Харолд Робинс
Самотната лейди (20)

20

Джон Рандал погледна уморено големия часовник на стената. Три часа следобед. Пазачът на банката го следеше с поглед. Джон вдигна ръка, пазачът кимна и се обърна, за да заключи вратата. В същото време двамата касиери спуснаха прозорчетата и затвориха гишетата си.

Обърканата тълпа, която беше образувала опашка пред гишетата, се втурна към него. Джон се изправи. Новината за самоубийството на Карсън бе шокирала жителите на Порт Клеър.

Хвърли поглед през рамо. Вратата на президентския кабинет бе затворена. Зад нея щатските ревизори продължаваха проучванията си. Бяха открити и няколко други големи липси, но общата сума още не беше уточнена. Карсън беше действал брилянтно. Преводите и потвържденията на сметките бяха професионално фалшифицирани. Никой не можеше да си обясни как този път бе допуснал да го разкрият.

— Кога ще си получим парите? — крещеше към Джон нервиран клиент от тълпата. — Защо затваряте вратите?

— Защото дойде краят на работното ни време — каза той спокойно. — Ще си получите парите. Каквито и загуби да има банката, те напълно се покриват от застраховката.

— Откъде да сме сигурни? — извика друг клиент. — Спомням си, че ни казваха същото, когато през трийсет и втора година фалира „Банк ъф Юнайтед Стейтс“.

— Тогава нещата стояха различно — обясни Джон. — Сега спестяванията до десет хиляди долара са защитени от федералната корпорация за застраховка на депозитите. Банката пък има застраховка срещу кражба и измама. Всяко пени ще бъде възстановено.

— Това вие го казвате. Но нямате пари в наличност ей сега, в този момент, да ни изплатите спестяванията, нали?

— Не — отговори Джон. — Няма обаче такава банка, която да разполага в наличност с цялата сума на депозитите на клиентите си. Парите в наличност непрекъснато идват и си отиват. Когато изплатите ипотеката си, ние можем да дадем тези пари в заем на някого или да открием нова ипотека. Умножете това стотици пъти и ще разберете какъв е принципът на действие на банката. Всичко е много просто и разумно.

— Не съм глупак — каза един мъж. — Ако не си изплатя ипотеката, ще ми вземат къщата. А ако банката не ми плати, тогава аз какво мога да направя?

— Банката ще ви изплати всичко.

— А ако я закриете?

— Няма да я закрием — не отстъпваше Джон. — Имаме достатъчно авоари, за да покрием всичките си задължения. Само ни трябва време да съберем налични пари. Ако ни дадете това време, обещавам, че никой от вас няма да остане излъган.

— Господин Рандал, а защо трябва да ви вярваме след всичко, което се случи?

Джон погледна мъжа право в очите. Заговори бавно и ясно, така че всички да го чуят.

— Защото подобно на вас, господин Сандърс, аз цял живот съм работил за прехраната си. И всяко пени, което съм спестил, е тук, в тази банка. И аз никак не се тревожа за парите си.

Мъжът млъкна за миг, после се обърна към другите.

— Аз заставам на страната на господин Рандал. А вие?

Тълпата започна да жужи. Постепенно враждебността на хората изчезваше. Ето това вече можеха да разберат. Бяха получили честната дума на един мъж.

— И ние сме на негова страна! — извика мъж от тълпата.

Сандърс протегна ръка на Джон.

— Ще удържите ли обещанието си?

Джон кимна. Не смееше да проговори. Неколцина от останалите сграбчиха също ръката му и той остана да наблюдава как тълпата тихомълком напуска банката, след като пазачът им отвори вратата.

Когато се върна на бюрото си, Джон видя, че Артър Дейли и няколко други представители на борда на попечителите са излезли от президентския кабинет, където преди това се бяха затворили с ревизорите, и гледаха към него. Артър кимна и всички те се върнаха обратно в кабинета.

След три дни Джон беше избран за президент на Националната банка в Порт Клеър.

 

 

Когато Джерили слезе на закуска в трапезарията, Джон вдигна поглед от масата.

— Подранила си. Особено пък днес.

— Какво му е особеното на днешния ден? Винаги ставам рано.

— В събота? Когато не си на училище?

Тя се изчерви.

— Щеше ми се да ида по магазините.

Той вдигна вежди в знак на недоумение.

— Ти? Мислех, че мразиш да пазаруваш.

— Утре господин Торнтън има рожден ден. Искам да му купя нещо специално.

— На колко става?

— На четирийсет и осем години.

В гласа на Джон се промъкна изненада.

— Мислех, че е по-стар.

— Мнозина смятат така. Предполагам, защото първата му пиеса е поставена на Бродуей, когато е бил едва на двайсет и три години.

— Все пак е по-възрастен от мен — отбеляза Джон, който беше на четирийсет и три години.

— Не много — отвърна Джерили. — Смешното е, че не ми изглежда възрастен. — Тя погледна баща си. — Ясно ти е какво имам предвид.

Джон кимна. Вдигна чашата си с кафе.

— Вчера дойде в банката. Разговаряхме надълго и нашироко.

Тя си сипа кафе и седна.

— За какво?

— Предимно за бизнес. Държа се много любезно след онова, което се случи. Ако искаше, можеше да ни създаде маса неприятности. Само да беше изтеглил парите по сметката си, и щеше да предизвика такава паника, че щяхме да закрием банката.

— Не го направи обаче.

— Не — отговори баща й. Странни неща се случваха. Замисли се дали ако не беше Уолтър Торнтън, той някога щеше да стане президент на банката.

Вечерта, когато ревизорите приключиха, членовете на борда на попечителите отидоха да се срещнат с господин Торнтън. Той бе най-силно засегнат от измамата от всички клиенти. С повече от двеста хиляди долара. Помолиха го да им даде време да компенсират загубата, а той да демонстрира доверие в банката, като не мести авоарите си другаде.

Той се съгласи веднага. Но при едно условие. По-късно Артър Дейли предаде на Джон точно думите на господин Торнтън.

— Ще остана само ако направите Джон Рандал президент на банката.

Когато Артър предал желанието му на членовете на борда, те облекчено въздъхнали, защото вече били взели решението за Джон и нямало проблем да дадат съгласието си.

Джон гледаше как Джерили си взе препечена филия и я намаза с масло.

— Разговаряхме и за теб — поде той.

— Да? — Преглътна си залъка. — Какво каза той за мен?

— Твърди, че наистина имаш талант за писане. Препоръчва внимателно да подбереш колежа, в който ще продължиш образованието си, след като завършиш гимназия.

— И на мен ми казва същото.

— Наистина ли искаш да станеш писателка? — попита Джон с любопитство. — А когато се омъжиш и имаш семейство?

— О, татко! — Тя се изчерви. — Дотогава има много време. Още не съм срещнала момчето, с което бих искала да живея. Освен това писането е нещо, което всеки прави сам. Има много омъжени писателки със семейства.

— Той каза, че отсега трябва да започнеш да изпращаш документи в колежите. В края на краищата скоро завършваш.

— Той обеща да ми даде информация. Тогава ще мога да преценя.

— И пред мен го спомена. Обеща да държи връзка с нас.

— Връзка?

Джон кимна.

— Разбрах, че заминава за дълго. Холивуд, Европа, после пак Холивуд.

Тя млъкна за известно време.

— Каза ли нещо за някаква постановка на пиеса на Бродуей?

— Не — отговори баща й. — Изобщо не е споменавал такова нещо.

 

 

Тя натисна звънеца. Откъм къщата позвъняването се дочу тихо.

Вратата отвори секретарката му.

— О, Джерили! — възкликна тя. — Не те очаквах. Тъкмо приготвяме багажа. Ще му кажа, че си тук.

Жената влезе в библиотеката и затвори вратата след себе си. След като почака във фоайето, Джерили прекоси дневната и излезе на терасата. Басейнът бе покрит за зимния сезон, а студеният ноемврийски вятър пронизваше пролива. Тя потръпна и се загърна в сакото си.

— Джерили! — Гласът му дойде откъм вратата.

Тя се обърна.

— Вече наистина застудя — рече тя.

— Да — отговори той. — Влизай вътре на топло.

Тя го последва в дневната.

— Не очаквах да те видя днес — каза той.

— Утре е рожденият ви ден! — Тя му подаде малко пакетче в лъскава опаковка. — Исках да ви дам това.

Той го пое непохватно.

— Отворете го. Надявам се да ви хареса.

Уолтър бързо го разви. Беше малко бележниче с телефонен показалец, облицовано с черна грапава кожа. А отстрани бе закрепен малък златен молив.

— Прекрасно е. Как се сети?

— Винаги си търсите телефонните номера.

Той кимна.

— Честит рожден ден.

— Благодаря ти. — Насили се да се усмихне. — Остарявам.

— Вие никога няма да остареете, господин Торнтън. Онова, което сте написали, ще ви запази млад завинаги.

Той усети вътрешно напрежение.

— Благодаря ти. Наистина ти благодаря. Това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал.

Тя постоя за момент, чувствайки се неловко, после каза:

— Ами аз да си тръгвам, господин Торнтън. Чакат ме вкъщи за вечеря.

— Джерили — каза той, без да помръдне.

— Да, господин Торнтън.

Очите му не се отместваха от лицето й.

— Утре заминавам.

— Знам. Татко ми каза.

— Дълго няма да ме има.

— Баща ми ми каза и това.

След малко той промълви:

— Оттеглих пиесата. Не мисля, че е готова.

Тя мълчеше. Уолтър се усмихна.

— Ти си писателка. Ще разбереш, че понякога стават такива неща.

Тя кимна.

— Вървиш по грешен път и изведнъж откриваш, че не знаеш какво всъщност искаш.

— Или че знаеш прекалено много. А не искаш да го кажеш.

Той сведе очи.

— Съжалявам, Джерили.

Изведнъж гласът й секна.

— И аз, господин Торнтън — каза Джерили и излезе от къщата.

Той отиде до прозореца, през който можеше да я види как се качва в колата и заминава.

Секретарката му се обади от библиотеката:

— Уолтър, искаш ли да взема бележките ти за оная чикагска история?

Неизтритите солени сълзи щипеха очите му. Той не отговори. Колата на Джерили зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.

— Уолтър, не би ли… — попита секретарката му.

— Идвам веднага.