Харолд Робинс
Самотната лейди (21)

21

Всичко това бе толкова отдавна и в същото време не изглеждаше да е било отдавна. Седемнайсет години. Половината й живот до момента. Оттогава се бяха случили толкова много неща, но все още, ако успееше да натисне нужното копче от спомените си, всичко се връщаше в съзнанието й.

Погледна часовника на стената над болничното легло. Беше четири часа следобед и другата жена отдавна си беше отишла вкъщи. Тя беше единствената останала пациентка. Лекарят застана до леглото й и я погледна изпод очилата си. Усмихна се.

— Как се чувствате?

— Отегчена — отвърна тя. — Кога най-накрая ще изляза оттук?

— Веднага. Ще подпиша листа за изписването ви. — Вдигна личния й картон от таблата на леглото, написа нещо и после натисна копчето за повикване на сестрата.

Едрата черна дама се отзова.

— Да, докторе?

— Госпожица Рандал може да си тръгне. Помогнете й да си подреди нещата.

— Добре, докторе. — Тя се обърна към Джерили. — Един джентълмен ви чака долу още от дванайсет часа на обед.

— Защо не ми съобщихте по-рано?

— Ами той каза, че ще чака. Не искаше да ви безпокои. — Сестрата отиде до малкия гардероб, извади дрехите на Джерили и ги остави на стола до леглото. — Нека ви помогна да станете, мила.

— Ще се оправя — отговори Джерили. Когато стъпи на крака обаче, почувства странна слабост и хвана ръката, която сестрата й беше протегнала. — Благодаря ви.

Сестрата се усмихна.

— След няколко минути ще се оправите, мила. Трябва ви известно време, за да стъпите здраво на краката си.

Джерили отиде до банята и когато се върна, лекарят продължаваше да я чака.

— Искам да ви прегледам след една седмица.

Тя кимна.

— И никакъв секс, докато не съм проверил как стоят нещата — добави той.

Тя го погледна и се усмихна. Това беше последното нещо, което можеше да й мине през ума.

— А мога ли да правя орален секс, докторе?

Той се разсмя.

— Това не е в моята област. Посъветвайте се със зъболекаря си.

— Добре, докторе.

— Няколко дни карайте по-кротко. Не се насилвайте да работите.

— Добре. Благодаря ви. — Той излезе и тя започна да се облича. Когато свърши, сестрата се върна със стол на колелца. Джерили я изгледа изненадано. — Да не би да трябва да седна в това нещо?

— Разпоредби. Само до външната врата.

— Нека първо си сложа червило — помоли Джерили. Погледна се в огледалото. Малко цвят на бузите също нямаше да й навреди. Болнично бледите лица вече не бяха на мода.

В първия момент не го позна. Тъмни огледални очила, фалшиви кафяви мустаци и перука покриваха обикновено гладко избръснатото му лице и къдравата черна коса. Тя почти се изсмя гласно. Изглеждаше толкова смешен.

— Как си, Джерили? — поздрави я той с фалцетен глас, опитвайки се да прикрие плътния си бас.

— Екстра.

— Колата е отвън, сестра — рече той.

Сестрата кимна и откара стола надолу до рампата при входа за колите. Беше наел „Континентал“, вместо да използва своя „Корниш“ с подвижен гюрук. Джордж отвори вратата и сестрата й помогна да седне на предната седалка.

— Довиждане. Благодаря ви — сбогува се Джерили.

— Няма защо, мила, желая ти късмет.

Той извади двайсетдоларова банкнота, подаде я на сестрата и също каза:

— Благодаря ви.

Сестрата погледна двайсетицата, после него и лъщящото й черно лице се озари от широка усмивка:

— Благодаря, господин Балантайн.

Той остана с отворена уста, после се обърна към Джерили:

— Как можа да ме познае?

Джерили се изкикоти.

— Може и да си звезда, Джордж, но все още нищо не разбираш от грим.

Той заобиколи колата и седна зад волана.

— Не исках да ме разпознаят.

— Не се притеснявай. През нея са минали всички. Идват и си отиват. Няма да те издаде.

— Не мога да допусна никакви клюки повече. — Той запали двигателя и потегли. — Дори и така студиото ме следи.

— Не се притеснявай.

Той я погледна.

— А ти как се чувстваш?

— Добре.

— Просто добре?

— Добре.

— Не се ли чувстваш по-добре сега, когато всичко свърши? — попита я той.

Тя го погледна.

— А ти?

— Много По-добре. Това беше правилното решение.

Тя си взе цигара.

— Не мислиш ли така? — поинтересува се той.

— Щом ти така мислиш.

Той се протегна и я погали по ръката.

— Прав съм. Ще видиш. Утре сутринта ще се събудиш и ще разбереш, че съм бил прав.

— Утре сутринта ще се събудя толкова дрогирана, че дори няма да си спомням какво се е случило днес.

— Какво става с теб, Джерили? Какво искаш от мен?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя се изтегна на седалката.

Какво им става на тия мъже, та винаги си мислят, че искаш от тях нещо, което те не са готови да ти дадат? Особено когато не си молил за нищо и не си искал нищо. Изобщо не можеха да разберат жените.

В живота й бе имало само двама мъже, които не са й създавали подобно чувство. Баща й и Уолтър Торнтън. Единственото, което желаеха, бе само да й дават. Може би затова и ги изгуби. Не знаеше как да се държи.

 

 

— Прекалено възрастен е — увещаваше я майка й. — По-стар е от баща ти. А сина му? Ще трябва да се виждаш с него.

— Не, няма да е нужно да го виждам. Той замина да живее в Англия с майка си — възрази й Джерили. — Освен това няма значение. Аз обичам Уолтър.

Вероника я погледна.

— Какво знаеш ти за любовта? Все още си дете. Нямаш дори осемнайсет години.

— Какво е любовта ли, мамо? — попита я тя. — Харесвам го, възхищавам му се, уважавам го, искам да съм с него в леглото.

— Джерили!

— Ако това не е любов, тогава кажи ми какво е.

— Не е така, както ти го мислиш — настояваше на своето Вероника. — Секс. Ти виждаш какво щеше да ти се случи с онези момчета.

— Това означава ли, че трябва да се страхувам от любовта?

— Не исках да кажа това. — Вероника се обърна за помощ към Джон. — Кажи й, Джон. Накарай я да разбере.

Джон поклати глава.

— Не мога. Любовта е това, което всеки от нас мисли за нея. Тя е онова, което двама души решат, че е. Различна за всеки, който обича.

— Но тя е още дете — каза Вероника.

— Тогава ти не познаваш собствената си дъщеря. Джерили не е дете от доста време.

— Той ще направи петдесет, преди тя да е навършила осемнайсет години — възрази Вероника.

— Ако това е проблемът, той е техен. Сигурен съм, че двамата са помислили по този въпрос и те единствени трябва да го решават.

— Тя обаче не може да се омъжи без моя подпис за одобрение на женитбата й — упорстваше Вероника. — А аз няма да подпиша.

— Тогава ще стане много лошо, защото аз ще подпиша.

Вероника се ядоса.

— Не можеш. Тя не е твоя дъщеря!

Джерили видя обидата, която се изписа на лицето на баща й. Гласът му обаче остана спокоен и тих.

— Дъщеря ми е. Толкова моя, колкото и на истинския й баща. Обичам я и я осинових. Това е достатъчно за пред съдебните власти.

— Тогава ти ще накараш всички да повярват, че това, което хората говорят за Джерили, е истина.

— Не ме е грижа какво говорят хората, какво мислят или в какво вярват. Единственото, което ме интересува, е щастието на дъщеря ми.

— Дори да знаеш, че прави грешка, която ще има последици за бъдещето й?

— Това не знаем нито ти, нито аз. Ала дори да прави грешка, аз ще я обичам и ще се опитам да й помогна.

Вероника се обърна към дъщеря си.

— За последен път, Джерили. Моля те, послушай ме. Има по-млади мъже, които са по-близо до възрастта ти. Вие можете да пораснете заедно, да остареете заедно, да имате деца. Това са неща, които няма да можеш да направиш с него.

— За бога, мамо — разгневи се Джерили. — Той не е инвалид! Вече бях с него в леглото и той е чудесен любовник.

— Ето това е. Значи всичко, което се говори, е било вярно.

От очите на Джерили бликнаха сълзи.

— Не е. Само ако вярваш на клюките. — Тя се обърна и изтича към къщата.

Джон погледна отегчено жена си.

— Вероника, понякога се чудя какво съм намерил в тебе — рече той с отчаяние в гласа. — Такава проклета глупачка си!

 

 

Джордж паркира континентъла в алеята пред къщата й.

— Ще влезеш ли да пиеш едно питие? — попита тя.

Той поклати глава.

— Обещах на импресариото си да се срещна с него на едно питие в пет часа.

— Добре. — Тя отвори вратата и излезе. — Благодаря, че дойде да ме вземеш.

— Няма нищо. Съжалявам. Не исках нещата да се задълбочат толкова.

— Нищо не се е задълбочило. Не чу ли? Абортът се прави по-лесно, отколкото се лекува настинка. — Джерили заобиколи и отиде откъм неговата врата на колата. — Сигурен ли си, че не искаш да влезеш? — попита тя, играейки си с фалшивите му мустаци. — Не мога да се чукам, но мога да духам. Така каза лекарят. Винаги си казвал, че правя най-хубавото духане в града.

— Добре, може би мога да закъснея с половин час. Импресариото ми няма да има нищо против.

Тя се засмя, махна фалшивите мустаци от лицето му и ги залепи в средата на челото му.

— О, Джордж. Защо си такова лайно?

После се обърна и полуусмихната, полуразплакана, тръгна по алеята към къщата си. Затвори вратата след себе си, облегна се на нея и напиращите сълзи потекоха свободно по бузите й. Какво бе онова нейно качество, с което винаги привличаше мъжете лайна?

Не беше винаги така обаче. Уолтър не беше лайно. Просто бе слаб и повече от нея имаше нужда да бъде окуражаван.

Тя отиде в спалнята и си легна с дрехите. Взря се в тавана, очите й отново бяха сухи. Телефонът започна да звъни, но тя продължаваше да лежи, без да помръдне. След третото позвъняване се включи телефонният секретар.

Протегна се, взе кутията с цигарите, която лежеше отстрани на леглото, и извади една навита цигара с марихуана. Бавно я запали и дръпна дълбоко. Приятно успокоение обхвана дробовете й и се разля по цялото й тяло. Натисна копчето и магнетофонът засвири, музиката изпълни стаята. Дръпна още два пъти от цигарата, после я остави в пепелника, преобърна се по корем и покри лице с ръцете си. Отново пред очите й изникна образът на малкото момиченце, което седеше на най-горното стъпало и плачеше. После споменът изчезна. Рязко се изправи и седна в леглото. Вече не беше малко момиченце. Отдавна, много отдавна бе престанала да бъде дете.

Още от деня, в който двамата с Уолтър се ожениха и той я заведе в Ню Йорк в апартамента си на върха на високата сграда, откъдето се виждаше целият град.