Харолд Робинс
Самотната лейди (39)

18

Докато вървях по застлания с килими коридор към апартамента, виковете се усилиха. Този шум бе твърде необичаен за изтънчената аристократичност на „Сейнт Риджис“. Спрях пред двойната дъбова врата и почуках. Виковете продължаваха. Дочух и женски глас. Но не можех да разбера какво точно казваше жената, защото говореше на италиански. Реших, че не ме чуват, и почуках втори път.

Почти веднага вратата отвори висок, приятен наглед тъмнокос млад мъж, облечен в строг тъмен костюм, снежнобяла риза и бяла вратовръзка. Нямаше вид на човек, който очаква някого.

— Господин Да Коста? — попитах.

Той кимна.

— Джерили Рандал — представих се. — Господин Брадли ми каза да бъда тук в осем часа.

Лицето му се проясни.

— А, значи Луиджи ви изпраща. — Неочаквано той се усмихна и разкри равните си бели зъби. — Заповядайте. — Говореше английски без какъвто и да било акцент.

Последвах го през малкото антре към обширния хол. На дивана седяха двама мъже, но не погледнаха към нас. Бяха се втренчили в една жена в къса рокля, която крещеше на по-възрастния плешив мъж.

Застанах за миг на прага, чудейки се дали да вляза. В следващия момент разпознах жената. Карла Мария Перино. Преди две години тя спечели „Оскар“ за „Спомени от войната“. След това се сетих и кой е плешивият мъж на дивана — нейният съпруг Джино Паолуци, който бе постановчик и режисьор на филма.

Изведнъж в очите на Паолуци се появиха пламъчета и той скочи на крака. Беше с една глава по-нисък от нея, но излъчваше странна сила, която го правеше по-едър от всички останали в стаята. Направи мълниеносно движение с ръка. Чу се резкият звук на плесницата, която й залепи, и дрезгавият му гърлен глас:

— Курва!

Внезапно тя замлъкна, после се обля в сълзи. Той й обърна гръб и прекоси стаята към мен. Другият мъж стана от дивана и го последва.

Да Коста застана помежду ни.

— Това е господин Паолуци, известният режисьор — представи ми го. — Не говори английски. — Обърна се към режисьора на италиански: — Представям ви Джерили Рандал.

Паолуци се усмихна и пое ръката ми. Поклони се леко и я целуна така, сякаш устните му докосваха собствената му ръка, която едва покриваше моята.

Да Коста ме погледна и щракна с пръсти.

— Сетих се, познавам ви! — възбудено възкликна той. — Не получихте ли наградата „Тони“ преди пет години?

Кимнах утвърдително.

— Гледах пиесата. Та вие бяхте фантастична. — Той се обърна към Паолуци и заговори бързо на италиански. Долових само няколко думи. Бродуей. „Тони“. Уолтър Торнтън.

Паолуци кимна и ме погледна с уважение. На свой ред каза нещо на италиански. Да Коста преведе:

— Маестрото е чувал за вас. За него е чест да се запознаете.

— Благодаря.

Да Коста представи и другия мъж — висок, с побеляла коса и склонност към пълнеене.

— Пиеро Гуерчо.

Последва отново онази странна целувка на ръката ми.

— Приятно ми е — рече той на английски със силен акцент.

— Сеньор Гуерчо е юридически съветник на маестрото — обясни Да Коста, а като видя озадаченото ми изражение, допълни: — Адвокат.

— Джино — гласът й бе жаловит и плачлив.

Сякаш бяха забравили, че тя е в стаята. Съпругът й й обясни нещо. Тя кимна и ме погледна преценяващо.

Паолуци пак заговори. Този път схванах, че й обяснява коя съм. След малко тя се приближи и ме поздрави на италиански:

— Приятно ми е.

Здрависахме се. Учуди ме силата, която криеха фините й пръсти. Обърнах се към Да Коста.

— Кажете й, че съм нейна почитателка. Много харесах играта й във филма.

Да Коста й преведе и тя се усмихна:

— Благодаря. — След това излезе от стаята.

— Разстроена е, защото прислужницата изгорила с ютия роклята й — обясни ми Да Коста.

Щом това беше предизвикало подобно избухване, не бих искала да съм наблизо, ако се случеше нещо наистина сериозно.

— Ще пийнете ли нещо? — попита той. — Имаме всичко.

— Може ли бяло вино?

— Веднага.

Поех чашата от него и приседнах на дивана, където ме покани. Мъжете се настаниха на столове в полукръг около мен.

Да Коста преведе въпроса на Паолуци.

— Работите ли в момента?

— Не, но обмислям няколко предложения.

Паолуци кимна, сякаш бе разбрал.

— Навярно предпочитате театъра пред киното? — бе следващото запитване на Паолуци, преведено от Да Коста.

— Трудно ми е да кажа. Никога не съм имала истинска роля в киното, която да ме удовлетвори.

Паолуци кимна, после заговори отново.

— Маестрото смята, че Холивуд е съсипал американската филмова индустрия, тъй като се е ориентирал към телевизията. По едно време американците бяха водещи в света, но сега лидерството е в европейски ръце. Само в Европа се правят филми с истинска художествена стойност.

Отпих от виното и за момент настъпи неловко мълчание, което бе прекъснато от почукване на вратата.

Да Коста скочи и забърза към антрето. Върна се с висока червенокоса жена в зелена вечерна рокля и дълъг черен шал от визон. Мъжете станаха и й целунаха ръка, когато ги представяха. После Да Коста ме погледна.

— Мардж Смол, Джерили Рандал.

В очите на момичето се четеше враждебност.

— Привет! — поздрави то.

— Привет! — отвърнах аз.

— Вие сте дамата на адвоката — Да Коста посочи Гуерчо.

Тя кимна с безразличие.

— Добре.

Адвокатът й се усмихна.

— Искате ли нещо за пиене?

— Да. Имате ли шампанско?

Той кимна и тя го последва до масичката с напитките, където напълни две чаши — една за нея и една за себе си. Те останаха там, разговаряйки приглушено. Зачудих се какво ли си говореха.

Да Коста прекъсна уединението ми.

— Маестрото иска да знае мислили ли сте за работа в Италия?

— Още никой не ме е канил там.

— Според него там бихте имали голям успех. Вие сте онзи тип жена, който се търси.

— Кажете му, че съм на разположение.

Паолуци се усмихна, стана и после изчезна в съседната стая. Да Коста се обади по телефона.

— Рецепцията? Предайте на шофьора на господин Паолуци, че след десет минути сме долу.

— Откога работите с Лу? — попита ме той, когато затвори телефона.

— От една седмица.

Той кимна усмихнат.

— Не знам как го прави това малко копеле. Винаги излиза с печеливша карта.

— Аз съм малко объркана. Господин Брадли ми каза, че вие сте продуцентът.

Той се засмя.

— Никога няма точна представа за нещата. Аз съм представител на продуцента, а продуцентът е Паолуци.

— Разбирам — отвърнах аз, макар че всъщност нищо не разбирах. — За какво се разказва във филма?

— Да пукна, ако знам. На всяка наша среща разказва различни неща. Готов съм да се обзаложа, че нито едно от тях няма нищо общо с онова, което ще направи. Страхува се, че ако разкаже истинската история, някой ще открадне идеята му. А това прави живота ми доста сложен, повярвайте ми.

— Защо?

— От мен се очаква да му осигуря американско финансиране, а хората с пари не работят така. Те искат да знаят в какво влагат средствата си.

— Италианец ли сте? — поинтересувах се.

— Американец. Родителите ми са италианци.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да, от Бруклин. Баща ми и братята ми въртят бизнес там.

Внезапно си спомних защо името му ми се стори познато.

Фамилията Да Коста. Наистина въртяха бизнес там и притежаваха цялата брегова линия. Едно от петте семейства, които си бяха поделили Ню Йорк. Сега разбрах какво искаше да ми каже Брадли.

Той се усмихна, сякаш прочете мислите ми.

— Аз съм черната овца на семейството. Не искам да се занимавам със семейния бизнес. Всички ме смятат за глупак, че си блъскам главата в шоубизнес.

Изведнъж той ми хареса. Притежаваше нещо обезоръжаващо почтено.

— Не мисля, че сте глупак.

Вратата на спалнята се отвори и оттам излязоха семейство Паолуци. Не можех да откъсна очи от нея, колкото и да се стараех да не я зяпам втренчено. Никой от филмите й не разкриваше истинската й хубост. Несъмнено тя бе най-красивата жена, която някога бях виждала.

Улових бързия й преценяващ поглед към Мардж Смол. След миг тя се обърна към мен и аз разбрах, че момичето е напълно заличено от съзнанието й, все едно никога не е съществувало.

— Съжалявам, че се забавих — извини се тя на английски с нежен и мил глас с акцент.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз.

Да Коста ни поведе към лимузината и отвори вратата й. Настани се до шофьора. Адвокатът и Мардж седнаха на сгъваемите столчета, а маестрото — между жена си и мен. Отидохме в „Ромео Салтас“ — ресторант само на две пресечки от хотела.

На вечерята нямаше съмнение коя бе звездата. Получихме най-хубавата маса, а Карла Мария седна на най-хубавото място. По същия начин се държаха с нея в „Ел Мороко“, където продължихме вечерта. Навсякъде, където се появявахме, мистериозно ни чакаха фотографи, а неизвестно защо, цялата тази суетня ми беше приятна, макар да не бе в моя чест. Отдавна не бях попадала във възбуждащата среда на шоубизнеса.

— Един танц? — покани ме Да Коста.

Отидохме на малкия претъпкан дансинг. Свиреха бавни мелодии. Чак в един след полунощ започваха да свирят рок. Той ме държеше близо до себе си, докато танцувахме под звуците на един стереозапис на Франк Синатра.

— Забавлявате ли се? — попита Да Коста.

Кимнах.

— Да, забавно е.

— Наистина ли имате няколко предложения?

— Не.

— И аз така си помислих.

— Какво ви накара да мислите така?

— Нямаше да бъдете с Луиджи, ако имахте няколко предложения. Общо взето, той е последна възможност за отчаяните. — Когато ме погледна очите му бяха сериозни. — Вие сте талантлива, истински талантлива. Къде не ви потръгна?

Поколебах се, не знаех точно какво да отговоря.

— Нямам представа. Навсякъде. Един ден имаш всичко, на следващия — нищо.

— Така стават провалите. Понякога се случва.

Не казах нищо.

— Карла Мария ви харесва — продължи Да Коста.

Изпитах задоволство.

— И аз я харесвам. Тя е наистина фантастична дама. Можете да й предадете думите ми.

— И маестрото ви харесва.

— Чудесно. Той трябва да е много талантлив.

Да Коста намери пролука в тълпата и ме поведе към ъгъла на дансинга, до стената.

— Той иска да знае дали ще се съгласите на един сеанс с Карла Мария.

— Разбира се — побързах да отговоря аз, без да доловя подтекста в думите му. После го погледнах в лицето и осъзнах, че не мислим за едно и също нещо. Усетих как се изчервявам. Не знаех какво да кажа.

— Добре — рече той най-сетне. — Разбрах. Не сте длъжна да го правите.

— Изненадана съм. Не очаквах подобно предложение.

— Тези хора имат свои собствени представи за удоволствията — обясни ми Да Коста. — Аз само предавам предложението им.

— И това ли е част от работата ви?

— Това и още много други неща.

Когато се върнахме на масата, Гуерчо и другата жена си бяха тръгнали. Долових знаците, които си направиха Паолуци и Да Коста, после продуцентът се изправи и каза нещо на италиански.

Да Коста ме погледна.

— Маестрото се извинява, но е време да тръгваме. Има среща рано сутринта.

Всички станахме и почти причинихме сблъсък между келнерите, които се втурнаха да отместят масата от пътя ни. Карла Мария и съпругът й тръгнаха първи през бара, Да Коста и аз — след тях.

Щом излязохме от вратата, лимузината бавно се приближи.

— Маестрото пита можем ли да ви закараме до вас на път за хотела? — предаде ми Да Коста.

— Не, благодаря. Живея в Уест Сайд. Кажете му, че ще взема такси. И му благодаря за приятната вечер.

Да Коста повтори всичко на италиански. Паолуци се усмихна, поклони се и отново целуна ръката ми. После ме погледна в очите и каза нещо.

Да Коста преведе думите му.

— Надява се да има щастието един ден да работи с вас.

— Аз също.

Подадох ръка на Карла Мария. Тя се усмихна.

— В Италия не се сбогуваме така. — Тя се наведе, допря буза в моята и ме целуна звучно. — Чао.

— Чао — повторих аз.

Те се качиха в лимузината. Да Коста ме изпрати до таксито и напъха една банкнота в ръката ми.

— За таксито — каза ми той.

— Не — опитах се да отблъсна ръката му.

— Вземете я. Включена е в разходите. — Преди да успея отново да възразя, той затвори вратата на таксито. — Лека нощ.

— Лека нощ — казах аз и колата потегли.

— Накъде, мадам? — попита шофьорът.

Казах му адреса.

— В оная лимузина Карла Мария Перино ли се качи? — попита той.

— Да.

— Брей — от обзелото го възхищение гласът му премина в кикот. — Наистина тази жена е голяма работа. Нали, мадам?

— Наистина — потвърдих аз и наистина си го мислех. После се сетих за банкнотата в ръката ми. Погледнах я и не можах да повярвам на очите си.

Дотогава не бях виждала банкнота от петстотин долара в живота си.