Харолд Робинс
Самотната лейди (5)

5

— Май си новичка тук, а?

Беше легнала по корем отстрани на басейна и когато отвори очи, първото, което видя, бяха белите му градски нозе. Тя се обърна на една страна и го погледна, примижавайки срещу слънцето.

Момчето беше високо — не толкова високо и едро колкото Бърни, но яко, с черна къдрава коса. Той се усмихна:

— Ще ти купя кола.

Джерили седна.

— Не, благодаря ви — вежливо отказа тя.

— Хайде де — подкани я той. — Тук всички сме приятели.

Тя поклати глава.

— Работя тук. Това ще е нарушение на разпоредбите.

— Глупави разпоредби. — Ухили се и протегна едната си ръка. — Аз съм Уолт.

— А аз Джерили. — Пое ръката му и усети, че машинално се изправя на крака.

— Все пак ще ти купя кола. Нека се опитат да ме спрат.

— Не, моля те. Не искам да ставам причина за неприятности.

Тя си взе кърпата.

— Освен това трябва да подреждам масите за вечеря. — Джерили понечи да си тръгне.

— Може би ще те видя на танците по-късно.

— Това също не ни е позволено.

— Тогава можем да отидем в някой друг ресторант с дансинг.

— Ще е вече много късно. Тогава ще трябва да се прибирам.

— Нещо ми подсказва, че просто не искаш да излезеш с мен.

Без да отговори, тя бързо се отдалечи. По някаква неизвестна причина стомахът й се сви на топка, а краката й се разтрепериха.

Видя го отново с група момчета и момичета в главната трапезария още същата вечер. Седеше до Мариан Дейли и изглеждаше погълнат от онова, което тя му говореше. Когато съзря Джерили да минава, той й кимна и се усмихна. Тя мина през летящата врата и влезе в кухнята, обзета отново от странното чувство за слабост. Радваше се, че не беше се случил на някоя от нейните маси.

— Ще дойдеш ли на дансинга? — попита я Лиза, една от сервитьорките, по-късно, когато разчистваха чиниите.

Джерили изсуши ръцете си.

— Няма. Ще си отида направо вкъщи.

— Казват, че певецът на новия оркестър бил досущ като Синатра.

— Много съм уморена. Ако видиш Бърни, кажи му, че съм си отишла направо вкъщи. Все още имам време да хвана автобуса в единайсет и половина.

— Добре тогава, до утре.

— Да, приятно прекарване — отвърна Джерили.

Докато вървеше край сградата на клуба, дочуваше музиката. Представи си дансинга.

Той танцува с Мариан Дейли, която се притиска силно към него. Едрите й гърди изскачат от деколтето на роклята, влажните й устни са разтеглени в усмивка на сантиметри от лицето му. Той я изпива с поглед и я притиска още повече. После шепне нещо в ухото й. Тя се усмихва, кимва и след миг напускат дансинга и се запътват към колата му.

Всичко й се стори толкова реално, че за секунда си представи как ги среща на паркинга. Ускори крачка, сякаш за да избегне срещата с тях, после се спря ненадейно.

„Джерили — каза си, — какво става с теб? Май полудяваш!“

— Към автобуса ли отиваш, Джерили? — чу глас зад себе си.

Обърна се. Беше Мартин Финеган, един от спасителите на плажа, който в съботните вечери работеше в главната трапезария. Всички го смятаха за странен, защото се издържаше сам.

— Да, Мартин.

— Имаш ли нещо против, ако повървя с теб?

— Добре.

Той тръгна безмълвно редом с нея. Бяха почти изминали разстоянието между две пресечки, когато й проговори:

— Скарахте ли се с Бърни?

— Не. Какво те кара да мислиш така?

— Никога досега не съм те виждал да вземаш автобуса.

— Много съм уморена и не ми се оставаше за танците. Ти никога не оставаш, нали? — попита тя.

— Не.

— Не обичаш ли да танцуваш?

— Обичам.

— Тогава защо не оставаш?

— Трябва да ставам рано за работа.

— Но на плажа не започваш преди десет и половина.

— Неделя сутрин работя при Ласки и трябва да съм на гарата в пет часа, за да взема нюйоркските вестници. — Той я погледна. — През седмицата всеки ден получавате у вас „Хералд трибюн“, а в неделя — и „Таймс“.

— Откъде знаеш?

— Разпределям вестниците за пощальоните. Знам точно какъв вестник чете всеки един човек в града.

— Много интересно.

— Така е. Чудно колко много неща можеш да научиш за хората само ако знаеш какви вестници четат. Например шефът на баща ти, г-н Карсън. Любимият му вестник е „Дейли мирър“.

— „Дейли мирър“? Защо ли?

Той се усмихна.

— Аз пък знам защо. Това е единственият вестник, който публикува всички резултати от конните надбягвания в цялата страна. Много пъти съм си мислел какво ли ще кажат хората, ако разберат, че президентът на единствената банка в града залага на коне?

— Смяташ ли, че наистина го прави?

— Ласки го нарича клозетния вестник на всички, които залагат на коне. Това си е точно вестник за конните надбягвания.

Почти бяха стигнали на спирката.

— Сериозно ли ходиш с Бърни? — поинтересува се той.

— Бърни ми е добър приятел.

— Но той твърди, че си неговото момиче.

— Харесвам Бърни, но той няма право да казва подобно нещо.

— Би ли излязла с друго момче, ако те покани?

— Може би.

— Би ли излязла с мен?

Тя не отговори.

— Нямам парите, с които разполага Бърни, нямам и кола, но някоя вечер мога да те заведа на кино и да ти купя кока-кола, ако си съгласна. — Гласът му издаваше несигурност.

— Може би ще го направим някоя вечер — отвърна тя внимателно. — Но ако излезем, всеки ще плаща своя дял.

— Не трябва да го правиш. Това мога да си го позволя, наистина мога.

— Знам, но такива са ни отношенията и с Бърни.

— Така ли?

— Да.

— Добре тогава — усмихна се той неочаквано. — Хей, това ме радва. Толкова пъти съм искал да те поканя, но се страхувах.

Тя се засмя.

— Не беше трудно, нали?

— Не. Някоя вечер през следващата седмица?

— Разбира се.

Спирачките на автобуса изскърцаха, той спря точно пред тях и вратите се отвориха. Мартин настоя да й купи билет и понеже беше само десет цента, тя се съгласи.

— Ей, Джерили, наистина си чудесна.

— Ти също не си лош, г-н Финеган. — Забеляза, че той държи книга. — И какво четеш?

— „Младостта на Стъдс Лониган“ от Джеймс Фаръл.

— Не съм чувала за тази книга. Хубава ли е?

— Да. В известен смисъл ми напомня за моето семейство. Разказва се за едно ирландско семейство от южните квартали на Чикаго.

— Ще ми я дадеш ли, когато я прочетеш?

— Взех я от библиотеката. Ще я презапиша и ще ти я дам следващата седмица.

Джерили погледна през прозореца. Почти бяха стигнали до нейната спирка.

— Аз слизам тук.

Той стана заедно с нея.

— Ще те изпратя до вас.

— Няма нужда. Не се притеснявай.

— Вече е почти полунощ. — Той беше категоричен. — Ще те изпратя.

— После ще трябва да чакаш още половин час за другия автобус.

— Няма значение.

Когато стигнаха до тях, тя се обърна към него.

— Много ти благодаря, Мартин.

Той стисна ръката й.

— Благодаря ти, Джерили. Не забравяй, че обеща да отидем на кино.

— Няма.

— А аз няма да забравя да ти дам книгата. Лека нощ.

— Лека нощ, Мартин. — Тя го проследи с поглед до външните стълби, после се обърна и влезе вкъщи.

Родителите й гледаха телевизия в дневната. И двамата я изгледаха, като влезе.

— Не чух колата на Бърни — каза майка й.

— Взех автобуса. Не останах за танците.

— Добре ли си, скъпа? — попита Вероника.

— Добре съм, мамо. Само малко съм уморена, нищо друго.

— Сама ли се прибра дотук? — поинтересува се Джон. — Не ми е приятно да го правиш толкова късно. Следващия път не е лошо да се обадиш и аз ще дойда да те посрещна.

— Не бях сама. Мартин Финеган ме изпрати до вратата. — Тя усети, че изражението на баща й се промени. — Той наистина бе много мил. Много възпитан.

— Той може и да е такъв, но семейството му е с лоша репутация. Баща му от години не работи и двамата с жена си прекарват цялото си време по барове. Не знам как успяват да свързват двата края.

— Мартин не е такъв. Знаеш ли, освен в яхтклуба, всяка сутрин работи при Ласки?

— Това е много хубаво, но въпреки това внимавай да не те виждат много с него. Не искам хората да мислят, че одобрявам такива семейства.

— Не разбирам на кой му влиза в работата с кого се виждаме и с кого не.

— Когато човек е банкер, всяко нещо, което прави, влиза в работата на съседа. Иначе как според теб ще ги накараш да ти се доверят?

Тя си помисли за г-н Карсън и за онова, което й бе казал Мартин. За момент изпита изкушението да го каже на баща си, но после реши да премълчи.

— Уморена съм. Ще си взема гореща вана и ще си лягам.

Целуна родителите си за лека нощ и се качи по стълбите в стаята си. Пусна водата във ваната и започна да се съблича. Отначало се замисли за Мартин, после се сети за Уолт. Отново в нея се разля странна топлина и почувства немощ в краката си.

Погледна голото си тяло в огледалото над скрина. Белотата на гърдите й контрастираше с останалата потъмняла от слънцето кожа. Зърната я боляха и като че ли щяха да експлодират от гърдите й. Смаяна, тя ги докосна. Възбудата премина по тялото й и достигна връхната си точка с прилив на гореща вълна в слабините. Тя потърси с ръка подкрепа в скрина.

Седна в горещата вана и се облегна. Усещаше неясна болка в слабините и чувстваше гърдите си настръхнали както никога досега. Горещата вода я обгръщаше нежно. Бавно започна да се сапунисва. Ръката й се движеше по тялото и усилваше болезненото удоволствие. Почти в унес докосна венериния си хълм и започна да сапунисва окосмената част. Изтегна се, притвори очи, топлата възбуда у нея нарастваше. Движенията на ръката й станаха почти машинални.

Когато пред очите й се появи лицето на Уолт, всички мускули в слабините й се напрегнаха и ненадейно започнаха да се свиват и отпускат с изпепеляващия, болезнен пламък на буйния огън. Тя даде воля почти гласно на разтърсващите конвулсии на първия оргазъм в живота си. После всичко премина и я остави изтощена, притихнала и празна отвътре.

„Това ли е любовта?“ — учуди се тя. Дори през нощта, когато остана будна в леглото, тя все още не можеше да си отговори.