Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

14

Стоях съвсем гола, а те ме оглеждаха, сякаш бях парче месо. Опитах да прикрия голотата си с ръце, но както и да заставах, не можех да избегна погледите им. Ярката бяла светлина на прожекторите обливаше безмилостно голото ми тяло от всички страни.

Неизвестно защо изпитвах неудобство не толкова от непознатите наобиколили ме мъже, колкото от познатите. Дори не се замислих защо бяха облечени във футболни екипи — с каски на главите, предпазни мрежи за лицата и яркочервени фланелки с черни номера. Всичките с един и същи номер — първи. Може би най-странното нещо в екипите им бяха дебелите ватирани гащета, които бяха открити отпред и огромните членове на мъжете висяха почти до колената им.

Изведнъж мъжете се скупчиха, хванати за рамене. Напрягах слуха си да чуя какво си шепнат, но думите им не достигаха до мен. После се разпръснаха и заеха позиция за игра. Единственият от централната линия, когото разпознах, бе Хари Грег като нападател. Зад него съзирах лицата на защитниците. Джордж Фокс беше крило, Чад и Джон — полузащитници, а не много далече зад тях стоеше Уолтър като централен защитник.

Джордж се изправи и яростно ме посочи, после се извърна към Хари. Сякаш под нечие силно внушение, на което не можех да противостоя, направих няколко крачки към отбора, коленичих и пропълзях между краката на Хари. Свих се на кълбо, притиснах колена към гърдите си и зарових лице в бедрата си.

Дочух сумтенето на Хари, който се приведе още повече и със сила напъха едрите си ръце под моите, докато накрая ме хвана здраво за гърдите. Притисна колената си в дупето ми и аз бавно се повдигнах. После той отново изсумтя и аз почувствах как дългият му член ме пронизва изотзад. Много странно, но не усещах нищо. Нито изненада, нито възмущение, нито възбуда. После той изригна вътре в мен и аз усетих как спермата му се стича по краката ми. В този миг Джордж изкрещя със странен дрезгав глас: „Пас!“.

Отскочих рязко назад между краката на Хари и попаднах в ръцете на Джордж. Имах усещането, че са груби и мазолести, поне нямаха нищо общо с гладките му ръце с маникюр, които познавах. Все още свита на кълбо, почувствах как те притискат гърдите ми и ме нанизват на члена му. После той започна да тича, а членът му влизаше и излизаше от мен в такт с тласъците на тялото му. След малко чух гласа на Уолтър: „Отърви се от нея! По дяволите! Отърви се от нея!“.

Джордж впръска спермата си в мен и ме изстреля във въздуха като ракета. Имах чувството, че се въртя спираловидно, нагоре и все по-нагоре, а въздухът охлаждаше кожата ми.

Понесох се над тях и изведнъж се почувствах свободна.

Чудесно бе да се рея високо като птица. Нищо не можеше да ме докосне, освен вятъра. А вятърът ме обичаше. Намирах се в безопасност. И тогава започнах да падам.

Погледнах надолу. Чад и Джон тичаха към средата на игрището.

Усетих как стомахът ми се свива от страх. Вътре в главата си чувах собствения си крясък, но всъщност не можех да издам нито звук. Исках вятърът да ме задържи нависоко, ала продължавах да падам, да падам към тях и в един момент започнах да различавам зад предпазните мрежи жестоките им властни лица.

Най-сетне от гърлото ми се изтръгна вик.

— Не! Не! Това не е игра. Аз не съм топка!

В този момент се събудих трепереща и обляна в студена пот, по бузите, ми се стичаха сълзи. За миг останах втренчена в тъмнината. После, все още трепереща, се протегнах и запалих лампата.

Светлината прогони призраците от сънищата ми. Погледнах дрехите си. Роклята ми беше ужасно измачкана и разпрана от едната страна, там, където очевидно се бе закачила на тока на обувката ми, докато съм спала.

Погледнах часовника си — беше почти пет часа. След два часа колата щеше да дойде и да ме закара в студиото. Устата ми бе пресъхнала. Станах от леглото и отидох в банята.

Първото нещо, което направих, бе да си измия зъбите и да изплакна устата си. После се погледнах в огледалото.

Очите ми бяха подпухнали, а лицето ми бе бледо и изпито. Огледах се с отвращение. Трябваше да минат поне два часа, докато заприличам на човек. Пуснах водата във ваната и взех крема, за да почистя грима си.

Забелязах, че ръцете ми още треперят, и без да се замисля, посегнах към успокоителното, но в последния момент спрях. С хапчетата и алкохола бях изпаднала в кома. Нямаше друго обяснение за този налудничав кошмар.

Върнах хапчето обратно в шишенцето. Трябваше да има и по-свестен начин да дойда на себе си.

Прекарах два часа при гримьора и гардеробиера — боядисаха малко по-тъмни косата и веждите ми и покриха тялото ми с тъмен грим, така че кожата ми изглеждаше медночервена. После започнаха да избират костюма — къса широка кожена рокличка с малко цветни мъниста по нея. Наричаха я Дебра Паджет, по името на известната актриса. Беше играла с нея за последен път в ролята на майката на Кочайз в един стар филм на Джеф Чандлър. В десет часа ме закараха до снимачната площадка, където правеха филма.

Чад се приближи до колата, когато слязох от нея. Целуна ме по бузата.

— Изглеждаш страхотно. Наспа ли се?

Кимнах.

— Добре тогава. — Чад ме представи на някакъв мъж, който се приближи бавно към нас. — Това е твоят режисьор. Марти Райън. Джерили Рандал.

Райън бе облечен в избеляла синя риза и дънки. Ръкостискането му бе енергично.

— Радвам се да се запознаем, Джерили — поздрави ме той със западняшки акцент.

— Удоволствието е мое — отвърнах.

— Готова ли сте за работа?

Кимнах.

— Добре — започваме първия кадър.

За миг изпаднах в паника.

— Получих сценария едва снощи и не успях дори да го прочета — побързах да се оправдая. — Не съм си научила репликите.

— Не се притеснявайте. В тези сцени изобщо нямате реплики. Елате с мен.

Последвах го в макета на индианското селище, където бяха разположили камерата и камиона с високоговорителя. Неколцина мъже в костюми на индианци седяха около една щайга и играеха карти. Край оградата двама каубои се занимаваха с конете.

— Хей, Тери — извика режисьорът, — доведи нейния кон.

По-ниският каубой хвана за юздата един едър бял кон и го поведе. Режисьорът се обърна към мен:

— Тази сцена е елементарна. Излизаш от онзи вигвам, оглеждаш се, после изтичваш при коня, скачаш отгоре му и отпрашваш с него.

Гледах го вторачено, неспособна да обеля и една дума.

Той прие мълчанието ми за объркване:

— Звучи по-сложно, отколкото е всъщност — реши да ме успокои той.

Поклатих глава:

— Някой е допуснал голяма грешка.

Той бе озадачен.

— Какво искате да кажете?

— В сценария, който прочетох, нямаше сцени, в които да яздя.

— Дописахме сценария, за да ви създадем повече работа. Сега тя е една от ключовите роли. На практика вашата героиня става вожд на племето, защото баща й е ранен.

— Звучи страхотно. С изключение на една подробност. Не мога да яздя.

— Моля?

— Не мога да яздя — повторих аз.

Режисьорът онемя от изненада. Чувствайки, че нещо не е наред, Чад се приближи към нас.

— Какво става? — поинтересува се той.

Режисьорът се обърна към него.

— Тя не може да язди.

Чад се вторачи в мен.

— Не можете да яздите?

Поклатих глава.

— Никога не съм се качвала на кон.

— Света Богородице! — избухна Чад. — И защо, по дяволите, не ми казахте досега?

— Не сте ме питали. Освен това в сценария, който прегледах, нямаше сцени на кон.

— Какво ще правим сега? — попита го режисьорът.

— Ще използваме дубльорка — реши Чад.

— Няма да стане — отсече режисьорът. — Това е телевизия. Всеки кадър се снима отблизо. Няма как да използваме дубльорка — ще личи.

Чад се обърна към каубоя.

— Колко време ще ти трябва, за да я научиш?

Дребният каубой ме огледа с присвити очи, после премлясна парченцето тютюн в устата си и се изплю в прахта.

— Ако схваща бързо, ще ми трябва около седмица, за да отговори на изискванията за ролята.

— Загубени сме! — каза с отвращение режисьорът и ни обърна гръб.

— Знаех си аз, знаех си — завайка се Чад. — В мига, в който влязохте в кабинета ми, предусетих неприятностите.

— Не ме обвинявайте — прекъснах го ядосана аз. — Не исках да се залавям с проклетата роля, нали? Но вие не приехте отказа ми.

— Откъде, по дяволите, да знам, че не можете да яздите? — сопна се той.

— Единствените коне, които съм виждала през живота си, са на файтоните пред хотел „Плаза“ в Ню Йорк.

— Не ми върви и това си е — оплака се Чад.

— Какво да правя с Куини? — попита дребният каубой.

Чад го погледна така, че не остави и капка съмнение какво би искал от него. Тогава се обърнах към каубоя:

— Кротък ли е конят?

— Тази кобила е кат’ бебе. Обича ’сички.

— Помогнете ми. Нека поне опитам.

Той приклекна отстрани на коня и сключи пръсти, тъй че дланите му образуваха нещо като стъпало.

— Стъпете тук с левия си крак и прехвърлете десния през гърба на кобилата.

— Добре. — Последвах указанията му и всичко беше добре, но точно когато прехвърлях крака си през гърба й, кобилата тръгна. Тялото ми продължи движението си и аз се озовах в една локва кал от другата й страна.

— Добре ли сте? — чух изплашения глас на Чад.

Повдигнах се на лакът. Цялото лице и дрехите ми бяха в кал. Погледнах ги.

— Съжалявам, момчета — казах им. После осъзнах абсурдността на ситуацията и започнах да се смея.

Уплашени, че ще изпадна в истерия, те бързо ми помогнаха да стана.

— Повикайте лекар! — извика Чад. После се обърна към мен. — Не се безпокойте, не се безпокойте, всичко ще се оправи.

Аз обаче не можех да спра да се смея и до вечерта нямаше нужда да убеждавам никого, че не бях за ролята.