Харолд Робинс
Самотната лейди (30)

9

Беше един часът след полунощ, когато телефонът иззвъня. Тъкмо бях задрямала, протегнах се и все още сънена, напипах телефонната слушалка.

— Сама ли си? — Беше Уолтър.

Съзнанието ми се избистри веднага.

— Да.

— Трябваше да ти се обадя. — Той замълча за миг и аз дочух познатото хриптене в гърдите му. Продължаваше да пуши много. — Толкова много неща ми се искаше да ти кажа, когато те видях в ресторанта.

Извадих цигара и я запалих. Запалката щракна рязко и високо.

— Сигурна ли си, че си сама?

— Сама съм.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Беше запалката ми. — Започвах да се дразня. Едно от най-трудните неща във връзката ни беше непреодолимото му желание да знае всичко, което правя и мисля във всеки един момент. — Уморена съм. Ти ме събуди. Какво толкова важно се е случило, че да ми се обаждаш точно тази нощ? — Знаех, че Уолтър се е прибрал в града близо от месец.

— Само исках да разбера едно. Спиш ли с Джон Стайлс?

— Не — отговорих му, без да се замисля. После се ядосах. — Освен това какво значение има за теб, дори да спях с него? Онова, което правя, не е твоя работа.

— Има значение. Не искам да те използват.

— Никой не ме използва. Това, че съм излязла на вечеря с него, не означава непременно, че спя с него.

— Из града се говори друго. Казват, че ти платил два пъти повече, отколкото би дал на друг за тази роля.

— Кои говорят? — попитах го иронично. — Джордж Фокс?

Той не отговори.

— Джордж е гаден капут. Опитва се да ти внушава разни неща. Може би той не е в състояние да проумее как така Джон е решил, че струвам два пъти повече от другите.

— Познавам Джон Стайлс. Репутацията му не е на щедър почтен режисьор.

— Трябва да го бъркаш с брат му Тони.

— Не, не го бъркам — възрази Уолтър. — Чувал съм, че е по-лош, но го прави по-умело.

— Ще повярвам в това, когато се уверя с очите си. С мен винаги се е държал като истински джентълмен. — Загасих цигарата си. — Ако това е единствената причина да ме събудиш, остави ме да спя. Уморена съм.

— Съжалявам — извини се Уолтър.

— Добре.

— Може ли все пак да обядваме следващата седмица?

— Да, обади ми се след почивните дни.

— Довиждане.

Затворих телефона и се отпуснах на възглавницата. Ала вече нямаше смисъл да се опитвам да заспя. Окончателно се бях разбудила. Станах от леглото и отидох до аптечката в банята. Потърсих някакво приспивателно, но нямаше нищо. После се сетих за марихуаната.

Последния път, когато работихме с Гай върху пиесата, той ми бе оставил цигара от марихуана. Върнах се в дневната и я намерих в чекмеджето на масичката за кафе. Беше голяма.

Гай я наричаше „бомбардировач“. Две дръпвания и изключваш напълно.

Върнах се в спалнята и отново си легнах. Облегнах глава на таблата на леглото, запалих цигарата и дръпнах дълбоко, с цели гърди. После дръпнах пак и задържах дима в дробовете си толкова дълго, че ми се стори да е минал половин час. Почувствах как изведнъж ме обзема чудно спокойствие. Всмуках още веднъж, после внимателно загасих цигарата, преди съзнанието ми окончателно да се зарее нанякъде. Нямаше смисъл повече да я хабя. Вече бях достигнала висока степен на опиянение.

Огледах огромното празно легло. Инстинктивно поставих ръка на мястото, което преди заемаше Уолтър, после бързо я дръпнах. Уолтър нямаше никога вече да лежи там.

Но не можех да не си спомня моментите, когато деляхме леглото, някоя и друга цигара с марихуана и леко се опиянявахме. Сексът бе по-приятен, отколкото когато не бяхме вземали нищо. Уолтър не изглеждаше толкова напрегнат и издържаше повече. Без марихуаната той се изпразваше почти веднага щом влезеше в мен или имаше проблеми с възбуждането. Ставаше така, че повечето пъти ме любеше с език, с ръка или механично с помощта на малък вибратор. Дори и в тези случаи нямаше значение. Обичах го и бях щастлива. Ако много се възбудех, можех да го направя и сама. Винаги можех да разчитам на себе си, тъй като го практикувах от петнайсетгодишна.

Отново погледнах празното легло. С мен нещо не беше в ред. Другите момичета се оправяха със секса, без да се притесняват, но не и аз. Дори започнах да вземам едни нови хапчета против забременяване, които излязоха миналата година, като мислех, че това ще ме освободи от задръжките. Но не помогна.

Изглеждах добре, знаех го. Всички ми казваха, че съм сексапилна, но никой не се опитваше да ме сваля, никой не ме докосваше. С нещо ги отблъсквах. Дори Бо Дрейк, който чукаше всичко, което му се изпречеше пред погледа, нито веднъж не се опита да спи с мене.

Припомних си един следобед, когато на кафето между сутрешното и вечерното представление той ми обясни много точно какво щеше да направи с мен, ако бяхме сами. Толкова образно го описа, че когато се прибрах в гримьорната, пликчетата ми се бяха подмокрили. Освободих се от напрежението и мастурбирах, докато си вземах душ, но цялото вечерно представление изкарах в състояние на сексуална възбуда.

Когато вечерта се прибрах вкъщи, имах чувството, че слабините ми изгарят от възбуда. На нощното ми шкафче имаше бележка от Уолтър, че е отишъл на вечеря в „Двайсет и едно“ с Джордж Фокс и с някакъв продуцент и ще се върне късно.

Не можех да чакам. Свалих дрехите си, изтегнах се гола на леглото и извадих от чекмеджето на нощното шкафче малкия Зелен стършел — така наричахме с Уолтър вибратора. Пъхнах ръката си през каишката, така че моторчето да опре в опакото на ръката ми, и го включих. Тихото познато бръмчене изпълни стаята и аз сложих ръка между краката си.

Не знам колко дълго съм прекарала разтърсвана от вълните на оргазма, но внезапно осъзнах, че Уолтър е влязъл в стаята. Отворих очи. Той стоеше и ме наблюдаваше с любопитство.

— Уолтър… аз…

— Не спирай — каза той.

— Аз… исках… — Не можах да довърша, защото ме връхлетя друг оргазъм.

Той коленичи до леглото, лицето му бе много близо до мен, но не ме докосваше.

— Какво те възбуди? — попита той.

— Не знам. Мислех за теб. Исках…

— Какво искаше? Голям надървен хуй?

— Не.

Той не обърна внимание на отговора ми.

— Голям надървен хуй? Като на Бо Дрейк?

Когато спомена името му, отново получих оргазъм.

Той не пропусна да отбележи:

— Значи това било — тихо продума той.

— Не, не. Теб исках. Дай ми твоя, Уолтър, моля те.

Той бавно се изправи на крака, като не откъсваше очи от мен.

Дръпнах ципа му и го освободих. Пенисът му беше мек и беззащитен. Целунах го нежно и го поех в устата си. Нищо обаче не се случи, каквото и да правех.

След малко той взе главата ми между ръцете си.

— Съжалявам. Уморен съм и съм пил много.

Не казах нищо.

— Понякога усещам, че съм твърде стар за теб. Не бих те обвинил, ако си намериш любовник.

— Не, Уолтър, не! — Зарових лице в панталона му. — Искам само теб! — Започнах да плача.

Той разсеяно галеше косата ми.

— Добре. Разбирам.

Но не ме разбираше. Знаеше само достатъчно добре как да манипулира собственото ми чувство за вина. В крайна сметка дори аз започнах да разбирам това.

По дяволите! Погледнах празното легло, после се докоснах, усетих дребните нервни окончания. Моят приятел Зеления стършел ме зовеше от нощното шкафче: „Хей, мила! Аз съм винаги готов, щом кажеш“.

Заговорих гласно:

— Но ти не си истински. Ти не си жив.

„Не се заяждай, мила. Не можеш да имаш всичко.“

— Защо не? — попитах аз — Аз наистина искам всичко.

„Това също не е човешко, мила.“

Поклатих глава. Сигурно се бях побъркала, щом си говорех с вибратора. Изведнъж почувствах самота. Апартаментът бе празен. Марихуаната се бе изпарила от главата ми.

Станах от леглото, запалих цигара и отидох в дневната. Погледнах през прозореца, но не видях нищо друго, освен сградите от отсрещната страна на улицата. Не беше като в южната част на Сентръл парк, където имах гледка към парка и града, прострял се в нощта.

Погледнах часовника. Два часа след полунощ. Неприятното да си сам е, че няма с кого да поговориш. Замислих се дали зад тъмните прозорци на града има други хора като мен. Сами, които нямат с кого да поговорят.

На Западното крайбрежие беше единайсет. Гай сигурно е още буден. Поръчах разговор. Но в стаята му никой не отговаряше. Не беше се върнал от вечеря.

Седях до телефона със слушалка в ръка и без да се замисля, набрах друг номер. На второто позвъняване размислих и се готвех да затворя, когато отсреща вдигнаха слушалката.

— Съжалявам — извиних се. — Събудих ли те?

— Не — отговори Джон, — четях.

— Предложението ти продължава ли да е в сила?

— Да.

— Нали не мислиш, че съм луда?

— Не.

— Внезапно реших, че трябва да напусна града.

— Радвам се — отвърна той тихо.

— Кога заминаваме?

— С обедния полет в неделя. Ако слезеш долу в десет и половина, ще мина да те взема.

— Ще ми направиш ли, резервация в хотел „Бевърли Хилс“?

— Защо? — изненада се той. — Ще се настаниш при мен.

— Не искам да те притеснявам.

— Няма да ме притесняваш. Имам голяма къща и икономка, която няма какво да прави.

Когато затворих телефона, сърцето ми биеше, сякаш току-що бях изкачила пеша пет етажа. Но когато се върнах в спалнята и си легнах, заспах като бебе.