете?

— Имах малко свободно време, затова реших да видя какво правите. — Не й каза как бе разбрал, че тя може много да пострада.

— Не ми върви — призна си тя. — Изгубих работата си и току-що разбрах, че моят импресарио не иска да ме представлява повече. Вчера, когато се прибрах вкъщи, намерих апартамента разпердушинен — дрехите ми бяха изпокъсани, а ръкописите ми — изгорени. Освен това по телефона ме предупредиха да напусна града.

— Разпознахте ли гласа?

— Не съм го чувала никога досега.

— Защо не се обадихте в полицията?

— Щеше ли да има някаква полза?

Той помълча известно време, после поклати глава.

— И какво сте намислили да правите сега?

— Не знам — отговори тя. — От приюта за бедни ме делят само сто трийсет и шест долара, които имам в чантата си. Чудя се дали да не отида някъде, да платя месечния наем за някоя евтина квартира и да се опитам да си намеря работа. Или с осемдесет и седем долара да си купя самолетен билет за Ню Йорк.

— Можете ли да намерите работа там? — попита я той.

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Но поне там никой няма да ми пречи. Какво да направя според вас?

— Официално би трябвало да ви кажа да останете тук. Вие дадохте дума пред съда, че ще се явите като свидетел.

— Вие ме проследихте неофициално, така че ми кажете какво мислите неофициално.

— В случай на необходимост ще се отрека от думите си, ако ме цитирате.

— Никога няма да ви цитирам.

Той въздъхна дълбоко.

— Аз бих купил билета.

— Смятате ли, че тези хора ще изпълнят заканите си?

— Не знам, но те са безмилостни и биха могли да го направят като нищо. Не ви препоръчвам да рискувате. А ние не можем да ви защитим, освен ако не ви върнем в затвора.

— Ако можех да спечеля още няколко долара, щях да се чувствам по-добре. Не искам да се връщам в Ню Йорк разорена.

— Мога да ви дам на заем малко пари. Петдесет, а може би дори сто долара. Бих искал да мога да ви дам повече, но ченгетата не печелят много.

— Не, благодаря — отговори тя. — Вече направихте достатъчно за мен. По дяволите — тя направи пауза, — това да ми се случи точно когато си мислех, че всичко се подрежда.

— Съжалявам.

— Вината не е ваша. След като не сте дежурен, ще нарушите ли разпоредбите, ако помогнете на една приятелка да си опакова багажа и я закарате до летището?

— Не.

— Ще го направите ли?

— Да.

 

 

Милстейн гледаше как служителят изтегля куфарите й и ги качва на лентата.

— Изход двайсет и три, мадам — обърна се той към нея и взе бакшиша от един долар. — Вече можете да се качите в самолета.

Тя протегна ръката си.

— Благодаря. Вие сте чудесен човек, детектив Милстейн.

— Всичко хубаво. Надявам се да ви потръгне.

— И аз също.

— Ако се върнете някога тук, обадете ми се.

Тя не отговори.

— Знаете ли, вие сте още много млада. Защо не намерите някой приятен млад мъж и не се омъжите?

— И да започна да водя улегнал живот, и да си народя деца?

— Нищо лошо няма в това — каза Милстейн, опитвайки се да се защити.

— Няма, разбира се. Но това не е за мен.

— Да не би животът, който водите, да е по-добър? Ден за ден, като животно.

— Вие не приличате на полицай, детектив Милстейн.

— Не мога да се държа другояче. Аз съм еврейски баща. Имам дъщеря почти на вашата възраст и непрекъснато си мисля, че същото може да се случи и на нея.

Изведнъж усмивка озари лицето й и тя го целуна по бузата.

— Не се притеснявайте, няма да й се случи, защото има вас за баща.

Той сложи ръце върху нейните.

— Позволете ми да ви дам малко пари.

— Мога да се оправя. Имам приятели. Всичко ще е наред.

— Сигурна ли сте?

— Да. — Със сълзи на очи тя пое към изхода. Когато стигна до него, се обърна и му махна с ръка.

Той също й махна и изчака, докато се сля с тълпата. Преди да запали двигателя на автомобила си, Милстейн седя дълго зад волана. Изпитваше някаква тъга, която за него бе необяснима.

Защо момичета като нея пропиляват живота си? Чудеше се какво ли щеше да стане. Може би никога нямаше да разбере. Щеше да изчезне от погледа му и той повече нямаше да чуе за нея. Поредният неудачник в един свят на неудачници.

Той обаче грешеше. Тя му се обади. Година по-късно, когато почти бе забравил името й. Писмото идваше от държавната болница „Крийдмор“ и бе написано с молив с почти ученически почерк.

„Драги детектив Милстейн, Вероятно не си спомняте за мен. Аз съм Джейн Рандолф, момичето, което заведохте на летището миналата година. Бяхте толкова мил и аз не съм забравила това. Поръчахте ми да се обадя, помните ли? Не се върнах в Калифорния, защото получих нервно разстройство. От почти шест месеца съм в болница, вече съм по-добре, чувствам се способна да се грижа за себе си. Лекарите обсъждат възможността да ме изпишат и за мен ще бъде от голяма полза, ако им напишете писмо, в което да кажете, че съм добре и вече няма да имам проблеми. Дори да не напишете писмото, ще ви разбера и ще продължа да ви бъда благодарна за любезността, която проявихте към мен миналата година.

Ваша приятелка, Джейн Рандолф“

Милстейн помисли за жена си, която бе починала преди петнайсет години, оставяйки го сам с петгодишната им дъщеря, после за дъщеря си, която учеше трета година в университета. По някакъв начин това момиче Джейн Рандолф му напомняше за нея и може би затова го беше трогнало толкова много.

Той започна да пише писмото, за което го бе помолила, после изведнъж спря. Какво можеше да каже в него? Та той дори не я познаваше. Смачка листа и го хвърли в кошчето. След дълги вътрешни терзания Милстейн вдигна телефонната слушалка.

— Лейтенант Колинс слуша — обади се отсреща дрезгав глас.

— Дан, какво ще кажеш, ако си взема една седмица отпуск? Мой приятел е в болница в Ню Йорк…