Джоан Джонстън
Боса пред олтара (1)

1

Монтана

1868

— Сбиха се! Сбиха се! Хлапето на доктора, Пач! Пердаши сина на свещеника!

Най-шумната кръчма във Форт Бентън се опразни за миг както спален чувал, в който е влязла гърмяща змия. Златотърсачи, говедари и носачи се втурнаха към калната улица и наобиколиха биещите се деца.

Парцаливо дванайсетгодишно момиче беше опряло коляно в тила на момче със зачервено лице. Извиваше ръката на момчето високо зад гърба му. Лицето на пакостницата се бе изкривило в гримаса докато викаше:

— Вземи си думите назад, безобразник такъв! Дяволите да те вземат, проклета свиня…

— Няма да си ги взема, защото са истина! — крещеше момчето. — Баща ти е страхливец, пъзльо…

Не успя да довърши, защото Пач натисна врата му с цялата тежест на коляното си и устата му се напълни с кал.

Две силни ръце хванаха Пач за измачканата яка и панталона, и я вдигнаха във въздуха.

— Достатъчно, малка негоднице!

Тълпата се смееше, а Пач безуспешно махаше срещу грубите ръце, които я откъснаха от жертвата й. Синът на свещеника бързо избяга, провирайки се между два крака в кръга от мъже.

Пач се задъхваше от ярост заради своята безпомощност:

— Ще те хвана, Ферди Адамс! Внимавай…

— За какво беше всичко това?

Пач погледна през рамо, за да види кой я държи. Беше Ред Дюпри, съдържателят на кръчмата „Медсин Боу“. Някога Ред сигурно бе имал червена коса, но сега Пач премигна от блясъка на слънцето, отразено в голото му теме. Той беше огромен човек със заплашителен вид и Пач спря да маха с ръце, и се отпусна в хватката му.

И все пак, тя не би признала пред всички тези злобни, сприхави мъже, че е защитавала честта на баща си, защото той не можеше и не искаше да го направи сам. Тя здраво стисна устни и упорито вдигна брадичка.

Ред въздъхна възмутено:

— Хайде да намерим баща ти.

— Доктор Кендрик се грижи за няколко души, ранени от инджуните — извика някой от тълпата. — Близо до спирката на дилижанса.

— Не бъди прекалено строг към нея, Ред — каза един брадат човек. — Детето е смело. Във всеки случай повече от бащата — додаде той с насмешка.

Пач настръхна в ръцете на Ред.

Като видя, че малката палавница се готви за ново нападение, Ред затегна хватката си.

— Въздържай се, малката! — тихо каза той. — Не взимай прекалено навътре това, което казват.

— Но това, което говорят за баща ми, не е вярно — изрече Пач през зъби и с пресъхнало от обидата гърло. — Не е!

Там, на Запад, за човека съдеха по това дали се изправя срещу този, който го предизвиква, или отстъпва. Доктор Кендрик по-скоро би отстъпил, отколкото да се бие. Пач знаеше, че баща й не се страхува, но нямаше представа защо не вдига ръка срещу човек и дори не носи оръжие. И така, тя се зае да се бие вместо него.

Хората във Форт Бентън знаеха, че е по-добре да не казват нищо лошо за доктор Кендрик. Ако кажеха, твърде вероятно бе да намерят коня си с отрязана опашка или циниите в двора им да останат съвсем голи, или самите те да бъдат залостени в клозета. Пач беше решена да бъде толкова безмилостна, колкото баща й бе добродушен. Никой нямаше да изрече и дума против баща й, без да отговаря после за това.

Тя отново се опита да се освободи от ръцете на Ред.

— Няма нужда да безпокоим баща ми.

— Съжалявам, малката, но за трети път тази седмица ми се налага да спасявам някой нещастник.

— По дяволите, Ред! Не съм ударила никого, който да не си го е заслужил! — възпротиви се Пач.

Ред огледа подутата синина около дясното й око.

— За какво беше този път?

— Той нямаше право да го казва. Баща ми е най-смелият, най-силният човек, това, че не носи оръжие, не означава, че е… че е…

Пач не можа да изрече думата, но тя ехтеше в главата й — с-т-р-а-х-л-и-в-е-ц.

Ред се изсмя:

— Пач, не можеш да се биеш с целия град.

— С целия град, с цялата земя, ако трябва. Аз…

Пач млъкна, когато влязоха под открития навес, където баща й се бе заел упорито с изваждането на куршум от бедрото на един ранен. Той лежеше върху импровизирана маса, направена от две магарета за рязане на дърва и няколко сурови дъски. Наблизо стоеше друг човек, ръката му вече беше превързана. Тълпа носачи се беше събрала наоколо, за да наблюдава работата на доктора.

— Залагам всичкото си злато, че инджуните са го направили — каза раненият на заобиколилата го тълпа. — Бяхме на не повече от двайсет мили на юг оттук, когато червенокожите заобиколиха с крясъци дилижанса.

— Щяхме отдавна да сме мъртви, ако не беше онзи, маскираният — каза човекът с превръзката.

Пач не се сдържа:

— По дяволите! Маскираният конник ли беше? — попита тя със страхопочитание. — Той ли беше?

— Сигурно. Най-смелият човек, когото съм виждал. Приближи се на големия си черен кон и взе да стреля с двата си пищова. Не пропусна нито един изстрел — каза златотърсачът с превръзката.

— Носеше ли черна маска? — попита Пач. — Кажи, носеше ли?

— Разбира се, малката — каза златотърсачът. — Носеше черна шапка, нахлупена ниско над лицето. За нищо на света не бих могъл да кажа кой е.

— Но той сигурно живее някъде наоколо — предположи Пач. — Защото винаги пристига точно навреме. По дяволите! Чудя се кой ли е.

Мъжете се спогледаха. Самоличността на маскирания конник беше гореща тема във Форт Бентън. Той изглежда знаеше кога някой златотърсач ще бъде нападнат в дилижанса и винаги се появяваше с гърмящи пистолети. Поради някаква причина той бе решил да остане неизвестен. През последните шест месеца беше спасил поне дузина златотърсачи от нападенията на червенокожи отрепки, стремящи се да откраднат златото им, което после разменяха за долнокачествено уиски.

Пач гледаше баща си, високата му широкоплещеста фигура, приведена над ранения. Тя би искала той да е, поне малко, като маскирания конник — смел, решителен, да буди възхищение. Представяше си, че той е маскираният конник. Но приятната илюзия не трая дълго.

— Докторе — каза един от носачите, — тези хора тук предлагат награда за човека, който им върне златото. Ние образуваме отряд, за да хванем червенокожите. Искаш ли и ти да дойдеш?

Устните на Сет Кендрик се изкривиха в подигравателна усмивка и той каза:

— Няма да ви бъда от полза, момчета. Не съм добър стрелец. Освен това трябва да наглеждам мисис Гъливер. Червата й пак не са в ред.

Няколко души се изхилиха, а други се подсмихнаха. Макар че смехът би могъл да се отнася за капризните черва на мисис Гъливер, Пач почувства, че е отправен към непохватното извинение на баща й, който се опитваше да избегне опасността от преследването. Защо, защо не отиде с тях поне този път? Защо не им докаже веднъж завинаги, че не е… страхливец?

Пач се стресна от страшната дума и неволно политна в ръцете на Ред Дюпри.

— Ей, малката, внимавай! — смъмри я Ред. — Баща ти вече свършва. Когато се освободи…

— Вече съм свободен, Ред — каза Сет. — Можеш да я пуснеш. Благодаря ти. Оттук нататък ще се оправя сам.

— Гледай да се оправиш, докторе — изръмжа Ред по-скоро добродушно, отколкото злобно. — Това дете ми опразва кръчмата всеки път, когато вдигне врява.

— Няма да се повтори вече, Ред. Благодаря ти, че си се погрижил за нея.

Сет постави ръка на рамото на Пач и почувства, че тя потрепери. Той не искаше да започва спор в присъствието на толкова много любопитни слушатели и затова я пусна под предлог, че трябва да събере медицинските си инструменти. Избягваше погледа на дъщеря си, докато затваряше черната чанта и напускаше навеса. Пач се затътри след него към мястото, където той беше оставил двуколката.

— Качвай се — каза той. — Ще говорим по-късно.

Пач се качи и седна до него на напуканата кожена седалка. Сет подкара в тръс едрия загладен кон и се отправи на юг към ранчото, което той и Пач наричаха свой дом през последните две години.

В далечината се виждаше планината Хайуд — самотна верига, дълга около трийсет мили. Там, в подножието й, на около дванайсет мили от града, ранчото се бе сгушило в горичка от канадски тополи край реката.

През по-голямата част от пътуването Сет разглеждаше ръцете си. Това не бяха ръце на лекар. Бяха едри, мазолести, с белези от отдавнашните пагубни събития, превърнали го в човека, който беше сега.

Сет знаеше какво се говори за него в града. Подозираше защо Пач участва в толкова много сбивания. Той искаше да й обясни всичко, да я накара да разбере, защо предпочита да отстъпи, вместо да се противопостави. Но не можеше. Независимо от това, сбиванията трябваше да се прекратят.

Той не знаеше как да се справи с дъщеря си. В последно време май не можеше да разговаря с нея, без да оправя къдриците й. Тя порастваше. Скоро Патриша Уолис Кендрик щеше да стане жена. Само че така, както вървеше — буйна мъжкарана, налитаща на бой, Пач Кендрик нямаше да стане истинска дама.

Разочарованието, което Сет чувствуваше, накара гласа му да звучи остро, когато проговори:

— Мислех, че сме се разбрали, че няма да се биеш повече. За какво беше този път?

Пач издаде долната си устна в упорита гримаса. С тази подутина, която я принуждаваше непрекъснато да си затваря дясното око, щеше да й бъде трудно да твърди, че не се е била. Нито пък можеше да признае пред баща си истинската причина за нападението й срещу сина на свещеника. Затова тя започна да си измисля:

— Този Ферди Адамс каза, че съм развейпрах, татко. Как можех да го пусна да си отиде?

— Знаеш ли какво, Пач — започна той, — това, което хората казват, думите, които използват, не могат да те наранят.

— Но, татко! Как можеш да понасяш, когато някой те нарича с обидни имена?

Настъпи дълго мълчание, преди той да каже:

— Не си струва да се биеш заради думите, Пач.

И отново дълго мълча, преди да добави:

— Когато пораснеш малко, когато видиш повече неща от живота, ще разбереш защо…

— Не мога да разбера! — извика Пач с глас, в който личеше силната й мъка. — И няма да търпя!

Сет внезапно спря двуколката, обърна се и прегърна дъщеря си през раменете. Разтърси я, докато косата й падна върху челото и закри очите й.

— Слушай — каза той твърдо. — Трябва да спреш да се биеш. Вече си твърде голяма, за да се въргаляш с момчетата в калта и да се връщаш вкъщи с насинени очи и разкъсани дрехи.

Той почувства, че нещо го стяга в гърдите при вида на треперещата брадичка на дъщеря му. Пач яростно мигаше, за да възпре сълзите си. Той я пусна така рязко, както я беше прегърнал. С трепереща ръка посегна да оправи смачканата дреха на рамото й.

Пач отблъсна ръката му и оправи ризата си сама, като стискаше зъби, за да спре треперенето на брадичката си.

— По дяволите, татко…

— И още нещо — прекъсна я той, едновременно разочарован и вбесен, че тя не му позволи да изрази нежността, която чувстваше към нея. — Достатъчно се наслушах на ругатните ти. Трябва да започнеш да се държиш като дама, Пач. Трябва да…

— Никога няма да бъда дама, татко!

Сет понечи да възрази, но се отказа. Да, така както върви… Не искаше ли тя да бъде дама? Когато я погледна отново, той видя по-скоро отчаяние, отколкото предизвикателство в тъжните сини очи на дъщеря си.

Искаше да я привлече в обятията си, да я прегърне силно и да й каже, че те заедно ще оправят нещата. Но му се струваше, че не би могъл да го понесе, ако тя го отблъсне, а беше сигурен, че тя ще го направи. Затова седна, без да я докосва, и забеляза как раменете й решително се изправят. Не е страхливка неговата Пач. Притежаваше достатъчно смелост и за двама им.

— Трябва ти майка, Пач — промърмори той. — Жена, която да ти покаже как да станеш дама. Да разресва тази рошава коса — той леко погали заплетената й руса коса, толкова леко, колкото тя би позволила, и я прибра зад мръсното й ухо, — да шие рокли за теб, да те учи да готвиш и как да се държиш.

— Я остави това! Не ни трябва никой, татко! — запротестира Пач. — Много добре се оправяме и сами.

Сет се отказа да спори, само хвана поводите и отново подкара двуколката към къщи. Представи си бъркотията, която цареше в ранчото, което наричаха свой дом. Голите стени и прозорци, мръсните чинии, натрупани в мивката, прането на купчини, които растяха, докато най-накрая Пач го събираше и вареше един час с домашен сапун. Тя бе прекалено млада, за да чувства отговорността, стоварила се върху плещите й в дома без стопанка.

Сет не можеше да се примири с мисълта да се ожени повторно. Той бе обичал майката на Пач така, както не би могъл да обича никоя друга жена. Девет години след смъртта на Анароуз спомените му за нея бяха все така живи. От мечтите му го изтръгна избухването на Пач:

— По дяволите! — извика тя. — За какво ти е притрябвала жена, татко? Не се ли грижа както трябва за домакинството? Може би не съм чак толкова добра готвачка, но не сме останали гладни, нали? Къщата е малко разхвърляна, но какво от това? Ние почти не се задържаме там. Аз наистина се обличам в панталони, но при цялата тази кал в града с рокля изобщо няма да ми е удобно. И много добре знам, че се срещаш с Дора в кръчмата „Медсин Боу“, за да задоволяваш мъжките си желания. Виждаш ли, татко, не ти трябва жена. И аз нямам нужда от майка — добави тя в случай, че той не е разбрал какво точно иска да каже.

Сет беше ужасен от това, че Пач знае за посещенията му при Дора Девъро. Не си беше представял, че тя знае достатъчно за отношенията между мъжа и жената, и че дори подозира какво прави той, когато в събота вечер изчезваше в града. Което още повече го убеди, че нещо трябва да се направи и то скоро, иначе Пач щеше да бъде безвъзвратно загубена.

Само че да си намери съпруга не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Не бяха много почтените неомъжени жени, които пътуваха сами нагоре по Мисури. Когато такава жена се появеше във Форт Бентън, тя ставаше по-търсена и от лечебните билки в магазина. Сет го знаеше много добре. Той три пъти беше давал обява във вестника в Сейнт Луис, че търси медицинска сестра, която да работи с него. Всеки път, когато жената пристигнеше с параход по реката, веднага започваха да я ухажват и след седмица тя вече беше омъжена.

Тогава защо да не даде обява за друга сестра и, когато тя пристигне тук, самият той да я ухажва и да се ожени за нея?

Сет нямаше време да мисли върху тази смайваща идея, защото вече бяха пристигнали в ранчото. Пач скочи от двуколката и се затича към човека, който стоеше до оградата.

— Итън — викна тя с все сила. — Върнахме се!

Като че ли Итън не ги беше видял още докато се приближаваха по пътя, помисли си Сет. Почувства отново стягането в гърдите си, когато Пач позволи на Итън да я прегърне за поздрав. Сет бързо потисна неканеното пробождане на ревността. Итън Хоук беше най-добрият му приятел, а през последните шест месеца — и съдружник. И все пак го заболя, докато гледаше как Пач се усмихва на по-младия мъж, сякаш той й обещаваше луната. Такава усмивка момичето трябваше да пази за баща си — поне докато си намери съпруг.

Когато Сет слезе от двуколката, Итън тръгна към него с Пач под мишница, а тя се държеше здраво с ръка, обвита около кръста му. Те напредваха бавно, заради накуцването на Итън, и Сет ги пресрещна на средата на пътя. Походката на Итън — една голяма стъпка, една малка, една голяма, една малка — беше тромава. Но на кон, мъжът бе красив, подобно на кентавър. Сет не съжаляваше за накуцването на Итън, колкото и тъжно да бе, защото това беше причината да се срещнат и да положат началото на своето приятелство.

— Маскираният конник пак се е появил — каза Сет. — Спасил е насъщния на двама златотърсачи в дилижанса от Виржиния.

— О, Итън, можеш ли само да си представиш? — попита Пач с благоговение, което пазеше за всичко свързано с маскирания конник. — Представи си го — облечен в черно, възседнал черен жребец, препуска на помощ. О, как бих искала да го видя поне веднъж!

— Вярвам, че няма да имаш нужда от неговата помощ скоро, малката — отговори Итън ухилено.

— Ами да, разбира се — отвърна Пач, като се отдръпна от него. — Знаеш, че мога и сама да се грижа за себе си.

— Разбира се, че можеш — съгласи се Итън. — Но няколко пилета тук, зад къщата, не могат. Какво ще кажеш да им ръснеш малко храна?

Пач направи гримаса:

— Дяволите да ги вземат, забравих. Извинявай, Итън. Веднага ще ги нахраня.

Сет се загледа след дъщеря си, като се чудеше колко бързо се подчини Пач на Итън, и пак го прободе ревност.

— Има ли сериозно ранени при нападението? — попита Итън.

— Куршум в ръката на един златотърсач и в крака на друг.

— Човек би си помислил, че на онези от пощенската служба вече са им омръзнали нападенията на пропаднали индианци и ще сложат един-двама стрелци на стража — каза Итън.

— Има по-просто решение на проблема — каза Сет.

— И какво е то?

— Да се отстрани Дрейк Басет от незаконната търговия с уиски. Ако няма откъде да купуват тази отрова, индианците няма да имат нужда от златото, което крадат. И нападенията срещу дилижанса ще спрат.

Дрейк Басет беше собственик на кръчмата „Медсин Боу“, но прекарваше по-голямата част от времето в кантората си в един от своите магазини край кея. Изглеждаше честен бизнесмен. Чрез Дора Девъро, Сет научи за връзката на Дрейк с незаконната търговия с уиски, която предизвикваше толкова неприятности.

— За съжаление, за да стигнеш до Басет, трябва да минеш през Пайк Хардъсти — изтъкна Итън.

За миг и двамата замълчаха. И двамата мислеха за човека, когото Итън спомена. Бандит и побойник, той беше подъл като змия. Благодарение на Пайк във Форт Бентън не съществуваше закон. Той беше застрелял шерифа, при уж честна борба, преди девет месеца. Сега единствената преграда пред злобата на Пайк беше Дрейк Басет — също човек без скрупули.

— Бих могъл да се погрижа за Пайк — каза Итън.

— Не.

— Това би решило много проблеми.

— Не — повтори Сет. — Маскираният конник явно държи всичко в ръцете си. Ако нападенията на червенокожите са неуспешни, няма да имат злато. А без злато няма да могат да купуват долнопробната течност, която Басет продава като уиски.

Те бяха стигнали до оградата, зад която бяха няколкото останали мустанга, които трябваше да бъдат обяздени и доставени на войската във Форт Шоу.

Итън подпря крак на долната греда на оградата и каза:

— Забелязвам, че Пач пак се е украсила със синина.

Сивите очи на Сет потъмняха.

— Не знам какво да правя, Итън. Опитах всичко, което можах да измисля, за да я накарам да не се бие повече. Не знам вече какво друго мога да направя.

— Би могъл да й кажеш истината — каза тихо Итън.

Сет погледна по-младият мъж. Итън имаше кестенява коса, изсветляла от слънцето, зелени очи, разположени над прав нос, и широка уста. Би могъл да изглежда толкова млад, колкото беше на двайсет и пет години. Но лицето му бе придобило сурови черти — бръчици обграждаха устата му, а зелените му пронизващи очи бяха познали тъга, мъка и разочарование. Итън беше висок почти колкото Сет, но раменете му не бяха така широки, бе слаб и жилав, докато Сет беше мускулест и силен.

Сет пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш, че не мога да й кажа — отвърна той. — Няма да разбере.

— Мисля, че подценяваш Пач — отговори Итън. — Тя има глава на раменете си. Може да го разбере.

— Не — каза Сет. — Тя и без това си има достатъчно тревоги, не е нужно да добавяме нови. Всъщност тя носи бреме, непосилно, за което и да е дете. Има нужда от майка, Итън — призна Сет с въздишка.

— Това означава, че трябва да се ожениш — каза Итън. — След като Анароуз… Не мислех, че искаш да се жениш отново.

— Не искам — заяви Сет категорично.

Когато Анароуз умря, той бе почувствал толкова силна болка, че искаше и той да умре. Известно време даже бе правил всичко възможно да се самоубие. После се появи Итън и успя да го убеди, че трябва да живее заради дъщеря си. Сет бе принуден да издигне каменна стена около сърцето си, за да го предпази от болката да живее без Анароуз. През всичките тези години ярките спомени за нея го караха да крепи тази стена. Други чувства, освен любовта към дъщеря му, не можеха да преодолеят това препятствие.

Въпреки това, Сет каза на Итън:

— Може да не искам да се женя, но мисля, че имам нужда от съпруга заради Пач.

— Добре. Да кажем, че Пач се нуждае от майка. Че ти се нуждаеш от съпруга. Къде смяташ да намериш жена, подходяща за тази роля? — попита Итън.

— Реших да дам обява във вестниците в Сейнт Луис, че търся съпруга — отговори Сет.

Итън се обърна и се вгледа в приятеля си.

— Шегуваш се.

— Говоря съвсем сериозно. Пач има нужда от влиянието на жена, която да я направи млада дама.

— Но честно ли е да се ожениш за една жена, само за да осигуриш майка за дъщеря си?

— Ще й дам дом, храна, дрехи. Това ми се струва честна сделка — възрази Сет. — Не съм чак толкова грозен, че да не може да ме гледа през масата на закуска.

Той повдигна вежди и каза:

— На една жена могат да й се случат и много по-лоши неща.

Итън се усмихна кисело:

— Да, предполагам. А какво ще кажеш за интимната страна на нещата?

Настъпи мълчание, преди Сет да отговори:

— Аз имам Дора. Не ми е нужна съпруга за това.

Той свали шапката си и прокара пръсти през косата си — жест, който издаваше, че не е сигурен в чувствата, над които размишляваше.

— Ако си твърдо решен на това, имам едно предложение — каза Итън.

Изчака Сет да кимне, преди да продължи:

— Дай обявата във вестниците на Изток.

Итън не даде възможност на Сет да възрази, просто продължи да говори:

— Помисли за това — настоя той. — Има по-голяма вероятност да намериш истинска дама там, където има много такива. Когато една жена пристигне в Сейнт Луис, „дамата“ се изпарява от нея. Трябва да дадеш обява във вестниците в Бостън, Ню Йорк и Филаделфия.

Сет замислено сви устни, погали брадичката си, усещайки наболата си от два дни брада. Да има „дама“ за съпруга щеше да означава голяма промяна и за самия него. Той не би се оженил изобщо, ако не беше Пач. Но за дъщеря си той би жертвал всичко.

— Добре — съгласи се Сет сърдито. — Ще се вслушам в съвета ти. Но, все пак, в случай, че никой не иска да пътува толкова надалеч, ще дам обява и във вестника в Сейнт Луис.

Вниманието му бе привлечено от силното писукане на пилета.

— Какво става, по дяволите?

— Татко! Итън! — крещеше Пач. — Елате бързо!

Двамата мъже се втурнаха към безумните викове, които идваха иззад къщата. Накуцването на Итън го бавеше. Сет заобиколи ъгъла преди него, с наострени сетива, готов да защитава и брани дъщеря си. Щом я видя, той се закова на място. Пач стоеше пред него покрита с перушина и ухилена до уши. В протегнатите й ръце, уловен за врата, висеше причинителят на врявата в курника.

— Хванах я, татко! — похвали се тя радостно. — Миещата мечка, която ни краде яйцата! Виж, тя е още малко мече. Мога ли да го задържа, татко? Нали мога?

Сет не знаеше дали да се смее, или да плаче. Щеше ли някой да е способен да превърне сладката му, очарователна немирница в млада дама? Той понечи да каже: „да, можеш да го задържиш“, но веднага се отказа. Та кой е чувал млада дама да отглежда вкъщи мече? Но той все още нямаше съпруга, а сърцето не му даваше да разочарова дъщеря си.

— Разбира се — съгласи се той ухилен. — Ако го храниш, може би пак ще имаме яйца за закуска.

— О, благодаря ти, татко! — извика Пач. — Веднага ще го занеса в къщи и ще му приготвя кошарка.

Сет вдигна ръка, за да каже, че мечето няма да живее в къщата, но тя вече бе изчезнала. Той направи гримаса. За жалост, къщата всъщност бе по-подходяща за мечета, отколкото за хора. В този момент всички възражения, които имаше против женитбата си, просто за да осигури майка на Пач, отпаднаха.

В мига, в който Сет стигна до това решение, Итън заобиколи ъгъла на къщата и се присъедини към него.

— Видях мечето — засмя се Итън. — Изглежда Пач намери нов домашен любимец за колекцията си.

— Поне засега — каза Сет.

— Нали няма да я накараш да го махне — запротестира Итън. — Видя ли лицето й? Тя вече е влюбена в бедното животинче.

— Аз няма да направя нищо — каза Сет. — Но не мога да гарантирам за жената, която ще ми стане съпруга.

Очите му придобиха суров израз. Но когато започна мислено да съставя обявата, че търси запознанство с цел брак, добави и думите: „Да обича животни.“