Харолд Робинс
Самотната лейди (1)

1

То седеше на най-горното стъпало и плачеше…

Когато започна да излиза от упойката, отново й се привидя ридаещото малко момиченце, скрило лице зад ръчичките и разпиляната си дълга златиста коса. Така хиляди пъти след смъртта на баща й, в онзи кратък миг между съня и пробуждането, й се бе привиждал собственият й образ.

После погледът й се проясни и тя съзря приведеното усмихнато лице на доктора.

— Всичко е наред, Джерили — успокои я той.

Тя огледа стаята. Забеляза няколко жени край себе си, настанени на подвижни легла.

Докторът отговори на въпроса й, преди да го е задала.

— Вие сте в реанимацията.

— Какво беше? — попита тя. — Момче или момиче?

— Има ли някакво значение сега?

— За мен има.

— Беше твърде рано, за да определя със сигурност — излъга я той.

В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

— Струва ми се ужасно да премина през целия този кошмар, и да не знам дали щеше да е момче или момиче.

— Така е по-добре — увери я той. — Сега се опитайте да си починете.

— Кога ще мога да си тръгна оттук? — попита тя.

— Още днес следобед, веднага щом получа резултатите от изследванията.

— Какви изследвания?

— Най-обикновени. Смятаме, че е възможно да имате проблем с резус-фактора. Ако предположенията ни се оправдаят, ще ви направим инжекция, така че при следващата ви бременност да няма усложнения.

Тя го погледна в очите.

— А с тази щеше ли да има?

— Беше напълно възможно.

— Тогава може би е по-добре, че направих аборт?

— Може би. Но след този случай бъдете по-внимателна.

— Друг аборт няма да има — отсече тя. — Следващия път ще запазя детето. Пет пари не давам какво ще кажат другите. А ако бащата не го иска, да върви по дяволите.

— Да не би вече да имате нови планове? — попита я той очевидно шокиран от думите й.

— Не. Вие обаче няма да ми разрешите хапчета против забременяване, а аз не мога да понасям спиралата. Чувствам се глупаво непрекъснато да ходя с халка против забременяване и с контейнера й в дамската си чанта.

— Не трябва да лягате с всеки срещнат мъж, Джерили — посъветва я докторът. — Това не помага.

— Аз не лягам с всеки срещнат. — Тонът й бе хаплив. — Само с тези, които харесвам.

Докторът поклати глава.

— Не мога да ви разбера, Джерили. Вие сте твърде умна, за да допуснете подобно нещо.

Неочаквано тя се усмихна.

— Това е един от рисковете да бъдеш жена. Мъжът може да чука, която му падне и нищо да не му се случи. А жената като нищо ще надуе корема. Тя е тази, която трябва да внимава. Смятах, че хапчетата могат да изравнят шансовете, но за мой лош късмет е противопоказно да ги вземам.

Лекарят направи знак на сестрата.

— Има хапче, което можете да вземете веднага. — Той започна да пише нещо на една рецепта. — Ще ви помогне да заспите.

— Утре ще мога ли да работя? — попита тя.

— Бих ви посъветвал да изчакате няколко дни. Няма да ви навреди, ако си починете малко. Възможно е доста да кървите. Сега сестрата ще ви върне в стаята ви. Ще се видим по-късно, когато ви изписвам.

Сестрата взе рецептата от него и понечи да откара Джерили.

— Един момент. — Сестрата спря. — Сам — повика го Джерили.

Лекарят се обърна.

— Да?

— Благодаря ви.

Той кимна, сестрата продължи през летящата врата и тръгна към асансьора. Натисна копчето за повикване и погледна Джерили със служебна усмивка.

— Е, не беше толкова зле, нали, мила?

Джерили я погледна в очите.

— Отвратително беше. — Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Току-що убих детето си.

 

 

— Защо плачеш, Джерили? — попита я леля й, когато излезе от стаята на майка й и я видя да седи на стълбите.

Детето обърна размазаното си от сълзи личице.

— Татко е мъртъв, нали?

Леля й не отговори.

— Той няма да се върне, както каза мама?

Жената се приведе, вдигна детето и го притисна към себе си.

— Не. — Тонът й бе нежен и тих. — Няма да се върне.

Сълзите спряха.

— Значи мама ме е излъгала. — Гласът на Джерили звучеше укорително.

Леля й продължи да говори тихо:

— Майка ти искаше да ти го спести, дете. Щеше й се да не те наранява.

— Но тя не ме е учила да правя така. Тя ми казваше винаги да говоря истината, независимо каква е.

— Ела, дай да измием лицето ти със студена вода — подкани я леля й. — Ще ти олекне.

Джерили покорно я последва в банята.

— Мама ще каже ли на Боби? — продължи да пита тя, докато й миеха лицето.

— Брат ти е само на четири години. Струва ми се, че не е достатъчно голям, за да разбере.

— Да му кажа ли аз?

Леля й срещна питащия й поглед.

— Как според теб трябва да постъпиш, Джерили?

Джерили видя топлина и съчувствие в очите на леля си.

— По-добре да не му казвам — отвърна тя дълбокомислено. — Още е много малък.

Леля й се усмихна и я целуна.

— Съвсем правилно, Джерили. Това е много зряло решение за едно осемгодишно момиченце.

Джерили бе поласкана от сърдечното й одобрение. След години обаче, странно защо, не съжаляваше. Беше първото й зряло решение и първият компромис, който бе направила в живота си.

По-късно вечерта, когато продължаваше да лежи будна, тя чу как майка й се качи по стълбите и влезе в спалнята си. Джерили очакваше да я последват познатите стъпки на баща й, който обикновено идваше, след като угаси лампите на долния етаж. Когато не ги чу, тя осъзна, че няма да ги чуе никога вече. Захлупи лице във възглавницата си и заплака за него.

 

 

Тъкмо бе навършила три години, когато един ден майка й я облече в бяла памучна рокличка с къдрички и среса старателно златистокафявите букли около лицето й.

— Много внимавай да не изцапаш роклята си. Искам днес да си много хубава — поръча й тя. — Ще посрещнем татко ти на гарата. Идва си.

— Войната свърши ли, мамо?

— Не. Но татко ти няма да служи повече. Демобилизиран е.

— Защо, мамо? Ранен ли е?

— Малко. Нищо сериозно — отвърна майка й. — Ранен е в крака и леко накуцва. Ти обаче не му казвай нищо. Прави се, че не забелязваш.

— Добре — обеща Джерили. Обърна се и се погледна в огледалото. — Как мислиш, дали татко ще ме познае като съм пораснала толкова много?

— Разбира се, че ще те познае — засмя се майка й.

В малък град като Порт Клеър връщането на първия демобилизиран ветеран не можеше да остане незабелязано. Кметът, градската управа и оркестърът на гимназията бяха се събрали за случая. Пред зданието на малката гара висеше голям бял плакат с изписани на него червени и сини букви: „Боби, добре дошъл вкъщи“.

За Робърт Джерати бе съвсем нормално да реши да не слиза откъм гарата, а да скочи от другата страна на влака, защото му бе по-близо до вкъщи.

Обезумяла, тълпата претърси перона с надеждата да открие липсващия герой.

— Сигурна ли сте, че трябваше да се върне с този влак? — попита майката на Джерили кметът, обзет от нарастващо чувство на безпомощност.

Майка й бе почти на път да се разплаче. Влакът потегли от гарата.

— Така ми писа в писмото си.

В този момент от отдалечения край на перона долетя вик:

— Ето го!

Робърт Джерати вече бе напуснал района на гарата и се отдалечаваше с енергична стъпка в обратна посока. Щом чу вика, той пусна пътната си чанта на земята, свали войнишкото си кепе и се почеса по главата.

Гимназиалният оркестър подхвана „Поздрави на победилия герой“, а кметът, забравил за достойнството си, се втурна към него през релсите.

Напълно объркана тълпата го последва и кметът, отказал се от старателно подготвения сценарий за посрещането на героя, дръпна предварително подготвената си реч на средата на прашната улица.

— Събрали сме се тук по случай завръщането на един от истинските герои на Порт Клеър, ранен при изпълнение на воинския си дълг към отечеството, редник първи клас Робърт Ф. Джерати… — Оркестърът обаче вдигаше такъв невъобразим шум, че кметът бе принуден да спре.

Баща й я бе вдигнал с едната си ръка, с другата бе прегърнал майка й, а Джерили не преставаше да го тегли за ръкава. Той се обърна към нея с усмивка:

— Какво има, Джерили?

— Наистина ли си ранен в крака? — прошепна тя.

Баща й се засмя.

— Не, миличка.

— Но мама ми каза, че са те ранили. Затова си накуцвал.

— Вярно е — кимна той. — Аз обаче не бях ранен в бойните действия. — И съзрял озадачението, което се изписа на лицето й, добави: — Баща ти е пълен глупак, щом позволи да го блъсне камион.

— Ама тогава ти не си герой — разочаровано констатира Джерили.

Той приближи лице към нейното и, усмихвайки се, сложи пръст на устните си:

— Ако не ме издадеш, няма да си призная.

Тя се разсмя и му обеща:

— Няма да кажа на никого. — После се замисли. — А на мама мога ли да кажа?

Лицето му се озари от усмивка и той я целуна по бузката.

— Майка ти май вече знае. — Погледна я в очите. — Някой казвал ли ти е, че приличаш много на Шърли Темпъл?

Джерили се усмихна, на бузите й се образуваха трапчинки.

— Всички казват така, татко — похвали се тя гордо. — А мама мисли, че пея и танцувам по-добре от нея.

— Когато се приберем вкъщи, ще ми изпееш ли нещо и ще ми потанцуваш ли?

Тя обви с ръце врата му.

— Да, татко.

— Задръжте така! — извика в този миг фотографът. — Тази поза я искаме за вестника.

Джерили го дари с най-лъчезарната си усмивка, като на Шърли Темпъл, но неизвестно как, точно в този момент, кметът напъха физиономията си пред обектива и когато снимката най-накрая се появи на първа страница на местния вестник „Седмичен бюлетин“, единственото, което се виждаше от Джерили, бяха ръцете около врата на баща й.

 

 

Когато сестрата влезе с обяда, Джерили се бе унесла в дрямка. За миг тя се стресна, учудена какво става. Миналото бе така живо в съзнанието й, че настоящето й изглеждаше почти като натрапено. Баща й беше много интересен мъж, който се надсмиваше над заобикалящия го свят, над града Порт Клеър и цялото му лицемерие.

— Повече нищо няма смисъл, Джерили — каза й той един ден. — Някой ден хората ще открият, че войната действително е променила света. Свободата е нещо повече от илюзия за народите, тя наистина е нещо много лично.

Тогава Джерили не разбираше какво означава това. Знаеше само, че през по-голямата част от времето майка й му бе много ядосана и често си го изкарваше на нея. Брат й, роден година след завръщането на баща й, избегна тези неприятни моменти. Колкото по-голяма ставаше, толкова повече заприличваше на баща си — поне така твърдеше майка й.

Сестрата й подаде менюто.

— Докторът каза, че можете да изберете каквото ви се яде, само да е лека храна.

— Не съм гладна — отказа тя.

— Трябва да хапнете нещо — настоя сестрата. — Нареждане на доктора.

Джерили огледа набързо менюто.

— Горещ сандвич с говеждо печено. Без сос. Желирани плодове и кафе.

Сестрата кимна.

— Добре. Сега се обърнете и легнете по корем, за да ви поставя тази инжекция.

Джерили погледна иглата.

— Това пък какво е?

— Докторът не ви ли каза? За резус-фактора. В случай че отново забременеете, няма да имате никакви проблеми с детето.

Джерили послушно се обърна. Сестрата действаше бързо, без да й причини болка. Почти не почувства убождането.

— Не възнамерявам повече да забременявам.

Сестрата се засмя и тръгна да излиза от стаята.

— Всички така казват, миличка. Но после се връщат.

Джерили я проследи с поглед как излиза от стаята. Високомерна кучка. Белите униформи им създават чувството, че знаят всичко. Облегна се на възглавниците. Почувства се уморена, но не изпитваше такава слабост, каквато бе очаквала. Какво ги чу да казват за абортите? В днешно време било все едно да лекуваш настинка. Може и да са прави.

Погледна през прозореца. Утринният смог над Лос Анжелис се беше разсеял и денят бе ясен и слънчев. Трябваше да поиска стая с телефон. Бяха й обяснили обаче, че ще престои в нея само няколко часа. Освен ако резус-факторът не я задържи цял ден.

Чудеше се как ли е минала срещата. Точно сега агентът й бе на среща с продуцента. Ужасно й се искаше сама да напише сценария по собствената си книга. Първият сценарист, когото бяха наели, го беше оплескал. Накрая бяха принудени да опрат до нея.

Агентът й бе изпълнен със самоувереност. Според него продуцентът беше притиснат в ъгъла и той смяташе да му смъкне кожата. Възнамеряваше да поиска сто хиляди долара. Джерили мислеше, че е луд. Тази сума бе по-голяма от хонорара й за самата книга, а тя бе склонна дори да го напише без пари.

— Остави на мен — успокои я старецът. — Това е моя работа. Знам как да се оправя. Винаги можем да свалим цената.

— Добре — съгласи се накрая неохотно тя. — Но не пропилявай възможността.

— Няма — обеща той, погледна я и попита: — Къде ще си утре следобед, в случай че трябва да се свържа с теб?

— Вероятно вкъщи.

— А ако там те няма?

— В болница „Кедрите“.

Той я погледна с изненада.

— Какво пък ще правиш там?

— Ще ме кюртират.

— Тебе? — с шокиран глас попита той.

— Защо не? — натъртено отвърна тя. — В края на краищата и аз съм жена. Понякога жените забременяват. Дори и сега, в наше време.

Той прояви голяма загриженост.

— Имаш ли нужда от нещо? Мога да те закарам…

— Много мило от твоя страна, Майк — прекъсна го тя. — Но всичко е уредено. Няма за какво да се тревожиш.

— Ще ми се обадиш ли после? Когато всичко свърши?

— Щом се прибера вкъщи.

Той стана от стола и я изпрати до вратата.

— Пази се.

— Бъди спокоен — обеща тя.

Свободата е нещо много лично, бе казал баща й. Тя се замисли какво ли щеше да си помисли за онова, което бе направила днес.

Вероятно щеше единствено да поиска да го увери, че прави онова, което желае, че изборът е неин. Така разбираше той свободата.

Светът обаче не мислеше като него. Майка й не се бе променила. Ако научеше, щеше да изпадне в ужас. Това важеше и за много други хора. Дори и за някои от нейните така наречени свободомислещи приятели, абортът все още беше мръсна дума.

Тя погледна подноса с обяда пред себе си. Говеждото печено имаше блед анемичен болничен вид. Неохотно се опита да отреже парченце от гуменото месо, но захвърли ножа и вилицата с отвращение. Всъщност наистина не беше гладна.

Отново се загледа през прозореца в ясния калифорнийски ден. Изобщо не приличаше на Порт Клеър през януари. Спомни си как през един снежен ден с мразовит вятър, нахлул от пролива, тя бързаше да хване училищния автобус и направо трепереше от студ. Снегът бе навалял през нощта и докато вървеше по тротоара, усещаше как той хрупа чист и свеж под галошите й. Снегорините работиха неуморно през цялата нощ и снегът бе изтласкан на добре оформени купчини от двете страни на пътя. Тя се покатери на едната и слезе на пътя, където снегът бе кафяв и разкалян от преминаващите коли. Видя, че автобусът се задава.

Сякаш това бе толкова отдавна. Все едно бе друга епоха. И в известен смисъл бе точно така.

— Като че ли всеки един миг човек умира по малко — промълви мъжът.

Тя обърна глава от прозореца на автобуса към него и го погледна. През трите месеца, откакто пътуваше с този автобус до гимназията в Порт Клеър, мъжът винаги сядаше до нея. Сега за пръв път бе проговорил.

— Да — отговори тя и очите й за миг се напълниха със сълзи.

Мъжът гледаше с невиждащи очи през нея към прозореца.

— Снегът. Защо винаги вали този проклет сняг? — Той сякаш говореше сам на себе си. — Аз ще умра — продължи, сякаш констатираше безспорен факт.

— Баща ми умря — рече тя.

Едва в този момент погледът му я фокусира. Сянка на неудобство премина по лицето му.

— Съжалявам — извини се той. — Нямах представа, че говоря на глас.

— Няма нищо.

— Не исках да ви разплача.

— Аз не плача — дръзко отрече тя.

— Разбира се — побърза да я успокои той.

Странна болка присви стомаха й. Тя осъзна засрамена, че от доста време не се бе сещала за баща си. В известен смисъл не бе трудно за доведения й баща да го измести от съзнанието й.

Лицето на мъжа изглеждаше източено и изпито.

— Към гимназията ли сте се запътили?

— Да.

— Кой клас?

— Десети.

— Изглеждате по-голяма. Мислех си, че сте в дванайсети клас. — Слаба червенина пропълзя по бледата му кожа. — Смятах… исках да кажа… не исках да ви засегна. Не разбирам много от млади момичета.

— Не се притеснявайте — успокои го тя. — Винаги ме вземат за по-голяма.

Той се усмихна, защото разбра, че й е доставил удоволствие.

— Все пак простете ми. Уолтър Торнтън — представи се той.

Тя ококори очи.

— Вие сте този…

Мъжът не й позволи да довърши.

— Да, аз съм този Уолтър Торнтън — бързо изрече той.

— Но — тя се поколеба — вие пътувате всяка сутрин с автобуса.

Той се разсмя.

— Да знаете по-добър начин да стигна до гарата?

— Но на Бродуей в момента се играят две ваши пиеси и се прожектира ваш филм.

— Да, но аз не умея да шофирам — погледна я той. — Откъде знаете толкова много за мен? — поинтересува се той заинтригуван.

— Всички ви познават.

— Не и хлапетата от гимназията. Те знаят за актьорите, не и за писателите.

— Аз ще стана писателка един ден.

— А защо не актриса? — прояви любопитство мъжът. — Вие сте достатъчно красива.

Тя се изчерви.

— Защо? Греша ли, като искам да стана писателка?

— Не. Просто е необичайно. Повечето момичета мечтаят да отидат в Холивуд и да станат филмови звезди.

— Може би ще направя и това — промълви тя замислено.

Автобусът забави ход. Бяха стигнали до гарата. Той стана и й се усмихна.

— Ще се видим утре. Ще поговорим повече.

— Добре — отговори тя. Проследи през прозореца високата му слаба фигура в развятия от вятъра шлифер, докато се изгуби в потеглящия в 8:07 ч. експрес за Ню Йорк.

Пред училището я чакаше приятелят й Бърни Мърфи.

— Знаеш ли с кого се запознах днес в автобуса?! — възбудено възкликна тя. — С Уолтър Торнтън! Представяш ли си? От три месеца всеки ден съм седяла до него, без да знам, че е той.

— Кой е Уолтър Торнтън? — попита Бърни.

— А кой е Мики Мантъл? — сопна му се възмутено тя.