Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

16

Когато излязохме от притъмнелия театър, снегът продължаваше силно да вали. Макс, дебелият дребен мениджър на компанията, забърза към нас през фоайето.

— Господин Фанън взе колата, за да се прибере в хотела. Предстоят му важни телефонни разговори. Обеща веднага щом стигне, да прати шофьора обратно. — Макс пъхтеше от напрежение. — Няма да чакате дълго — добави той.

Погледнах Гай.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — предложих му.

— Снегът стига до гъза ти.

— Какво от това? Само три пресечки са. Мисля, че дори ще се освежа.

— Добре. — Гай се обърна към Макс. — Задръж колата за трупата.

— Да, господин Джаксън.

Привели глави, изминахме безмълвно разстоянието между двете пресечки. Някакъв снегорин мина покрай нас, хвърляйки сняг към двата бордюра на улицата. Спряхме на ъгъла, за да изчакаме да отмине.

Цялото представление преминаваше като насън пред очите ми. Ехото от гласовете на актьорите в почти празния театър, смехът, който очаквах, но не чух, репликите, които увисваха във въздуха, критиците, които отвръщаха на излизане лицата си от мен.

— Пиесата не струва — обадих се аз.

— Не си справедлива към себе си. Виж в какъв момент правим премиерата. Това е най-шибаната снежна буря от пет години насам — опита се да ме успокои Гай.

— В театъра не валеше сняг. Нищо не беше както трябва. Актьорите непрекъснато забравяха репликите си. Един подир друг.

— Нервни са. Утре вечер ще е по-добре. Затова са гастролите — да се отработят детайлите.

Почти бяхме стигнали хотела.

— Направихме я много дълга. Мисля, че ако съкратя по пет минути от всяко действие, ще е по-добре — казах аз.

— Десет минути от първо действие — каза той. — Ето къде е проблемът. Не успяваме да ги впримчим в действието навреме.

Бутнахме вратата на хотела и топлият въздух на фоайето ни удари в лицата.

— Какво ще кажеш да поработим тази нощ? — попита Гай и отиде до рецепцията за ключовете.

— Нали затова съм тук.

Той се усмихна.

— В твоята или в моята стая?

— В твоята. Ще донеса пишещата машина. — Режисьорите и звездите бяха настанени в апартаменти. Авторите стояха в подножието на йерархията и държаха малки единични стаи. Освен ако не ставаше дума за бившия ми съпруг.

Отидохме до асансьора.

— Ще поръчам сандвичи и кафе — каза Гай.

— Дай ми половин час да си взема един душ и да се преоблека в сухи дрехи.

— Не бързай — каза той.

Първото, което видях, когато влязох в стаята си, беше огромна кошница с цветя върху шкафа. Прочетох картичката:

„С обич и пожелания за успех.

Гордеем се с малкото ни момиче.

Мама и татко“.

Погледнах към плътната завеса от падащия сняг през прозореца, после обратно към цветята и се разплаках.

Бяхме работили почти три часа, когато на вратата се почука.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Джаксън — започна да се извинява Макс, — но господин Фанън иска веднага да се срещне с вас в апартамента си.

— Предай му, че идвам веднага — отговори Гай.

— Според теб какво иска в този час? — обадих се аз.

— Не знам. Може би иска да ми каже, че пиесата има нужда от преработка, и да даде указания какво да преработим. — Гай облече жилетката си. — Довърши каквото остана от първо действие. Мисля, че доста го променихме. Връщам се веднага.

Гай си дойде след половин час. Междувременно бях преработила първо действие и вече работех върху второто. Щом погледнах физиономията му обаче, разбрах, че носи лоши новини.

— Той иска да се откажем — съобщи ми Гай.

— Не може да го направи. Договорили сме се за повече от едно представление.

— Той е продуцентът и може да направи каквото, по дяволите, поиска. Парите са в него.

— Защо? — попитах отчаяно аз. — Дори още не сме видели отзивите.

— Той вече ги знае. Има информатори навсякъде. Известен му е всеки един ред, който ще се появи утре във вестниците.

— И какво пишат критиците? — поинтересувах се.

— Заклали са ни. Всичките до един.

— Каза ли му какво правим?

— Да — отвърна той. — Но той ми възрази, че е трябвало да помислим за това преди премиерата. Все пак успях да измъкна от него една отстъпка. Помолих го да вземе окончателното решение, след като разговаря с теб. Така или иначе пиесата е твоя.

— Значи иска да се срещнем веднага? — попитах Гай.

Той кимна.

— И какво според теб трябва да му кажа?

— Отново му обясни какво правим. Трябва да го убедиш, че пиесата има шанс. Знаеш, че онова, което правим, е правилно. Не му позволявай да ни отреже всички пътища. Трябва да изиграем тази пиеса в Ню Йорк.

Станах.

— А ако не иска да ме изслуша?

За пръв път, откакто го познавах от години, видях звяра у него да излиза на показ. Устните му се изтеглиха назад и оголиха зъбите му в презрителна усмивка:

— За бога, Джерили! Ако той си падаше по мъже, щях да му смуча оная работа, докато покаже тази пиеса на Бродуей. Би трябвало да значи същото и за теб. Ти си жена. Поне този път се опитай да използваш путката вместо главата си!

Докато отивах към президентския апартамент, където бе настанен Фанън, думите на Гай не излизаха от главата ми. За мен успехът на пиесата не се свеждаше само до парите. Ако тя потръгнеше, щях да имам някакъв шанс в сдружението. В противен случай щях да загина.

Фанън ми отвори, облечен в червен кадифен халат — от тези, за които си мислех, че съществуват само в старите филми.

— Здравей, скъпа.

Наведох се леко, тъй че да не му се налага да се повдига на пръсти, за да ме целуне по бузата.

— Адолф — казах тихо аз.

— Изстудил съм бутилка шампанско. Забелязал съм, че когато човек е принуден да се изправи пред реалностите на живота, то винаги повдига духа.

Последвах го в стаята, без да отговоря. Виното беше в кофичка с лед до прозореца. Той напълни с церемониален жест две чаши и ми подаде едната.

— Наздраве — каза Фанън.

Отпихме.

— „Дом Периньон“ — уточни той. — Само най-доброто.

Кимнах.

— Гай каза ли ти какви са отзивите?

— Да, но не смятам, че е справедливо да се ръководим по тях. Комедия не трябва да се играе в празен салон. Затова на медийните сериали по телевизията винаги пускат смях за фон. Много жалко, че не можем да направим същото и в театъра.

Той отново напълни чашите.

— Не е реалистично. Повярвай ми, скъпа. От години съм в този бизнес. Никога не потръгва, когато началото е като сегашното.

— Ще видите, че всичко ще се оправи, господин Фанън. Знам, че ще се оправи. Двамата с Гай преработваме пиесата. Отстранихме всички проблемни моменти в първо действие, можем да оправим и другите.

— Наздраве — рече отново той и отпи още една глътка шампанско.

Чудех се дали изобщо ме чува.

— Трябва да ни дадете възможност — настоях аз. И в този момент, колкото и да не ми се искаше, започнах да плача.

Той ме заведе на дивана, извади хартиени носни кърпички от бюрото си и ги пъхна в ръката ми.

— Спокойно, спокойно, скъпа. Не трябва да приемаш всичко толкова навътре. Приеми го просто като житейски опит. В края на краищата това е първата ти пиеса. Ще има и други.

Аз не можех да спра да плача.

— Ще се оправи. Знам, че ще се оправи — хлипах аз.

Той седна на дивана до мен и притегли главата ми към гърдите си. Започна нежно да гали косата ми.

— Вслушай се в думите на човек, достатъчно възрастен, за да ти бъде баща. Знам как се чувстваш. Всъщност и аз се чувствам толкова зле, колкото и ти. Не ми харесва да загубя осемдесет хиляди долара. Но е по-добре, отколкото да отида в Ню Йорк и да изгубя още седемдесет хиляди. Един мъж трябва да знае кога да престане да губи. В известен смисъл сега ти правиш точно това. Никой няма да си спомня отзивите от Ню Хейвън, когато дойде време да се поставя следващата ти пиеса. Но ако лошите отзиви се появят в Ню Йорк, те никога няма да бъдат забравени.

— Не ме интересува — продължавах да плача. — Знам, че пиесата ще има успех.

Той не спираше да гали косата ми, а другата му ръка, с която ме бе хванал през кръста, пое нагоре и се спря при гърдите ми.

Обърнах се и оставих гърдата ми да изпълни шепата му.

— Адолф — започнах аз, — нямаш представа колко много се възхищавала на смелостта ти като продуцент. Ти беше единственият мъж, който чувствах, че никога няма да ме изостави.

— Аз не те изоставям — прочисти гърлото си той. — Само се опитвам да бъда практичен.

Сега вече го накарах да почувства и двете ми гърди. Странна червенина се появи на лицето му.

В следващия миг Фанън скочи на крака. Взе чашите с шампанско и ми подаде моята.

— Пий — нареди ми той.

В гласа му долових нотка, която не бях чувала преди. Изведнъж осъзнах, че този малък звяр наистина бе мъж. Пресуших чашата си.

— Искам да те чукам — без заобикалки каза той. — И знам, че и ти си готова да се чукаш с мен. Но би ли го направила и ако се откажа от пиесата?

— Не — погледнах го право в очите.

Той се вторачи в мен за момент, после изпразни чашата в гърлото си. Внезапно се усмихна и ме погали по бузата.

— Харесвам те. Поне си искрена.

— Благодаря ти. А пиесата?

— Отказвам се от нея. Но ти обещавам. Ако напишеш друга, донеси ми я. Ще направим още един опит.

Изправих се на крака. Изненадващо за самата мен, вече не се чувствах като за продан.

— Благодаря ти, Адолф. Ти си истински джентълмен.

Той ми отвори вратата. Подадох му бузата си, за да ме целуне за лека нощ, и слязох в стаята си. Вече нямаше защо да се връщам при Гай.

Първото и последно представление на пиесата беше в Ню Хейвън.