Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

17

— Съвременното обзавеждане не се търси на пазара — каза мъжът.

Не му отговорих. Всеки търговец на мебели втора употреба, който идваше в апартамента, казваше същото.

— Килимите ваши ли са? — попита той.

Кимнах.

Той ги огледа с неодобрение.

— Бяло и бежово. Лоши цветове. Лесно се мърсят. — Бях чувала вече това.

Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката, надявайки се да е новият ми импресарио, който се опитваше да ми уреди среща с един италиански продуцент.

Звъняха от телефонната компания за сметката, която бях просрочила с два месеца. Бяха вежливи, но ме предупредиха, че ще трябва да прекъснат поста, ако не изпратя чека до утре сутринта. Казах им, че съм го изпратила по пощата, и затворих. Не беше вярно, но какво значение имаше. Все едно до утре щях да съм напуснала апартамента.

Търговецът на мебели излезе от спалнята.

— Изнесли сте някои мебели — отбеляза той с обвинителен тон. — Личи от следите по килима. Не виждам сребърни прибори, сервиз за храна и готварски съдове.

— Продава се това, което виждате. — Изглежда, той си въобразяваше, че останалият ми багаж едва щеше да напълни един куфар. Всичко, което смятах, че ми е необходимо, вече бе пренесено в един малък апартамент, който бях наела в Уест Сайд.

— Не знам. — Той се колебаеше. — Тези неща трудно могат да бъдат продадени.

— На практика те са нови. Само на една година. Купувала съм само най-доброто. Струваха ми над девет хиляди долара.

— Трябваше да дойдете при нас. Щяхме да ви спестим доста пари.

— Тогава не знаех за съществуването ви.

— Това им е лошото на хората. Никога не се научават, преди да е станало твърде късно. — Той посочи към дивана. — Колко искате за това?

— Пет хиляди долара.

— Никой няма да ви ги даде.

— Тогава предложете вие нещо.

— Хиляда долара.

— Не става. — Тръгнах към вратата. — Благодаря, че дойдохте.

— Чакайте, имате ли по-добро предложение?

— Да. Много по-добро.

— Колко по-добро? Със сто, с двеста отгоре?

Не отговорих.

— Ако Хамърсмит беше тук, нямаше да ви даде повече от хиляда и двеста.

Несъмнено познаваше конкуренцията. Точно толкова ми бяха предложили.

— Ще поема риска и ще ви предложа хиляда и триста. Повече не мога да ви дам.

— Не, благодаря. — Гледах го право в очите и държах вратата отворена.

Той бързо прецени вещите отново.

— Кога най-скоро мога да изнеса нещата?

— Ако зависи от мен, можете да ги изнесете веднага.

— Днес следобед?

— Щом така желаете.

— Никакви ипотеки, никакви вноски на изплащане? Изплатено и чисто е, така ли? Ще подпишете ли документ?

— Да.

Той въздъхна неудовлетворено.

— Партньорът ми ще каже, че съм луд, но аз ще ви дам хиляда и петстотин. И това наистина е последната ми дума.

Това беше с триста долара над другите предложения, които бях получила досега. А той беше четвъртият търговец, с когото се срещах.

— В брой — уточних аз. — Не с чек. — Банката нямаше да ми изплати навреме чека, за да покрия наема и сметката, която бях открила за новия апартамент.

— Разбира се.

— Продадено — понечих да затворя вратата.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита той. — Ще докарам камиона след половин час, ако ме изчакате.

— Ще ви изчакам.

Успях да стигна в банката малко преди три часа. Открих си сметка, излязох навън в топлия майски следобед и реших, че след като импресариото не ми се беше обадил, аз трябваше да отида при него. В автобуса направих някои изчисления. Излизаше, че след като си уредя сметките, ще ми останат около осемстотин долара.

Шумните канцеларии на Лу Брадли в Брил Билдинг нямаха нищо общо с изисканите кабинети на Сдружението на артистите.

А самият Лу не беше точно импресариото, за когото си мечтаех, но нямах голям избор. Преди да стигна до него, бях ходила при всичките големи — Уилям Морис, Дружеството на артистите аматьори, Си Ем Ей. Те се държаха учтиво, но не проявиха интерес. Сякаш изведнъж бях станала прокажена. Опитах се да гледам на отношението им непредубедено. В края на краищата никой не искаше да се обвързва с неудачници. Независимо дали вината бе моя или не, числяха ми се всички провали. Първо, въпреки обещанията на Джон, брат му беше почти изрязал моята роля във филма, на второ място идваше случката в „Юнивърсъл“ и на трето, но не на последно място бе неуспехът на пиесата ми.

Несъмнено най ме заболя за пиесата — не само защото не видя бял свят, а и защото из целия град говореха, че Гай ме бил зарязал, твърдейки, че с мен не може да се работи и че съм отказала да направя промените, за които той настоявал. Опитах да му се обадя, убедена, че ще го накарам да спре да говори по мой адрес, но колкото и да упорствах, не можах да се свържа с него по телефона. После, след завръщането си, получих съобщение от Сдружението на артистите, че ми прекъсват договора.

Беше като гръм от ясно небе. Хари Грег не ми бе споменал нищо. Позвъних му. Гласът му прозвуча неуверено:

— Да?

— Трябва да е станала някаква грешка. Току-що получих съобщение, че сдружението прекъсва договора ми, а ти не каза нищо подобно.

— От мен нищо не зависи. Това е работа на тия от горните етажи.

— А ти знаеше ли?

Той се поколеба, но накрая си призна:

— Да.

— Тогава защо не ми каза? Мислех те за приятел.

— Приятел съм ти, но аз работя при тях. Не мога да се забърквам в неща, които не са от моя компетентност.

— Но ние с теб крояхме планове, говорехме за онова, което ти ще направиш. А през цялото това време ти си знаел, че всъщност няма нищо да направиш.

— А какво трябваше да ти кажа? „Не ме занимавай, скъпа, ти си извън играта“?

— Можеше да кажеш нещо.

— Добре. Ще го кажа сега. Не ме занимавай скъпа, ти си извън играта.

Слушалката заглъхна в ръката ми.

Бях обидена и ядосана, но нямах време да плача. Спешно се нуждаех от друг импресарио и от друга работа.

Ала не ги открих толкова бързо, колкото се надявах. Парите от последната вноска за пиесата се бяха изпарили, преди да усетя. Предполагам, родителите ми са разбрали, че нещо не е наред, защото за двайсет и петия си рожден ден получих чек за две хиляди и петстотин долара. Когато го осребрих, дълго плаках.

Наложи се да чакам половин час, докато Лу спре да говори по телефона. В това отношение той не се различаваше от който и да било друг импресарио. Всички бяха телефонни маниаци. Накрая секретарката ми даде знак да вляза в кабинета му.

Той ме погледна със светлите си, воднистосини очи, от които лицето му изглеждаше още по-източено.

— Привет, мила — поздрави ме бързо той. — Мислех си за теб. Още не мога да изловя оня кучи син по телефона. — Лу се провикна през отворената врата: — Хей, Шърли, опитай пак да ме свържеш с Да Коста.

После понижи тон до заговорнически шепот.

— Мисля, че е в съдружие с онези момчета.

Нищо не разбирах.

— С кои момчета?

Той понижи глас още повече.

— Знаеш кого имам предвид. Онези момчета. Големият Франк. Джо. Откъде според тебе получават парите си тези богати продуценти?

— Смяташ, че са от рекет? — попитах го.

— Ш-шт! — той веднага сложи пръст на устата си. — Тук не използваме тази дума. Тези типове са добри момчета. Приятели. Разбираш какво имам предвид.

Телефонът иззвъня.

— О, Винченцо — каза с приветлив глас той, — какво става? — Слуша известно време, после пак заговори. — Това звучи наистина добре. Между другото момичето, за което ти говорих, е в кабинета ми и си мисля дали не можеш да й определиш една среща? — Лу ме погледна и кимна пред телефонната слушалка. — Дали не те подвеждам? Тя изглежда страхотно, разбираш какво имам предвид, нали? Голям опит. Бродуей, Холивуд, всичко. — Закри слушалката с ръка. — Казва, че е зает през следващите два дни, после се връща в Италия. Свободна ли си да вечеряте днес?

Поколебах се.

— Не се тревожи за това копеле. Той е истински джентълмен.

Кимнах в знак на съгласие. Дори и да не получех работа, вечерята навън щеше да ми се отрази по-добре, отколкото ако изядях един хамбургер сама.

— Казва, че е свободна — обясни Лу, после пак закри слушалката с ръка. — Иска да знае дали можеш да заведеш някоя приятелка.

Поклатих глава.

— Не. Но не се притеснявай. Ще изпратя някоя. — После пак кимна. — Готово. В осем часа. В твоя апартамент в „Сейнт Риджис“.

— Ти си щастливка — отбеляза тържествено Лу, затваряйки телефона. — Копеле като него обикновено не се съгласява веднага да се срещне с някого. Имал си е работа с всички ония италиански актриси. Лорен, Лолобриджида, Мангано. Единственият проблем с тях е, че английският им не е особено добър.

— Каква е ролята?

— Откъде, по дяволите, да знам? Нима можеш да поискаш от чужд продуцент или режисьор сценарий? Веднага ще те помислят за луд или нещо подобно. Половината от тия копелета снимат филмите си изобщо без сценарий. И печелят всичките награди.

— Може би не съм типът, който той търси?

— Американка си, нали?

Кимнах.

— Актриса си, нали?

Отново кимнах.

— Тогава си идеална за ролята. Точно това, за което той ми се обади. Американска актриса. — Лу стана, хвана ме за ръката и ме помъкна към вратата. — Сега си отиваш вкъщи, вземаш си гореща вана и се правиш истински красива. Облечи някоя дълга сексапилна рокля. Тия копелета вечерят само със смокинги. — Лу отвори вратата към външния коридор. — Не забравяй — в осем часа в апартамента му в „Сейнт Риджис“. И не закъснявай. Тия копелета са много точни.

— Добре — съгласих се. — Но ти забрави едно нещо.

— Какво е то?

— Да ми кажеш името му.

— О, вярно. Да Коста. Винсънт Да Коста.

Да Коста. Името ми бе познато, но не можех да си спомня къде го бях чувала.