Харолд Робинс
Самотната лейди (19)

19

Господин Карсън погледна балансовия отчет, разтворен пред него.

— Прегледа ли и трансферните ваучери?

— Да, сър — отговори Джон.

— А телеграфните банкови известия?

— Те са наред. Имаме всички квитанции.

— Нищо не разбирам — учуди се президентът на банката.

— Нито пък аз. Направо съм болен, откакто го открих — оплака се Джон.

— И кога стана това?

— Преди няколко дни.

— Защо не дойде веднага при мен?

— Мислех, че съм сгрешил някъде — отговори Джон. — Затова прегледах всичко отново. Ала резултатът бе същият.

Карсън го погледна.

— Не казвай на никого. Остави ми го за известно време. Искам да помисля.

— Добре, сър. Но нали ревизорите ще дойдат…

Карсън не го остави да довърши.

— Знам, знам — прекъсна го той раздразнено. — Искам обаче сам да прегледам баланса, преди да предприемем нещо.

Той изчака вратата да се затвори след касиера, после вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. От другата страна на линията един глас отговори предпазливо:

— Ало.

— Ако обичате, дайте ми господин Джинътри. Обажда се Карсън.

Гласът прие по-нормална интонация.

— Пит се обажда, господин Карсън. Какво можем да направим за вас днес?

— Не знам. Какво е положението? — попита Карсън.

— Вчера спечелихте. Тази кобилка изплати шейсет хиляди. Дължите ни още единайсет хиляди.

— А другите две?

— Те отпаднаха. — Гласът на букмейкъра бе изпълнен със съчувствие. — Не се очакваше. Сигурен бях, че ще направите голям удар.

Карсън замълча за миг.

— В беда съм, Пит. Трябват ми пари.

— Вие сте добър клиент, господин Карсън. Бих могъл да ви заема десет хиляди.

— Трябват ми много повече. Голяма сума — уточни банкерът.

— Колко?

— Около триста хиляди долара.

Букмейкърът подсвирна.

— Това е твърде много за мен. Трябва да се свържете с големите момчета.

— Можете ли да го уредите?

— Може би. — Предпазливостта се върна в гласа на Джинътри. — А какво ще им дадете срещу парите?

— Имате предвид допълнителна гаранция?

— Да. Мисля, че вие, банкерите, така му казвате.

— Нищо повече от ликвидна собственост. Къщата ми. Акциите ми в банката.

— Акциите ви в банката? И колко струват те? — поинтересува се Джинътри.

— Петстотин, може би шестстотин хиляди долара — отвърна банкерът. — Те обаче са необратими.

— Искате да кажете, че не могат да се продават?

— Не и без одобрението на борда на попечителите.

— Ще имате ли проблеми да ги накарате да дадат одобрението си?

— Ще трябва да им кажа защо. А аз не мога да го направя.

— Тогава няма да е лесно.

— Бихте ли опитали все пак от мое име? Ще ви бъда благодарен.

— Добре, господин Карсън — обеща букмейкърът.

Погледът на Карсън попадна върху вестника, който лежеше на бюрото до доклада на Джон. Страницата бе отворена на прогнозите за конните надбягвания.

— Пит.

— Да, господин Карсън?

— Заложете хиляда на Ред Ривър от петата серия в Белмонт.

— Готово.

Карсън затвори телефона, проклинайки се. Глупаво беше от негова страна и той го съзнаваше. Не можеше обаче да преодолее страстта си. Конят имаше шанс, а залаганията бяха достатъчно големи, за да спечели много. Той погледна вестника и стомахът му се сви. Неизвестно защо, без значение колко добри бяха конете, те никога не побеждаваха, когато трябваше. Обеща си, че ако този път се оправи, никога повече няма да допусне да попадне в същия капан.

 

 

Джерили излезе от топлия басейн. Уолтър остави вестника си, взе голямата хавлиена кърпа и я уви около раменете й.

— Благодаря — усмихна се тя.

Той й се усмихна на свой ред.

— Октомврийският въздух все пак е студен.

Тя го погледна.

— В известен смисъл съжалявам, че зимата идва. Няма да има какво да правим.

— Винаги можеш да идваш и да седим край огъня.

— Би било чудесно. — Тя се поколеба. — Вие обаче скоро ще заминете. След няколко седмици започват репетициите на пиесата.

— Да, в случай че разпределим ролите.

— Мислех, че всичко е уредено.

— Така е. С изключение на ролята на момичето. — Той я погледна. — Познаваш ли някоя седемнайсетгодишна актриса, която би играла дете, което вече е почти жена?

— Не съм се замисляла върху това. Смятах, че има поне няколко кандидатки.

— Не съвсем. Всеки момент трябва да дойде режисьорът и да поговорим за това. Обмисляме някои възможности.

— Тогава ще се изсуша и ще ви освободя от присъствието си.

— Не бързай — спря я той. — Няма да пречиш.

— Сигурен ли сте?

— Нямаше да ти го кажа, ако не бях.

— Тогава ще си съблека мокрия бански.

Той я проследи с поглед как отива до кабината, после пак си взе вестника. Всъщност не четеше. Мислеше. Едното нещо, което ангажираше ума му, беше пиесата. Там всичко беше под негов контрол. Героите правеха каквото поискаше от тях. Ала в живота беше по-различно. Много по-различно.

Чу, че вратата на кабината се отваря, и вдигна поглед. Беше облякла избелели сини дънки и голям плетен пуловер. Улови погледа му и се засмя.

— Искате ли да ви приготвя нещо за пиене?

— Да, моля те. — Внезапно стомахът му се сви като във възел. — Уиски с вода.

— Добре.

Видя я, че влиза в къщата. Надигащото се у него чувство го накара да потрепери. За пръв път осъзна, че е влюбен в нея.

 

 

— Добре, Гай. Ако не намерим подходящо момиче, няма да правим премиера през ноември. Ще отложим за следващата пролет.

— Не може — възрази режисьорът. Беше слаб, висок мъж с големи очила с рогови рамки и създаваше впечатление за спокоен и уверен човек. — Ще изпуснем Бо Дрейк, ако продължаваме да се бавим. През май има ангажимент в киното. Без него ще трябва да започнем всичко отначало. Просто ще се наложи да използваме тази възможност и да работим с момичето, което преценим за най-добро.

Уолтър поклати глава.

— Пиесата и без това крие достатъчно рискове. Ако момичето ни провали, от нея нищо няма да излезе.

— Никога не съм те подвеждал, Уолтър. Има начини да заобиколим проблема с момичето.

— Няма да я преработвам — упорстваше Уолтър. — Ако исках да е нещо друго, нямаше да я напиша по този начин.

Гай направи жест на безсилие.

— Тази пиеса е твоя рожба, Уолтър. — Погледна през плъзгащите се стъклени врати към басейна. Джерили седеше там и четеше вестник. Режисьорът се обърна към Уолтър. — Кое е момичето? Приятелка на малкия ли?

Уолтър усети, че почервенява.

— В известен смисъл.

Гай имаше добре развита интуиция.

— Странен отговор — рече той и продължи да пита. — Да не ти е гадже?

— Глупости, Гай. Та тя е дете.

— Колко е годишна? — Реши да отгатне. — Седемнайсет?

Уолтър го гледаше вторачено.

— Може ли да играе? — попита Гай.

— Ти си луд! Тя е хлапачка от гимназията, която иска да стане писателка.

— Има ли талант?

— Да, така мисля. У нея има нещо изключително. Ако продължи да работи по този начин, един ден ще успее.

— Да не би да изпитваш някакви съмнения, че може и да се провали? — попита проницателно Гай.

— Само едно нещо може да я спре.

— И какво е то?

— Тя е момиче и у нея има нещо много силно чувствено. Тя действително не го съзнава, но имам усещането, че у нея дреме тигрица, която само чака да бъде пусната на воля.

— Ти току-що ми даде много точна характеристика на момичето, което ни трябва в пиесата — зарадва се Гай. — Само дано може да играе.

Уолтър замълча.

— Повикай я тук.

Когато Джерили влезе, Гай се довери на интуицията си. Без да чака да бъде представен, той изрецитира първите реплики от пиесата.

— Баща ти се обади преди малко. Настоява веднага да се прибереш вкъщи, каза, че не иска повече да се виждаме.

Интуицията му не го излъга. Тя беше чела пиесата. Отговори му по текста.

— Баща ми е ненормален. Според него щом той не може да ме има, и друг няма право на това.

— Ан! Не можеш да говориш така за собствения си баща.

Тя го погледна, на устните й бе изписана престорено скромна усмивка.

— Не се правете на толкова шокиран, господин Джаксън. Никога ли не сте имали нечисти помисли за собствената си дъщеря?

Гай се обърна към Уолтър, който ги наблюдаваше смаян.

— Какво мислиш?

Уолтър гледаше Джерили.

— Това е момичето, Уолтър — каза решително режисьорът.

Джерили бе объркана.

— За какво говори той?

Уолтър най-сетне проговори.

— Иска ти да играеш момичето.

— Но аз не съм актриса.

Гай й се усмихна.

— Всичко, което се иска, за да играеш, е просто да си роден артист.

— Не е толкова просто — възрази тя. — Никога не съм стъпвала на сцена — като изключим, разбира се, училищните представления.

Гай се обърна към Уолтър.

— Ти поемаш грижата да я убедиш.

Уолтър замълча, лицето му придоби странно изражение, когато я погледна.

Гай се запъти към вратата.

— Връщам се в Ню Йорк. Обади ми се, когато решите какво ще правим.

Уолтър не му отговори.

Джерили забеляза, че той не снема поглед от нея.

— Сърдите ли ми се?

Той поклати глава.

— Тогава какво има?

Най-сетне Уолтър съумя да проговори.

— Внезапно установих, че съм като бащата в пиесата. Ревнувам те.

 

 

Карсън погледна часовника си. Беше четири часа. Би трябвало вече да имат резултатите от петата серия. Набра номера на букмейкъра.

Джинътри се обади с обичайния си предпазлив глас.

— Ало.

— Пит? Какво стана в петата?

— Лош късмет, господин Карсън. Вашият кон пропиля парите.

За миг Карсън замълча.

— Свърза ли се с твоите приятели? — попита накрая той.

— Свързах се. — Тонът на Джинътри бе безизразен. — Не проявяват интерес.

— Все пак те би трябвало да разберат. Аз не съм обикновен комарджия. Ще им върна парите.

— Никой не влага нищо лично, господин Карсън, но всички отказаха.

Карсън погледна вестника, който още беше на бюрото му. В осма серия имаше един кон, който можеше да му помогне.

— Добре, Пит. Заложи две хиляди на Манитър в осма серия.

— Не мога, господин Карсън. — Гласът на Джинътри беше студен. — До този момент само на мен дължите дванайсет хилядарки и не мога да залагам повече за вас, докато не изчистите този дълг.

— Но преди съм ви дължал много повече — протестира Карсън.

— Знам — равнодушно отвърна букмейкърът. — Тогава нещата бяха различни. Не бяхте загазили.

— Тогава заложете хиляда — предложи Карсън. — Трябва да ми дадете възможност да ви се издължа.

— Съжалявам. — Букмейкърът затвори телефона.

Карсън се втренчи в глухата слушалка в ръката си, после бавно затвори телефона. Остана в кабинета си още почти час, докато се увери, че всички са си отишли. После отвори малкото чекмедже в долната част на бюрото си. Извади револвер, лапна дулото, натисна спусъка и горната част на главата му се размаза по стената зад него, точно под портрета на президента Айзенхауер.