Джейн Ан Кренц
Вярвай ми (1)

I

— Вие сте жена, госпожице Уейнрайт. Кажете ми честно мнението си. — Сам Старк замълча за момент и отпи от чашата с бренди. — Мислите ли, че брачният договор е онова, което я е изплашило?

Дездемона Уейнрайт проследи погледа на Старк. Вниманието му бе съсредоточено върху един обект, два етажа по-надолу от прозореца на кабинета. Обхвана я безпокойство, че той се е загледал в трите големи ледени лебеда, които в момента бавно се разтапяха насред лехата в строго поддържаната му градина.

По всяка вероятност персоналът й вече бе заличил повечето следи от внезапно отменения сватбен прием. Петнадесет фунта студена салата от тортелини, двеста миниатюрни питки с аспержи, три подноса козе сирене с подправки и сто и петдесет шункови рула без съмнение бяха натоварени обратно във фургона на фирмата за доставки „Райт Тъч“.

Тортата, истинско пететажно произведение на изкуството, украсено със снежнобели и розови рози, бе надлежно прибрана в специалния сандък за пренасянето й.

Но ледените лебеди бяха проблем. Не само че тежаха много, но вече бяха станали и доста хлъзгави.

Лебедите явно трябваше да бъдат отписани. Дездемона им хвърли преценяващ поглед, когато притеснено последва Старк в крепостта от бетон, стомана и стъкло, която той наричаше дом. Човките на лебедите вече бяха прокапали, а очертанията на перата на опашките им бяха станали съвсем неясни. Нямаше да успеят да ги спасят, дори и ако незабавно ги приберяха във фризера на „Райт Тъч“. Дездемона със съжаление си даде сметка, че няма да може да ги използва за благотворителния прием, който малката й фирма щеше да обслужва във вторник.

Безнадеждна загуба, също като сватбата Старк-Бедфорд.

Най-простото нещо, което би могла да направи с масивните ледени скулптури, бе да ги остави, където са, докато късното пролетно слънце ги разтопи. Това нямаше да трае дълго, вероятно няколко дни. Сиатъл се радваше на един рядък период на слънчево затопляне.

Но Дездемона изпита някаква вина при мисълта да остави лебедите в градината на Старк, от която лъхаше единствено хладна елегантност. Струваше й се безсърдечно да обременява изоставения жених с три толкова внушителни намека за унизителното положение, в което се оказа този следобед. Особено след като смяташе да му връчи и сметката за твърде скъпо струващото поражение.

Дездемона решително вирна брадичка. Не биваше да позволява на вродената си склонност към съпреживяване да отслаби решителността й. Сега не беше момент да съчувства. Ставаше дума за твърде много пари. Разноските по приема Старк-Бедфорд я бяха поставили в доста неизгодно финансово положение.

Тя се опита да намери дипломатичен отговор на въпроса на Старк.

— Не бих могла да кажа дали именно брачният договор е смутил госпожица Бедфорд или не — изрече внимателно.

Приведе се напред, тъй като седеше на самия ръб на стола.

Държеше под око невероятно широките рамене на Старк, за да е сигурна, че той няма да се обърне, докато протягаше ръка към бюрото му от стъкло и никел.

После бързо бутна настрана бележката с извинението на Памела Бедфорд и внимателно сложи фактурата за доставките на такова място, че Старк нямаше начин да не я види, когато се върне на стола си.

— Просто се питах, — каза Старк, като вниманието му все още бе съсредоточено върху лебедите — защото имам навика да анализирам в детайли всеки неуспех.

— Анализ на неуспеха?

— Това е обичайната процедура след всяко нещастие.

— О! Разбирам. — Дездемона се изкашля. — Но наистина не е моя работа, господин Старк. Аз съм само доставчикът. Е, надявам се, че сметката, която ви представям, е повече от ясна. Бихте ли я погледнал?

— Още от самото начало дадох ясно да се разбере, че ще има такова нещо. — Старк опря голямата си ръка на перваза и продължи да изучава лебедите долу.

— Анализ на неуспеха?

— Брачен договор. Мислите ли, че тя се е изплашила, да не променя решението си в последната минута?

— Нямам представа, господин Старк. — След няколко секунди размисъл Дездемона отново се пресегна към бюрото и похлупи обратно бележката на Памела. — За нещастие, няма да мога да замразя отново салатата от тортелини. А и тази седмица нямам поръчано друго меню, което да включва питки с аспержи. Боя се, че трябва да платите всичко, което поръча госпожица Бедфорд.

— По дяволите, какво толкова неразумно имаше в молбата ми да подпише брачния договор? Какво е очаквала тя от мен? Дали наистина е възможно да смятам, че ще остане плътно до мен през следващите петдесет години?

Студеният гняв в гласа на Старк накара Дездемона да се втренчи смаяно в него, по-точно в широкия му гръб. Разбра, че той бе действително изумен от поведението на бившата си годеница. Странно. За този мъж се говореше, че е невероятно умен. Дочула бе един от гостите на приема да го нарича човек — компютър. Но явно не бе така блестящ по отношение на важните неща в живота.

Дездемона, чиито контакти с Памела Бедфорд се свеждаха до няколкото уговорки във връзка с приема, знаеше много добре как годеницата на Старк реагираше на идеята за брачен договор. Миналия месец Памела бе рухнала и се бе обляла в сълзи в офиса й. Тъкмо се чудеха кое да изберат — питките с аспержи или пастета от гъби.

— Брачен договор! — изхлипала бе Памела в кърпичката си. — Можете ли да повярвате? Той не ме обича, знам, че не ме обича. Не е ли ужасно булката да открие подобно нещо, само четири седмици преди сватбата? Какво да правя, за Бога!? Ммм, питките с аспержи сега са много актуални… Не, не ми отговаряйте. Това не е ваш проблем, нали? Съжалявам, че ви обременявам с това, Дездемона. Но просто трябва да поговоря с някого, а не искам да тревожа родителите си. Те толкова се радват за сватбата.

— Да не би да се каните да я отмените? — бе запитала разтревожено Дездемона. — Ако е така, моля ви уведомете ме. Поръчвам продукти и напитки, и дори ще се наложи да наема допълнителен персонал.

— Разбира се, че няма да я отменя. — Памела се бе изсекнала за последен път и бе смачкала кърпичката си. После бе изправила рамене и смело бе погледнала Дездемона. Истинска Жана Д’арк по пътя към кладата. — Нещата ще станат, както са предвидени. Човек не отменя събитие от такъв мащаб в последния момент, нали? Не е редно. Семейството ми би било ужасено.

— Може би още веднъж трябва да обмислите всичко — бе казала Дездемона. — Бракът е невероятно важна крачка. „А и ще ми е невъзможно да върна пресните аспержи и босилека на доставчика си“ — бе добавила мислено.

Памела бе въздъхнала с тихо примирение.

— Той е много скован човек, знаете ли? Андроид може би е най-точната дума. Мозък на компютър в тяло на културист. Каква загуба.

— Госпожице Бедфорд, не мисля, че трябва да обсъждаме това. Тялото на вашия годеник няма нищо общо с решенията за менюто.

— Прекарал е няколко години в един резервоар за мозъци в Колорадо, наречен Институт „Розета“. Специализирал е в приложенията на теорията за хаоса. Част от работата му е била свръхсекретна.

— Разбирам…

Дездемона изобщо не знаеше какво да отговори. Нейната представа за хаоса бе онова, което ставаше в „Райт Тъч“, когато някой от служителите й — повечето театрални актьори — бъдеше извикан на прослушване точно преди началото на събитието, което трябваше да обслужват.

— Той няма абсолютно никакво чувство за стил. Всеки ден ходи на работа с маратонки, джинси и старо сако от памучно кадифе. — Памела попи очите си. — И с едни малки, кръгли глупави очила и, о Боже, с пластмасов калъф, пълен с моливи и писалки в горния джоб на ризата си. Ужасно е.

— Вероятно така му е удобно.

— Опитах се да променя нещо, но е много трудно. Нямате представа какво ми костваше да го накарам да си купи смокинг за сватбата. Искаше да вземе под наем, вярвате ли?

— Пастетът от гъби също е хубав, но…

— Светските изяви го отегчават до смърт. — Памела печално погледна Дездемона. — Коктейлите и благотворителните приеми го отвращават. Никога не ходи на опера или на театър. Дори се опитва да избягва обичайните сбирки на бизнесмени.

— Вижте, смятам, че питките с аспержи имат по-привлекателен външен вид — вмъкна бързо Дездемона.

— Не че не се опитвах. Бог ми е свидетел, че положих много усилия. В края на краищата, аз съм тази, която ще се появява на обществени места с него. — Памела преглътна сълзите, които се надигаха отново. — Но вече не съм сигурна, че той може да се промени. Изобщо не го интересува, разбирате ли, а за да направите нещо със Старк, трябва да успеете да ангажирате цялото му внимание.

— От друга страна, бихме могли да постигнем съвсем различен ефект, — опита се да продължи Дездемона — ако изберем сандвичи със скариди, например.

— Съжалявам, това не е ваш проблем, разбира се — повтори отново Памела и храбро се усмихна. — Не бива да забравям, че този брак не е доживотна присъда. Винаги мога да се разведа, ако нещата не потръгнат. Животът продължава, нали така?

— Да. Винаги можем да започнем отново — промърмори Дездемона.

— Позволете ми още веднъж да прегледам менюто. Какво смятате, че ще е по-добро — питките с аспержи или пастетът от гъби?

— Питките с аспержи — рече бързо Дездемона. — Те стоят много добре. Но и са малко по-скъпи.

— Парите не са проблем. Казах ви, че Старк ще плати сметката за приема. Той настоя. — Устните на Памела за миг се свиха в горчива усмивка. — Бих си помислила, че той предложи да поеме разноските по сватбата, защото се чувства виновен за този проклет брачен договор, но истината е, че изобщо не вярвам да изпитва вина. Компютрите нямат чувства, нали?

Припомняйки си неловката сцена в офиса си, Дездемона си даде сметка, че трябваше да се довери на интуицията си и да откаже ангажимента по приема. Старк не беше андроид и със сигурност притежаваше чувства. Тя ги усещаше да се надигат някъде дълбоко в него, както човек предугажда наближаващата буря, далеч, преди да се е разразила.

Въпреки съмненията си бе продължила подготовката на сватбеното тържество. Като делова жена трябваше да пренебрегне интуицията в името на практическата изгода, която би имала от обслужването на подобно голямо светско събитие. Широките връзки на семейството на булката и проспериращият финансов имидж на младоженеца превръщаха сватбата Старк-Бедфорд в събитието на сезона. Като доставчик на галаприема, фирмата на Дездемона щеше да придобие голяма известност и със сигурност да получи много нови поръчки.

В края на краищата бизнесът си беше бизнес.

„Но, — напомни си Дездемона — беше истинска лудост да се пренебрегва интуицията на Уейнрайт. Тя никога не греши.“

Старк свали кръглите си очила със златна рамка и разсеяно ги изтри в ръкава на копринената си риза.

— Опитвам се да подходя към проблема по логичен и аналитичен начин, госпожице Уейнрайт. И ви бих бил много благодарен, ако ми помогнете.

Дездемона потисна един стон.

— Може би брачният договор се е сторил на госпожица Бедфорд малко… е, да речем, неромантичен.

Меко казано. Нямаше нужда човек да е ясновидец, за да разбере, че красивата руса Памела, съкровището на видните си родители, е израсла в един привилегирован свят. Свят, в който бе получавала всичко, което бе пожелала. Сигурно бе била съкрушена да научи, че мъжът, за когото възнамеряваше да се омъжи, не бе готов да й предложи безусловната си любов и доверие.

С приближаването на сватбения ден Памела ставаше все по-напрегната. Дездемона забелязваше нарастващото неспокойство у клиентката си всеки път, когато се срещнеха във връзка с приема, но оптимистично предпочете да не му обръща внимание. Бъдещото щастие на младоженците не беше нейна грижа.

Беше си казала, че за нея е единствено важно да организира един блестящ прием, и това щеше да е краят на тревогите й около сватбата Старк-Бедфорд.

За нещастие, бе сгрешила. Памела се бе паникьосала в последната минута и бе поставила не само Старк, но и „Райт Тъч“ в крайно неприятно положение.

— Неромантично?

Старк си сложи очилата и рязко се извърна към Дездемона. Пронизващите му зелени очи проблеснаха заплашително:

— Що за отговор е това, по дяволите?!

— Ами, не знам — призна боязливо тя.

— Вероятно защото това е безполезен, безсмислен и нелогичен отговор.

Старк раздвижи рамене, свали черния смокинг и с отвращение го захвърли настрана.

Движението му накара Дездемона да се вкопчи здраво в страничните облегалки на стола си. Фактът, че Старк все още успяваше да владее емоциите си, благодарение на железен самоконтрол, правеше нещата само още по-опасни.

Бързо разбра, че той не изразява чувствата си по начина, по който правеха това мъжете от нейното семейство. Мъжете от фамилията Уейнрайт бяха буйни, експанзивни и невъздържани. Както и жените, впрочем. Но Уейнрайт все пак бяха хора от театъра. И обожаваха емоциите.

Старк беше нещо различно. Долавяше в душата му мрачни дълбини. Не беше лесно да се прочете в нея.

Поради някаква необяснима причина Дездемона го намираше очарователен. Усещаше, че той е нейна пълна противоположност в много отношения, но откриваше в него нещо странно завладяващо. Малко тъжно се запита какво ли би станало, ако се бяха срещнали на друго място и в друго време.

Забелязала го бе като личност само преди един час, когато на всички най-сетне стана ясно, че той е изоставен пред олтара. До този момент бе прекалено заета с трескавата дейност зад кулисите, за да обръща внимание на младоженеца. Дори не го беше виждала, преди кумът му, Дейн Маккалъм, да направи онова ужасяващо изявление, което отпрати гостите по домовете им.

„Поне едно нещо може да се каже със сигурност за Старк — реши Дездемона. — Той изглежда добре в смокинг.“

Имаше тяло на средновековен рицар. Не прекалено висок, някъде около метър и осемдесет, може би, много стегнат и много силен. Целият беше мускули, без нито следа от отпуснатост.

Движеше се с маниер на отлично обучен актьор, с грация и инстинктивен усет за представителност. Когато Старк влезеше в някое помещение, нямаше начин човек да не го забележи. Дездемона долавяше, че всичко това при него е съвсем несъзнателно и в никакъв случай не е старателно изработена тактика, за да привлича вниманието. Той сякаш изобщо не си даваше сметка за силния магнетизъм, който излъчваше. А бе просто онова, което бе — природна сила, сама по себе си.

Краищата на черната папийонка висяха под яката на ризата му. Развързал я бе машинално, още когато влязоха в кабинета. Сега, докато Дездемона го наблюдаваше в очакване, той разкопча яката на ризата си, разкривайки извивката на силния си врат.

Тя проследи в безмълвно смайване как той нетърпеливо измъкна златните си ръкавели и ги хвърли върху стъклената повърхност на бюрото. Двете еднакви сферички проблеснаха и се търкулнаха по плота. Старк нави ръкави, разголвайки жилавите си ръце и един голям стоманен дигитален часовник, снабден с множество миниатюрни копченца. Приличаше на онези часовници, които можеха да дадат информация за метеорологичната обстановка, за движението на валутния курс и за главните събития на деня, освен часа и датата. Свръхсложна играчка за любители на технически чудесии.

От онова, което бе видяла Дездемона в крепостта, всичко беше истинска мечта за любителите на технически чудесии. Лампите се палеха автоматично, когато човек влезеше в стаята. Кухнята бе малка изложба на домакински електроуреди. Домашен компютър регулираше всичко — от температурата на въздуха в помещенията и отварянето и затварянето на щорите, според ъгъла на падането на слънчевите лъчи, до съвършената охранителна система.

Дори картините по стените изглеждаха като създадени от компютър — блестящи експлозии от светлина и цветове, оформени в сложен, сюрреалистичен дизайн.

Дездемона се бореше да смени темата.

— В известен смисъл брачният договор превръща сватбата в обикновено делово споразумение, не е ли така? Не че това има нещо общо с нашия проблем. Сигурно ще се зарадвате да научите, че шампанското може да бъде върнато на доставчика. Отбила съм сумата от сметката, както можете да се убедите.

— Какво лошо има в това, бракът да се приема като делово споразумение? В случая ставаше дума за сериозно финансово обвързване, а не за някаква краткотрайна афера. Това е инвестиция и трябва да се възприема именно като такава.

Дездемона съжали, че изобщо си бе отворила устата. Явно беше, че Старк търсеше да си го изкара на някого, и тя неочаквано му се бе оказала под ръка. Бързо се опита да даде заден ход.

— Действително, бракът е сериозно нещо.

— Напълно сте права. Мислех, че Памела го разбира. — Старк се върна зад бюрото и се хвърли в креслото си.

Колкото и да бе странно, столът дори не изскърца под тежестта му. Не погледна фактурата.

— Смятах, че този път съм направил добър избор. Тя изглеждаше така стабилна. Така разумна. Не някоя от онези темпераментни, емоционални жени, които могат да подлудят мъжа с безкрайните си мелодрами.

Дездемона вдигна вежди.

— Не разбирам какво точно искате да кажете. Според мен, госпожица Бедфорд притежава безспорен усет към драматичното. Да изоставиш един мъж пред олтара е доста ефектен начин да напуснеш сцената.

Старк не обърна внимание на репликата й.

— С баща й се разбирахме чудесно. Миналата есен „Старк Секюрити Системс“ изпълни една поръчка за неговата фирма. Така се запознах с Памела.

— Разбирам.

Дездемона знаеше, че преуспяващата консултантска фирма на Старк, занимаваща се с компютърната сигурност, бе водещата в тази област за целия регион.

„Старк Секюрити Системс“ консултираше много от големите бизнесмени на Северозапада по въпроси, вариращи от компютърната защита до индустриалния шпионаж. Говореше се, че Старк бил започнал от нищо, само преди три години и сега, на тридесет и четиригодишна възраст, бил не по-малко богат от повечето си клиенти.

— Имах всички основания да смятам, че Памела не е някоя глупава, ококорена романтичка. Тя има добро образование. Изглеждаше така уравновесена и рационална.

Старк пресуши остатъка от брендито си на един дъх. Зелените му очи опасно се присвиха.

— Започвам да мисля, че съм бил съзнателно подведен.

— Убедена съм, че това е някакво ужасно недоразумение.

— Не, тя наистина ме подведе. Накара ме да мисля, че е разумна, улегнала жена. Нито веднъж не възрази, докато обсъждахме брачния договор в кантората на адвоката ми.

— Може би й е трябвало време, да преодолее шока.

— Какъв шок? — погледна я намръщено Старк. — Тя знаеше от самото начало, че възнамерявам да подготвя договор. Това бе единственото разумно нещо при съществуващите обстоятелства.

— Сигурно. Да. Единственото разумно нещо. — Дездемона погледна към празната чаша до голямата ръка на Старк. Може би още малко бренди щеше да му дойде добре.

— Вие сте делова жена, госпожице Уейнрайт. И разбирате защо исках брачен договор, нали?

— Ако трябва да бъда искрена, никога не съм се замисляла по въпроса за брачния договор.

— Не сте ли била омъжена?

— Не. Вижте, ще подаря част от храната на един приют за бездомни, другата част ще разпределя между моите хора, но…

— Нито пък аз. Не смятам, че исках прекалено много. — Дездемона стана, взе бутилката бренди, сложена на края на бюрото, и се наведе да напълни чашата му.

— Благодаря — промърмори той.

— Моля. — Дездемона дискретно побутна една писалка към него, преди отново да заеме мястото си. — Предполагам, че брачните договори са разумно нещо. Нещо като това, да си осигуриш договор за обслужването на сватбен прием.

— Точно така.

Думите й бяха приети с мрачно задоволство.

— Един делови договор.

— Като говорим за договори, господин Старк…

— Договорите са логични, разумни неща. Бог ми е свидетел, че в наши дни клетвите пред олтара нямат кой знае каква стойност. Но едно делово споразумение действително е нещо, което можеш да хванеш с ръка. — Старк стисна големия си юмрук. — Нещо, което можеш да видиш. Едно делово споразумение има същност. Има зъби. И те обвързва.

— Безспорно. Ще забележите, че деловото споразумение пред вас бе подписано от госпожица Бедфорд, която даде съвсем ясно да се разбере, че вие ще поемете разноските по приема.

Старк я погледна, наистина я погледна за първи път.

— За какво, по дяволите, говорите?

— За разноските по приема, господин Старк. Общата сума е в долния край на сметката. Ако ми отделите една минута да подпишете чека, ще си тръгна незабавно. Предполагам, че искате да останете сам в този неприятен момент.

Старк намръщено хвърли поглед на фактурата.

— Какво е това? Шест хиляди долара? За сватбен прием, който е бил отменен?

— Дължите ми само шест хиляди, защото отбих сумата на капарото, което ми бе дадено при подписването на договора, и втората сума, която ми бе платена при поръчването на продуктите миналия месец.

— Не помня да съм ви плащал нещо.

— Госпожица Бедфорд каза, че сте й позволил да изтегли, каквото е необходимо, от сметката ви. Някой от „Старк Секюрити Системс“ бе подписал първите два чека. Вече ги осребрих.

— По дяволите! Нещата тук са вече напълно извън контрол. Посочете ми една разумна причина, поради която трябва да ви платя още шест хилядарки!

За Дездемона беше ясно, че най-сетне има цялото му внимание. Предизвикателно пламъче просветна в очите му. Това не предвещаваше добро.

— Защото имам подписан договор, според който ми дължите още шест хиляди долара — заяви рязко тя. — Вижте, господин Старк, искрено съжалявам за случилото се този следобед. Представям си колко травмиращо е за вас.

— Наистина ли?

— Естествено, мога да си представя какво е, да бъдеш изоставен пред олтара.

— Е, и с това се свиква. — Дездемона го погледна недоумяващо.

— Моля?

— Казах, че и с това се свиква. — Старк дръпна фактурата и започна бавно да я изучава. — Случва ми се за втори път. Истински спец съм по изоставянето пред олтара.

Тя беше шокирана.

— Случвало ви се е и друг път?!

— Преди две години. Казваше се Линдзи Майлс. После се омъжи за един лекар.

— Велики Боже! — въздъхна Дездемона. — Нямах представа.

— Не е нещо, което държа да се знае от всички.

— Разбира се.

— Тя също остави бележка. В нея пишеше, че съм бил емоционално застинал и вманиачен на тема доверие и лоялност. — Старк се усмихна мрачно. — Тя имаше степен по психология.

Дездемона потръпна. Очите му бяха по-студени от големия фризер в кухнята на „Райт Тъч“.

— Нея също ли я помолихте да подпише брачен договор?

— Разбира се. Тя се съгласи да го подпише в деня на сватбата ни. Но така и не се появи в църквата. Вместо това изпрати проклетата си бележка. Пишеше, че искала да се омъжи по любов.

— Разбирам.

— Един общ познат ми каза, че била подала молба за развод шест месеца след женитбата си с доктора.

— Разбирам.

— Доколкото подочух, увлякла се била по някакъв треньор по тенис.

— Случва се.

— Толкова за браковете по любов — заключи Старк с мрачно удовлетворение.

— Не мисля, че трябва да се обобщава — произнесе предпазливо Дездемона.

— Както изглежда, просто съм извадил късмет.

— Може би.

— Но тогава поне не ми се наложи да плащам за приема.

Старк взе писалката и започна да отмята точките една по една.

Дездемона въздъхна облекчено. Най-сетне се бе заел със сметката. Значи имаше някакъв шанс да получи чека си. Вече разбираше защо Памела Бедфорд и Линдзи Майлс са се изплашили в навечерието на сватбата. Нужен бе голям кураж, за да се омъжиш за Сам Старк.

Името му подхождаше много добре^[1]. В него имаше някаква властност и първична сила, които биха накарали всяка интелигентна жена да се замисли. Лицето и фигурата му наистина напомняха с нещо за средновековен рицар. Косата му беше почти черна, доста дълга и сресана право назад над високото чело. Искрящите му зелени очи имаха блясъка на старинни скъпоценности. И излъчваха интелигентността на хищниците.

У Сам Старк имаше нещо сурово, непреклонно и безжалостно. То би подхождало на някой древен воин, но изглеждаше твърде неочаквано и тревожещо у един съвременен мъж.

Дездемона с облекчение си каза, че след като получи чека си, Старк ще престане да бъде неин проблем.

От друга страна, никога не бе срещала човек, който да е бил изоставян пред олтара, камо ли пък два пъти.

— Три фунта тапенада? — Старк сърдито я изгледа. — Какво, по дяволите, е тапенада?

— Нещо като пастет с маслини. Маже се върху препечен хляб.

— И струва цяло състояние. Нямаше ли да е по-евтино, просто да сложите няколко купички с маслини?

— Вероятно, но госпожица Бедфорд искаше тапенада.

— Ами тези хапки със сирене? На кого са му притрябвали четиристотин хапки ръс сирене?

— На приема бяха поканени двеста души, господин Старк. Госпожица Бедфорд искаше да има по две на човек.

Старк продължаваше по списъка.

— Пълнени гъбени шапчици. Това пък какво е?

— Навярно, госпожица Бедфорд ги обича.

— Обичала ги е повече от мен, както изглежда. Ами тези лебеди по петдесет долара всеки? Никой в наше време не яде лебеди.

— Не става дума за истински лебеди. Това са скулптури от лед. Рафаел, един от моите служители, ги прави много красиви.

Старк хвърли поглед към прозореца.

— И трябва да платя по петдесет долара за тези буци лед, които сега се топят в градината ми?

— Мислете за тях като за произведения на изкуството, господин Старк. Рафаел действително се смята за художник.

— Но те са направени от лед. И аз плащам цели сто и петдесет долара, за да полея градината си с ледени скулптури?

— Съзнавам, че ви е трудно, господин Старк. Мога да ви дам обяснения по всяка една точка от списъка и ви уверявам, че цените са напълно разумни.

— Вашата и моята представа за разумна цена са две различни неща, госпожице Уейнрайт. — Старк отново се втренчи във фактурата. — Какво ще кажете за това козе сирене с подправки?

— Поръчват го на много места напоследък.

— Не виждам как, след като е на такава цена.

— Това е специално козе сирене. Произвежда го една местна фирма.

— И как точно? Като отглеждат козите в декоративните лехи пред къщите си?

Дездемона понечи да отговори хапливо, че въпросните кози сигурно го заслужават, но в последния миг се отказа. Вече разбираше, че Старк използва дребнавия спор по фактурата за един вид отдушник на гнева и болката, които го измъчваха.

Тя хвърли поглед към големия му юмрук, който яростно стискаше тъничката златна писалка. Мускулите на ръката му бяха набъбнали от напрежение.

— Знам, че козето сирене е малко скъпичко — рече по-меко. — Но е с отличен вкус и е много трайно. Искате ли да ви оставя от него, да го опитате?

— Оставете ми. Ще вечерям със сирене довечера. Оставете ми също препечен хляб и няколко бутилки шампанско.

Дездемона се намръщи.

— Вижте, не че е моя работа, но наистина ли мислите да останете тук сам тази вечер?

Той я погледна за миг и лицето му стана безизразно.

— Не се безпокойте, нямам намерение да направя нещо глупаво, като например да взема свръхдоза козе сирене или шампанско.

— Имахте емоционално съсипващо преживяване. Не би трябвало да оставате сам. Нямате ли някой близък, който да дойде при вас? Някой от семейството ви?

— Нямам никакви роднини тук, в Сиатъл.

Дездемона бе изненадана.

— Нима никой не е дошъл за сватбата?

— Не съм особено близък със семейството си, госпожице Уейнрайт.

— О!

Тя не знаеше какво да каже. Представата да бъдеш лишен от семейство, я накара да потръпне. Откак на петгодишна възраст бе станала член на големия клан Уейнрайт, семейството бе всичко за Дездемона. Времето, преди майка й да се омъжи за Бенедикт Уейнрайт, бе някакво царство на сенките, където тя не обичаше да се връща.

— Е, може би имате поне някой приятел, на когото да се обадите?

— Предполагам, бих могъл да си поръчам някоя от онези надуваеми, анатомично съвършени кукли в естествен размер, които се продават в магазините за играчки за възрастни. Но с моя късмет, тя сигурно ще е дефектна и ще спадне, преди още да съм разучил инструкцията за употреба.

Дездемона се усмихна слабо.

— Радвам се, че чувството за хумор не ви е изневерило. Това е добър знак.

— Така ли мислите?

— Определено. — Тя се приведе напред и подпря ръце върху бюрото. — Вижте, говоря съвсем сериозно. Не бива да оставате тук сам тази вечер.

Старк я гледаше с неразгадаеми очи.

— И какво предлагате? Честно казано, не съм в настроение да дам парти.

Дездемона се поддаде на импулса си.

— Ще ви кажа какво. Дайте да приключим с тази фактура. После можете да дойдете с мен в кухнята на „Райт Тъч“ и да вечеряте с персонала ми. А след това ще отидем заедно на театър.

— Театър?

— В „Рампата“, на „Пайъниър скуеър“. Това е един малък, периферен театър, намиращ се точно под виадукта. Знаете ли го?

— Не. Рядко ходя на театър.

Още в съвсем ранна възраст Дездемона бе научила, че светът се дели на две групи — такива, които обичат театъра, и варвари. Рядко общуваше с вторите, но днес, кой знае защо, бе склонна да направи изключение.

— „Рампата“ е малък театър — продължи тя. — Играят съвременни експериментални пиеси. Братовчедка ми, Жулиета, участва в спектакъла тази вечер.

Старк сякаш се колебаеше.

— Да не е някоя от онези откачени постановки, които нямат нито сюжет, нито декор, а актьорите излизат голи на сцената и хвърлят разни неща по публиката?

Дездемона се усмихна иронично.

— Виждам, че сте запознат с експерименталния театър.

— Чувал съм за подобни неща. Не мисля, че ще ми харесат.

— Погледнете го откъм добрата страна. За човек, изправен пред перспективата да прекара сам първата си брачна нощ, една гола актриса, тичаща по сцената, сигурно е нещо по-интересно от надуваемата, анатомически съвършена кукла.

Старк я погледна замислено.

— Съгласен съм.