Харолд Робинс
Самотната лейди (63)

19

Когато спряха пред полицейския участък, вече се развиделяваше.

— По дяволите! — изруга Милстейн, щом зърна тълпата репортери и камиона с подвижната телевизионна станция, паркиран пред сградата. — Този задник Колинс няма търпение да види час по-скоро снимката си във вестниците.

Той подмина участъка и сви в първата пресечка.

— Какво е отношението ви към рекламата? — попита я.

— Не ми допада точно в този случай — отвърна Джерили.

— Ще се опитам да ви въведа от задния вход. Може би не са се сетили да отидат там. — Милстейн подкара нагоре по улицата. — Имате ли тъмни очила в чантата си?

— Да.

— Сложете ги. Поне няма да успеят да снимат добре лицето ви.

Тя отвори чантата и си сложи очилата.

— Как изглеждам?

— Чудесно. На задната седалка има вестник. Вземете го. Можете да го държите пред лицето си, когато влизаме.

— Вие сте добър човек, Чарли Браун — каза тя.

— Милстейн — поправи я той без усмивка. Зави с колата към паркинга зад участъка. Там нямаше толкова много репортери, колкото отпред, но и тези бяха достатъчно, за да наобиколят колата още преди да спре.

— Няма да слизате от колата, преди да дойда откъм вашата страна и да ви отворя вратата — нареди той.

Светкавиците на фотоапаратите започнаха да проблясват, опитваха се да я снимат през затворените стъкла. През цялото време тя стоя с вестника пред лицето си, докато чу прещракването на ключалката на вратата и гласа му:

— Излизайте, госпожице.

Запътиха се с бърза стъпка към вратата и тя продължаваше да държи вестника пред лицето си. Чуваше репортерите да викат:

— Хайде, Джейн, покажи се да ти направим една хубава снимка.

— Известността ще събере публика на следващата ти програма.

— Покажи им, че освен цици и задник имаш нещо друго!

Чу гласа на Милстейн:

— Внимавайте. Има стъпало.

Тя се препъна и почти падна, но той я подкрепи и след малко влязоха през вратата.

— Добре ли сте? — попита я той.

Тя кимна.

— Ще трябва да се изкачим два етажа. Асансьорът по това време не работи.

— Няма проблеми. И ви благодаря — каза тя, преди да поемат нагоре по стълбите.

Той се усмихна почти срамежливо.

— Всичко е наред. — Милстейн спря на следващата площадка. — Ще се наложи да ви регистрират, знаете ли? И там ще има репортери, но не и фотографи. Не трябва да разговаряте с тях. Ще се опитам да ви измъкна възможно най-бързо.

Влязоха в голямо помещение през задната врата. Почти бяха стигнали до сержанта, когато репортерите ги зърнаха. Спуснаха се към нея и започнаха да й задават въпроси. Бяха добре осведомени. Знаеха името й и къде работеше. Тя държеше главата си наведена, без дори да ги поглежда.

Милстейн спази обещанието си. Прошепна нещо на сержанта, който кимна и посочи страничната врата. Милстейн я поведе през вратата към една малка стая.

— Сержантът ми е приятел — обясни й той. — Ще донесе регистрационния лист тук, далече от тълпата.

— Какво му казахте? — попита тя.

Той се усмихна.

— Попитах го дали наистина иска да помогне на Колинс да стане лейтенант.

Тя започна да се смее, но изведнъж смехът й секна в гърлото. Очевидно хапчетата, които бе взела, я подлудяваха и я избиваше на смях. А иначе нямаше нищо смешно. Прозорците, които виждаше, бяха с решетки. Това не беше нито филм, нито пиеса. Ситуацията бе съвсем реална.

Отвори чантата си и започна да търси пакета с цигари. Беше сигурна, че той трябваше да е там. Накрая погледна Милстейн. Гласът й трепереше.

— Имате ли цигара?

Без да каже дума, той извади пакет от джоба си и й го подаде.

— Друг път случвало ли ви се е? — попита той тихо.

Тя поклати глава.

— Не. — Тя дръпна от цигарата. — Страшно е. Наистина е страшно.

Той не отговори.

— Какво ще стане сега?

— След като сержантът завърши регистрирането, ще предадете всичките си ценни неща на специален служител. После ще ви вземем отпечатъци и ще ви снимаме. Оттам ще се качите в женското отделение, където надзирателката ще ви претърси и ще ви даде килия, където ще останете до отварянето на съда тази сутрин.

— И дотогава съм длъжна да остана тук?

Той кимна.

— Във филмите съм виждала хората да бъдат освобождавани срещу гаранция или нещо подобно.

— Да, но за това трябва нареждане от съдията.

Сержантът влезе в малката стая, носеше голяма сиво-зелена регистрационна книга.

— Име, възраст, адрес? — попита той бързо, след като се разположи на масата.

Джерили се поколеба и погледна Милстейн, който кимна.

— Джейн Рандолф, 11119 Монтесито Уей, Санта Моника, двайсет и осем.

— Добре. Колинс вече попълни обвинителния лист — съобщи сержантът на Милстейн.

— И какво пише в него?

Сержантът погледна регистрационната книга.

— Пренасяне и притежаване на осем килограма марихуана с намерение да бъде продадена.

— Това не е вярно — възрази Джерили. — Нямам нищо общо с това.

Сержантът не обърна внимание на избухването й и стана.

— Да я съпроводя ли при служителя за ценностите, или да изпратя надзирателката?

— Аз ще я заведа — рече Милстейн. — Излизаме през тази врата — посочи той към другия край на стаята.

Джерили го последва през вратата и оттам — в коридора. Спряха пред едно отворено гише в стената точно срещу вратата. Милстейн натисна малък звънец и извика служителя.

— Не е честно — започна да се възмущава Джерили. — Колинс изобщо не е взел под внимание това, което казах.

Зад гишето се появи полицай по риза.

— Изпразнете чантата си на рафта и свалете пръстени, часовници или други бижута — изреди той с механичен глас. — Име и номер? — попита той.

— Джейн Рандолф — отговори тя. — А за какъв номер става дума?

Той не вдигна глава от документите пред себе си.

— Всеки задържан има регистрационен номер.

— Ето го. — Милстейн му подаде някакъв лист. — Това е една формалност — успокои я той.

Тя отвори чантата си и я изпразни на рафта. Свали часовника от китката си и го остави. Чиновникът започна да изрежда какво има в чантата й. Тя дръпна от цигарата и Милстейн забеляза треперенето на пръстите й.

— Спокойно. Ще остана с вас и ще се опитам, доколкото мога, да облекча участта ви.

Тя кимна, но той видя животинския страх в очите й. Сякаш в някаква мъгла тя подписа списъка с вещите, премина през службата за отпечатъци, след това й направиха моментални снимки и я претърсиха. Милстейн забеляза, че едва когато последваха надзирателката по коридора към килията, всички чувства у Джерили като че ли се притъпиха. Надзирателката отвори стоманената решетка, която служеше за врата.

Джерили се обърна към Милстейн. В гласа й се долавяше истерична нотка.

— Трябва ли да вляза тук?

Той я погледна. Нещо у нея го разчувства, може би защото бе сигурен, че тя бе казала истината. Разработваха този случай от два месеца и сега за пръв се появи предположение, че тя може да е замесена. Колинс обаче не даваше и пет пари. Целта му беше да стане лейтенант и районният прокурор го поддържаше във всичко. И двамата искаха да направят голям процес и изобщо не държаха сметка, че могат да обвинят несправедливо някой невинен. Милстейн погледна часовника си. Беше почти седем и половина. Съдът щеше да отвори след час и половина.

— Всичко е наред — каза той на надзирателката. — Ще я заведа в конферентната зала и ще остана с нея.

Надзирателката беше цинична жена, според която ченгетата не бяха по-различни от другите мъже, особено когато ставаше дума за някоя привлекателна жена.

— Добре, офицер — каза тя с равнодушен глас. — Ваша работа е дали спите или не.

Когато се отдалечиха от килията, краката на Джерили се подкосиха.

Конферентната зала бе малка, с няколко стола и маси и дълъг диван до стената. Детективът я поведе към дивана, а самият той седна срещу нея и й подаде цигара.

— Не можех да вляза там. Не знам какво щях да направя — започна да му обяснява тя, докато си палеше цигарата от огънчето, което той й подаде.

Гласът му не беше лишен от състрадание, просто регистрираше фактите.

— Рано или късно ще ви се наложи да влезете там.

— Възможно е съдията да ме пусне.

Той замълча за момент. Тя изобщо нямаше представа в какво се е забъркала. Процедурите съществуваха, за да се отлага, а не за да се ускори делото.

— Имате ли адвокат? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Познавате ли някого?

Тя отново поклати глава.

— Тогава съдията ще ви определи служебен защитник.

— Това добре ли е?

— По-добре от нищо. — Той се поколеба. — Ако имате пари, по-добре е да си наемете ваш адвокат. Районният прокурор ще направи служебния защитник на кайма в този процес. Стреми се да направи голям удар и надали ще е склонен да преговаря. Имате нужда от адвокат с влияние. Някой, в когото районният прокурор и съдът ще се вслушат.

— Не познавам такъв.

Милстейн замълча.

— Аз познавам, но ще струва скъпо.

— Колко скъпо?

— Не знам.

— Имам някакви пари. Мислите ли, че той ще се съгласи да се срещнем.

— Сигурно.

— Ще му се обадите ли?

— Нямам право на това. Но мога да ви дам телефонния му номер. Можете да му се обадите сега вкъщи. Имате право на едно телефонно обаждане.

 

 

Надзирателката влезе в килията с поднос, на който й носеше обяда.

Джерили я погледна от нара, на който бе седнала.

— Колко е часът?

— Дванайсет — отговори надзирателката и остави подноса на малката маса до стената.

Джерили погледна противните сандвичи.

— Не съм гладна — каза тя.

— Не е зле да ги изядете. Съдът няма да отвори до два часа. Дотогава няма да имате никакъв резултат. — Тя излезе от килията и заключи стоманената решетка след себе си.

Бяха минали повече от два часа, откакто Джерили се раздели с адвоката. Високият мъж, облечен скромно в тъмен костюм, с побеляла коса и червендалесто лице, я изслуша, без да коментира разказа й. Когато тя свърши, той й зададе един въпрос:

— Истината ли ми казвате?

Тя кимна.

— Това е важно. Не искам районният прокурор да ме изненада с някакви нови версии.

— Истината е, заклевам се.

Той я погледна.

— Пет хиляди долара.

— Какво? — не повярва тя на ушите си.

— Пет хиляди долара. Това е таксата ми.

— Нямам толкова много.

Той стана от стола си.

— Съжалявам.

— Това са много пари — опита се да възрази тя, като го гледаше в упор.

— Но и вие много сте загазили — спокойно отвърна на погледа й той. — Накиснали сте се в най-голямата за годината афера с наркотици в Калифорния. Няма да е лесно да накарам районния прокурор и съдията да ме изслушат.

Тя не отговори веднага.

— Имам около три хиляди и петстотин в банката — каза след малко. — Мога да изплатя останалите, когато се върна на работа.

Той седна обратно.

— Сега важното е да ви измъкна. Обвиненията срещу вас трябва да бъдат снети. Ако ви изправят на процес и се наложи да се явите пред съдебни заседатели, сте загинали.

— Не разбирам. Аз казвам истината. Същото, което казах и на вас.

— Това няма значение. Не познавате твърдоглавите съдебни заседатели от средните слоеве на обществото, които всъщност вземат решението. Само като разберат къде работите, и веднага ще решат, че сте виновна. Според техния начин на мислене само една жена без морал може да танцува гола пред публика.

— Каква е разликата между тези мъже, които влизат да ме гледат в бара, и онези, които са съдебни заседатели?

— Същият мъж, който влиза в бара, за да ви гледа, ще гласува срещу вас като съдебен заседател.

— Тогава какво ще правим?

— Нека помисля. Чековата книжка у вас ли е?

— Долу е, където оставих всичките си вещи.

Когато той си тръгна след пет минути, тя му бе дала чек за три хиляди и петстотин долара и бележка за още хиляда и петстотин, които щеше да му изплати впоследствие.

— Опитайте се да се успокоите — каза й той. — Скоро ще ви се обадя.

Адвокатът се появи отново следобед.

— Какво става, господин Колдуел? — попита Джерили, след като ги заключиха в конферентната зала.

— Уговорих районния прокурор. Той се съгласи да отдели вашия случай от другите и да снеме обвиненията, ако вие се явите като свидетел на процеса.

— Какво означава това?

— Означава, че сте свободна. Единственото, което сте длъжна да направите, е да се явите на процеса и да разкажете цялата история, както я разказахте на мен.

— Мога ли да си тръгна сега?

— След няколко минути. Първо ще се явите пред съдията, който ще даде необходимото разпореждане.

— Какво чакаме тогава?

— Нищо, готови сме. Само помнете едно нещо — предупреди я той. — Каквото и да поиска от вас съдията, ще се съгласите, нали?

Тя кимна.

Той почука на вратата.

— Може ли госпожица Рандолф да почака тук, докато отскоча до районния прокурор и го уведомя, че сме готови да се явим пред съда? — попита той надзирателката.

Тя погледна Джерили недоверчиво.

— Няма да е повече от минута, обещавам ви — бързо допълни той. — Те снемат обвиненията срещу нея и според мен тя прекара достатъчно време в килията.

— Добре. Но не се бавете, защото нарушавам разпоредбите.

— Ще ви бъда благодарен. — Адвокатът погледна Джерили. — Връщам се веднага.

Джерили се усмихна. За пръв път от дванайсет часа насам тя се освободи от чувството, че я заплашва някакъв ужасен кошмар.