Харолд Робинс
Самотната лейди (25)

4

Изпратих с поглед баща си, който се прибра по коридора в стаята си, и затворих вратата. После запалих още една цигара и отидох до прозореца.

Момичето от пиесата никога нямаше да порасне. Но момичето от пиесата бях аз. Бях ли все още същото момиче? И не беше ли порастването ми илюзия? Още помнех онзи следобед през втората седмица от репетициите, когато започнах да пораствам.

Не исках да се захващам с ролята. Непрекъснато повтарях, че не съм актриса. Уолтър и Гай обаче не отстъпваха и накрая аз се предадох. Отначало се чувствах странно и неловко. Аматьорка сред професионалисти. Започнах да се уча малко по малко. В края на първата седмица вече ме чуваха на втори балкон. Всички бяха толкова мили, толкова внимателни, че аз започвах да се чувствам все по-удобно и по-сигурна в себе си. До онзи следобед, когато изведнъж изпитах съвсем различни чувства.

Бо Дрейк пристигна от Холивуд за първата си изява на нюйоркска сцена, откакто я беше напуснал преди петнайсет години. Беше звезда и го съзнаваше отлично. Беше професионалист и не допускаше някой да забрави това, най-малко аз. Знаеше и прилагаше всички номера на професията. Установих, че половината време играя с гръб към публиката, а през останалото или бях скрита от широките му рамене, или висях в едната половина на сцената, докато вниманието на публиката бе насочено към другата.

В началото не разбирах достатъчно, за да се ядосам, но когато осъзнах какво прави, започнах да се нервирам. Не исках нищо повече от ролята, която ми бе отредена в пиесата, но имах право на нея. Започнах да се боря по единствения възможен за мен начин. Разбрах, че той се придържа стриктно към репликите. Най-малката промяна в тях го хвърляше в недоумение. Затова започнах да променям репликите, написани от Уолтър, на свой език.

По време на втората следобедна репетиция в кулминацията на второ действие — на сцената точно преди да падне завесата — Дрейк избухна.

— По дяволите! — изрева неочаквано той.

Замръзнахме. Дан Кийт, който играеше ролята на баща ми, погледна първо него, после мен. Джейн Картър, която чакаше зад кулисите момента на появяването си на сцената, застина със зяпнала уста, а Бо измарширува гневно до средата на сцената и се наведе над светлините на рампата.

— Не ми плащат достатъчно, за да бъда Станиславски — извика той към Гай и Уолтър. — Ако исках да отворя училище за силно увлечени по театъра момиченца, щях да го направя в Холивуд. В случай че не можете да накарате госпожа Торнтън да казва репликите, които са написани за нея, можете да си търсите друг актьор за моята роля. Аз напускам!

Той се обърна и наперено излезе от сцената. Никой не помръдна, докато не чухме вратата на гримьорната му да се затръшва. После всички заговориха едновременно.

— Тихо! — Гласът на Гай не търпеше възражение, когато той стъпи на сцената, последван от Уолтър. Погледна Дан и Джейн. — Половин час почивка.

Те кимнаха и напуснаха безмълвно сцената. Гай и Уолтър ме погледнаха, без да кажат дума. Спомням си, че в този момент се почувствах като дете, въстанало срещу родителите си.

— Видяхте го какво прави — започнах аз с обвиненията. — Не е честно. Прави всичко възможно да ме постави в глупаво положение.

Нямах какво повече да кажа и започнах да плача.

— Добре, винаги съм казвала, че не съм актриса. Ще си тръгна.

Гласът на Гай бе тих.

— Не, това ще реша аз. Аз съм режисьорът.

— Така ще е най-добре за пиесата — ридаех аз. — Дрейк ме мрази. С друго момиче няма да имате проблеми.

— Бо е прав — каза Гай. — Ти променяш репликите си. Защо?

— Той няма право да постъпва така с мен.

— Ти не ми отговори на въпроса.

— Нито пък ти на моя — върнах му го аз.

— Не съм длъжен. Не аз променям репликите на автора.

— Ако не ти е харесвало какво правя, защо не каза нещо?

— Защото не му беше времето. Искам да знам защо го направи.

— Това беше единственият начин да го накарам да ме остави да си играя ролята.

Гай и Уолтър си размениха многозначителни погледи.

— Това не е достатъчно основателна причина — възрази Гай.

Изведнъж страхът ми премина.

— А какво ще кажеш за това? Не мога да изговарям тези реплики и да продължавам да бъда седемнайсетгодишното момиче, което искате да съм. Тези реплики подхождат повече на трийсетгодишна жена. Не познавам тийнейджъри, които да говорят така.

За момент се възцари тишина, после зърнах неподвижното, изпълнено с внимание изражение на Уолтър.

— Уолтър, съжалявам. Не исках да прозвучи така сякаш…

— Всичко е наред — каза той хладно. Рязко се обърна и напусна сцената.

Обърнах се, за да го настигна, но Гай ме спря с ръка.

— Остави го.

— Какво говориш? Съпругът ми си тръгна.

— Не съпругът ти. Драматургът.

— Обидих го. Ще го настигна.

— Не, няма. Той е професионалист и ще го преодолее.

— Не разбирам.

— Някой трябваше да му го каже. Репликите не бяха добри. С всеки изминал ден ставаше все по-очевидно. Ако диалогът беше както трябва, Бо нямаше да може да се държи по този начин. Щеше да е погълнат от работата върху ролята си.

През рамото на Гай видях Бо да се измъква иззад кулисите. Изглеждаше успокоен, когато дойде при нас.

— Всичко наред ли е? — попита той небрежно.

— Наред е — отвърна Гай, сякаш нищо не беше се случило.

Изведнъж разбрах истината и у мен се надигна гняв.

— Вие ме предизвикахте нарочно — обвиних ги аз. — Защото нито един от двама ви нямаше смелостта да му каже истината.

— Ти си единствената, от която той можеше да я приеме — призна Гай. — Сега ще започне да преработва текста, докато репликите станат такива, каквито трябва да са.

— Ти си лайно! — изругах го аз.

— Никога не съм твърдял, че съм светец.

— Истината! Може ли някой от вас двамата да ми каже истината? Винаги ли правите така, че другите да ви вършат мръсната работа, след като истината би била много по-проста?

— Това е шоубизнесът — нагло отвърна Гай.

— Тогава не ми харесва.

— По-добре свиквай с него, ако искаш да останеш.

— Нямам намерение да го правя.

— Ако искаш да продължиш да си омъжена за Уолтър, ще трябва да свикнеш, независимо дали ти харесва или не. Защото той още дълго ще е в шоубизнеса. Това е единственият начин на живот, който той познава и желае. — Гай се запъти към кулисите, без да дочака отговор. — Репетиция в два часа утре следобед — извика той през рамо.

Двамата с Бо останахме сами на сцената. Той бавно се усмихна.

— Само ти и аз, мила.

— Не мисля, че е смешно.

— Съжалявам. Не исках да бъда толкова груб.

Когато не отговорих, на лицето му се изписа разкаяние.

— Не можах да се сдържа. Очевидно съм по-добър актьор, отколкото мислех.

Това разтопи леда. Започнах да се усмихвам.

— Много сте добър. Но в същото време сте голям капут.

Той се ухили.

— Заслужавам и по-лоши думи. Но всичко е в името на нашата кауза. Мога ли да ви почерпя едно питие, за да ви покажа, че не изпитвам лоши чувства?

— Не пия — отвърнах аз. — Можете обаче да ми купите кафе.

Всичко стана така, както те го бяха предвидили. Когато същата вечер се прибрах вкъщи, Уолтър преработваше пиесата. Не си легна изобщо цялата нощ, а на сутринта, когато слязох за закуска, на масата намерих бележка.

„Най-скъпа моя,

Отивам да закусвам с Гай, за да прегледаме новите реплики. Ще се видим на репетицията.

С обич: Уолтър

P.S. Моля те, прости ми, но трябваше да използвам твоите реплики. Те бяха по-добри от всичко, за което можех да мечтая.

У.“

Почувствах горещ прилив на задоволство и по-късно на репетицията забелязах, че промените са направени. За пръв път всички бяхме едно цяло.

Едва по-късно осъзнах какво ми е струвал този следобед. С Бо вече бяхме получили наградата „Тони“ за най-добра мъжка и женска роля, но наградата за най-добра пиеса отнесе друг автор. Това се случи, когато бяхме изиграли последното си представление на Бродуей след едногодишен успех.

Исках да направя някои препоръки на Уолтър за новата му пиеса и отидох при него в кабинета му. Той ме изслуша невъзмутимо. Когато свърших, се протегна да вземе ръкописа от ръката ми.

— Не трябваше да го четеш — каза той.

— Не знаех, Уолтър. Взех го от спалнята.

— Забравих го там.

— Само исках да ти помогна.

— Когато имам нужда от помощ, ще ти кажа.

До този момент все още не бях уверена, че някога съм била единственият начин да го накарат да направи промени. Оказа се, че и за него истината не е нещо повече, отколкото за останалите от бизнеса. Всички те всъщност се интересуваха единствено от собственото си аз.

— Съжалявам — извиних се хладно. — Повече няма да се случи.

— Не исках да бъда груб. Ти обаче не можеш да разбереш какво е, докато не го направиш сама. Имаш някаква представа колко трудно е човек да пише. Веднъж и ти самата бе пробвала да пишеш.

— Смятам, че е време да разбера. Сега, когато пиесата е свалена от сцената и разполагам със свободно време, искам да опитам с една своя идея. Искам да се опитам да напиша нещо.

— Добре. Ако имаш някакви проблеми, можеш да разчиташ на мен.

Не му отговорих. Ала когато излязох от стаята, вече бях взела решението си. Той беше последният човек на света, към когото щях да се обърна за помощ.

Това се случи преди четири години и сложи началото на края на нашия брак. След това по хиляди заобиколни начини се уверих, че го предизвиквам и поставям под съмнение непогрешимостта му. Сега всичко бе свършило. Надявах се вече да не се чувства застрашен.

Размишленията ми бяха прекъснати от позвъняване на телефона на долния етаж. Погледнах часовника си. Беше два часа след полунощ. Бях седяла до прозореца повече от час. Някакъв вътрешен импулс ме накара да сляза и да вдигна слушалката. Родителите ми бяха твърде старомодни и смятаха, че дериватът е ненужна екстравагантност.

Гласът, който чух отсреща на телефона, бе дрезгав и странно познат.

— Вероника?

— Не. Джерили е.

— Джерили, не знаех, че си тук. Обажда се полицейският началник Робъртс. Имаш ли син на цвят „Ягуар“?

Сърцето ми започна да бие силно, макар че успях да овладея гласа си.

— Да.

— Станала е катастрофа.

— О, не!

Родителите ми изникнаха неочаквано зад гърба ми. Баща ми издърпа телефонната слушалка от ръцете ми.

— Джон Рандал е на телефона.

Известно време слуша какво му казват отсреща, после лицето му пребледня.

— По-добре да се обличаме — каза той, когато затвори телефона. — Станала е катастрофа и Боби е в болницата в Джеферсън.