Харолд Робинс
Самотната лейди (54)

10

„Това шибано калифорнийско слънце — помисли си тя, щом отвори очи. — Господи. Какво ли не бих дала само за един дъждовен ден.“

После се събуди съвсем и се замисли за Лиша. За миг като че ли отново долови миризмата на топлата й сладост и сякаш усети под пръстите си гладката й оцветена като мед кожа. Но изведнъж чу гласове през затворената врата на спалнята и мисълта за Лиша я напусна.

Седна в леглото и се заслуша. Гласовете — на мъж и на жена — бяха приглушени. След малко мъжкият глас стана по-настойчив. Миг по-късно вратата леко се отвори.

Анджела надникна в стаята.

— Будна ли си?

— Да.

— Когато преди малко погледнах, още спеше. Не исках да те будя.

— Няма нищо. Кой е тук?

— Джордж.

— По дяволите! — изруга Джерили. — И какво иска?

— Не знам. Казва, че трябвало на всяка цена да те види. Ще му кажа да си ходи, защото не се чувстваш добре.

— Недей. — Джерили провеси крака от леглото. Джордж беше такъв егоист, че бе невъзможно да я посети само от учтивост. Сигурно беше заради нещо друго. — Ще се срещна с него. Само му кажи да почака малко, докато се оправя в банята.

— Добре. Кажи ми, когато си готова. Ще го изпратя при теб.

— Не. Аз ще изляза.

— Не мислиш ли, че трябва да останеш в леглото? — попита неодобрително Анджела.

— Защо? Аз не съм болна. Преживяла съм само един гаден малък аборт.

Вратата се затвори след Анджела и Джерили отиде в банята. Седна на тоалетната и смени тампона си. Сега кървеше по-силно, отколкото сутринта, и още я болеше. Взе два аспирина и един аналгин, за да потисне болката. Изми лицето си със студена вода. Почувства се по-добре. Начерви устните си, използва същия цвят руж за бузите си и среса припряно косата си.

Когато влезе в стаята, Джордж се изправи на крака.

— Хей, ти не приличаш на болна.

— Гримът прави чудеса. — Тя се усмихна и седна на креслото срещу него. — Какво има?

— Исках да разговарям с теб — започна той, — да ти кажа колко съжалявам за случилото се.

Тя го изгледа, без да каже дума.

— Не трябваше да бързаме — продължи той. — Трябваше да задържим детето.

Тя не можа да скрие изненадата си.

— Ти се шегуваш!

— Не се шегувам. Наистина мисля така.

— А жена ти?

— Нямаше да има проблеми. — Сините му очи я гледаха спокойно. — Разговаряхме за това снощи. Можехме да осиновим детето и нямаше да има проблем.

— О, Господи!

— Розмари иска да има дете. Тя обича децата.

— И тогава защо не си родите едно? — попита тя.

— Ами заради този проклет сериал. Има договор за три години. А това са големи пари, особено с отчисленията от печалбите. Ще изгуби всичко, ако забременее.

— А според теб как аз щях да се изхранвам през цялото време, докато се разхождам с големия си корем? — попита го тя иронично.

Той не обърна внимание на иронията й.

— И затова говорихме. Щеше да живееш при нас. Така всички щяхме да сме съпричастни с бременността.

— Не мога да повярвам. — Тя поклати глава.

— Щеше да стане. Снощи бяхме на гости у моя психиатър. Всички присъстващи се съгласиха, че идеята е превъзходна.

— Всички?

Той кимна.

— Всички. Ти познаваш моя психиатър. Той има най-високопоставените пациенти в града. Веднъж месечно се срещаме у тях на нещо като сбирка за пробуждане на съвестта. Ето така тръгна и разговорът.

Джерили познаваше психиатъра. Дори да нямаш нужда от него, ако отидеш просто от интерес, в края на сеанса вече непременно ще си почувствал нужда от него. Разбира се, ако си достатъчно голямо име и можеш да си позволиш сто долара на час.

— Това е върхът, няма що — каза с отвращение тя. — Бяха ми необходими две години в този град, за да започнат всички да ме приемат сериозно, и само за една вечер вие ми окачихте отново етикета на курва.

— Изобщо не е вярно, Джерили. — Джордж бе искрен. — Всички ние сме честни и открити помежду си. Те те уважават.

— Сигурно.

— Наистина. Нека вземем например Том Кастел. Той поставя филма ти в студиото.

— И какво? — попита тя в очакване Джордж да потвърди онова, което й бе казал импресариото й.

— Ами иска да разговаря с импресариото ти да напишеш сценарий по книгата си. Смята, че ти си единствената, която може да го направи. Особено след като сценариите на „Уорън“ се провалиха с гръм и трясък.

— Тогава какво чака? — попита тя. — Защо не подпише договор с мен?

— Казва, че студиото няма да му позволи да стартира, без да е ангажирал звезда.

— По дяволите. — Изруга презрително тя. — Нищо не се е променило. Кое е първично — яйцето или кокошката?

— Той ми каза, че студиото настоява за мен. Ще му дадат зелена улица, ако се съглася.

Тя не можа да се сдържи повече.

— За бога, какво тогава те спира?

— Ето затова исках да се срещнем — отвърна Джордж търпеливо. — Прочетох книгата. Не знам дали подхождам за ролята. Тя е по-подходяща за по-възрастен актьор.

— Не се притеснявай, ще я направиш — успокои го без колебание Джерили.

— Но възрастта — възрази той.

— Помниш ли каква роля игра Джими Дийн в „Гиганта“? Беше на двайсет и една-две, а направи роля на четирийсетгодишен мъж. А ти си добър колкото него. Имаш същите качества, внушаваш същите силни усещания.

Тя видя как актьорското самочувствие взема връх.

— Наистина ли мислиш така? Че приличам на Джими Дийн?

Тя кимна.

— Какво мислиш, че ме привлече към теб в началото?

— Да ме вземат дяволите — изруга изненадан той. — Никога не ми е хрумвало.

Но Джерили забеляза, че е много доволен.

— Ако ти играеш, мога да напиша страхотен сценарий — добави Джерили. — Двамата заедно можем да направим нещо великолепно.

Той кимна замислено.

— Това е наистина страхотна роля.

— Шанс, който идва веднъж в живота — продължи тя. — Мечтата на всеки актьор. Веднага ще те издигне наравно със Стив Маккуин и Робърт Редфорд. — Джерили се разсмя. — Джордж Балантайн. Суперзвезда.

Той също се засмя, после лицето му отново стана сериозно.

— А режисьорът? — попита я. — Джими Дийн работеше с Илая Казан и Джордж Стивънс. Ще имаме нужда от голям режисьор. Копола, Шлезингер, някой от този ранг.

— Ти само го назови и ще го имаш.

— Трябва да помисля. Ще разговарям с моя импресарио.

— Предай му какво съм казала. Важното е, че можем да работим заедно.

— Разбира се. — В главата на Джордж вече се мотаеше друга мисъл. — Как смяташ, дали Розмари може да изиграе ролята на момичето.

— Стори ми се да казваш, че тя има твърд ангажимент в сериала.

— Ако стане дума за игрален филм, може да напусне. Освен това ще изглежда по-добре, ако сме заедно в един екип. Особено след онова, което се случи.

— Защо не? — Джерили кимна. — Би било добра химия в един касов филм.

— Имам една идея. Защо утре вечер не дойдеш у нас на вечеря? Ще поканя и импресариото си и можем да поговорим.

Това беше последното нещо на света, което Джерили искате да направи.

— Защо първо не обмислим всичко добре? — предложи Джерили. — Може би е по-добре да се съберем в края на седмицата, когато си възвърна силите.

— Добре. — Джордж стана. Лицето му доби печален израз. — По дяволите — каза й той и пъхна ръце в джобовете си.

— Какво има?

— Не знам какво правиш, Джерили — изсмя се притеснено той, — но всеки път, когато съм с теб, се възбуждам.

— Ти винаги ми говориш хубави неща. — Джерили се усмихна. Изправи се на крака и леко го целуна по бузата. — Ще трябва да почакаш, докато се оправя.

— Тръгна ли си? — попита Анджела, която влезе от кухнята.

Джерили кимна.

— Неприятен ми е — категорично отсече Анджела. — Заради него трябваше да преживееш всичко това, а той не дава и пет пари как се чувстваш. Бе готов направо да нахълта в спалнята ти, ако не го бях спряла. Егоистичен курвенски кучи син.

Джерили я погледна и се засмя.

— А освен това е и актьор, което е още по-лошо.

— Не виждам нищо смешно — рече Анджела. — Дори не бих разговаряла с мъж, който ми е причинил подобно нещо.

Джерили поклати глава.

— Вината не е само негова. За това са нужни двама души. И ако не бях бързала толкова, щях да го спра и да си сложа спиралата.

 

 

Лекарят се изправи.

— Възстановявате се бързо. Утре можете да започнете да излизате по малко, но без да прекалявате. Ако се уморите, трябва да се приберете и да си легнете.

— Добре, Сам.

— Елате при мен в края на седмицата за последен преглед.

— Чувствам се като използвана кола.

Той се засмя.

— Не се безпокойте. Във вас има живот за още поне петдесет хиляди мили. Освен това имам идея за една нова част, която ще позволи двигателят ви да работи, без да имате сегашните проблеми.

— И каква е тя?

— Днес получих резултатите от клиничните изпитания на вътрешно маточните спирали. Това е една тънка спираловидна медна нишка, която смятам, че ще понесете.

— Поръчайте я. Готова съм на всичко.

— Вече го направих. Е, довиждане — сбогува се той.

— Довиждане, Сам — извика тя след лекаря, после вдигна слушалката на звънящия телефон. — Ало.

Беше импресариото й.

— Кой беше при теб?

— Лекарят ми — отговори тя отегчена. Импресариите си приличаха. Искаха всичко да знаят.

— И какво каза той?

— Че ще живея. От утре мога да излизам.

— Добре. Трябва да се видим. — Той понижи тон до заговорнически шепот. — Имам някои новини, но не искам да говоря за това по телефона.

Това пък беше друго качество на импресариите. Всичко трябваше да се пази в дълбока тайна. Никой от тях не се доверяваше на телефона дори за да прочете някое заглавие от вестника.

— Да не би да става дума Джордж да участва в моя филм?

Изненадата пролича в гласа му.

— Мислех, че си на легло. Откъде разбра?

Тя се засмя.

— За бога, Майк, ти знаеш за мен и Джордж.

— Не, не знам. Какво да знам за теб и Джордж?

— Че абортирах бебето на Джордж.

— Кучият му син! — избухна Майк. После настъпи пауза и гласът му се успокои. — Но това прави нещата по-лесни за нас. Той е длъжен да те послуша. Можеш да го накараш да приеме ролята.

— Не мога нищо да го накарам — отвърна Джерили. — Единствено мога да се опитам да го убедя.

— Той ти е длъжник — подчерта Майк.

— Не е така — отсече тя. — Това не е в стила му. Аз съм достатъчно голяма и не правя нищо, което да не съм искала.

— Можеш ли да дойдеш в кабинета ми утре сутринта? — попита той. — Трябва да ти обясня колко е важно това.

— В единайсет часа става ли?

— Чудесно. Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— И аз — отговори Джерили. Чу се прещракване и тя затвори. Като импресарио той бе добър, но живееше в някакъв свой старомоден свят.

Анджела седеше на дивана и четеше обяви за покупко-продажби. Вдигна глава и погледна Джерили.

— Какво каза лекарят?

— По-добре съм. Утре мога да изляза.

— Чудесно. Какво искаш да хапнеш за вечеря?

Джерили вдигна рамене.

— Пържоли или пиле? — попита Анджела. — Извадих и двете от фризера.

— Пържоли — отговори веднага Джерили. — Имам нужда от подсилване.

Анджела стана.

— Тогава да започвам. Ще направя салата и ще изпържа картофи.

— Ще пием и хубаво червено вино — допълни Джерили. — Френското, което ти ми донесе. Пазех го за вечер като тази.

Анджела се усмихна.

— Не си забравила?

— Не съм.

— Свещи на масата? — попита Анджела.

— Всичко като за празник — поръча Джерили. — А аз ще свия две цигари с марихуана. Ще изпушим една преди вечеря и една, преди да си легнем.

Анджела се усмихна. В гласа й се долавяше щастлива нотка.

— Както в доброто старо време.

Джерили я проследи с поглед как отива в кухнята. Имаше нещо много трогателно в нея. Като в доброто старо време.

Само много младите можеха да мислят така. Или много старите. Понятие като „доброто старо време“ просто не съществуваше. Имаме само добри и лоши периоди. Понякога доброто идваше с лошото, а друг път лошото съпътстваше доброто. Всичко зависеше от това, какво чувстваш в момента.

Както по времето, когато Джерили Рандал се превърна в Джейн Рандолф. Или когато Джейн Рандолф отново стана Джерили Рандал. Не знаеше точно кога. Но дори това не се беше случвало в старото време.

Не беше толкова отдавна.