Харолд Робинс
Самотната лейди (60)

16

Лиша и Джерили излязоха от покритата с прах алуминиева каравана на ярката слънчева светлина. Лицето на Джерили бе покрито с внимателно нанесена смес от мръсотия и червена боя.

Асистент-режисьорът се взря неспокойно в лицето й и извика гримьора.

— Мисля, че не е зле да прибавим още малко боя. Поработи и върху мотоциклетния й костюм.

— Къде снимат сега? — попита Джерили.

— На пътя. Трябва да са тук до петнайсет минути. В противен случай — той започна да си мърмори под носа — ще изпуснем дневната светлина.

Джерили последва гримьора до малка масичка, разположена под едно дърво. За седалка му служеше една дървена щайга. Гримьорът поработи върху лицето й, после с малко бръснарско ножче направи няколко прореза в костюма й.

Тъкмо свърши с Джерили и дочуха рева на моторите. След малко големият черен „Харли Дейвидсън“ с пронизителен шум премина над рампата покрай камерата. Отзад в облак прах се движеше с форсиран двигател плажно бъги. Когато прелетяха край камерата, се чу пронизителното изсвирване на асистент-режисьора, а режисьорът извика:

— Стоп!

Моторите спряха и екипът веднага започна да премества камерите. Слънцето бавно се спускаше по небето към океана и те работеха трескаво, за да успеят да хванат последните минути от дневната светлина. Каскадьорът вдигна нагоре очилата си. Пое кутийка бира от протегнатата ръка на един от екипа и отиде до края на платформата, надвиснала над океана.

— Наистина ли ще прелети над нея? — Лиша попита Джерили.

Джерили кимна.

— Но това е падане от над двайсет метра.

— Това му е работата.

— Това не е работа за мен — отбеляза Лиша.

Режисьорът се приближи заедно с шофьора на плажното бъги, който беше с дълга руса перука и черен винилов костюм на мотоциклетист, като на Джерили.

— Знаеш какво трябва да правиш, нали? — режисьорът попита каскадьора.

— Да, щом Том прехвърли скалата, аз излизам от колата, а Джерили влиза вътре.

— Трябва да стане светкавично — обясни режисьорът. — Работим този кадър само с една камера. Ще я насочим първо към Том, а после обратно към колата. Другата камера ще заснеме падането му. Ти разполагаш с трийсет секунди, а може би и по-малко.

Каскадьорът кимна:

— Добре.

Режисьорът се обърна към Джерили.

— А ти, щом се качиш в колата, чакай сигнала ми, за да излезеш. После иди до края на платформата и погледни надолу. Огледай се добре, после се върни и тръгни бавно покрай скалата към ченгетата, които се приближават към теб. Ще се опитам да снимам силуета ти срещу залязващото слънце.

Джерили кимна.

— Ще бъдем готови след пет минути — каза режисьорът. — Сега снимат патрулната кола, която се приближава към рампата.

— Как се справяш, мила? — попита я Лиша.

— Добре.

— Изглеждаш уморена. Денят бе дълъг. — Тя извади хапче от чантата си. — По-добре изпий едно. Ще те ободри.

— И ще ме държи будна половината нощ.

— Не се притеснявай за това. Ще заспиш — успокои я Лиша. — Това е последната сцена във филма и не искам да изглеждаш зле.

Джерили взе едно биостимулиращо хапче и го изпи с голяма глътка вода от манерката. Усети внезапен прилив на енергия. Очите й започнаха да блестят.

— По-добре ли се чувстваш, мила? — попита Лиша.

— Много по-добре — Джерили се изсмя пронизително и високо. — Мога да издържа още десет часа.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно. Зад затворената врата на дневната дочу неясни гласове. Устата й бе пресъхнала, а езика си усещаше подут. Стана от леглото и отиде до банята. Жадно изпи чаша вода, после енергично изми зъбите си, за да премахне противния вкус от устата си. Облече хавлиения халат, който висеше на вратата, и излезе в дневната.

Гласовете, които бе чула, идваха от телевизора. Лиша седеше в креслото и гледаше.

— Колко е часът? — попита Джерили.

— Единайсет.

— Казах ти да ме събудиш в осем. В девет трябваше да съм в бара.

— Не се притеснявай. Когато видях колко дълбоко си заспала, се обадих в бара и им казах, че си болна.

— Не мога да не се притеснявам. Знаят, че снимам филм. Ще си помислят, че не искам да работя при тях.

— Тогава да го духат. Ако нещата се свеждат до показване на задника ти, можеш да си осигуриш много такива ангажименти.

— Знаеш, че не е така. Този бар е добър. Повечето от другите места са свърталища на измамници и проститутки.

— Успокой се, мила — помирително каза Лиша. — Нека ти направя чаша чай. Не можеш да продължаваш така, защото ще рухнеш.

— Трябва. Трябва да продължавам да работя.

— Така ли мислиш? От осем месеца го правиш непрекъснато. Сигурно имаш вече някакви пари в банката.

Джерили сведе поглед.

— Животът струва пари.

— Знам, че е така, мила, но ти се захвана с тази работа само за да имаш достатъчно пари, за да пишеш. Вече трябва да имаш достатъчно, за да се върнеш към онази пиеса, която искаше да направиш.

Джерили мълчеше.

— Погледни истината в очите, скъпа — настоя Лиша. — Писането на сценарий за мотоциклетни екшъни не е онова, към което се стремиш. А ти дори не написа и сценария. Те просто ти взеха идеята и я преобърнаха така, както им е най-удобно. Ти не беше писала нито за секс, нито за садизъм, но те я превърнаха в история за секс и садизъм.

Джерили не продумваше.

— Ти не принадлежиш към техния свят — продължи Лиша. — И един ден ще се озовеш хваната в капана на тази измет и никога вече няма да напишеш онова, което наистина искаш.

— Поне получих пари за това, което написах — започна да се отбранява Джерили. — И те разговаряха с мен. Това е повече, отколкото получих в Ню Йорк. Може би е началото на нещо.

— Че е начало, начало е. Началото на края. Никой не е преуспял с такива филми. Оттук нататък пътят е един — направо надолу към откритото порно.

— Как изведнъж стана такъв експерт?

— Да не мислиш, че докато снима филма, съм седяла ей така без работа. Направих някои проучвания. Онова, което направи, не е нищо друго, освен филм, който се прожектира с още един или още два в автокината и никой не ги гледа. А единствената причина, поради която хората отиват в автокината, е да ядат хамбургери и да се чукат.

— Грос твърди, че после може да ми уреди още няколко филма след този. Според него Ансбак харесал филма.

— Но това ще бъдат същите филми.

— Не знам.

— Ще видиш. Ще бъде като в баровете. Всеки път ще трябва да сваляш по още нещо от себе си. Следващото е да те снимат как се чукаш.

Джерили не каза нищо. Съзнаваше, че много от нещата, които Лиша й каза, са точно така.

— Не оказвам натиск върху теб, мила — сериозно каза Лиша и взе ръката й. — Някой ден обаче Джерили Рандал ще поиска да се върне, но ще е твърде късно. Джейн Рандолф ще я е заличила.

— Имам нужда от едно питие — рече Джерили.

— Не пий. Вземи приспивателно.

— Взех вече две, преди да си легна.

— Вземи още едно. Алкохолът само ще те натовари повече. Имаш нужда от още сън. — Лиша стана от дивана. — Ще ти донеса.

Джерили изпи хапчето с глътка вода, после Лиша нежно я побутна към дивана.

— Сега легни тук и почивай, а аз ще ти приготвя ваната. След това ще си легнеш и не искам да чувам и звук от теб до сутринта.

Джерили взе ръката на Лиша и я стисна.

— Не знам как щях да се справя без теб през последните няколко седмици — благодари й тя.

— Обичам те, мила. Искам да се грижа за теб.

Приспивателното не действаше. Джерили неспокойно седна в леглото и запали лампата.

Вратата на спалнята се отвори.

— Добре ли си? — попита Лиша.

— Не мога да заспя.

Лиша седна на ръба на леглото.

— Имаш нужда от почивка, от смяна на обстановката.

Джерили започна да се смее.

— На какво се смееш, мила?

— Виж ти кой ми го казва. Кога за последен път ти самата си почивала? Дори и оттук непрекъснато управляваш бизнеса си по телефона.

— Има разлика между това, с което се занимавам аз, и това, което правиш ти. Ти се разпиляваш в толкова много различни посоки, че вече не знаеш какво искаш.

— Знам какво искам. Искам да пиша.

— Тогава пиши. — Лиша направи пауза. — Ако парите те спират, забрави за тях. Имам достатъчно, за да ти дам възможност да се занимаваш, с каквото пожелаеш.

— Не искам парите ти. И без това вече направи достатъчно за мен.

— Не се дръж като дете.

— Не се държа като дете — запъна се Джерили. — За мен е важно сама да се грижа за себе си.

— Нямаше да мислиш така, ако бях мъж, нали?

Изненадващата студенина на Лиша сепна Джерили.

— Какво те кара да мислиш така?

— Това е истината, нали? Някой мъж може да те издържа, но ти не би приела това от жена.

— Не е вярно.

— Така ли щеше да отговориш на оня тъпкач, ако ти беше предложил? — попита Лиша. — Бас държа, че не. Щеше да паднеш на колене и да засмучеш кура му от благодарност.

— Не говори така, Лиша. Знаеш, че не е вярно. Ако исках това, можех отдавна да го имам. Няма значение дали е мъж или жена. Трябва да успея сама.

Лиша се изсмя дрезгаво.

— Много говориш за истината, но не искаш да я погледнеш в очите, мила. Защо ми се обади, когато нямаше къде да отидеш? Защото тайно в душата си знаеше, че искам да правя любов с теб. И ако бяхме оставили нещата да вървят по течението, без да се задълбочаваме особено, щеше да е добре, но сега, когато те оголиха истинската си същност, на теб това не ти харесва. Защо не излезеш от черупката си, мила, и не си признаеш какво всъщност представляваш? Не си много по-различна от мен. Падаш си по путки точно колкото и аз.

Джерили бе ококорила очи и дори не мигваше. С треперещи ръце си взе цигара. Лиша я измъкна от ръцете й и я захвърли в пепелника.

— Някой ден ще подпалиш леглото — промълви тя. Свали халата си, медната й кожа блестеше на светлината на лампата. Нежно притегли лицето на Джерили към гърдите си. Гласът й бе дрезгав: — Ето, бебето ми — тихо говореше тя. — Мама знае какво искаш. Мама знае от какво имаш нужда. Нека мама се погрижи за теб.

Джерили затвори очи и вдъхна топлия мускусен аромат на Лиша. Искаше да потъне в сигурното убежище на ръцете й, но изведнъж осъзна, че не може.

Лиша не й предлагаше нищо по-различно от мъжете. Отново разменната монета бе сексът, фактът, че бе жена, не правеше търговията помежду им по-почтена. Свободата е правото да бъдеш това, което си. Тя не е нещо, което може да се купи или да се плати. Тя се постига с почтеност към самия себе си, независимо дали харесваш или не онова, което виждаш.

Тя се отдръпна от Лиша и я погледна в очите.

— Ти беше права. Не бях честна. Нито към себе си, нито към теб. Съжалявам.

Лиша мълчеше.

— Благодарна съм ти за онова, което направи за мен — заговори Джерили. — Искам да сме приятелки. Искам да те любя и ти да ме любиш, защото ми е хубаво. Може би повече от всичко, което съм изпитала досега. Но аз не те обичам повече, отколкото обичам всеки друг. Може би съм неспособна да обичам като другите хора. Всичко, което знам, е, че не желая да притежавам никого, нито някой да ме притежава. Трябва да съм свободна.

Гласът на Лиша бе вцепенен от болка.

— Дори това да означава да бъдеш сама?

Джерили я погледна продължително, после бавно кимна.

Очите на Лиша се напълниха със сълзи. И този път Джерили притегли главата й към гърдите си да я успокои.