Харолд Робинс
Самотната лейди (10)

10

Бърни отиде при Фред, който си почиваше на терасата.

— Джерили да е тук?

— Не.

— Ако я видиш, кажи й, че баща й се обади. Поръча да й предам да купи сладолед за вкъщи. — Бърни понечи да се прибира.

Фред го спря.

— Кога се обади баща й?

— Ей сега. Вдигнах телефона на бара.

— Много странно. За колко време би стигнала оттук до вкъщи?

— За около десет минути с кола или половин час с автобуса.

— Тогава тя би трябвало да си е вече вкъщи. Тръгна си преди повече от час. — Обзе го особено лошо предчувствие. — Знаеш ли къде живее синът на Торнтън?

— От другата страна на носа. Защо?

— Ами трябваше да я закара. Но беше бая пийнал, а и приятелчетата му не бяха трезви. Видях ги вътре да се наливат с ром с кока-кола, все едно че пиеха вода. Настояваше Джерили да отиде с него на някакво плажно парти, но тя му каза, че иска да се прибере вкъщи.

Бърни се втренчи във Фред.

— Видях Мариан Дейли да тръгва с тия две момчета. Опитваше се да накара някакво друго момиче да тръгне с тях, но момичето не пожела.

— Това не ми харесва. Джерили трябваше досега да си е вкъщи. — Фред погледна Бърни. — Имаш ли кола?

Двете момчета си размениха погледи.

— Ще взема ключовете и ще те чакам на паркинга — каза Бърни.

 

 

Тя плачеше, лежеше гола, свита на кълбо на тревата до басейна, и се опитваше да се покрие. Усети някакво движение и погледна нагоре.

Джо се бе навел над нея.

— Стига си врещяла — ядосано й се скара той. — Сякаш не си го правила досега.

— Никога…

— Правила си го — уверено я прекъсна той. — Уолт ни разказа как си се държала първия път, когато си идвала тук с него.

— Нищо не се случи тогава — възрази тя през сълзи. — Честно, нищо не стана.

— Що не спреш да лъжеш, а? — той се обърна и извика на Уолт. — По-добре ела тук и вразуми тая путка, защото ще взема да я нашляпам с колана.

Уолт се приближи. Продължаваше да държи чаша в едната си ръка и се клатеше.

— Хайде, Джерили — обади се той с помирителен тон. — Само искаме малко да се позабавляваме. Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

— Няма.

Откъм другия край на басейна се чу звук. Джо се обърна.

— Е, я погледни натам. — Той се засмя.

Джерили обърна глава. Мариан и брат му се съвкупяваха на земята. Тя виждаше съвсем ясно енергичните движения на момчето и дочуваше стенанията им, които отекваха в нощта.

— Не е ли хубаво? — попита Джо. — Те го правят. А к’во ще стане, ако престанеш да важничиш и започнем истински да се забавляваме?

Тя не отговори.

Джо се ядоса.

— Тогава за какво, по дяволите, си дошла тук, шибана съблазнителко? — изкрещя той.

— Не и за това — изкрещя на свой ред тя, но изведнъж осъзна, че всъщност Уолт не им е казал, че тя иска да се прибира вкъщи, че изобщо не е имал намерение да я откара у дома й. Тя се обърна към Уолт. — Кажи им, моля ти се. Не съм…

Джо коленичи до нея и я сграбчи за косата. Изви със сила главата й назад.

— Дай ми едно пиене — нареди той. Взе чашата от Уолт, отвори насила устата й, като извиваше главата й още назад, и изля питието в гърлото й.

Тя започна да се дави и да се опитва да си поеме дъх. Лепкавата сладникава течност се разсипа по бузите й и потече по раменете и гърдите й. Той не спря, докато не изпразни чашата. После я захвърли. Джерили чу как тя се счупи на бетонната настилка.

Джо навря лицето си в нейното.

— А сега ще се държиш ли мило с нас, защото иначе ще се наложи да бъда груб с теб?

Очите й се разшириха. Тя се опита да успокои дишането си.

— Моля ви, пуснете ме да си ходя. Моля ви.

Неочаквано той се раздвижи, хвърли се с цялата си тежест върху нея и я притисна с тялото си към земята. Пръстите му потънаха в плътта на гърдите й и той направи опит да я целуне.

Тя се замята бясно, като се опитваше да отмести лице от неговото. Неволно го удари с коляно в слабините.

Джо изсумтя от болка.

— Кучка! — изкрещя той. Гневно я зашлеви с длан по лицето. — Дръж я — извика на Уолт. — Няма кучка, която да се е опитала да ме удари в топките и да й се е разминало.

Уолт стоеше нерешително.

— Дръж я! — изръмжа Джо. — Този път ще си получи каквото й се пада.

Уолт се подпря на коляно и притисна ръцете й към земята.

Внезапно тя почувства неочаквана болка на едната си гърда и изпищя.

Джо вдигна запалената цигара. Усмихваше се.

— Не ти харесва, а?

Тя се втренчи в него, неспособна да каже и дума. Той направи бързо движение. Изгарящата болка опари и другата й гърда. Джерили закрещя.

— Викай колкото си искаш. Никой няма да те чуе. — Джо пъхна цигарата в устата си и дръпна от нея.

— Уолт, моля те, накарай го да спре! — помоли го тя.

— Може би по-добре ние… — започна той.

Джо го прекъсна.

— Ти не се намесвай! Това е между мен и нея. Когато свърша, тя няма да съблазнява повече никого. — Той разтвори краката й с колене и брутално я хвана за венериния хълм. Разтвори я с пръсти. На лицето му се появи странна усмивка. — Не е ли хубаво това розово малко котенце.

Наведе лице и я ухапа по венериния хълм. Тя се опита да помръдне, но не можа. Джо се изправи и се изсмя.

— Не е зле. Малко пикливо, но не е зле. — Бавно започна да приближава цигарата надолу. — Сега ще опиташ нещо наистина горещо.

Като парализирана, сякаш наблюдаваше змия, тя гледаше, очите й следяха горящия край на цигарата, който се приближаваше към нея. Изведнъж усети приближаващата топлина и затвори здраво очи.

Чуха вика й още щом спряха с колата на алеята. Изскочиха и побягнаха към къщата почти преди двигателят да е спрял да работи.

Бърни пръв премина през плъзгащите се врати. В следващия миг замръзна от ужас от онова, което видя — две момчета бяха притиснали Джерили към земята, устата й още бе отворена от вика. Долната му устна се отпусна:

— Какво…?

Фред реагира с рефлекса на момчето, свикнало с улични битки. Направи крачка напред и удари Джо отстрани по главата, вдигна го от земята и го просна със сила назад върху бетонната пътечка. Уолт се опита да се изправи на крака, но Фред не му позволи. Фрасна го злобно с юмрук, видя как от носа и устата на Уолт рукна кръв и усети как костта и зъбите се чупят под кокалчетата на пръстите му. Уолт падна назад като покосен.

Фред коленичи зад Джерили и повдигна главата й на ръцете си. Тя плачеше от болка.

— Не ме наранявайте, моля ви се. Не ме наранявайте. — Очите й бяха здраво затворени.

— Всичко е наред, мила — нежно й каза Фред. — Никой повече няма да ти причини болка.

— Фред! — стресна го гласът на Бърни.

Той се обърна и щом видя към него да идва друго момче, започна полека да се изправя. Ала Бърни успя да хване момчето изотзад и двамата се тръшнаха и се затъркаляха на земята. Сега към Фред отново налиташе Джо, който в ръката си държеше нещо като камък.

Фред се изправи чевръсто, ръката му направи светкавично движение към крака под панталона. Напипа ножа, хвана го в пръстите си, като същевременно натисна копчето и острието изскочи. Насочи ножа пред себе си.

— Една крачка, бяло момче — изрече той тихо, — и ще ти отрежа топките.

Джо замръзна, втренчен в него, с ръка все още във въздуха. Всъщност онова, което държеше, не беше камък, а портативното радио.

Фред отстъпи с котешка стъпка, така че да държи под око всички.

— Намери нещо да я покрием — поръча той на Бърни. — И да изчезваме оттук.

Дочу звук от другата страна на басейна. По пътеката се зададе Мариан, олюлявайки се пиянски, с бутилка ром в ръка.

— К’во става с това парти? — попита тя.

— Партито свърши, скъпа — гласът на Фред бе изпълнен с презрение.

Те успяха да покрият Джерили с останките от роклята й и с кърпа и я поведоха към колата. Тя седна трепереща между тях, плачеше и стенеше от болка, с глава върху гърдите на Фред, а Бърни караше. Когато колата спря пред дома й, тя продължаваше да плаче.

Фред се опита да й помогне да излезе от колата, но тя не помръдна.

— Страхувам се — прошепна Джерили.

— Няма вече от какво да се страхуваш, Джерили — успокои я Фред. — В безопасност си. Вече си вкъщи.

Инстинктът й подсказваше обаче, че това е само началото на ужаса. И беше права.