Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

15

Чад ме откара обратно в мотела. По пътя спряхме в един магазин за спиртни напитки и той купи бутилка уиски. Един час след като бяхме влезли в апартамента ми, той беше излочил половината. Когато най-накрая се изправи на крака, клатушкайки се заплашително, вече бе станало осем часът.

— Не е зле да хапнем нещо — смотолеви той.

Но очевидно не беше в състояние да кара.

— Дали да не поръчаме нещо тук? — предложих му аз.

— Тук няма обслужване по стаите. Да не мислиш, че студиото ще те настани някъде, където можеш да прехвърлиш и разходите за храна?

Не отговорих.

— Ще излезем да вечеряме навън.

— Не искам да караш колата — казах му аз.

— Можем да походим. Има няколко заведения надолу по булевард Сънсет.

— Добре — побързах да се съглася.

Отидохме в един ресторант в северната част на улицата срещу дрогерията на „Шуобс“. Както в повечето калифорнийски ресторанти вътре бе полутъмно и близо до входа край бара свиреше пианист. Неколцина души бяха насядали около него и посръбваха от питиетата си. Минахме край тях и главният келнер ни съпроводи до масата.

— Рибицата е чудесна тази вечер — препоръча ни той.

Чад ме погледна, след това му кимна.

— Направете две порции. Но първо ми донесете двойно уиски с много лед.

Рибицата беше вкусна, точно както сервитьорът обеща, но Чад не се докосна до нея. Вместо да се храни, цялата вечер се налива с алкохол.

— Не си хапнал нищо — отбелязах аз.

— Не се дръж като жена — сопна ми се той.

Замълчах. Сервитьорът ни донесе кафе и Чад отпи от него.

— Какви са плановете ти отсега нататък? — попита той след малко.

— Вероятно утре ще се върна в Ню Йорк.

— Нещо специално ли имаш предвид?

— Отново ще увисна на рамото на моя импресарио.

— Съжалявам за това, което се случи.

— Въпрос на късмет.

— Искам да ти благодаря, че се опита да се покатериш на онази кобила. Ако не беше го направила, можех да изгубя работата си.

Не разбрах какво иска да каже, но си замълчах.

— Свърши идеална работа. Лекарят каза, че е станала злополука. Застрахователната компания пое разходите по отлагането на снимките. Не струва нито цент на студиото и всички останаха доволни. — Продължавах да мълча. Той ме погледна. — С изключение на мен. Усещам, че бихме могли да направим велики неща с теб.

— Може би ще ги направим — някой ден.

— Не — поклати глава тъжно той. — Така просто не става. Натискът е прекалено силен. Всяка седмица започваме нещо ново. Човек не трябва да изостава.

— А какво става с филма, за който ми спомена? — попитах го аз. — Може да опитаме с него.

— Може би, но затова те исках в този филм. Студиото обича да работи с хора, участвали в собствената му продукция.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. Ти опита.

Келнерът се приближи и напълни отново чашите ни.

— Ходила ли си някога в Лас Вегас? — попита Чад.

— Не.

— Тогава защо не останеш? — предложи ми той. — Утре вечер отивам там с една компания за премиерата на Синатра. Ще се позабавляваме малко, а после можеш да хванеш самолета за Ню Йорк.

— Не ми се иска.

— Няма да ти досаждам. Ще имаш отделна стая.

— Не, благодаря. Не съм настроена за подобни забавления. Ще се прибера вкъщи и ще прекарам няколко дни в леглото.

Известно време той мълча, после попита:

— Свързва ли те нещо сериозно с Джон?

— Не.

— Не беше необходимо да ми отговаряш, всъщност не ми влиза в работата — побърза да се извини той.

— Все едно, вече ти отговорих.

— Не искам да си тръгваш.

— Защо?

— Ако си тръгнеш, ще имам чувството, че съм се провалил. А аз не обичам провалите.

Започвах да се дразня.

— Искаш да кажеш, че не искаш да си тръгна, преди да ме чукаш, нали?

— Не точно. Е, може би да. Всъщност не знам.

— Защо не кажеш това, което мислиш? — попитах го. — Или това е играта на тукашните мъже?

— Не играя никаква игра — опита да се защити той.

— Какво си си наумил тогава?

— Виж какво. — Той очевидно се ядоса. — Не виждам причина да ме подлагаш на този кръстосан разпит. И без това заради тебе изпаднах в неудобно положение.

— Да, съвсем прав си. Извинявай.

Той се отпусна и се усмихна.

— Не се извинявай. Всъщност си напълно права. Вярно е, че искам да те чукам.

Аз не отговорих и той даде знак на келнера да донесе сместа. Когато стигнахме мотела, той ме последва в стаята и веднага започна да си сваля сакото.

Спрях го.

— Приятели ли сме?

— Да.

— Би ли ме разбрал, ако ти кажа, че не съм готова още за теб? Обременена съм с разни глупости, от които трябва да се освободя, преди да го направим.

Той замълча за миг.

— Да не би да ми отказваш?

— Нищо подобно. Ти си готин. Харесваш ми. Но аз още не съм готова.

Той напъха ръката си обратно в ръкава на сакото.

— Някой може и да ме вземе за луд, но ти вярвам.

— Благодаря, Чад.

— Мога ли да ти се обадя, ако дойда в Ню Йорк? — попита ме той.

— Ще се чувствам ужасно, ако не го направиш.

Изпратих го до вратата.

— Значи пак ще се видим. — Той ме целуна бързо.

В момента, в който затворих вратата, телефонът започна да звъни. Беше Джон.

— Опитвам да се свържа с теб цяла вечер — започна той.

— Точно се връщам от вечеря.

— Знам, но трябва да те видя.

— Аз пък трябва да си прибера багажа. Заминавам с първия самолет утре сутринта.

— Чух какво се е случило в студиото. Искам да ми отделиш само пет минути. Не бива да си тръгнеш, без да ми дадеш възможност да ти обясня.

Поколебах се за миг.

— За колко време ще стигнеш дотук? — попитах го аз.

— За една минута. На рецепцията на мотела съм.

Докато затворя телефона, и той вече беше при мен.

— Влизай — поканих го.

Джон ме последва в стаята. Посочих полупразната бутилка уиски, останала от Чад.

— Искаш ли питие?

— Да, ако обичаш.

Взех няколко кубчета лед от хладилника и му направих силно питие. Изглеждаше измъчен и уморен. Отпи голяма глътка и като че ли лицето му донякъде възвърна цвета си. Поканих го на дивана, а аз седнах на стол срещу него.

— Не разбирам какво става с мен — поде Джон. — Обикновено не съм такъв.

Мълчах.

— Искам да ти се извиня — продължи той.

— Недей. Вината е колкото твоя, толкова и моя. Просто не знам правилата на играта.

— Не беше игра. Ти ме интересуваш сериозно. Наистина.

Нямаше какво да кажа.

Той отпи отново от чашата си.

— Не искам да си заминаваш утре. Бих желал да се върнеш при мен и да започнем отново. Този път всичко ще е наред. Обещавам ти.

— Няма да се получи — отвърнах спокойно. — Сега вече знам, че няма да се получи.

Гласът му стана още по-сериозен.

— Ще стане. Сигурен съм. Помниш ли колко хубаво бе онази нощ? Отново ще бъде същото само ако поискаш.

Гледах го и си мислех колко много неща не разбира. Единственото, което си спомняше, е как се е чувствал тогава. Неизвестно как бе успял да заличи от съзнанието си всичко, което се бе случило след това.

Аз не можех така. Случилото се между нас разглеждах по начин, по който се отнасях към него сега. А отношението ми към него сега бе съвсем различно. Но като го виждах колко е разстроен, разбрах, че не мога да му кажа истината, без да го потисна още повече. Затова го излъгах.

— Трябва да се връщам, защото Фанън и Гай имат някои идеи и искат веднага да започнем работа по тях. Ще се опитат да поставят пиесата един месец по-рано, отколкото предвиждахме в началото.

Той въздъхна дълбоко. Видях как напрежението, изписано на лицето му, намаля. Такъв отказ той можеше да преживее. В него нямаше нищо лично, само бизнес.

— И на теб ли ти беше хубаво? — попита той.

Изправих се на крака.

— Да, беше ми хубаво.

Той стана от дивана и посегна да ме прегърне.

Хванах ръката му и я спрях.

— Не.

Джон ме погледна озадачено.

— Преуморена съм и няма да излезе нищо — казах, спомняйки си кошмара от сънищата. — През последните два дни прелетях няколко пъти страната и се чувствам като футболна топка.

Той не каза нищо.

— Разбираш ли ме? — попитах го. — Аз не съм машина. Аз съм човек. И ми трябва почивка.

Той кимна.

— Всеки път забравям. Жените не се приспособяват така лесно към часовата разлика, както мъжете.

Взрях се в него. Онова, което ми каза, беше безсмислено, но в момента желаех единствено да си легна и затова не възразих.

— Тогава ще те оставя да си починеш. — Целуна ме за лека нощ. Не изпитах нищо, но той очевидно не долови това. — Ще ти се обадя.

— Добре.

Джон се усмихна.

— Радвам се, че успяхме да си поговорим.

— И аз.

— Обади ми се, когато имаш време — каза накрая той.

Отново ме целуна и аз затворих вратата след него. Влязох обратно в стаята и се вгледах в бутилката с уиски. Взех я и я хвърлих в кошчето за боклук. После отидох в спалнята и се съблякох. Пропълзях гола между чаршафите и затворих очи. Спомням си какво си помислих, преди да заспя:

„Тези мъже! Да вървят всички по дяволите!“.