Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Форчън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adam and Eve, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 70 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Елиз Тайтъл. Адам и Ева

ИК „Арлекин“

История

  1. — Добавяне

Пролог

Седемнайсети юли: Трябва да призная, че от няколко месеца очаквам с ужас този ден. И по-точно от шест месеца. А за Нолан Филдинг това е сериозно признание. Секретарката ми може да ви каже, че изгълтах цяла опаковка антиацид в очакване на срещата тази сутрин. Разбирате ли, в десет пристигат братята Форчън. Опасявам се, че няма да са много щастливи, когато си тръгват. Напротив. Извинете…

— Дорис, би ли ми донесла едно кафе?

Дорис — моята секретарка — твърди, че, ако престана да пия кафе, няма да имам нужда от антиацид. Лекарят, разбира се, е на същото мнение… Но да не се отклонявам от темата, а тя е четиримата братя Форчън.

Преди да ви разкажа за момчетата — защо ли ги наричам „момчета“ след като са вече големи мъже… Познавам ги от съвсем малки. Кръстник съм и на четиримата. Бяха много мили дечица. Всъщност бяха доста буйни. Но да не изпреварваме събитията. Честно казано, антиацидът не върши никаква работа. Извинете ме за момент…

— Дорис, не носи кафе.

Та докъде бях стигнал? Да, вече четирийсет и седем години съм уважаван адвокат и не преувеличавам, когато казвам, че списъкът на клиентите ми прилича на книгата „Кой кой е в Денвър“. Макар че никога не съм преставал да работя за общото благо — справедливост за всички, както се казва. Но да се върнем към известните личности от моята клиентела. Трябва да ви кажа, че сред тях едва ли има по-известни от семейство Форчън — някои биха казали „с лоша слава“.

От двайсет и седем години съм адвокат и близък приятел на бащата на момчетата, Александър Форчън. Алекс е основателят на „Форчън Ентърпрайзис“. Започнал с един универсален магазин тук, в Денвър, той създаде верига от четиринайсет печеливши универсални магазина в северозападната част на Съединените Щати. Първият, в Денвър, си остава флагман на веригата и щаб на компанията.

Преди седем месеца моят добър приятел, Александър, почина едва на петдесет и осем години. Остави осемдесетгодишната си майка, Джесика, и четиримата си сина. Завещанието му бе съвсем справедливо. На майка си бе приписал разкошно имение, заедно с доста щедра доживотна рента. Останалата част от имуществото си бе разделил по равно между синовете си Адам, Питър, Труман и Тейлър, с правото да продават или прехвърлят дяловете си единствено на преките си наследници.

Просто? Да. Справедливо? Да. С изключение на… Но е съвсем в стила на Александър да направи нещата малко по-вълнуващи. Разбирате ли, в края на завещанието има забележка — на пръв поглед съвсем безобидна, но всъщност толкова фатална, че… О, да. Всички изтръпнахме.

Естествено, вие се чудите каква ли е тази фатална забележка. Ще ви кажа… След малко.

— Дорис, чаша чай може би ще ми подейства добре? С малко мед.

И така — забележката. Ще ви я прочета дословно, точно както я е написал Александър Форчън: „След като голямата ви скръб стихне — а тъй като всеки от вас ще я изживее различно, определям този период на шест месеца — ще отидете заедно в кабинета на Нолан Филдинг, за да чуете клаузата за промяна на завещанието.“

Нужно ли е да ви казвам, че думата „промяна“ подейства като бомба? О, колко объркваща бе тя за всяко от момчетата, както и за невероятната Джесика, която настояваше да научи незабавно какво гласи допълнителната клауза. Но, както им казах тогава, Александър изрично ми бе забранил да отварям плика с допълнението преди изтичането на шестмесечния срок.

А срокът изтече тази сутрин.

Сега ще ви призная нещо, което съм длъжен да призная — извинете за повторението — не чувствам никаква вина, защото буквално предадох желанието на Александър. Наистина, той сигурно е смятал, че няма да прочета допълнението преди срещата, но нещо ми подсказа, че трябва да бъда подготвен за реакцията, която ще последва.

И след като научих съдържанието му, мога само да кажа, че няма начин да се подготвя. И, което е по-важното, не мога да подготвя момчетата. Ето защо изгълтах толкова антиацид.

Много се надявам, че Питър, вторият син на Александър, ще усмири останалите. Той е толкова уравновесен, сериозен и разумен младеж! Сигурен съм, че точно затова Александър го постави на президентския пост на компанията „Форчън“. Ами да, Питър дори може да се разсмее. Въпреки резкия маниер и строгия вид, все пак има чувство за хумор.

Искам да ви разкажа една случка с Питър. След като завърши колежа и започна да работи на пълен работен ден във „Форчън“, неговият баща му предложи доста сладко местенце в управлението. Питър обаче държеше да започне от най-ниското стъпало и да се издигне със собствени усилия. Единственият проблем беше, че предизвика сериозно недоволство в пощенската служба. Момчетата бяха настръхнали не само от присъствието на сина на шефа, но и от факта, че той идваше на работа, облечен като директор, а не като пощаджия — с елегантен раиран костюм, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и дори с мека шапка. Един ден, на шега, всички от службата дойдоха на работа с меки шапки, и за негова чест, Питър се смя заедно с тях. Но дали ще се смее сега?

— Дорис, в края на краищата, май ще пия кафе. А останало ли е някое шишенце антиацид?

Докъде бях стигнал? А, да. Ако ме попитате кой според мен ще направи най-голяма сцена, без колебание бих ви отговорил — Труман, третият син на Александър, бунтарят с черни кожени дрехи и мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Да продължавам ли с описанието? Може би само една кратка комична история…

Когато Тру беше на седемнайсет, няколко седмици преди да завърши един от най-добрите колежи в Денвър, бе изключен, защото не позволил да му вземат мерки за шапка и пелерина. Заявил, че униформите били символ на потисничество и потъпкване на индивида. Тру никога не е говорил със заобикалки, нито пък се е примирявал с обществените норми. Не. Промяна, реформа, обновление — тези думи винаги са ръководели Тру. И продължават да го ръководят. Той е непрекъснато в конфликт с Питър по въпроса как трябва да бъде управлявана компанията. Но да се върнем на историята с изключването от колежа. Александър, естествено, бе твърдо решил синът му да завърши. Увещаваше го, настояваше, заплашваше и накрая Тру отстъпи. До известна степен. За радост на баща си, той сложи шапката и пелерината за завършването. Но веднага след като си взе дипломата, още на сцената, Тру се спря за момент, обърна се с гръб към публиката — горди и уважавани родители и приятели — и… Повдигна пелерината и показа „месечината“ си…

Извинете, но наистина не ми е добре.

— Дорис, дали свършиха поничките? Може би ако хапна нещо…

О, Боже, наближава десет! Естествено, Питър ще бъде точен. При Питър точността граничи с педантичност. Но за сметка на това, Адам, най-големият брат, никога и за нищо не е идвал навреме. Та той закъсня с цели три седмици дори за раждането си. Но пък трябва да ви призная, толкова е чаровен, че никой не може да му се разсърди за доста небрежното отношение към… Към всичко, с изключение на нежния пол. Адам е от онзи тип мъже, които в моята младост наричаха палавници. Още като пеленаче се заглеждаше по момичета. Сигурен съм, че е единственото момче, което е имало сериозни приятелки още в детската градина. И то две едновременно.

Мисля, че съм спокоен само за най-малкия, Тейлър. Толкова мило, стеснително и скромно момче. Не че е по-глупав от останалите. Тейлър е може би най-умният, но хвърчи из облаците и се смята за изобретател. Всъщност някои от джаджите, които е измислил, са доста хитри, защото никога не действат точно така, както Тейлър си е представял.

Например електрическата отварачка за шампанско, която, в края на краищата, изстрелваше тапите с такава сила, че правеха дупки в тавана. Александър шеговито подхвърли, че би могъл да я продаде като оръжие на ЦРУ.

Но провалите ни най-малко не отчайват Тейлър. В момента той работи върху най-сложното си изобретение — робот-помошник. Трябва да ви кажа, че… Извинете. Дорис звъни…

 

 

Всички вече са тук! О, Боже. И Джесика е с тях. Не че присъствието й трябва да ме учудва. Джесика е от онези жени, които не позволяват живота да минава покрай тях. Не ме разбирайте погрешно. Изпълнен съм с уважение и възхищение към Джесика Форчън. Е, между нас да си остане, винаги съм изпитвал… по-особени чувства към нея. Някакво… привличане. Едно време бях… влюбен в нея. Дори сега…

И все пак, каквото и да изпитвам към Джесика Форчън, то не променя факта, че присъствието й… ме смущава. Честно казано — пред тази жена си глътвам езика. Неведнъж в нейно присъствие съм се чувствал като ученик. Днес със сигурност ще бъда като заекващ прощъпалник пред нея.

— Добре, Дорис. Ще се срещна със семейство Форчън в заседателната зала.

 

 

Благодаря ви, че бяхте достатъчно търпеливи да ме изчакате. Всъщност срещата бе доста по-кратка, отколкото очаквах. Ще ви разкажа точно какво се случи…

С трепет влизам в залата за заседания. Всички вече са там и очакването витае във въздуха. Съзнателно отбягвам настоятелния въпросителен поглед на Джесика и решавам да мина направо към темата. Или поне се опитвам. Не е лесно, когато гласът ти трепери.

— Както знаете, завещанието на вашия баща ви предоставя равни дялове в компанията, които не могат да бъдат нито прехвърляни, нито продавани. Освен това, според забележката, в завещанието има и допълнителни… условия. — Надявам се, че говоря бавно и авторитетно.

— Моля те, не увъртай, Нолан — отсича Джесика.

Прочиствам гърлото си и с неодобрителна гримаса отпивам от кафето, което е донесла Дорис.

— Приближавам се към главното, Джесика. — И както тя се досеща, с голям зор.

Адам се е облегнал на стената до вратата — сигурен съм, че навън го чака жена — едва сдържа прозявката си. Тейлър, потънал в мисли, е седнал на канапето и драска нещо в бележника си. Най-вероятно има нова идея за своя робот. Тру, който е седнал точно срещу мен, както обикновено ме гледа с нетърпение. И той, като баба си, мрази увъртанията. Най-близо е Питър. Той е спокоен, но с изострено внимание. Седи неподвижно на стола, а меката му шапка стърчи върху дипломатическото куфарче в скута му.

— Знаете ли какво означава… тонтина? — продължавам.

Джесика ме поглежда заплашително, а братята си разменят бързи погледи.

— Какво точно искаш да кажеш, Нолан? — пита тя, като съзнателно натъртва всяка дума.

Тайно избърсвам вадичката пот, стичаща се по врата ми.

Според стандартното определение, при традиционната тонтина се участва с равни дялове и събраната сума се дава на онзи участник, който надживее останалите…

— Каква връзка има тонтината с допълнението? — пита Джесика.

— Да — казват след нея момчетата.

— Моля ви, изслушайте ме. Разбирате ли, баща ви е разработил… Вариант на тонтината и затова реших, че няма да е зле да ви обясня накратко…

— Прочети допълнението, Нолан! — казва Джесика с нетърпящ възражение тон.

— Добре, Джесика — чувам се да казвам смирено и вече чувствам как се превръщам от ученик в заекващ прощъпалник. Старателно разгръщам листа, нагласям очилата си за четене, прочиствам гърлото си и започвам:

„До моите момчета Адам, Питър, Труман и Тейлър. След като сте почели паметта ми, скръбта е поутихнала и всеки от вас може да отправи поглед към своето бъдеще, вече съм готов да споделя с вас и последната част от завещанието си. Искам да знаете, че всички вие ми донесохте много радост и щастие и само защото много ви обичам и искам да живеете добре, написах настоящото допълнение.

Добре ви е известно, че в продължение на много години бях дълбоко огорчен от брачния живот. Срамувам се, но в интерес на истината трябва да призная, че жените ме погубиха. А от всички жени, съпругите ми със сигурност имаха най-голям принос — финансово, емоционално и физически. Ти, Питър, единствен до този момент има глупостта да се гмурнеш в гъмжащите от акули води на брака и добре разбираш за какво говоря. Но тогава ти бе просто объркан младеж и благодарение на моя добър приятел, Нолан, разтрогването на брака ти стана съвсем бързо.

Надявам се, че си получил добър урок, но как мога да бъда сигурен? Наистина, как да предам урока и на останалите си синове, така че да не им се наложи да го изпитат на гърба си? Жените могат да бъдат невероятно лукави, а когато ти хвърлят око… От собствен опит зная, че е твърде лесно да попаднеш в клопката, без да се замислиш за цената, която ще се наложи да платиш.

Цената. Ако бях предвидил цената, щях да си спестя много мъки. И точно това, деца мои, имам намерение да направя за вас. Да ви покажа цената.

И за да го сторя, измислих уникален вариант на тонтината. Правилата са съвсем прости и ясни. Докато сте ергени, вашите дялове и права върху компанията ще бъдат разделени по равно помежду ви. Ако обаче някой от вас се окаже достатъчно глупав и се ожени, неговият дял и произтичащите от него печалби ще бъдат веднага разпределени между останалите.“

 

 

Няколко секунди всички мълчат изумени, а след това стаята се разтърсва от пет гръмовни гласа, които крещят бясно един през друг.

— Какво?! — изригва Джесика. — Не може да бъде! Глупости! Абсолютни глупости…

— Той няма право да… — протестира Тру и удря с юмрук по масата. — Не може да държи в ръцете си…

— Сигурно е шега — казва Питър, без да се усмихва. — Унизително е.

— Откъде го е измислил? — възкликва Джесика. Дори Тейлър е в лошо настроение.

— Той всъщност ни лишава от наследство. Това е лудост…

Опитвам да ги успокоя с първата фраза, която ми идва наум.

— Постарайте се да разберете мотивите на баща си.

Изказването ми няма почти никакъв ефект.

Все така изправен, Тру ми хвърля гневен поглед.

— Да разберем?! Много добре разбирам какво значи да държиш хората в ръцете си и да злоупотребяваш с властта.

Адам се изхилва, без да му е смешно.

— Защо се впрягаш толкова, Тру? Винаги си твърдял, че брачната институция е архаизъм и варварство.

Питър прави опит да се овладее, но стиска толкова силно дръжката на дипломатическото си куфарче, че кокалчетата му побеляват.

— Сигурен съм, че баща ни е имал най-добри намерения, но не е особено приятно да разберем, че не се е доверил на собствения ни разум и преценка.

Отново тишина — този път по-дълга. Почти виждам как мозъците им трескаво работят.

Например Адам. Сигурно си казва: „Защо ли се притеснявам? И през ум не ми е минавало да се оженя. Прекалено хубаво ми е да си разигравам коня. И то как…“

Насочете погледи към Питър. Вече е отпуснал дръжката на куфарчето и съм сигурен, че си мисли следното: „Спокойно. Направих един отчайващ опит да се оженя. По-скоро бих отишъл на война, отколкото да опитам отново.“

Да видим Тру. На лицето му е изписана познатата самодоволна усмивка. О, знам какво му се върти в главата: „Няма да се оставя да ме върже жена. Оженваш се и малката женичка веднага ти спретва разписание, циври, че не си забелязал новите тапети, изрязва от вестниците съобщения за катастрофи с мотоциклети и дарява любимото ти черно кожено яке на Армията на Спасението. Да се оженя? Изключено.“

А какво ли мисли Тейлър? Обзалагам се, нещо от този род: „Не трябва да се притеснявам. Лабораторията ми едва ли ще се препълни с жени, нетърпеливи да ме хванат на въдиците си!“ Лека усмивка се плъзва по устните му.

Да, и четиримата са напълно убедени, че с лекота ще запазят свободата си. И все пак забелязвам, че в главите им се прокрадват и други мисли. Вероятно всеки от тях си мисли: „Няма да е зле само аз да остана ерген и да пипна всичко.“ За Адам това би означавало възможност да стане „плейбой номер едно на Запада“. Питър би могъл да управлява компанията, както той иска, без някой да му пречи. Тру би бил много щастлив да поведе „Форчънс“ към двайсет и първия век. Може би дори Тейлър мечтае за свободата, която би получил за осъществяването на своите изобретения…

— Чакайте малко — нарушава тишината Тру.

По тона му разбирам какво предстои… Онова, от което най-много се страхувах. Защо не си запазих два-три антиацида?

Решавам, че е най-добре да хвана бика за рогата.

— Май се досещам какво се питаш, Тру. Какво се питате… всички. Какво би станало, ако — макар че е малко вероятно… — наблягам на „малко вероятно“ — ако и четиримата се ожените? — Пет чифта очи се заковават в мен. Вече не мога да скрия потта, обляла челото ми. Избърсвам я и продължавам: — В случай, че и четиримата се ожените… — Говоря прекалено бързо, но ми се иска по-скоро да приключа с тази работа.

— Всички акции на Форчън се прехвърлят на мен. Четиримата братя започват да говорят едновременно.

— Ах, ти, подъл съучастник… — чувам Тру.

— Ти ли подучи татко? — пита Адам.

— За нищо на света няма да получиш компанията — предупреждава ме Питър. Не си спомням да съм го виждал толкова ядосан.

Дори Тейлър се нахвърля върху мен:

— Това е удар под пояса.

Бях предугадил реакцията. Не съм изненадан. Обиден? Да. Опитвам се да приема, че несправедливите обвинения са изречени под въздействието на шока и гнева. Винаги съм мислил, че момчетата ме уважават и никога не биха се усъмнили в моята етичност.

— Научих съдържанието на допълнението едва тази сутрин — защитавам се аз. — Баща ви дори не ми беше споменавал. В противен случай, със сигурност щях да…

— Не си прави труда — спира ме с ръка Тру. — Не зная какви са намеренията на братята ми, Нолан, но пред мен изобщо не стои въпросът за женитба, така че шансът ти да наследиш нещо е кръгла нула.

— Ще трябва доста да почакаш — намесва се Адам и вдига въображаема чаша в чест на своя ергенски живот.

Питър изчиства някаква прашинка от шапката си и кимва в знак на съгласие. Тейлър се усмихва разсеяно и продължава да драска в бележника си.

Много съм щастлив, че бурята премина толкова бързо. Сигурно причината е в общата им увереност, че ще останат ергени.

Когато си тръгват, дори ми стискат ръката, а Тейлър ме потупва по рамото и казва, че не бива да им се сърдя.

С нескрита радост им пожелавам всичко хубаво. Огромна тежест се смъкна от плещите ми. Казвам си, че съм отново свободен. И в този момент забелязвам, че Джесика е още тук, вперила поглед в мен.

Опитвам се да изглеждам спокоен, докато тя безмълвно сяда в голямото кожено кресло и кръстосва крака. Облечена е в безупречно ушит бял ленен костюм, сребристата й коса е стилно подстригана. Самоуверена и елегантна, както винаги, в момента Джесика изглежда доста недоволна.

— Честно казано, Джесика, не бих искал да съм оцелелият в тонтината. Повярвай ми, изобщо не съм повлиял на сина ти.

— Не говори глупости, Нолан. Естествено, че не си.

Объркан съм.

— Не ми ли се сърдиш?

За миг на лицето й се появява усмивка и аз си отдъхвам.

Джесика се изправя и тръгва към вратата с походката на младо момиче.

Внезапно спира и се обръща.

— Значи — промърморва тя, като гледа към мен, но съм сигурен, че не ме вижда. — Александър е решил, че може да ме лиши от правнуци, дори когато е в гроба. Да лиши синовете си от щастието на семейния живот. Толкова е сигурен, че момчетата му до един ще предпочетат парите пред любовта, нали? Е, просто ще трябва да изчакаме.

Загадъчна усмивка озарява лицето й. Очите ни се срещат и дъхът ми секва.

Най-после се опомням и запелтечвам:

— Предполагам… те сами… ще решат.

Тя продължава да се усмихва и сините й очи проблясват дяволито.

— Не зная.

С чувство на смътна тревога проследявам как излиза от заседателната зала.

 

 

След като вече ви разказах какво се случи, чувствам, че тревогата ми започва да нараства. Просто познавам добре Джесика — познавам ума и хитростта й… Не искам да бъда груб, но възнамерявам за днес да спрем дотук.

— Дорис, чувствам, че мигрената ми пак започва. Би ли ми донесла аспирин? Двойна доза.