Харолд Робинс
Самотната лейди (62)

18

Джерили погледна часовника си, после огледа елегантно обзаведената стая и спря очи на Майк. Минаваше седем, а в осем трябваше да е на работа. Майк стоеше до бара и разговаряше с техния домакин. Тя остави водката с тоника и се приближи до тях. Когато я видяха, те млъкнаха.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Джасмин — извини се тя, — но трябва да тръгвам, защото съм на работа.

Високият белокос мъж със силен слънчев загар й се усмихна.

— Да, разбира се. Сега, след като се запознахме, Майк трябва да ви води по-често тук.

— Благодаря ви. — Тя се усмихна и се обърна към Майк. — Ако искаш да останеш, аз ще повикам такси.

— Не — отвърна той, без да се колебае. — И аз самият мислех да си тръгваме. Ще те закарам в бара.

— Тогава ще се разпоредя да пренесат чантите на Рик в твоята кола — каза господин Джасмин.

След като поговори за малко с един от барманите, Джасмин се върна при тях.

— Ще ви изпратя до колата.

Когато излязоха на терасата, Джасмин посочи басейна.

— Всяка седмица в неделя правим обяд край басейна. Идват много интересни и забавни личности. Заповядайте, ако ще ви бъде приятно.

— Благодаря — отвърна Джерили, като в същия момент си помисли, че ако под интересни личности се разбираха хората, които току-що бе видяла, едва ли щеше да е много забавно. Всички мъже изглеждаха сдържани и делови, а малкото жени, които бяха дошли, нямаха какво да си кажат една на друга.

Заобиколен от кадилаци, мерцедеси и континентъли, фолксвагенът на Майк приличаше на беден роднина. Когато стигнаха до колата, от задната врата на къщата излязоха двама мъже, всеки един от тях носеше по един огромен черен куфар.

— Оставете ги на задната седалка — каза им Майк. — Благодаря за питиетата, господин Джасмин — обърна се той към домакина.

— И аз ви благодаря — добави Джерили.

Джасмин й се усмихна.

— Винаги сте добре дошли. И, моля ви, елате в неделя. — Той продължи да се усмихва, но в гласа му вече имаше стоманена нотка. — Рик поръча добре да се погрижиш за тези неща.

— Разбира се, господин Джасмин — побърза да обещае Майк. — Кажете му, че няма за какво да се притеснява.

Когато излязоха от алеята, Джерили погледна Майк.

— Това бе много странен коктейл. Като че ли никой не искаше да разговаря със съседа си.

— Знаеш какви тежкари са бизнесмените.

— С какво се занимава Джасмин?

— Финансист е — отговори Майк. — Обикновено неговите сбирки са малко по-добри, но днешната беше доста потискащо преживяване. Съжалявам, че те доведох на нея.

— Няма нищо. От доста време седя само пред пишещата машина. Време беше да се откъсна от нея. — Тя погледна черните куфари на задната седалка. — Какво ще правиш с този багаж?

— Мой приятел ще бъде извън града за известно време и аз обещах да му пазя куфарите, докато се върне. Оставил ги на Джасмин да ми ги предаде.

— Той беше ли там? Не помня да си ме запознавал с него?

— Тръгнал е, преди да пристигнем.

— Защо багажът не остана при Джасмин? Според мен при него има повече място, отколкото при нас.

— Не може от човек като Джасмин да искаш подобни услуги. Освен това няма да е никакъв проблем. Ще ги прибера в килера, докато той се върне. Няма да ти пречат.

През останалото време от пътя, преди той да паркира пред бара, те мълчаха.

— Не е зле да отидем на неделния обяд, на който ни покани господин Джасмин. Струва ми се, че той те хареса. Не е от хората, които биха поканили всекиго.

— Ще видим — отвърна тя неангажирано.

— За теб ще е добре, ако излизаш малко по-често. Повече от две седмици не беше ходила никъде.

— Първо искам да завърша сценария. — Тя го погледна. — Ще ме вземеш ли след работа?

— Ще дойда. — Той погледна назад, тъй като с периферното си зрение бе забелязал, че на паркинга зад него паркира друга кола. — По-добре да тръгвам — Майк изведнъж стана нервен. — Блокирам движението.

Джерили го изгледа как излиза от алеята. Държеше се малко странно. Не бе в състояние да прецени какво точно се бе случило, но усети как той се напрегна, щом пристигнаха в къщата на Джасмин.

Управителят забърза към нея.

— Ще трябва да излезеш първа. Ан току-що се обади, че е болна.

Джерили се усмихна.

— Няма проблем, Джак. След десет минути съм готова.

 

 

Майк отвори вратата и я пропусна в апартамента пред себе си.

— Питие? — попита той.

Тя поклати уморено глава.

— Скапана съм. Имах девет изпълнения тази вечер. Едно от момичетата от програмата не дойде.

— Това е твърде много.

— Направо цялото тяло ме боли. Ще взема едно обезболяващо хапче и лягам.

— Точно така. Добрият нощен сън е най-доброто лекарство за теб. А аз, преди да си легна, ще изпуша една цигара с марихуана и ще почета вестници.

— Добре — отговори тя. Горещият душ малко облекчи болката в мускулите й. След като се избърса, тя облече хавлиената си роба, изпи две приспивателни и отиде в дневната.

Майк седеше на един стол пред прозореца. Слабият сладникав мирис на марихуаната се усещаше във въздуха.

— Ще си дръпна — рече тя и взе цигарата от него. Дръпна веднъж, после му я върна. — Мислех, че ще четеш вестници.

— Отегчих се. Едни и същи глупости.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита тя.

— Аз ли? Сигурен съм. Добре съм. Никога не съм бил по-добре.

Тя кимна, все едно че прие уверенията му. Каквото и да не беше наред, не й влизаше в работата. Още повече, че той не искаше да говори за това.

— Лека нощ.

— Лека нощ — отговори той.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Заспа, без да има сили дори да угаси лампата.

В тъмното дочу гласове, които я разбудиха. Тя се раздвижи лениво, опитвайки се да избистри съзнанието си. Гласовете малко поутихнаха. После изведнъж някой отвори широко вратата на спалнята.

Някакъв мъж се приближи и светна лампата. Гласът му бе груб.

— Добре, сестро, ставай от леглото.

За момент всичко й се стори като сън. Все още бе твърде отпусната от приспивателните.

— Какво искате? Кой сте вие? — Тя протегна ръка към телефонната слушалка. — По-добре изчезвайте оттук, преди да съм се обадила в полицията.

— Ние сме от полицията, мадам. Искаме да говорим с вас.

Тя придърпа завивките към гърдите си.

— За какво става дума?

— Двата куфара, които вашият приятел донесе днес следобед? Къде са?

Внезапно на вратата се появи Майк.

— Не говори с него — извика той. — Кажи му, че искаш да разговаряш с адвоката си.

Униформен полицай се приближи зад Майк и го затегли навън.

— Махни си шибаните ръце от мен! — изкрещя Майк.

Джерили се вгледа в цивилния.

— За какво става дума?

— Вашият приятел пренася наркотици. Този път го пипнахме. Видяхме как вкарва двата куфара тук. Не забелязахме да ги е изнесъл.

— Този път? — Тя бе объркана.

— За трети път. Два пъти го арестувахме, но не можахме да го хванем на местопрестъплението. Сега, ако се наложи, ще разпердушиним апартамента, но ще ги намерим.

— Не можете да го направите без заповед! — изкрещя Майк.

Цивилният извади лист хартия от джоба си.

— Имаме и заповед. Щяхме да дойдем по-скоро, но съдията я подписа едва преди половин час. — Той се обърна към Джерили. — По-добре си облечете нещо отгоре и станете. — Мъжът се върна в дневната, като остави вратата отворена.

Джерили си сложи хавлиения халат и излезе в дневната. Заобиколен от трима цивилни и двама униформени полицаи, Майк седеше намръщен на дивана.

Мъжът, който разговаря с нея в спалнята, посочи мъжете зад себе си.

— Аз съм детектив Колинс от околийската полиция. А това са детектив Милстейн и специален агент Кокран от ФБР. Е, къде са двата куфара?

— Не си длъжна да говориш с него — отсече Майк. — Трябва да я информирате за правата й.

— Ти си лош адвокат, Майк — отбеляза без усмивка детектив Колинс. — Това е само в случай, че арестуваме някого. А аз не съм я арестувал. Засега.

Джерили усети как у нея се надига паниката.

— Да ме арестувате? Защо? Не съм направила нищо.

— Не съм казал, че си направила, сестро — отговори Колинс.

— Не го слушай, Джейн — пак се обади Майк. — Опитва се да те измами.

За пръв път заговори агентът на ФБР.

— Защо не улесниш нещата, Майк, и не ни кажеш къде са куфарите? Ще е неприятно да разхвърляме този хубав апартамент.

Майк не отговори нищо.

— По-добре е, Майк. Този път загази. Хванахме Рик на летището с два от куфарите. Освен това рано вечерта пипнахме и Джасмин. Видяхме, че ти донесе куфарите тук.

Майк гледаше безмълвно в пода.

Агентът се обърна към Джерили.

— А вие, госпожице? Знаете ли къде са куфарите?

— Не! — Тя се вторачи в Майк, който не я поглеждаше. Джерили започна да се ядосва. Колко глупаво от нейна страна бе да повярва на празните му приказки, че не работи, тъй като парите от апартамента му стигали. Сигурно му стигаха. Ако пласираше от време на време хашиш, защо не? Тя погледна агента. — Но мисля, че знам къде са. В коридора към банята има заключен килер, където той държи лични вещи.

— Имате ли ключ?

— Не. Той има.

Агентът протегна ръка към Майк. Начумерен, Майк извади ключа от джоба си и му го подаде. Агентът подаде ключа на другия детектив.

— Да вървим.

Детектив Колинс хвана Джерили за ръката, а един от униформените полицаи направи знак на Майк. Майк стана и те минаха през спалнята в малкия коридор.

Двата куфара бяха точно до вратата на гардероба. Детективът ги извади и ги сложи на леглото. Колинс се опита да ги отвори, но се отказа.

— Ключалка е с код. Знаеш ли номера, Майк?

— Не — отговори Майк. — Защо да го знам? Просто съхранявам багажа на един приятел. Дори не знам какво има вътре.

Колинс се засмя.

— Мога да се обзаложа, че знаеш. — Той извади малък инструмент от джоба си и си поигра с ключалките известно време. После натисна копчетата и куфарите се отвориха.

Джерили се загледа в прилежно подредените като тухли пакетчета. Във всеки куфар имаше по двайсет от тях. Колинс извади едно, разкъса ъгъла на хартията и го помириса. Кимна и го подаде на федералния агент.

— Информацията е вярна. Можем да ги арестуваме и да ги регистрираме.

Колинс се обърна към Майк, извади малка бяла картичка с напечатан текст от вътрешния джоб на сакото си и започна да чете на глас.

— Това е официално обвинение, Майк. Информирам те за правата ти. Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право да мълчиш или да се посъветваш с адвоката си, преди да решиш да говориш пред полицията. Имаш право на адвокат, който да присъства на разпита ти сега или в бъдеще. — Гласът му беше безкрайно монотонен, накрая на изложението си той се обърна към Джерили. — И тебе те арестувам, сестро.

— За какво арестувате нея? — попита Майк. — Чухте я. Тя не знае нищо.

— Това ще реши съдията — отговори Колинс. — Аз трябва да си свърша работата. Арестувана сте. Според закона съм длъжен да ви информирам за правата ви — рече той на Джерили и отново започна да чете от картичката.

— Правите грешка — опита се да го спре Джерили. — Нямам нищо общо с това. Само съм наела апартамента от него.

— Странен начин за наемане на апартамент — подигра се Колинс. — Живеете тук с него повече от два месеца. И аз искам да си намеря такава наемателка.

— Но е вярно — настоя Джерили. Тя усети, че ще се разплаче, и се опита да преглътне сълзите си.

— Можете да обясните това на съдията — рече Колинс. — Имате пет минути да се облечете, или ще ви отведа така. — Обърна се към униформения полицай. — Заведете го в колата, после един от вас да се върне и да помогне на Милстейн да отнесе доказателствата.

Когато полицаите излязоха от стаята, той погледна Джерили.

— Няма ли да се облечеш, сестро? — рече той.

— И как очаквате да го направя, след като всички сте тук?

Колинс се засмя.

— Това заслужава да се запише. Можете да ни изиграете и едно представление. Или тълпата не е достатъчно голяма за вас?

Тя се втренчи в него, без да каже дума.

— Гледах номера ви няколко пъти — той се ухили. — Наистина добре го правите. Нямаме нищо против едно малко изпълнение в интимен кръг.

Сега за пръв път се намеси детектив Милстейн:

— Можете да се облечете в банята, госпожице. Ще чакаме тук.

Джерили кимна с благодарност, все още се опитваше да се пребори със сълзите си. Взе си дънки и риза от гардероба и бельо от чекмеджето, отиде в банята и затвори вратата. Плисна студена вода на лицето си, но все още се чувстваше упоена от приспивателното. Трябваше да се събуди.

Трескаво започна да търси в аптечката нещо стимулиращо. Намери две хапчета. Щяха да й свършат работа.

Бързо се преоблече и се среса. Когато излезе от банята, чакаше я само детектив Милстейн.

— Къде отидоха другите? — попита тя.

— Тръгнаха си — отговори той. — Готова ли сте?

— Ще взема чантата си. — Тя я смъкна от горния рафт на гардероба. — Вие ми изглеждате нормален човек. Ще ме затворят ли?

Той кимна.

— Какво ще правят с мен?

— Вероятно ще ви пуснат. Но все пак ще ви се наложи за малко да влезете в затвора. Вашият приятел е замесен в много голяма афера. А в онези куфари имаше четирийсет пакета хашиш.

— По дяволите, само наех апартамента от него. Някой да е чул да се искат препоръки от хазяина?

Той се засмя.

— Съжалявам, госпожице.

Те излязоха навън. По пътя надолу по стълбите той я спря с ръка.

— Не смятате ли, че трябва да заключите вратата? Предполагам не бихте искали да се върнете и да откриете, че са ви ограбили.