Харолд Робинс
Самотната лейди (33)

12

Вратата ми отвори асистент-режисьорът, който работи с нас в Ню Йорк.

— Здрасти, Джерили.

Погледнах го с изненада. В Ню Йорк бях за него госпожица Рандал.

— Здрасти — отвърнах аз, но колкото и да се напъвах, не можах да си спомня името му. Влязох в къщата и се спуснах по стълбите към долния етаж.

— Бъди внимателна с него — предупреди ме той. — Шефът имаше тежък ден.

Нещо в гласа му подсказваше, че ние с него се разбираме един друг, че сме съюзници.

— Всичко отиде по дяволите. Мисля, че днес не сме снимали и две минути. А когато се прибра вкъщи и не те завари, направо побесня от яд.

— Защо? Оставих бележка къде съм.

— Не знам дали я е намерил.

— Ще му обясня. — Погледнах го. — Идваш ли долу?

— Не. Тъкмо си тръгвах за вкъщи.

— Добре. Лека нощ.

Джон седеше на дивана с питие в ръка. Погледна, когато влязох в стаята.

Наведох се и го целунах по бузата.

— Здравей — поздравих го аз. — Съжалявам, че закъснях толкова.

— Къде, по дяволите, беше?

— В „Юнивърсъл“. Оставих ти бележка.

— Не съм я видял — сопна ми се той. — И какво, по дяволите, прави там?

— Обясних ти в бележката. Потърсиха ме за работа.

— Тук?

Започвах да се нервирам от детинското му поведение.

— Не, изпратиха ми пощенски гълъб.

— На кого още си давала номера ми?

— Не съм давала номера ти на никого. Моят импресарио сам го е намерил.

— Тогава откъде го знае целият свят? — не преставаше да пита той. — През двата часа, откакто съм вкъщи, се обадиха да те търсят поне пет-шест души. Майка ти, бившият ти съпруг, импресариото ти два пъти и от „Юнивърсъл“ два пъти.

— Не съм го давала никому — троснато отговорих аз.

— Тогава откъде всички го имат?

— Не знам. Съжалявам. Не исках да ти създавам главоболия.

— Мамка му! — Той стана, отиде до бара и отново си напълни чашата. — Само това ми липсваше.

Наблюдавах го как изпи още едно питие, без да каже дума. Не го бях виждала такъв.

— Сега из целия град ще тръгнат приказки, че си тук с мен.

— Какво значение има това за теб? Никой няма права над нас.

— Върху тебе може би не. Ала ти забравяш, че аз още съм женен.

— Ти каза, че сте се разделили.

— Това още не е развод. Винаги съм внимавал да не давам на жена си възможността да ме пипне натясно.

— Съжалявам. Не исках да те поставям в неудобна ситуация.

— Ти изобщо не разсъждаваш. Казах ти какво е положението.

— Каза ми, разбира се, но ми каза едва след като дойдох тук. Защо не ме предупреди още в Ню Йорк? — продължих, без да го изчакам да ми отговори. — Защото съзнаваше, че не бих дошла.

— Не допусках, че целият свят ще тръгне да звъни тук.

Погледнах го за миг.

— Мисля, че трябва да ми извикаш такси. По-добре ще е и за двама ни, ако се регистрирам в хотел.

Точно тогава телефонът иззвъня. Джон вдигна слушалката, после ми я подаде.

— За теб е.

Беше Хари.

— Какво си направила в „Юнивърсъл“? Направо са вбесени от яд.

— Нищо не съм направила. Просто им казах, че никога не съм виждала синеока индианка.

— Те въпреки това искат теб за ролята. Променят я така, че да играеш осиновената дъщеря на вожда, единствената оцеляла от влака, отгледана като негово собствено дете.

— Въпреки това тази роля е отвратителна.

— Но те са луди по теб. Освен това обещават да ти осигурят и друга работа, ако направиш тази роля.

— Съжалявам.

— Какво, по дяволите, ти става? — изкрещя той разярен. — Само преди няколко седмици ти ми се молеше за работа. Каза, че ти трябвали пари. Сега, след като работи две седмици, изведнъж стана много богата!

— Няма да направя това само за да задоволя егоизма на някакъв си продуцент. Те могат да си намерят друго момиче, което да тича нагоре-надолу в разкъсана индианска риза с наперени голи цици.

— Тук е един часа след полунощ и аз съм скапан. Отивам да си лягам. Помисли добре, а утре сутринта ще ти се обадя.

В момента, в който затворих, телефонът отново иззвъня.

— Ало — излая Джон. В следващия миг тонът му се промени рязко. — Какво става, Чад?

Известно време слуша, после ме погледна, преди да заговори.

— Абсолютно си прав, Чад, тя е страхотно момиче. И добра актриса също.

Разбрах, че говори за мен, и изслушах останалата част от разговора с няма изненада. Говореше, все едно бях някаква негова лична вещ.

— Изобщо не те обвинявам. Тя е подходяща за ролята… Разбира се, ще поговоря с нея, но ти ги знаеш тези нюйоркски актриси. Имат си собствени представи… Естествено тя е тук, до мен. Давам ти я. — Той ми подаде слушалката.

— Кой се обажда? — попитах аз Джон.

— Чад Тейлър.

— Кой е той?

— За бога, днес си прекарала няколко часа в кабинета му в „Юнивърсъл“.

Взех слушалката:

— Ало?

— Говорихте ли с Хари Грег, Джерили?

Когато излязох от кабинета му, все още бях госпожица Рандал. Очевидно бяхме се превърнали в стари приятели.

— Да, господин Тейлър.

— Съобщи ли ви той как разрешихме вашия проблем?

Не знаех, че проблемът бил мой.

— Да, господин Тейлър.

— Това е страхотна идея, какво мислите?

— Продължавам да смятам, че ролята не струва, господин Тейлър.

— Джерили, защо се инатите?

— Не се инатя, господин Тейлър. Просто знам какво мога и какво не мога да направя.

— Ако не се откажете — рече той почти умолително, — ще ви дам утре сутринта да прочетете преработения сценарий.

Изведнъж се уморих. Достатъчно караници имах през този ден.

— Добре.

— Можете ли да дойдете в единайсет часа? Ще изпратя кола да ви вземе.

— Не се притеснявайте. Мога да си поръчам такси. — Затворих телефона.

— Трябва да го направиш — обади се Джон.

— Защо? Чел ли си сценария?

— Не, но шансът да станеш популярна е добре дошъл за теб. Публиката ще научи името ти. Може би така ще накарам брат ми да увеличи хонорара ти.

Още една поука. Днес си извадих много. Популярността е важна, защото повишава конкурентоспособността на всяко твое следващо действие. Тъй като нямаше какво повече да кажа, се обърнах да си тръгна.

— Къде отиваш? — попита ме Джон.

— Да си прибера багажа.

— Чакай малко. Защо бързаш?

— Не обичам да ме поставят натясно — отвърнах му саркастично.

Той направи неодобрителен жест.

— Всъщност аз малко преувеличих нещата. С Деби се разбираме добре. Тя не държи да живея като девственик.

— О, по дяволите — изругах с отвращение.

— Боже, какъв отвратителен ден имах — изрева той. — Всичко тръгна наопаки.

Не отговорих.

— Ще приготвя два коктейла „Маргарита“, ще си свалим обувките и ще си починем малко. — Той се запъти към бара. — Мария е направила arroz con polio. Никога през живота си не си опитвала нещо толкова вкусно.

Продължавах да мълча.

Той включи миксера за коктейли. Тихото му бръмчене се понесе из стаята.

— Не знаеш през какви премеждия минах днес.

— Никак не ти е лесно.

Той не обърна внимание на иронията ми.

— Ще вечеряме и веднага си лягаме.

— Има ли време първо да си взема един душ?

— Разбира се, но въпросът ти е странен. Защо питаш?

— Чувствам се мръсна — отвърнах.

Той обаче отново не ме разбра.

Застана на прага на стаята ми един час, след като си бях легнала.

— Чаках те — рече Джон.

— Сутринта нали пак трябва да ставаш рано. Реших, че е по-добре да поспиш.

— Не мога да спя. Пренапрегнат съм.

— Съжалявам.

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Седна на ръба на леглото.

— Какво правиш? — попита ме.

— Нищо. Просто си лежа и си мисля.

— За какво?

— За различни неща. Нищо особено.

— Не ти се говори, нали?

Взех си цигара и видях в очите му отразената светлина от пламъчето на кибритената клечка.

— А на теб? — попитах го.

— Ти ми се сърдиш.

— Не.

— Тогава какво има?

— Нещата не вървят както трябва. Не така, както на мен би ми се искало.

— Не трябваше да излизаш. Вчера всичко беше наред.

Абсолютно същото щеше да каже и Уолтър. Не отговорих.

— Да, тогава щях да преглътна всичко. Нямаше да съм изненадан.

— Не мисля, че съм направила нещо лошо.

— В края на краищата ти си ми гостенка. Аз те доведох тук.

Започнах да разбирам. В това, което казваше, имаше някакъв смисъл. Не истински, разбира се. Някакъв налудничав смисъл. Нещо като правото на собственост. Тъй като бе платил пътните ми разноски, аз му принадлежах. Той приличаше на Уолтър повече, отколкото бях допускала.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да.

— Добре — рече той със задоволство и стана. — Сега нека оставим всичко зад гърба си и да си лягаме.

— Аз съм си легнала.

В гласа му се прокрадна раздразнение.

— Не обичам да ме използват.

— Ще ти оставя чек за сумата на самолетния билет, преди да си тръгна сутринта — обещах аз, като в същото време си мислех, че бях доста по-използвана от него.

— Не се притеснявай — отвърна ми той злобно. — Давал съм на проститутки и повече пари за една нощ.

Вратата се затръшна след него. Преборих се с напиращите сълзи, твърде много бях обидена, за да се ядосам. Просто не беше честно. Защо трябваше да е така?

На сутринта не отидох в „Юнивърсъл“. А вечерта взех нощния самолет за Ню Йорк.