Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

22

Полицаите често прекарват времето си, разнищвайки живота на други хора, като проследяват стъпките им от гроба до люлката. Това бе навик, който Милстейн бе придобил от години.

След разговора си с Джейн той се върна в кабинета на Слоун.

— Не очаквах да ви видя, господин Милстейн — изненада се лекарят.

— Споменахте, че не сте в състояние да извършите пълноценно разследване на миналото на пациентите си, доктор Слоун, а че понякога това може да ви помогне много.

— Да, и сега го твърдя.

— Смятате ли, че ако знаете повече за Джейн, ще можете да й помогнете?

— Да.

— Аз си взех една седмица отпуск. Ще възразите ли, ако ви помогна?

— Ще ви бъда много благодарен, господин Милстейн. Почти всичко, което откриете, ще е повече от онова, което знаем за нея. Имате ли някакви идеи?

— Имам, докторе. Но бих предпочел да почакам, докато установя нещо определено, и тогава ще си отворя устата.

— Добре. Какво мога да направя за вас?

— Да ми дадете да прочета болничния й лист и нареждането за прехвърлянето й на лечение тук.

— Веднага.

Милстейн бързо прочете документите. В тях нямаше кой знае каква информация. Той погледна лекаря.

— Откъде мога да получа повече подробности?

— От източника. В този случай това е болницата „Ист Емууд“. После идват съдилищата и полицията, но тази информация ще получите от архивите на „Ист Емууд“.

След като излезе от болницата, Милстейн се върна в хотела и се изтегна на леглото. Смяната на времето най-сетне го надви. Когато се събуди, бе почти време за вечеря. Той погледна часовника си. Сега в Калифорния беше малко след четири следобед. Дъщеря му тъкмо се бе върнала от лекции.

Гласът й по телефона бе жизнерадостен.

— Видя ли я, татко? — попита тя.

— Да.

— Как е?

Той вложи всичко, което изпитваше, в една дума.

— Зле.

От другия край на телефона настъпи мълчание.

— Не знам дали мога ясно да ти обясня, Сюзан, но тя сякаш се е раздвоила и едната й половина е умряла.

— Бедната. Не можеш ли да направиш нещо? Зарадва ли се тя, като те видя?

— Не знам дали мога нещо да направя. А колкото до това, мисля, че се зарадва. Знаеш ли какво ми каза тя, Сюзан? Че съм единственият й приятел. Представяш ли си? Та ние едва се познаваме.

— Не мога да си представя някой да е толкова самотен. Надявам се да направиш нещо за нея, татко. Ще се опиташ, нали?

— Да.

— Гордея се с теб, татко.

 

 

Болницата бе разположена встрани от другите сгради. През улицата се виждаше малък парк, а на отсрещния ъгъл — голям крайпътен ресторант, който рекламираше закуска за шейсет и пет цента. Милстейн се спря на циментовите стъпала и се заслуша в гласовете на хората, които влизаха и излизаха от болницата. Повечето от тях говореха на испански. Не с мекия акцент на мексиканците, с който той бе свикнал, но все пак на езика на бедняците.

След няколко минути той седеше пред бюрото на старши полицейски офицер Пул в малкия й кабинет на деветия етаж. За да стигне дотам, трябваше да премине през врата, укрепена със стоманени решетки, която отделяше женското психиатрично отделение от останалата част на етажа.

Госпожа Пул бе хубава чернокожа жена на средна възраст, с топла усмивка и съчувствени изразителни очи. Тя погледна копието на настанителното разпореждане на Джейн в болницата, което бе дал на Милстейн доктор Слоун.

— Джейн Рандолф? — попита тя озадачено. — През нас минават толкова много момичета, офицер.

Той кимна.

Тя вдигна телефонната слушалка. След малко млада полицайка в униформа донесе досие.

— Може би е това, което търсите — каза госпожа Пул.

Името бе написано на машина в ъгъла на досието. Джейн Рандолф. Следваха номер и дата. Датата беше от преди пет месеца.

— Мога ли да си вземам някои бележки, госпожо Пул?

— Разбира се. Ако не разбирате някои от съкращенията, ще ви ги обясня.

Той разпръсна съдържанието на досието върху бюрото и извади малък бележник. Повечето от нещата бяха елементарни. Актът за регистрирането на ареста, обвинението, името на офицера, който я е арестувал, взетите мерки. Той си преписа по-важните данни. Едва на последната страница се появиха съкращения, които го затрудниха.

— Госпожо Пул? — повика я той и й подаде страницата.

— Това е нашият доклад за състоянието и лечението й тук. Накратко в него се казва, че е била приета в силно възбудено и буйстващо състояние, причинено от прекомерна употреба на халюциногенни наркотици. Накратко казано, тежък случай. През двата дни, докато е била тук, са я държали под въздействието на лекарства и в усмирителна риза поради халюцинациите и опасност да причини вреда на себе си и на другите. На втория ден вечерта са ни съобщили, че криминалните обвинения срещу нея са снети, и тъй като юрисдикцията ни върху нея отпада, нашите лекари са подали искане до съда да бъде настанена в болница. На другата сутрин тя е прехвърлена в „Крийдмор“ за по-нататъшно лечение.

— Разбирам. Можете ли да ми кажете нещо повече?

— Съжалявам, офицер. За нещастие тя е само една от многото, които минават оттук, а и не е останала достатъчно дълго, за да мога да ви кажа личното си мнение.

— Благодаря ви за помощта, госпожо Пул.

Тя протегна ръка.

— Съжалявам, че не мога да ви дам повече информация, детектив.

В таксито на път за града Милстейн разгледа бележките, които бе направил. Може би щеше да разбере нещо повече в полицейския участък в квартал Мидтаун Норт. Полицията там трябваше поне да си спомня за нея. Всеки един от арестите й беше направен там.

— Елате тази вечер в единайсет и ще се срещнете със сержант Риордан, който оглавява отряда на пропадналите мацки — посъветва го дежурният сержант. — Ще ви разкаже всичко за нея. Познава всяка путка в района на Бродуей.

Когато се върна в участъка малко след единайсет вечерта, Милстейн се срещна със сержант Риордан — висок мъж към четирийсетте, който седеше в коридора пред женските килии и мрачно въртеше в ръцете си картонена чаша с кафе.

— Какво ви води тук? — попита той, след като Милстейн му каза, че търси информация за Джейн Рандолф. — Да не би да е убила някого в Калифорния?

— Защо говорите така? Спомняте ли си я?

— Помня я и още как. Всеки път, когато я затваряхме тук, организираше бунт. Постоянно бе дрогирана. Бе изгубила ума си. Стигнах дотам, че казах на момчетата, ако се натъкнат на нея, да обърнат главата си на другата страна. Достатъчно неприятности си имаме и без луди като нея наоколо.

— Говорила ли е някога за себе си или за семейството си?

— Кой можеше да разговаря с нея? Казах ви, че беше побъркана. Нищо от онова, което говореше, нямаше смисъл. Вечно някой я преследваше. Някой, който искал да я убие. Последния път, когато я прибрахме, се бе нахвърлила върху някакъв нещастен турист и бе потрошила фотоапарата му. Крещеше, че е наемен убиец от Лос Анжелис, изпратен да я пречука. Бедното копеле беше от Пеория и си бе изкарало шибания акъл. Мисля, че грабна следващия автобус за вкъщи. Изобщо не се появи, за да потвърди обвиненията си.

— А предишните случаи? Какво каза тогава?

— Първия път, когато я пипнахме, я докара едно от моите момчета, преоблечено като турист. Видяла го на Петдесет и четвърта улица, между Медисън и Пето Авеню. Попитала го не иска ли да го масажира в хотелската му стая за двайсет долара. Той продължил да си върви по улицата. За масаж не можеш да арестуваш никого. Тя го последвала. Този път казала, че за още десет долара ще му издуха и ушите. Казала му също, че нищо не разбира от масаж, но е най-добрата минетчийка на света. Сторила му се смешна и той дори нямал намерение да я арестува, защото не му приличала на проститутка. Просто едно хлапе, решило да заработи няколко долара. Предложил й да се откажат от масажа, само да му духа за десет долара, засмял се и си тръгнал. Тя продължила да се влачи след него. Долнопробен капут, нарекла го и го ударила с юмрук в ташаците. Е, на него не му оставало нищо друго, освен да я арестува. Попълнихме й документите и я поведохме към голямата килия, където държим всички курви, докато му дойде времето да ги изпратим в центъра. Тя хвърли един поглед и обезумя. Няма да ме слагате в тази маймунска клетка, крещеше тя, докато я напъхахме през вратата. След малко всички в килията се разкрещяха. Накрая успяхме да я измъкнем изпод купчина от шест от най-закоравелите курви, после й сложихме усмирителна риза и я сложихме в единична килия. Зарадвахме се, когато дойде ред да я натоварим на камионетката и да я махнем оттук.

— Какво е станало после с нея?

— Не знам. Чух, че я освободили под гаранция, но всъщност не съм сигурен. Щом отидат в центъра, им губим следите.

— Под центъра разбирате нощния съд?

— Да.

— А следващия път, когато я арестувахте?

— Беше много забавно. Хванахме я в един салон за масаж, казваше се „Начин да се облекчиш“ с още три други момичета и седем момчета.

— Мислех, че не проверявате салоните за масаж.

— Така е, но случаят бе по-различен. Снимали порнографски филм и понеже им станало топло от прожекторите, оставили прозорците отворени. Обадиха ни се съседите.

— В какво състояние беше тя?

— Натъпкана с метедрин. Изобщо нищо не съзнаваше. Само крещеше на всички ченгета да отидат и да легнат с нея, а тя продължаваше да се забавлява с един голям вибратор.

— След това какво й се случи?

— Някакъв хитър адвокат ги измъкна всичките, позовавайки се на това, че заповедта за претърсване била неправилно съставена. — Риордан поклати глава. — Работя тази работа от шест години, но не струва и пукната пара. Никой няма да те похвали, единственото, от което се интересуват, е колко задника си преебал.

— И аз си зададох този въпрос. Пада ли по нещо?

Внезапно Риордан се разсмя.

— Вие, ченгетата от малките градове, си приличате като две капки вода. Достатъчно, за да стои кожата на кура ми обелена. Въпреки всичко, това е отвратителна работа.

— По-добре, отколкото да патрулирате. — Милстейн стана и протегна ръката си. — Благодаря ви, сержант.

— Винаги съм на ваше разположение. Къде отивате сега? В нощния съд?

Милстейн кимна.

Риордан написа едно име на парче хартия.

— Моят баджанак работи в съда като чиновник. Джими Лохран. Кажете му, че сте говорили с мен. Ще ви даде всичко, което поискате.