Харолд Робинс
Самотната лейди (15)

15

Когато полицаят доведе Фред от килията в кабинета на шерифа, там бяха Джак и някакъв възрастен мъж, когото Фред не бе виждал преди.

— Свободен си, момче — каза шерифът. — Обвиненията срещу тебе са снети.

Шерифът взе от бюрото си тежък плик от кафява амбалажна хартия и го подаде на Фред.

— Нещата ти са тук. Би ли проверил дали всичко е в ред?

Фред отвори плика и огледа съдържанието. Часовникът му, който беше купил за десет долара, малкия златен пръстен, подарък от майка му при завършване на гимназията, и посребрената гривна с името му, гравирано върху нея, подарък от сестра му. Съдържанието на плика допълваха две смачкани банкноти от по един долар и дребни монети на стойност седемдесет цента. Той си сложи часовника и гривната, а парите прибра в джоба си.

— Това ли е всичко, момче? — попита шерифът.

— Да.

Шерифът му подаде някакъв лист.

— Подпиши това. Разписка, че си получил личните си вещи.

Фред бързо взе химикалката и подписа квитанцията с опис на полученото.

— Сега вече всичко е наред — отбеляза шерифът. — Можеш да тръгваш.

Джак се здрависа ентусиазирано с Фред.

— Радвам се, че те пуснаха. Тъкмо говорих с импресариото. Намерил ни е работа в Уестпорт.

Джак забеляза, че Фред гледа въпросително към по-възрастния мъж с побелялата коса.

— Това е съдията Уинстед. Той оправи нашата работа.

Съдията протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Фред.

— Благодаря ви, съдия Уинстед.

Съдията се обърна към шерифа.

— Пек, разполагаш ли с някоя стая, където да поговоря с клиента си?

— Разбира се. — Шерифът посочи с ръка. — Ето през тази врата. Стаята е празна.

Фред и Джак последваха съдията в другата стая. Той придърпа стол към малката маса и се отпусна тежко на него.

— Колкото повече остарявам, толкова по-горещо става времето. Чудя се дали това не е някакъв знак.

Съдията ги подкани с жест да седнат.

— В случай че не можете да си обясните моето присъствие тук, трябва да ви кажа, че представлявам Джерили и баща й.

Фред кимна.

— Когато те ме посетиха днес в ранния следобед, разбрах, че може би е извършена ужасна несправедливост. Не можех да оставя нещата така.

— За мой късмет — отбеляза Фред. — Те се готвеха да ми лепнат обвинение.

— Нямаше как — възрази категорично съдията. — Трябва да призная, че понякога се извършват несправедливости, но накрая правосъдието възтържествува.

Фред не повярва на думите на съдията повече, отколкото според него самият той си вярваше, но не каза нищо.

— В лицето на Джерили имаш искрен приятел. Знаеш го. Независимо от това, какво щеше да й струва, тя беше готова да отиде в съда и да свидетелства в твоя полза.

— Джерили е много специална дама.

— Разбира се — съгласи се съдията. — Много по-разумна е от повечето момичета на нейната възраст. Във всеки случай щом чух какво й се е случило, веднага отидох и се срещнах с родителите на момчетата. Не ми беше необходимо много време, за да ги убедя в тяхната грешка. После ходих в клуба и се срещнах с Коркоран, но беше твърде късно да го накарам да ви върне на работа. Вече беше наел друг оркестър. Не мисля, че е правилно, защото все още не бяхте спечелили парите, които можехте да получите, ако бяхте продължили да свирите там. Не мисля, че това може да се нарече награда за герой.

— Радвам се, че излязох от затвора — каза Фред. — Работата не ме интересува. Нито парите.

— И въпреки това не е правилно. Някой трябваше да плати за страданията, които преживя.

— Да — съгласи се Джак. — Т’ва нещастно момче преживя к’во ли не само ’щото напра’и добро.

— Точно така мисля и аз. Имах още един разговор със засегнатите страни и те се съгласиха да ви компенсират за загубата на работата ви. Като имахме предвид, че сте загубили пет седмици работа в клуба при двеста долара на седмица плюс храна, която се равнява на още двеста долара, изчислихме сумата общо на две хиляди долара. — Той бръкна в джоба си и измъкна оттам плик, от който отброи пачка банкноти и ги разпръсна като ветрило на масата пред себе си.

Фред погледна двайсетдоларовите банкноти.

— Не искам проклетите им подаяния! — сопна се той.

— Това не са подаяния, синко. Това е справедливост.

— Човече, съдията е прав — присъедини се Джак. — Т’ва са четиристотин долара за всеки от нас. Вземи ги, момче. Т’ва са пари от небето.

— Знаеше ли за тях?

— Ама разбира се. ’Ми, че тия пари са за ’сички ни. ’Сички си загубихме работата заради теб.

— Вземи ги, синко — посъветва го съдията. — Така ще е правилно. В края на краищата не е нужно приятелите ти да страдат заради случилото се.

Фред се замисли за миг, после кимна.

— Добре — съгласи се той.

Съдията се усмихна.

— Това вече е добре. — Извади лист хартия от джоба си и го сложи на масата пред Фред. — Чрез този документ ти и хората, които са повдигнали обвинение срещу теб, взаимно си гарантирате, че повече няма да си търсите отговорност един от друг. Това е просто една формалност. Подпиши и парите са твои.

Фред подписа документа, без да го чете.

— Трябва да се връщам в Порт Клеър — каза съдията и прибра документа в джоба си. — За мен беше удоволствие да се запознаем. Радвам се, че успях да ти помогна.

Фред стисна ръката му.

— Благодаря ви, съдия Уинстед. Не смятайте, че не оценявам онова, което сте направили. Много съм ви благодарен.

Когато вратата се затвори зад гърба на съдията, Фред се обърна към Джак. Барабанистът се беше ухилил така, че усмивката му стигаше от едното ухо до другото.

— Какво има, Джак?

— Този съдия е най-шибаният тип, когото съм срещал. Отначало искаше да те накара да подпишеш оня лист срещу сто долара. Ама аз си знаех, че си ги хванал здраво за топките. — Джак вдигна парите и започна да ги върти в ръцете си с нежност. — Олеле, Божичко, не са ли хубава гледка? Най-лесните пари, които някога съм печелил.

Когато излезе от сградата, тя го чакаше долу пред стълбите. Изведнъж той разбра, че без да го е съзнавал, се е надявал да я види.

Спря до нея.

— Джерили! — Гласът му бе изпълнен с нежност.

Тя го погледна в очите.

— Добре ли си?

— Добре съм. Всъщност те се държаха много мило. Един от най-приятните затвори, в които съм бил.

На лицето й се изписа учудване.

— Да не би и преди да си бил в затвор?

— Не — засмя се Фред. — Само си правех майтап. Не беше необходимо да биеш път дотук. Щях да ти се обадя.

Тя го погледна с недоверие в очите.

— Наистина — продължи той. — Щях да ти благодаря за онова, което направи за мен.

Джак го дръпна за ръката.

— Наближава седем часа, Фред. По-добре да побързаме, ако искаме да ’фанем последния автобус за Ню Йорк.

— Имаш ли с какво да се прибереш до Порт Клеър, Джерили?

— Да, Бърни ми услужи с неговата кола. Той е на работа довечера.

— Значи Коркоран го е върнал?

— Да.

— А ти ще се връщаш ли?

— Щях, но сега размислих.

— Какво ще правиш?

— Не знам. Ще се заловя с четивата си. Може и да се опитам да завърша разказа, който пиша.

— Човече, по-добре да побързаме — подкани го отново Джак.

— Ти тръгвай. Ще те настигна — отпрати го Фред.

— Знаеш ли къде е автогарата?

— Ще я намеря.

Те проследиха с поглед Джак, който се отдалечаваше с бърза стъпка.

— Къде си паркирала, Джерили? Ще те изпратя.

— Недалеч от тук, на следващата пресечка. А ти какво ще правиш? — поинтересува се на свой ред тя.

— Джак е намерил друга работа в Уестпорт.

— Радвам се. Бърни ме помоли да ти предам поздравите му и да ти пожелая щастие от негово име.

— Гаджето ти е свястно момче.

— Всъщност той не ми е съвсем гадже. Ние просто израснахме заедно.

— Това ще ви свързва винаги.

— А ти, Фред, имаш ли си гадже?

— Да — излъга той.

— Хубава ли е?

— Да, струва ми се.

— Що за отговор е това?

— Май ми е трудно да преценя. Знаеш ли, ние просто израснахме заедно.

Тя го погледна лукаво.

— Това ще ви свързва винаги — каза тя престорено сериозно. И двамата се разсмяха.

— Ето я колата. Ще те закарам до автогарата — предложи тя. След няколко минути паркира автомобила пред автогарата и погледна към него.

— Бих искала да останем приятели.

— Ние сме приятели — увери я Фред.

— Искам да кажа… да продължим да се виждаме.

— Не, Джерили — рече той след кратко мълчание. Отвори вратата и понечи да слезе от колата.

Тя го хвана за ръката.

— Благодаря ти, Фред — с нежност продума тя. — За всичко.

— Джерили.

— Да?

— Излъгах те, Джерили. Нямам приятелка.

Тя се усмихна.

— Нямаше нужда да ми казваш. Знаех го.

— Довиждане, Джерили. — Той не изчака отговора й и забърза към автогарата. Обърна се и погледна чак когато влезе в сградата. Ала тя вече беше заминала.