Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2011 г.)
Допълнителна корекция
liliyosifova (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Харолд Робинс. Самотната лейди

Американска. Първо издание

ИК „Хомо Футурус“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

7

Щом я видя, Бърни слезе от кулата на спасителя при дълбокия край на басейна и се насочи към мястото, където тя бе простряла хавлиената си кърпа.

— Нали не се сърдиш за снощи, Джерили? — попита я той.

Тя му се усмихна.

— А трябва ли?

— Не исках да…

— Не се притеснявай — побърза да го успокои тя. — Нищо не е станало. Между другото, на мен ми хареса.

— Джерили!

— Да не би да има нещо нередно в това? На теб не ти ли хареса?

Той не отговори.

— И защо не? — попита тя. — Не само момчетата имат чувства.

— Но, Джерили — протестира той, — момичетата би трябвало да са различни.

Тя се засмя.

— Ако е така, това би означавало, че един куп момичета правят нещо, което не им е приятно.

— Не те разбирам, Джерили. Един ден казваш едно, друг ден — друго.

— Поне отговарям на общоприетите представи. Казват, че момичетата са непостоянни. — Тя се засмя. — Развали ми роклята. Казах на майка ми, че съм я заляла с нещо в кухнята.

— Не е смешно. Цяла нощ се чувствах толкова виновен.

— Няма защо. Следващия път просто бъди по-внимателен.

— Следващ път няма да има. Не искам пак да си загубя ума.

Тя го погледна озадачено.

— Точно това имам предвид. Твърде много те уважавам.

— Искаш да кажеш, че няма да го направиш дори и аз да поискам?

— Ти не го искаш, Джерили — започна да я убеждава той.

— Ако е така, защо ти позволих да го направиш?

— Защото и ти си загуби ума.

— Не, Бърни, не това е причината. Позволих ти, защото исках да го направиш. Изведнъж открих защо се чувствам толкова странно, защо винаги съм нервна и разстроена. Беше ми зле, защото се опитвах да избягам от чувствата вътре в мен.

— Ти не се чуваш какво говориш, Джерили.

— Аз съм откровена, Бърни. Не се преструвам, че не го искам или не го харесвам. Може би сега ще се справя с него.

— Джерили, добрите момичета не мислят подобни неща. — Той се притесни. — Може би трябва да поговориш с някого.

— С кого? С майка ми? — иронично попита Джерили. — Не мога да говоря с нея. Никога не би ме разбрала.

— Какво ще правиш тогава?

— Същото, което правиш и ти. Може би с течение на времето ще разберем за какво всъщност става дума.

Той се върна обратно на спасителната кула, без да отговори. Целия следобед я наблюдава внимателно. Всичко се беше объркало. Съжаляваше, че беше подхванал всичко това с нея.

— Прочете ли я? — попита Мартин, когато тя му върна книгата.

— Да.

— А какво смяташ?

— Има пасажи, които не мога да разбера. Общо взето, изпитвам съжаление към тях. Струват ми се толкова отчаяни и нещастни, независимо от това какво правят.

— И какво не разбра?

— Ти каза, че книгата ти напомня за твоето семейство. Ти обаче не приличаш на Стъдс Лониган.

— Щях да приличам, ако се бях отдал на алкохола като него — отвърна Мартин. — А родителите ми са точно такива лицемери като неговите. Четат ми конско, но не живеят така, както ме съветват да живея.

— Правил ли си го някога с момиче, като него?

Мартин се изчерви.

— Не.

— А другото — не го ли правиш?

— Аз… аз не разбирам какво имаш предвид — заекна той.

— Мисля, че разбираш.

Той се обърна пламнал и почервенял.

— Божичко, Джерили, не могат да се задават подобни въпроси.

— Ти си се изчервил — настояваше тя. — Харесва ли ти?

Той не отговори.

— Колко често го правиш?

— Не е честно, Джерили. Как би се почувствала, ако аз ти задам подобен въпрос?

— Може би си прав — съгласи се тя след малко. — Аз самата отидох в библиотеката и взех още две книги на Джеймс Фаръл. Знаеш ли, харесаха ми. Поне е искрен.

— Той е добър писател. Опитах се да накарам баща ми да го прочете, но не успях. Каза, че знаел всичко за него от отец Донлан в черквата и че Фаръл бил отлъчен заради мръсни думи в книгите си.

Джерили кимна.

— Знам. Когато вземах книгите, библиотекарката ме гледаше особено. Според нея съм твърде малка за Джеймс Фаръл.

Мартин се засмя.

— Понякога се чудя за какви ни смятат. За деца ли?

Джерили беше излязла на терасата и слушаше музика през отворената врата към залата. През последните няколко седмици в клуба свиреше оркестър от цветнокожи музиканти. Отначало някои членове на клуба се възпротивиха. Казваха, че единствената причина, поради която г-н Коркоран ги наел, била по-ниската цена от оркестрите с бели музиканти. Ала от първата вечер, когато започнаха да свирят, всички, с изключение на крайните консерватори, признаха, че в яхтклуба никога не е свирил по-добър оркестър.

Джерили и Лиза седяха на перилата, когато музиката спря и оркестрантите излязоха на терасата. Скупчиха се на една страна и поведоха разговор помежду си. След малко солистът им се приближи до перилата и се загледа в океана.

— Последното ви изпълнение беше много хубаво — каза му Джерили. — Звучахте точно като Нат Кинг Кол.

— Благодаря ви.

Тя изпита неясното чувство, че нейния комплимент не му се понрави.

— Обзалагам се, че всички мислят така. Сигурно ви е писнало да го чувате.

Той се обърна и я изгледа преценяващо.

— Т’ва иска да слуша народът — рече той на лек диалект.

Тя почувства едва доловима враждебност.

— Съжалявам. Мислех, че ви правя комплимент.

Той като че ли изпита облекчение.

— Трябва да даваме на хората к’вото искат.

— В това няма нищо лошо.

— Е, да — призна той.

— Аз съм Джерили Рандал. Работя тук — представи се тя.

— Аз съм Джон Смит и също работя тук. — После той се засмя.

Тя се присъедини към смеха му.

— Джон Смит. Това истинското ти име ли е?

Очите му светнаха.

— Не, ама татко винаги ме предупреждаваше — никога не казвай на белите истинското си име.

— А всъщност как се казваш?

— Фред Лафайет.

— Фред, приятно ми е да се запознаем — тя протегна ръка.

Той стисна ръката й, после я погледна в лицето:

— Джерили, на мен също ми е приятно да се запознаем.

— А на мен наистина ми харесва как пееш.

— Благодаря ти — той вече се усмихваше. Оркестрантите се запътиха отново към салона. — Трябва да тръгвам. До скоро.

— Та той дори прилича на Нат Кинг Кол — прошепна Лиза, когато той влезе в салона.

— Да — отвърна замислена Джерили. Тя чувстваше топла възбуда и ръката й още тръпнеше от докосването му. Не можеше да разбере дали така щеше да е с всяко момче, което среща, или става дума за специално привличане. Обърна се към приятелката си: — Лиза, ще ми отговориш ли честно?

— Разбира се — обеща Лиза.

— Девствена ли си?

— Джерили! Що за въпрос е това?

— Е, девствена ли си?

— Разбира се — възмутено отвърна Лиза.

— Тогава не знаеш.

— Какво не знам?

— Какво изпитва човек при…

— Не — Лиза бе лаконична.

— А не ти ли се иска да знаеш?

— Понякога.

— Питала ли си някого?

— Не — отговори Лиза. — Кого да попитам?

— Разбирам те.

— Мисля, че това е нещо, което всяко момиче трябва да открие само за себе си — каза Лиза.

Джерили си помисли, че по свой начин приятелката й бе намерила верния отговор.