Харолд Робинс
Самотната лейди (44)

23

Изчаках до обед и когато реших, че той вече е в клуба за сутрешното отчитане, отидох до апартамента да си събера дрехите. Отключих си и влязох в спалнята. Предположението ми не излезе вярно. Той беше в леглото и още спеше.

Тихичко се опитах да се измъкна от стаята, но той се събуди и седна в леглото, разтърквайки очи.

— Добро утро — усмихна ми се Винсънт.

Не отговорих.

— Е, хайде. Не беше толкова лошо, нали?

— Не.

Той ококори очи.

— Изблиза ли ти котенцето?

— Да.

— А ти нейното?

— Да.

Усещах, че той се възбужда.

— А Джино какво прави, докато вие двете бяхте заедно?

— В един момент влезе в стаята и започна да ни гледа.

— Чука ли я?

— Не знам.

— А теб чука ли?

— Не знам — повторих. — Спомням си, че чука една от нас, но не помня коя точно.

— Какво направи после?

— Отиде в стаята си да спи.

— А ти какво направи?

— Ние довършихме останалия кокаин, ударихме няколко ампулки и продължихме да се любим.

— Боже! — възкликна Винсънт и стана от леглото. Бях права. Беше се възбудил. — Де да бях там. Гледката не е била за изпускане.

Замълчах.

— Хайде да полудуваме малко.

— Не. — Направих пауза. — Чукана съм отвсякъде.

— Винаги има мегдан за още едно.

— Не. — Отидох до гардероба и свалих куфарите си.

— Какво правиш? — попита ме.

— Събирам си багажа.

— И защо? — Той бе искрено учуден.

— Защото се изнасям. Защо според теб човек си събира багажа?

— За бога, не трябва да се сърдиш заради снощи. Нали каза, че си прекарала добре?

— Това няма нищо общо с решението ми. Не обичам лъжите, а ти ме излъга.

— Глупости, скъпа. Това беше важна сделка. Можехме да я изпуснем заради теб.

— Искаш да кажеш, че ти можеше да я изпуснеш заради мен. За мен никога не е ставало дума.

Той ме погледна, без да каже дума.

— И тия глупости, които ми наговори за филма. Именно глупости. Сутринта Карла Мария ми каза, че не знае нищо за това, което ти ми говори предишната вечер. Във филма изобщо няма роля за мен. Защо не ми каза истината?

— Не те излъгах за семейството си. Баща ми щеше… — Той не довърши, защото видя изражението на лицето ми.

— И за това ме излъга. Карла Мария ми каза, че Франк и баща ти са партньори в сделката и всеки дава половината пари.

— О, боже, скъпа! — Той се приближи към мен. — Всичко свърши. Всичко се подреди. Знаеш, че те обичам.

— Прав си. Всичко свърши. Вече можеш да престанеш да ме лъжеш. — Започнах да прибирам дрехите си от гардероба и да ги слагам в куфарите. — Остави ме да си взема багажа.

— Къде отиваш? — попита той.

— В моя апартамент.

— Боже, нима ще се върнеш в тази дупка?

— По-добре ли ще се чувстваш, ако ти кажа, че заминавам за Италия с Карла Мария?

— Не бих ти повярвал.

Отворих чантата си и тикнах под носа му самолетния билет.

— Това достатъчен аргумент ли е?

— Наистина съм кучи син.

— Започваш да говориш истината. — Прибрах билета в чантата си.

Той поклати глава.

— Само като си помисля, че ти се оказа проклета лесбийка.

Засмях се.

— Малките момчета не бива да си играят с огъня, защото могат да си изгорят пръстите. Но не се тревожи. Вече й казах, че няма да замина с нея. Не възнамерявам да съм курва на никого от вас.

Облекчение се изписа на физиономията му.

— Струпа ти се много — опита се да ме успокои той. — Защо просто не се пъхнеш в леглото и не поспиш? Дори можеш да не идваш на работа довечера.

— Точно това ще направя, само че първо ще си отида вкъщи. И не се притеснявай за довечера. Току-що напуснах.

— Не ставай глупава. Можем да си останем приятели.

— Може би ти можеш, но аз — не.

— И как ще се прехранваш? — попита ме той след няколко минути.

— Имам малко спестени пари. Трябва да довърша пиесата си. Напоследък нямах много време да работя по нея.

— Нямаш достатъчно пари.

— Когато ги свърша, ще си намеря друга работа. Но няма да престана да пиша. Никога вече.

Две вечери по-късно на вратата ми се позвъни. Станах от стола пред пишещата машина и отворих.

— Здрасти. — Беше Фред. — Бях наблизо и реших да намина да ти се обадя.

— Откъде намери адреса ми?

— От момичето в канцеларията.

— По това време не си ли на работа?

Той се усмихна.

— Уволниха ме. Надявам се да не съм причината и за твоето уволнение.

— Мен не ме уволниха. Аз напуснах. — В този миг осъзнах, че той още стои пред вратата, и го поканих: — Влез.

Видях, че оглежда стаята.

— Извинявай за бъркотията — побързах да се извиня, — но работя.

— Не исках да те безпокоя.

— Не, всичко е наред. Радвам се, че дойде. Нуждаех се от почивка, а и имам малко студено бяло вино в хладилника. — Предложих му да свали сакото си, но той остана с него.

— Мислех си, ако не си вечеряла, да излезем и да отидем в някой китайски ресторант.

Усмихнах се.

— Взе ми думите от устата. Дай ми една минута да се преоблека.

— Не се обличай много елегантно. Имам вкус на богаташ, но джобът ми е на бедняк.

— Дънки стават ли?

— Чудесно.

Намъкнах дънките и една чиста риза, като се скрих зад вратата на гардероба.

— Как изглеждам? — попитах го, когато се показах.

— Чудесно.

— Сега не е зле да ми дадеш още една минута да се среша и да си пооправя лицето. — След десет минути, когато излязох от банята, го намерих там, където го бях оставила.

— Можеше да седнеш.

— Не ми дойде на ум. Просто съм щастлив, че съм тук.

Хладният вечерен въздух ми подейства добре. Цял ден не бях излизала.

— Наоколо има ли добър китайски ресторант? — попита той.

— Има един на Седемдесет и седма улица до Бродуей. Можем да повървим.

По целия път бъбрихме, не престанахме и докато ядохме яйчени рулца, ребра, супа уон тон и омар по кантонски с пържен ориз. Когато стигнахме отново до дома ми, той спря пред външната врата.

— Имам вино в хладилника — подсетих го аз.

— Не искам да ти проваля утре деня.

— Хайде — поканих го аз.

Когато Фред стана да си ходи, беше два часа след полунощ.

— Вече е време да те оставя да спиш. И без това се чувствам виновен, че те откъснах от работата ти.

— Беше чудесно. — Аз му отворих вратата.

— Благодаря — рече той. Повдигнах се на пръсти и го целунах за лека нощ.

Устните му докоснаха нежно моите и изведнъж нещо се случи. Някакво топло чувство ни обхвана и аз се озовах в прегръдката му. Притеглих го обратно в апартамента и затворих вратата с крак.

По-късно, доста по-късно, когато лежахме прегърнати, нежният му глас шепнеше в ухото ми:

— Знаеш ли, Джерили, винаги съм те обичал. Още тогава, когато те прибрахме от онова място.

— Не трябва да го казваш, Фред, ако не е така. Достатъчно съм щастлива от това, че съм с теб.

— Но то е така, Джерили.

— Не искам да ме лъжеш. Писна ми хората да не говорят това, което мислят.

— Не те лъжа, Джерили — отвърна той спокойно. — Обичах те тогава. Обичам те и сега. И май винаги ще те обичам.

Може би защото усетих, че говори истината, се разплаках. След два дни той се пренесе при мен.