Харолд Робинс
Самотната лейди (13)

13

Джерили седеше на терасата, когато доктор Бейкър се зададе по пътеката. Щом я зърна, той си помисли, че възстановителните сили на младите никога няма да престанат да го изненадват. Подутината около носа й почти бе изчезнала, нямаше го и черно-синьото подпухване под очите.

— Не очаквах да те видя тук — рече той вместо поздрав.

— Омръзна ми да стоя в стаята си.

Той се изкачи по стълбите.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре. Ще ми останат ли белези на…? — тя не довърши въпроса си.

— Не. За известен период на мястото на изгарянията ще има бели петънца, но с течение на времето и те ще изчезнат.

— Добре — в гласа й се чувстваше облекчение, — защото бях започнала да се притеснявам. Изглеждаха толкова неприятно.

— Ти очевидно се оправяш — засмя се доктор Бейкър. Приятно му беше да забележи, че тя отново става суетна. — Влез вътре, искам да те прегледам.

Качиха се в нейната стая. Тя се съблече бързо, без да се смущава, и зави около тялото си голяма хавлиена кърпа. Той си постави рефлектора на челото, макар че всъщност не му трябваше. Имаше усещането, че по този начин прегледът ще изглежда по-професионален. Тя се изтегна на леглото и той започна да сваля превръзките. Внимателно изтри мехлема и огледа изгарянията. След малко кимна със задоволство.

— Наистина се оправяш. Мисля, че вече можем да свалим превръзките. Не носи обаче нищо, което може да дразни кожата.

— Имате предвид сутиен?

Той кимна.

— Не мога да не нося.

— Защо не? Никой няма да узнае какво носиш под блузата си.

— Не е така — възрази Джерили. — Гърдите ми се тресат, когато вървя. Неудобно е.

Той се засмя.

— Ще ходиш по-бавно и всичко ще е наред. — Доктор Бейкър стана. — Повече няма защо да идвам. След около седмица ела в кабинета ми и ще видим как се оправяш.

— Добре. — Тя седна в леглото. — Мога ли да се върна на работа?

— А искаш ли?

— Да.

— Възможно е пак да налетиш на онези момчета.

— Не се страхувам от тях. Те няма да посмеят отново да направят каквото и да било. Освен това не мога непрекъснато да си стоя вкъщи.

— Можеш да се върнеш, ако искаш — отвърна докторът. — Ала не прибързвай. Все още не си се възстановила напълно.

— Смятам да почакам до края на седмицата и да се върна в понеделник. По-лесно е да започна от началото на седмицата.

— Добре, но не се притеснявай да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря ви, докторе. — Тя проследи с поглед как вратата се затваря след него и после стана от леглото. Бе обзета от неясна тревога. Бърни и Фред й се обаждаха всяка сутрин, но днес не й бяха звънили. Облече халата си, слезе долу и по интуиция реши да потърси Бърни първо у дома.

Когато той вдигна телефона, първите му думи бяха:

— Тъкмо се готвех да ти позвъня.

Тя погледна часовника си. Минаваше единайсет часа.

— Защо не си на работа? — попита тя.

— Коркоран ни уволни — отвърна той.

— Тебе и Фред? — изненадата в гласа й нарасна. — Защо?

— Не знам, обаче майка й на Мариан раздухва нещата. Бог знае каква история й е разправила Мариан.

— Къде е Фред?

— Той е в клуба и си събира багажа. Уволниха целия оркестър.

— Трябва да го видя. Би ли ме закарал дотам?

Бърни се поколеба за миг.

— Фред е много разстроен.

— Аз също. Ще ме закараш ли?

— Добре. Кога?

— Веднага. Ще съм готова след десет минути.

 

 

— Фред! Фред! — вятърът понесе гласа й над дюните.

Беше застанала на върха на едно малко възвишение, което разделяше плажа от сградата на клуба. Той я чу, вдигна ръка и й помаха, после спря и я изчака във водата, докато тя слезе от възвишението. В движенията й има нещо първично и животинско, помисли си Фред. Излезе от водата и отиде при нея на плажа.

Без да говори, тя взе ръката му в своята. Той остана неподвижен за момент, усещаше топлината на пръстите й. После, все още хванати за ръце, тръгнаха край брега.

— Не е честно — продума тя най-накрая.

Очите му потърсиха нейните, гласът му бе спокоен.

— В този свят няма нищо честно, момиченце.

— Защо ме наричаш така?

— Защото ти си точно такава. Малко момиченце, което току-що е пораснало. Момиченце, което се опитва да се държи като жена.

— Може би си прав. Понякога се чувствам точно така.

Те отново млъкнаха за няколко минути и после тя каза:

— Не могат да постъпят така с теб.

Той се усмихна.

— Вече го направиха.

— Не биха постъпили така, ако знаеха истината. Не знам какво е казала майката на Мариан, но когато обясня на господин Коркоран какво всъщност се е случило, той ще те върне на работа. Ще видиш.

— Изобщо няма да разговаряш с това гадно копеле! — По гласа му личеше, че почти е освирепял.

Тя го погледна, учудена от тона му.

Фред нямаше намерение да я плаши. Но тя не беше чувала слуховете, разпространявани от госпожа Дейли и от господин Коркоран. Най-неочаквано Джерили се бе превърнала в главния виновник, а Мариан — в светица.

— Ще си намеря друга работа — успокои я Фред.

Тя спря.

— Но къде аз ще намеря друг приятел като теб?

Думите й сякаш докоснаха сърцето му и изведнъж очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си една чудесна дама, Джерили. В живота си ще имаш много приятели. — Фред се обърна и се загледа в океана от страх, че ако я погледне, ще я прегърне и ще изгуби нещо, което всъщност никога не бе притежавал.

— Тук е много хубаво. Толкова е спокойно — рече той.

Тя не каза нищо.

— Предполагам, че това ще ми липсва. Да се разхождаш бос по плажа сутрин, докато още никой не се е събудил и няма хора, които да развалят всичко. — Нарочно заговори на негърски диалект. — Черните нямат такива неща в Харлем.

— Ще дойдеш ли някога да ме видиш?

Той пусна пръстите й.

— Нямам работа тук. Освен това ще бъда зает. Цяло лято ще работя, а през септември пак ще тръгна на училище.

— Не може от време на време да нямаш почивен ден.

В гласа му се усещаше мъка.

— Джерили, остави ме на мира!

Той видя как внезапно от очите й бликнаха сълзи, но се удържа да не се приближи към нея.

— Трябва да се връщам и да си досъбера нещата, защото иначе ще изпусна автобуса за Ню Йорк.

Тя кимна, възвръщайки самообладанието си.

— Ще те изпратя до клуба.

Видяха полицаите, когато изкачиха дюната. Двамата униформени мъже спряха пред тях.

— Вие ли сте Фред Лафайет?

Фред хвърли поглед към Джерили, преди да отговори.

— Да.

Полицаят извади лист хартия от джоба си и го подаде на Фред.

— Това е заповед за арестуването ви. — Фред взе заповедта, без да я погледне.

— За какво?

— Нападение и телесна повреда със смъртоносно оръжие срещу личността на Джо Херън в нощта на десети юли. Ще се подчините ли доброволно, или да ви слагаме белезниците?

— Няма да ви причинявам неприятности — обеща Фред.

— Добро момче. — За пръв път, откакто се срещнаха, полицаят се успокои. — Да тръгваме.

Джерили най-накрая се окопити.

— Къде го отвеждате?

— В околийския затвор на Джеферсън.

— Познавам полицейския началник Робъртс. Мога ли да разговарям с него?

— Можете да разговаряте с когото искате, мадам, но той няма да може да направи нищо по случая. Ние сме извън околийския участък на шерифа.

— Не се притеснявай, Фред. Ще поговоря с баща си. Той ще оправи нещата.

— Стой настрани от това, Джерили. Ще се оправя.

— Как мога да стоя настрани? — попита го тя. — Щом вече съм замесена.