Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (63)

LXIII

Откриването на обширната, богата и красива империя Гвиана с описание на големия златен град Маноа (който испанците наричат Елдорадо). Извършено от сър Уолтър Роли през годината 1595

На 6 февруари, вторник, в годината 1595 ние отпътувахме от Англия и на следната неделя съзряхме северния нос на Испания, като през повечето време вятърът беше благоприятен. Продължихме към Канарските острови и оттам взехме курс към Тринидад. На този остров останахме 4–5 дена, но през това време не можахме да говорим с нито един индианец или испанец.

Там има такова изобилие от каменен катран^[1], че всички кораби на света биха могли да се напълнят с катран. Ние направихме опит да насмолим корабите си с него и го намерихме отличен за тази цел, тъй като той не се топи на слънцето както норвежкия катран и затова е много подходящ за кораби, които плават из южните части на света.

Остров Тринидад е тесен и има формата на овчарска гега. Северната му част е доста планинска. Земята е много плодородна и там се отглежда захарна тръстика, карамфил и всички други растения, които виреят в Западна Индия. Има голямо изобилие от елени, диви свине, плодове, риба и птици. Има също достатъчно царевица и касава за хляб, както и разни други растения, които се отглеждат навсякъде из Западна Индия заради корените или плодовете им. Тук се срещат и различни животни, каквито няма другаде в Западна Индия. Испанците признават, че намирали златни зрънца в пясъка на някои реки, но понеже имали за цел да проникнат в Гвиана, където всички скъпоценни метали били в изобилие, не искали да губят времето си да търсят злато в Тринидад.

Докато бяхме в Пуерто де лос Еспаньолес, някои испанци дойдоха на борда да си купят платно и да видят корабите и екипажа. Аз ги приех любезно и ги угостих по английски. По този начин научих толкова за Гвиана, колкото знаеха тези бедни войници. Те бяха живели тук много години, без да вкусят вино, и няколко глътки от нашето вино така ги развеселиха, че те изпаднаха в добро настроение и започнаха да хвалят Гвиана и нейните богатства, като разказваха всичко, което знаеха за пътищата и проходите на острова, докато аз се преструвах, че нямам никакви намерения да се възползвам от тези сведения, и се помъчих да създам у тях убеждението, че съм на път за Вирджиния, за да помогна на онези англичани, които бях оставил там и слуховете за които бяха достигнали до испанците в Тринидад.

Имаше две причини да остана в това пристанище. Първата беше да отмъстя на Берео, загдето предната година бе убил предателски осем души от хората на капитан Хуидън, които пристигнали в Тринидад от Източна Индия. Берео изпратил до пинаса едно кану с индианци, които водели със себе си кучета, да поканят моряците да отидат с тях на лов за елени. Моряците последвали индианците, но едва стигнали на един изстрел от аркебуз от брега, когато войниците на Берео, които ги дебнели от засада, се нахвърлили върху им и ги избили въпреки обещанието, дадено на капитан Хуидън, че хората му ще могат безопасно да вземат вода и дърва.

Втората причина за моето оставане бе, че чрез разговори с испанците аз ежедневно научавах все повече и повече за Гвиана. Един друг индиански вожд от северната част на острова ме уверяваше, че Берео пратил хора да събира войниците си, защото възнамерявал да ме нападне на заминаване, ако това се окаже възможно. Макар че той беше издал заповед по целия остров никой индианец да не идва да търгува с мен под страх от смъртно наказание — обесване или разкъсване жив — и дори бил екзекутирал двама души за нарушение на заповедта, всяка вечер на борда идваха туземци, които най-горчиво се оплакваха от неговата жестокост. Те разказваха как той разделил острова на много части и дал на всеки войник по една част, как превърнал старите племенни вождове в роби на войниците; как ги държал в окови, как капел горяща сланина по голите им тела и ги подлагал на други мъчения, неща, които аз по-късно установих, че са верни. И така, за да отмъстя за избиването на моряците и понеже, от друга страна, считах, че щеше да бъде много глупаво да тръгна за Гвиана с малки лодки, като се отдалеча на 400–500 мили от корабите си и оставя вражеския гарнизон на острова, т.е. в тила си, аз нападнах вечерта личната гвардия на Берео и след като ги изклах всички, изпратих капитан Калфилд с шестдесет души към новия град, наречен Сан Жозеф, и сам го последвах с четиридесет души. Призори превзехме града — след няколко изстрела те не оказаха никаква съпротива — и освободихме всички жители освен Берео и жена му, които доведох на борда на кораба; по искане на индианците опожарих града.

След това побързахме да се заемем с възнамеряваното откриване на Гвиана, но аз най-напред събрах индианските вождове на острова, които бяха врагове на испанците, и чрез моя преводач (водех го със себе си от Англия) им обясних, че служа на една кралица, която е девица и велика владетелка на Севера; че заради тиранията и подтисничеството на испанците тя е техен неприятел; че тя е освободила всички народи наоколо си, които са били угнетени от тях, и след като освободи целия бряг на северния свят от тяхното робство, ме изпрати да освободя и индианците и заедно с това да защищавам страната Гвиана, за да не нахлуят в нея испанците и да я завладеят. После им показах образа на нейно величество, от който те така се възхищаваха и на който гледаха с такова уважение, че щеше да бъде лесно да ги накарам да я обожават.

Понеже Берео беше мой пленник, аз научих за Гвиана всичко, което той знаеше. Този Берео е благородник от добър род и дълго е служил на испанския крал като храбър и верен воин; много е самоуверен и смел. Аз се отнасях с него съответно с положението и достойнствата му.

Предната година бях изпратил капитан Хуидън да събере колкото може повече сведения за Гвиана, но тези сведения бяха далеч от истината: в действителност страната се намира във вътрешността на континента, на 600 английски мили от морето, много по-навътре, отколкото ми бяха съобщили, което се потвърди и от Берео. Не казах това на екипажа, защото иначе никога не бих могъл да ги накарам да тръгнат на такова дълго пътуване. От тези 600 мили аз изминах 400 само с една галера, една баржа, две мауни и корабната лодка на „Лайънс Хуелп“, които носеха сто души и храна за един месец, като оставих корабите на котва в морето. Бяхме принудени да спим на коравите дъски под открито небе в дъжд и лошо време или да бъдем изложени на палещото слънце и да си готвим в лодките в разни готварски съдове, в които от горещината храната се разваляше и придобиваше лош вкус. Този тежък живот — лошо ядене (повечето риба), постоянна миризма на мокри дрехи на толкова хора, струпани заедно, страшен пек — беше, обзалагам се, по-неприятен и по-отвратителен от живота в коя да е тъмница в Англия, особено за мен, който преди това бях свикнал на съвсем други гозби и удобства.

Да беше рекъл господ да влезем в страната само десет дена по-рано, преди да се разлеят реките, щяхме да достигнем или големия град Маноа, или поне да превземем толкова други градове и градчета по-наблизо, че да изкараме царска плячка. Не било угодно богу да ми окаже такава милост този път, но аз с готовност ще прекарам целия си живот да търся Гвиана. А ако някой друг успее да открие и завладее тази страна, мога да го уверя, че той ще спечели повече, отколкото Кортес в Мексико или Писаро в Перу.

Понеже може да възникнат много съмнения около тази гвианска империя и мнозина да се питат как тя може да бъде толкова гъсто населена и как е била накитена с толкова много големи градове, смятам за добре да обясня, че царуващият сега император произлиза от великите и блестящи владетели на Перу. Когато Франсиско Писаро и други завладели Перу и умъртвили Атабалипа, сина на Гуаианакапа, един от по-младите му синове избягал от страната, като взел със себе си много хиляди войници. С тях и с много други, които го последвали, той завладял цялата онази област в Америка, разположена между големите реки Амазонка, Ориноко и Мараньон.

Империята Гвиана е право на изток от Перу към морето и лежи под екватора. Там има по-голямо изобилие от злато, отколкото където и да било в Перу, и толкова или повече големи градове, отколкото е имало в Перу по време на най-големия му разцвет. Испанци, които са виждали Маноа, имперската столица, наричана от испанците Елдорадо, са ме уверявали, че по големина, богатства и отличното си местоположение този град надминава всички други градове на света.

Макар че тези твърдения може да изглеждат странни, но като имаме предвид милионите, които ежедневно се изнасят от Перу за Испания, лесно можем да им повярваме. Защото виждаме как, използвайки изобилните съкровища на тази страна, испанският крал угнетява всички крале в Европа и как от беден кастилски крал за няколко години той стана най-силният монарх в тази част на света.

Как текат и се срещат всички реки там, как е разположена страната, какви са границите й, откритите от мен места и пътят, по който достигнах там, както и всичко останало, ваша светлост ще види от една карта, която скоро ще получи, но която още не е довършена. Най-смирено моля ваша светлост да държи тази карта в тайна и да не я оставя в чужди ръце, защото, ако бъде пречертана, нашите намерения могат да бъдат осуетени от други народи. Аз зная, че французите още тази година ще тръгнат да търсят тази страна. Още преди да отплавам от Англия, ми казаха, че адмирал Вилие се готвел да засели долината на Амазонка и че французите били вече направили разни пътувания до тази река, откъдето се завърнали с много злато и редки стоки.

Понеже Берео е умъртвил Морекито и е извършил и други жестокости, грабежи и кланета, той е загубил обичта на населението по границата и не смее да изпрати войници по-далече от Карупано^[2] — град, който той нарича пристанището на Гвиана. Оттам той търгувал с туземците от вътрешността на страната и винаги оставял в Карупано десетина испанци, които с негова помощ и водени от негови хора търсели из околностите златни мини и ценни стоки.

Испанците също хванали племенника на Морекито, когото покръстили и нарекли дон Хуан; на него те възлагат големи надежди и се стараят с всички средства да го установят като владетел на тази провинция. Покрай търговията с други стоки испанците отиват с канута на южния бряг на устието на Ориноко, където купуват жени и деца от човекоядците, които са такива диваци по природа, че за три-четири брадвички продават синовете и дъщерите на братята и сестрите си и за малко повече дори и собствените си дъщери. От тази търговия испанците изкарват големи печалби, защото, като купят едно дванадесет или тринадесетгодишно момиче за три-четири брадвички, те го продават на остров Маргарита^[3] (в Западна Индия) за сто и петдесет пезос, сума, равна на толкова крони.

Капитанът на моя кораб, Джон Дауглас, залови едно от тези канута, натоварени с хора за продан, но повечето от хората избягаха. Един от онези, които той успя да доведе, беше толкова красив и така добре сложен младеж, какъвто не съм виждал дори в Англия. По-късно видях много от тях, които, ако да не беше жълтокафявият цвят на кожата им, можеха да минат за европейци. По тези реки испанците също купуват хляб от маниока — сто фунта за един нож — и го продават на Маргарита за десет пезос. Оттам си доставят и големи количества памук, червено бразилско дърво и онези легла, които те наричат хамаци (всички испанци в топлите страни, както и ние самите, докато бяхме там, спят в такива хамаци). Печелейки от тази търговия, от откупи за разни отвлечени гвианци и от размяната на брадвички и ножове, Берео се сдобил с известно количество златни съдове, орли, излети от злато, златни образи на хора и разни птици. Всичко, което бил натрупал, изпратил в Испания по своя помощник, където той трябвало да събере войници и като показва тия съкровища, да събуди у мнозина желание да участвуват в завладяването на Гвиана. И понеже изпратил най-различни изящно изработени от злато образи на хора, животни, птици и риби, той не се съмнявал, че ще убеди краля да му изпрати още помощ, особено като има предвид, че тази земя не е била никога разграбвана.

След като по този начин научих за всичките му минали дела и бъдещи кроежи, аз му казах, че съм решен да видя Гвиана. Берео остана поразен и изпадна в голяма скръб и униние. Употреби всички доводи, които можеше да намери, за да разубеди и мен, и моите офицери, като казваше, че това ще бъде напразен труд и че ако тръгнем, ще претърпим много страдания. Най-напред той твърдеше, че няма да мога да вляза в никоя река с барк или пинас и едва ли ще мога с корабната лодка — толкова плитки, песъчливи и пълни с плитчини били реките, че канутата на неговите екипажи всеки ден засядали, макар че газели само дванадесет инча. После каза, че никой от туземците няма да иска да дойде да говори с нас и всички ще избягат, щом ни видят; и че ако ги последваме до жилищата им, те само ще изгорят собствените си градове. Освен това пътуването било дълго, зимата скоро щяла да настъпи, а когато реките веднъж започнели да прииждат, било невъзможно да се плава срещу течението; в нашите малки лодки ние не сме можели в никой случай да вземем храна и за половината време. Накрай той каза (нещо, което наистина обезсърчи моите офицери), че кралете и вождовете по всички граници на Гвиана били заповядали никой индианец да не дава злато, когато търгува с християни, защото иначе го чака гибел, и че от жажда за злато християните ще ги завладеят и ще ги лишат от всичко, което притежават.

Много от тези сведения, всъщност повечето от тях, аз считах за верни, но все пак реших да ги проверя чрез опит. Ние трябваше или да се откажем от замисленото пътуване, или да изложим корабите си на опасност, като ги оставим на четиристотин мили зад себе си, и потеглим нагоре по реката с корабните лодки, една баржа и две мауни. Аз изпратих Кинг, капитана на „Лайънс Хуелп“, с неговата корабна лодка да опита един друг ръкав на реката и да види дали там има достатъчно дълбока вода, за да влезе някой от двата по-малки кораба. Когато дошъл до устието, той намерил, че и този ръкав е като другите, но не останал да го изследва основно, защото неговият водач, един индианец, го уверил, че човекоядците ще ги нападнат с много канута, ще стрелят по тях с отровни стрели и че ако не побързат да се върнат, всички ще загинат.

Джон Дауглас също изследва тези реки и откри четири добри ръкава, най-малкият от които бил широк като Темза при Уулич, но в залива в тази посока имало плитчини и само шест фута вода. Затова решихме да тръгнем с лодките. С нашите мауни трябваше да преминем по силно развълнувано море едно разстояние колкото от Дувър до Кале, а и вятърът и течението бяха много силни, така че с нашите малки лодки трябваше да държим курс по вятъра, за да стигнем вътрешния край на залива и оттам да влезем в един от тези ръкави, които Джон Дауглас бе открил. Нашият пилот бе един индианец от Барема — една река южно от Ориноко, между нея и Амазонка. Този индианец от племето Аравак ми обеща да ме вкара в голямата река Ориноко, но всъщност той никак не познаваше ръкава, в който влязохме, защото го бе виждал преди дванадесет години, а тогава бил още много млад и неразумен. Ако бог не ни бе помогнал, можехме да скитаме цяла година в този лабиринт от реки, защото никъде другаде по земята няма подобно събиране на потоци и ръкави, където един ръкав пресича друг толкова пъти и всички са толкова хубави и широки, и тъй приличат един на друг, че никой човек не може да каже кой от тях трябва да се вземе.

Голямата река Ориноко има девет ръкава, които излизат на север от главното й устие, и на южната му страна други седем, така че тя се излива в морето през шестнадесет ръкава между острови и пресечена местност; островите обаче са много големи, някои от тях не по-малки от остров Уайт. При вливането си в морето делтата на реката е 300 мили широка.

Когато минаха още три дни, нашите екипажи започнаха да се отчайват: времето беше извънредно горещо, от двете страни на реката растяха много високи дървета, които пречеха на движението на въздуха и всеки ден течението ставаше все по-силно. Така напредвахме бавно с големи усилия в продължение на много дни. Най-после се наложи да съкратим дажбите си; дори хлябът се привършваше, а за пиене нямахме нищо. Моряците и самите ние, измъчени от палещото слънце и капнали от умора, почнахме да се съмняваме в успеха на експедицията.

Понеже хранителните ни припаси намаляваха бързо и от влажния въздух се чувствувахме много отпаднали, колкото повече пътувахме, толкова повече изнемощявахме, а сега от нас се изискваше най-голямо напрежение и умение, тъй като с всеки изминат час течението ставаше все по-силно. Баржата, мауните и корабните лодки на капитан Гифърд и капитан Калфилд бяха привършили всичките си провизии. По бреговете на тези реки растяха най-различни видове дървета, чиито плодове бяха добри за ядене. (Изобщо дърветата и цветята бяха толкова разнообразни, че с тяхното описание биха могли да се изпълнят десет тома билкарски книги.) Много пъти ние подкрепяхме силите си с плодовете, които намирахме в горите, и понякога с птици и риба. Виждахме най-различни птици — розови, кървавочервени, оранжевокафяви, морави, светлосини и с всякакви други багри; едни бяха в един цвят, други пъстри. Беше ни забавно да ги гледаме, а освен това утолявахме глада си, като убивахме известен брой от тях с ловните си пушки.

Нашият стар пилот ни каза, че ако се отбием надясно в един ръкав на реката с баржата и двете мауни и оставим галерата на котва в главното течение, той ще ни заведе в един град на араваките, където ще намерим много хляб, кокошки, риба и вино, каквото се пие в страната; уверяваше ни, че ако тръгнем по обед от мястото, където оставим галерата, ще се върнем, преди да се стъмни. Аз веднага взех осем мускетари в моята баржа, а капитан Гифърд и капитан Калфилд взеха в техните мауни по четирима мускетари и така всички навлязохме в този ръкав. Понеже смятахме, че селището е близо, не взехме никаква храна със себе си. След като гребахме три часа, ние почнахме да се чудим, че не виждаме никакви признаци на човешки жилища, и попитахме пилота къде е селото; отговори ни, че било малко по-далече. Като минаха още три часа и слънцето почна да клони към залез, ние взехме да се съмняваме да не би той да ни води по този ръкав на реката, за да ни предаде. Когато се свечери и пак го попитахме къде е селото, той отвърна, че след четири завоя на реката ще стигнем там. Продължихме да гребем, отминахме четири завоя и още четири, но по нищо не личеше, че приближаваме до селище. Вече се бяхме отдалечили на четиридесет мили от галерата и нещастните гребци, съкрушени и изтощени, вече почти издъхваха от преумора.

Най-после ние решихме да обесим пилота. Ако можехме да намерим обратния път, и то нощем, животът му щеше да отиде. Този индианец обаче ни беше необходим и това съображение го спаси. Защото беше тъмно като в рог и реката почна да се стеснява, така че короните на дърветата, които растяха на двата бряга, почти се допираха и ние трябваше с голи мечове да сечем надвисналите над водата клони, за да си отворим път. Страшно искахме да стигнем до това селище, където се надявахме да си направим богато угощение, защото бяхме само закусили сутринта на борда на галерата, а сега беше вече осем часа вечерта и стомасите ни почнаха да ни измъчват. Ние се колебаехме дали е по-добре да се върнем, или да продължаваме напред, и все повече подозирахме пилота в предателство, макар че горкият стар индианец все ни уверяваше, че селището е съвсем близо. Най-после, към един часа след полунощ, видяхме светлина и гребейки към нея, чухме лая на селските кучета. Когато слязохме на брега, заварихме съвсем малко хора в селото — вождът беше заминал с много канута на четиристотин мили нагоре към изворите на Ориноко, за да продава стоки срещу злато и да купи жени от човекоядците. В неговата къща ни дадоха много хляб, риба, кокошки и индианско питие. Почивахме цяла нощ и на сутринта, след като разменяхме стоки с хората, които слязоха при нас, се завърнахме при нашата галера, носейки хляб, риба и кокошки.

От двете страни на реката се разстилаше най-красивата равнина, на която някога очите ми са се наслаждавали. Докато всичко, което бяхме видели дотогава, беше гори, храсти, бодли и трънаци, сега пред нас на двадесет мили се простираха поля, покрити с ниска зелена трева, всред които тук-там растяха китки дървета.

Междувременно нашите екипажи в галерата помислили, че сме се изгубили (защото ние бяхме обещали да се завърнем, преди да се стъмни), и изпратили корабната лодка на „Лайънс Хаулп“ с капитан Хуидън да ни търси нагоре по реката. На следния ден, след като бяхме гребали нагоре и надолу осемдесет мили, ние се завърнахме при галерата и тръгнахме нагоре по широкия ръкав на реката. Капитан Гифърд, чиято лодка плаваше пред галерата и другите лодки, както търсеше удобно място да слезем на брега, за да запалим огън, забеляза четири канута, които се спущаха по течението на реката. След малко две от четирите лодки излязоха на брега и спряха, а хората, които бяха в тях, побягнаха да се скрият в гората. Двете канута, които взехме, бяха натоварени с хляб, а в по-малките имаше трима испанци, които, понеже били чули за поражението на губернатора на Тринидад и че ние се готвим да навлезем в Гвиана, тръгнали да бягат от страната. Единият от тях бил благородник, другият войник и третият рудотърсач.

Междувременно нищо на света (освен злато) нямаше да бъде по-добре дошло за нас, отколкото големия товар хляб, който намерихме в двете канута. Сега нашите хора викаха: „Да караме нагоре по реката! Разстоянието няма значение!“ Аз взех в баржата дванадесет стрелци и слязох на брега там, където бяха изкарани канутата. Както се промъквах дебнешком през храстите, видях една скрита индианска кошница, която явно принадлежеше на рудотърсача, защото в нея намерих живак, селитра и разни други неща за изпробване на метали и руди, а също и стрити на прах руди. Както по-късно разбрах, в канутата, които ни се изплъзнаха, имало големи количества руди и злато. Тогава аз свалих още хора на брега и обещах петстотин лири награда на всеки, който може да залови един от тези испанци, които смятахме, че са слезли на сушата. Но усилията ни бяха напразни, защото те, изглежда, се бяха качили в едно от малките канута и докато ние сме се занимавали с големите канута, са успели да избягат. Но търсейки испанците, ние намерихме скрилите се в гората араваки, които бяха пилоти и гребци на испанците. Аз задържах главния от пилотите, за да ме заведе до Гвиана; от него научих къде испанците са се опитвали да добиват злато.

Нашият нов пилот и останалите араваки се плашеха много от нас, защото мислеха, че ще ги изядем или ще ги умъртвим по някакъв жесток начин. От тях разбрахме, че испанците, страхувайки се да не би индианците от областите, през които се минава на път за Гвиана и от самата Гвиана, да ни посочват пътя, убеждавали всички индиански племена, че ние сме човекоядци. Когато обаче горките мъже и жени ни видяха и ние им дадохме храна, като всекиму подарихме по някаква дреболия, която е рядка и странна за тях, те започнаха да разбират с каква цел са ги мамили испанците, които (както самите индианци признаха) всеки ден отвличали жените и дъщерите им и ги използвали, за да задоволят своята похот. И аз заявявам най-тържествено пред престола на живия бог, че нито зная, нито допущам някой от нашите екипажи да е познал, насила или другояче, техните жени, макар че ние виждахме стотици индианки и много от тях да бяха в наша власт; и при това те бяха много красиви и доверчиво идваха между нас съвсем голи.

Нищо друго не ни спечели така любовта на туземците, както нашето морално държане. Аз не позволявах никому от нашите хора да вземат и един ананас или картоф от индианците, без да им даде нещо в замяна, или да се опитат да докоснат някоя от техните жени или дъщери. Това наше поведение, което беше напълно противоположно на поведението на испанците, ги накара да се възхищават от нейно величество (аз им казах, че тя е заповядала да се държим така) и да уважават нашата нация.

Когато напущахме някое селище, аз винаги карах моя индиански преводач да разпита жителите дали не са им отнети вещи, или някой не е извършил неправда спрямо тях, и ако се окажеше, че нещо е задигнато или взето насила, или откраднатата вещ се връщаше и виновният се наказваше пред очите на всички, или пък им се плащаше обезщетение, колкото поискаха.

Те също много се възхищаваха от нас, когато чуха, че сме избили испанците в Тринидад, и още повече, когато им казахме за големите поражения, които войската и флотата на нейно величество им нанесе през последните години в собствената им страна.

След като прибрахме хляба от канутата на избягалите испанци, аз дадох на араваките едно от тях, снабдих ги с достатъчно храна и ги пуснах да си вървят надолу по реката (с тях изпратих и Фернандо, моя първи пилот), като ги натоварих да занесат едно писмо до корабите, което те обещаха да предадат и действително предадоха.

На петнадесетия ден за наша голяма радост съзряхме в далечината планините на Гвиана и привечер задуха много силно краткотраен северен вятър, който ни доведе в голямата река Ориноко; от нея се отделя ръкавът, по който бяхме плавали.

Тази нощ хвърлихме котва на едно място, където реката се разделяше на три ръкава, и слязохме на бряг с чист пясък, в който намерихме хиляди яйца от костенурки. Те са твърде хранителни, така че нашите хора се наситиха добре и силите им се възвърнаха. Всички останаха много доволни от тази храна и се радваха, че сме наближили Гвиана, която вече се виждаше.

На сутринта Топаримака, владетелят на тази гранична област, слезе при нас, както бе обещал, придружен от тридесет-четиридесет свои хора. Те донесоха разни плодове, индианско вино, хляб, риба и месо, но и ние също ги нагостихме. Разпитах Топаримака за пътя към Гвиана и после той ни заведе в своя град, който беше на около миля и половина и където някои от нашите капитани пиха от неговото вино толкова много, че доста се развеселиха. Това вино е бистро и сладко и индианците го държат в големи глинени делви, които побират десет-дванадесет галона. Когато се съберат на празник или пиршество, те се веселят и пият без мярка като най-големите пияници на света.

На мястото, където хвърлихме котва, живееше съпругата на един индианец от едно друго племе. Рядко през живота си съм виждал по-красива жена от нея: беше висока, пълна, с черни очи и прекрасни черти на лицето, дълга до земята коса, вдигната красиво на главата й. Тя, изглежда, не изпитваше страхопочитание пред мъжа си, както другите индианки, защото беседваше и пиеше с офицерите и капитаните и изобщо се държеше много приятно; явно знаеше, че е красива, и се гордееше с това. Аз съм виждал в Англия една дама, която толкова й прилича, че ако не беше разликата в цвета на кожата, бих се заклел, че това беше същата жена.

На следния ден ние побързахме да заминем оттам и понеже имахме източен вятър, ръцете ни можеха да отпочинат от дългото гребане. Тази река е плавателна за баркове на протежение малко по-малко от хиляда мили и от мястото, където ние навлязохме в нея, може да се плава с малки пинаси. По моя преценка на това място реката е широка най-малко тридесет мили, като смятам и островите, които я разделят на ръкави.

На следната сутрин към девет часа вдигнахме котва и понеже вятърът се усилваше, плавахме все на север нагоре по реката. След известно време гората свърши, десният бряг се откри и пред нас се показа обширна тревиста равнина. Тогава също забелязахме, че пръстта по брега е съвършено червена, и затова изпратих с малката баржа няколко войници да слязат на тази червена земя и да разгледат отблизо местността. Моят стар пилот, който беше пътувал много, ми каза, че това са равнините на Саима и че тук живеели четири главни племена, едно от които било племето на арорите. Тези индианци били черни като негри, но имали прави коси и били много храбри или по-скоро безразсъдни. Потопявали стрелите си в много силна отрова, за която ще кажа нещо, защото смятам, че едно такова отклонение не е излишно.

Нищо не ме интересуваше повече от това да намеря истински лек срещу тази отрова, защото не само раните бяха смъртоносни, но и ранените страдаха от непоносими болки и умираха от грозна и жалка смърт — понякога ги обхващаше истинска лудост и понякога червата им изскачаха от корема. Странно е, че испанците не са могли никога да научат нито чрез дарове, нито чрез мъчения как се лекуват такива рани, макар че са изтезавали не зная колко много индианци и са ги подлагали на особени мъчения. Но нито един от тези индианци не е знаел тайната, знаели я само техните гадатели и жреци, които я предавали от баща на син.

Онези лекарства, които са общоизвестни и се използват срещу обикновени отрови, се правят от сока на един корен, наречен тупара. Те също чудно бързо свалят огъня при треска и лекуват вътрешни рани и скъсани вени, които кървят вътре в тялото. Индианците ме научиха на най-добрия начин да се лекуват тези болести, както и да се действува срещу други отрови. Някои испанци са били излекувани от рани, причинени от обикновени отровни стрели, със сок от чесън. Има обаче едно общо правило за всички хора, които ще пътуват из Западна Индия, където се употребяват отровни стрели: те трябва да се въздържат от пиене, защото, щом поемат някакво спиртно питие в тялото си, както ще бъдат изкушени да направят поради жажда, та казвам, ако пият, преди да бъде превързана раната или скоро след това, неминуемо ги чака скорошна смърт.

На следния ден пристигнахме в пристанището на Морекито, хвърлихме котва там и изпратихме един от нашите пилоти да потърси вожда на Аромая, вуйчо на Морекито; както казах по-горе, Морекито бил убит от Берео. Той дойде при нас пеша, макар че къщата му се намирала на четиридесет английски мили оттам. С него дойдоха много индианци с жените и децата си, за да видят за пръв път англичани и да ни донесат храна, и то в голямо изобилие — еленско и свинско месо, кокошки, пилета и други птици, риба, най-различни видове чудесни плодове и корени, както и голямо количество ананаси — царете на всички плодове, що растат под слънцето. Донесоха ни също много хляб, индианско вино и един вид папагалчета, не по-големи от червеношийки, както и други видове папагали, големи и малки; един от тях ми подари едно животно — испанците го наричат армадило, — което цялото е покрито с малки плочки, подобни на плочките на носорога.

След като старият вожд си почина известно време в малката палатка, която бях заповядал да опънат, аз започнах да разговарям с него чрез моя преводач за смъртта на неговия предшественик Морекито и след това за испанците. Но преди да се впусна в подробности, аз му обясних защо съм дошъл тук, кому служа и че на кралицата беше угодно да ми заповяда да предприема това плаване в тяхна защита и да ги освободя от потисничеството на испанците. Разпрострях се нашироко върху величието и справедливостта на нейно величество, върху милосърдието й към угнетените народи, както и върху онези от останалите й красоти и добродетели, които аз можех да изразя и те да разберат. Започнах да разпитвам стареца за Гвиана, за състоянието й, каква държава е тя, как се управлява, каква е силата и политиката й, докъде се простира и кои съседни народи са нейни приятели и кои нейни врагове.

Попитах също какви са тези народи, които живеят от другата страна на планините, отвъд долината Амариокапана. Той въздъхна тежко като човек, който дълбоко чувствува загубата на свободата на страната си, и отговори, че си спомня как, когато баща му бил вече стар, а той самият бил още младеж, в обширната долина на Гвиана дошъл един народ, който идвал много отдалеч, оттам, където спи слънцето (това бяха собствените му думи). Такова множество хора навлезли в страната им, че не можели да ги преброят, нито да им се противопоставят. Нашествениците, които носели широки дрехи и кървавочервени шапки — той обясни този цвят, като посочи един прът от червено дърво, който подпираше палатката, — станали господари на цялата страна чак до подножието на планината.

Аз го поканих да остане да преспи при нас, но той не се съгласи; обеща обаче, когато се завърна от пътуването си нагоре по реката, да дойде пак при нас и да ни достави най-хубавите хранителни припаси, които произвежда страната му.

На следната сутрин ние също напуснахме пристанището и отплавахме нагоре по реката в западна посока, защото разбрах, че така ще стигнем до най-силното племе в тези гранични области. Тази нощ ние хвърлихме котва при един друг остров. Когато го наближихме и бяхме наравно или малко по-долу от пристанището на Морекито, чухме силния рев на водопада. Влязохме в притока на реката с баржата и мауните, смятайки да изминем четиридесетина мили нагоре. Гребяхме с осем гребла, но баржата не можеше да напредне дори и на хвърлей камък за един час, макар че тази река е широка колкото Темза при Уулич. Опитахме се да плаваме и покрай единия бряг, и покрай другия, най-после в средата, изобщо опитахме течението във всички части на реката и трябваше накрай да си направим лагер на брега. (На този бряг именно Морекито убил калугера и деветте испанци, които се връщали от Маноа, града на инките, и взел от тях злато за четиридесет хиляди пезос.)

Капитан Хорхе, когото бях пленил заедно с Берео, ми каза, че край тази река имало голяма мина за сребро. Но по това време на годината водата във всички реки се беше покачила с четири-пет фута, така че не беше възможно и с най-яките гребци и с каквато и да било лодка да се напредва срещу течението. Затова изпратих капитан Тин с тридесетина стрелци да върви по суша край реката, докато стигне в града, наречен Амнатапои, който се намира на двадесетина мили над долината. Същевременно аз взех пет-шест стрелци и тръгнах по суша да видя странните водопади, които бучаха надалеч. Изпратих и капитан Хуидън с осем стрелци да потърси руди покрай реката. Когато се изкачихме на върха на първите хълмове, които се издигаха край реката, видяхме, че на двадесет мили от нас реката се разделя на три и на това място се издигат един над друг десет-дванадесет водопада, всеки висок като черковна камбанария. Водата падаше с такава сила и пръските летяха тъй високо, че изглеждаше, сякаш върху реката се изсипва проливен дъжд — ние отначало взехме ситните водни капчици за дим, който се издига над някой град. Колкото до мен, понеже не съм голям пешеходец, аз бях вече склонен да се върна назад, но хората ми толкова желаеха да дойдат по-близо до този странен грохот, че малко по малко ме предумаха да извървя доста път, докато дойдохме до следната долина, откъдето можехме по-добре да различим водопадите. Никога не съм виждал по-красива местност, нито по-весели гледки: тук-там над долината се издигат хълмове и ръкавите на реката се извиват около тях; съседните равнини са покрити с чудесна зелена трева без храсти и бурени; брегът е застлан с твърд пясък, по който може леко да се ходи пеша или да се пътува с кон; във всички посоки кръстосват елени, привечер от всяко дърво пеят птици и хиляди мелодии се носят наоколо, а край реката са застанали бели, кърмъзени и розови чапли; един лек източен вятър освежава въздуха и цветът на всеки камък, който се навеждахме да вземем, ни обещава злато или сребро.

Ваше сиятелство ще види пробите, които съм донесъл, и аз се надявам, че по-добри от някои от тях не могат да се намерят под слънцето, макар че ние нямахме никакви сечива освен камите и пръстите си, за да ги откъртим оттук-оттам, а скалите бяха извънредно твърди и при това жилите лежат на един-два фадъма дълбоко в тях. По-късно аз показах тези камъни на един испанец от Каракас, който ми каза, че това е „el Madre del oro“, т.е. „майката на златото“, и че залежите са по-дълбоко в земята. Би било глупава тактика от моя страна да залъгвам себе си и страната си с въображаеми богатства, нито пък съм толкова влюбен в този живот — спиш на неудобно легло, вечно си нащрек, вечно грижи, опасности, болести, смрад и много други беди, които придружават тези плавания, — та да се мъча да убедя някого, че трябва пак да тръгна да пътешествувам, ако не бях уверен, че никъде другаде по света няма такива богатства. Капитан Хуидън ми донесе един вид камъни, подобни на сапфири, но още не зная какви ще се окажат. Показах ги на някои индианци около Ориноко и те ми обещаха да ме заведат на една планина, където имало много едри камъни от този вид; дали това е планински кристал, бристолски диамант или сапфир, още не зная.

Отвъд Карони има още една хубава река, която наричат Аро. След Аро идват две реки — Атоика и Каура. По брега на последната живее едно странно племе: главите на тези хора не се показвали над раменете. Макар че това твърдение може да звучи като чиста басня, колкото до мен, аз го смятам за истина, защото всяко дете в областите Аромая и Канури твърди същото. Казват, че очите им били на раменете, устата в средата на гърдите, а между раменете им растял дълъг кичур коса. Този народ е бил описан от Мандевил, чийто разказ дълги години е бил считан за басня, обаче откакто се откри Източна Индия, неговите описания на такива неща, които дотогава се смятаха за невероятни, се оказаха верни. Аз сам не съм ги виждал, но съм убеден, че е невъзможно толкова много хора да са се наговорили или да са намислили да говорят едно и също.

Докато бяхме на котва край брега на Карони, аз събрах сведения за всички племена, които живеят около изворите и ръкавите на тази река, и открих, че много от тях са неприятели на новите завоеватели. Затова сметнах, че ще бъде загубено време да се бавя повече на това място, още повече че разярената Ориноко започна всеки ден да ни заплашва с все по-големи опасности при предстоящия ни обратен път: не се минаваше и половин ден, без реката да не се разбеснее още по-страхотно и да не се разлее все по-нашироко. Изливаха се страшни поройни дъждове, придружени от силни пориви на вятъра. Нашите хора започнаха да се оплакват, че не могат да се изсушат, защото никой от тях нямаше място да държи и една суха дреха — имаха само това, което носеха на гърба си, и то се пропиваше с вода десет пъти на ден; а бяхме в откритите лодки вече почти един месец, като всеки ден отивахме по̀ на запад, все по-далече и по-далече от нашите кораби.

На следния ден напуснахме устието на Карони и отново пристигнахме в пристанището на Морекито, където бяхме преди. Слизайки надолу по течението, ние плавахме, без да гребем, и макар че вятърът беше насрещен, изминавахме малко по-малко от сто мили на ден. Щом хвърлих котва, пратих човек да повика стария Топиавари, с когото желаех да разговарям още и да се споразумея с него някой от неговата страна да дойде с нас в Англия, така че да научи езика ни, а също и аз да разговарям с него по пътя. Исках старият вожд да ми разкаже както за пътя към богатите на злато области на Гвиана, така и за цивилизованите градове на инките, където хората носят облекло. Той ми отговори, че не можел да разбере как мога да искам да тръгна към град Маноа, като нито годишното време е благоприятно, нито хората ми са достатъчни за такъв поход. Ако съм тръгнел с толкова малко хора, сигурно съм щял да бъда погребан там с цялата си дружина, защото гвианският император имал толкова многобройна войска, че дори моите хора да бяха многократно по-многобройни, пак нямаше да бъдат достатъчно, за да излязат срещу нея. Освен това той ми даде добрия съвет да не забравям, че в никой случай не трябва да навлизам в укрепените части на Гвиана без помощта на всички онези племена, които са неприятели на гвианците, без тях не ще има нито кой да ни води, нито кой да ни снабдява с храна, нито кой да носи вещите ни, понеже нашите хора не ще могат да издържат на поход в такава голяма горещина, ако племената от пограничните области не им окажат помощ. След това той ми каза, че на четири дни път от неговия град живеели първите поданици на инките и там бил разположен първият град, населен с богати, облечени в дрехи хора. Всичките златни съдове, пръснати между жителите от пограничните области и разнасяни по други близки и далечни племена, се правели там, но златните изделия, които идвали от вътрешността на страната, били много по-изкусно изработени и имали формата на хора, животни, птици и риби. Попитах го дали смята, че отрядът, който водя със себе си, е достатъчен, за да превзема този град. Той ми отговори, че е достатъчен. После го запитах дали би ме подпомогнал с водачи и няколко свои отряда, които да се присъединят към нас. Отговори ми, че сам ще тръгне с пограничните жители, ако реките могат да се преминат по брода, при условие, че оставя при него до завръщането си петдесет войници, които той бил готов да снабдява с храна. Възразих му, че изобщо нямам повече от петдесет бойци тук, че останалите са работници и гребци, че нямам достатъчни запаси, за да им оставя барут, куршуми, дрехи и други неща, и че без припаси, необходими за тяхната защита, те в мое отсъствие ще бъдат изложени на нападение от испанците, които, аз бях сигурен, ще постъпят с тях тъй, както аз постъпих с испанците в Тринидад.

След това той ми каза, че испанците търсели случай да го убият и че преди да стане вожд на племето си, те го държали седемнадесет дена окован във вериги и го развеждали като куче от място на място, докато не им дал сто златни съда, за да се откупи. Когато станал вече господар на страната, те много пъти му устройвали засади, за да го заловят, а сега, щом разберат, че е разговарял с англичани, ще бъдат още по-ожесточени срещу него. Затова той ме помоли да отложим похода до следната година, за да има време да привлече всички гранични племена на наша страна; при това тогава сме щели да пътуваме по-лесно, докато през сегашното време на годината няма да можем да преминем никоя река, тъй като водите са се вече покачили и преди да се завърнем, ще се покачат още повече.

Аз сметнах, че няма да бъде разумно да се опитам да завладея града сега, макар че желанието да се сдобием със злато би могло да обори много възражения. Такова нападение по мое мнение би навредило, ако по-късно нейно величество се опита да завладее страната, защото сега нашето желание за злато и нашите намерения не са още известни на индианците; а е доста вероятно, че ако нейно величество се заеме с това предприятие, те по-скоро ще се подчинят на нейното господство, отколкото на потисничеството на испанците, чиято жестокост и гвианците, и пограничните племена са вече опитали. По тези съображения, докато не науча какво е угодно на нейно величество, аз по-скоро бих се отказал от желанието си да оплячкосам един-два града (макар че това може да бъде твърде доходно), отколкото да проваля или да застраша надеждите на толкова милиони хора и да осуетя ползата за нашата страна и богатата търговия, която може да се развие, ако Англия завладее Гвиана. Аз съм уверен, че сега, надявайки се, че ние ще се върнем и ще ги подпомогнем, индианците са готови да умрат до последния човек в борбата срещу испанците.

След като убедих Топиавари, господаря на Аромая, че сега не мога да оставя при него отряда, който желае, той по своя собствена воля ми повери сина си, за да го отведа в Англия, защото, макар че на него самия му оставаше още малко живот, той се надяваше, че след смъртта му с наша помощ неговият син ще стане вожд на племето им. От моя страна аз оставих при него един слуга на капитан Гифърд на име Франсис Спароу (той желаеше да остане там и ще може да опише страната с перото си) и един мой юнга на име Хю Гудуин, за да изучи езика. След това попитах за начина, по който епуремеите добиват злато и как го стопяват от камъка. Той ми обясни, че повечето от златото, от което правят съдове и образи, не се отделя от камъни, а се събира на зрънца и късове колкото дребни камъни в пясъка на езерото Маноа и множество други реки. Прибавяли към златото известно количество мед, защото иначе не можели да го работят. Поставяли сместа в голяма глинена делва с дупки и когато златото и медта се смесели добре, мушкали тръстикови пръчки в дупките и духали през тях, за да усилят огъня, докато металът се разтопи и потече. Тогава го изливали в калъпи от камък и глина и така правели съдове и образи. Изпратих на ваша светлост два вида такива златни съдове, с които случайно можах да се сдобия; пращам ги не толкова заради стойността им, а за да покажа какви са. Не исках в никой случай да покажа, че се интересувам от злато, защото нямах нито време, нито сила да си доставя по-голямо количество; дори дадох на индианците повече злато, отколкото получих от тях — дадох им да носят от новите монети от 20 шилинга с образа на нейно величество, за да ми обещаят, че ще станат нейни поданици.

Изпратих ви също и рудата, за която зная, че е толкова богата, колкото изобщо може да се намери по земята. Но освен че не можехме да се бавим, за да търсим злато по хълмовете, но и нямахме със себе си пионери, които да разбиват скалите, нито лостове, железни клинове и скеле, а без сечива не може да се разкриват рудници. По всички хълмове обаче видяхме камъни с цвят на злато или сребро. Най-после се разделих със стария Топиавари; той ми даде сина си като заложник, а аз оставих при него двама души от нашите хора. На Франсис Спароу аз заръчах да отиде, ако е възможно, до Маноа. След като свърших тези работи, вдигнах котва.

Гребяхме надолу по течението. Изпратих капитан Хенри Тин с галерата по най-краткия път, а аз с капитан Гифърд в моята баржа и двете мауни слязох надолу по онзи ръкав на Ориноко, който се нарича Карарупана.

В Карарупана има голям брой хубави острови, някои шест мили дълги, някои десет и някои двадесет. Когато наближи залез, навлязохме в един ръкав на реката, наречен Виникапора, който се влива в Ориноко. Тук научих за кристалната планина, до която поради далечното разстояние и неблагоприятното годишно време не можахме да отидем, нито да прекъснем плаването си. Видях я само отдалеч и тя приличаше на огромна бяла черковна камбанария. Над нея минава една силна река, която не се разлива по склоновете й, а се спуща стремително през върха на планината и пада върху скалите с такъв страшен шум и рев, сякаш хиляда големи камбани се блъскат една в друга. Берео ми каза, че там имало диаманти и други скъпоценни камъни, които блестели отдалеч. Какво има в действителност, не зная, тъй като нито той, нито някой от неговите хора са смеели да се изкачат до върха на планината, защото съседните племена били врагове на испанците.

Слязохме на остров Асапано и там се угощавахме с месо от животното, наречено армадило. На следния ден намерихме галерата на котва и същата вечер отплавахме при много лошо време със страшни гръмотевици и проливен дъжд, тъй като зимата бе вече много напреднала; добре че се движехме надолу по реката с не по-малко от сто мили на ден. Невъзможно обаче беше да излезем от ръкава, по който влязохме, понеже и бризът, и морското течение бяха много силни.

Кълна се пред бога, че тази нощ ние бяхме в крайно отчаяно положение, защото, когато хвърлихме котва в устието на реката, където тя се влива в морето (а устието е най-малко една левга широко), излезе силна буря и затова, преди да падне нощта, дойдохме съвсем близо до брега с малките лодки и докарахме галерата толкова близо, колкото можахме, тъй като тя едва издържаше на бурята и без малко не потъна с целия си екипаж. Колкото до мен, признавам, че много се колебаех как да постъпя — дали да се кача на полуразбитата галера (при крайбрежните пясъци на разстояние две левги, а също и в протока водата беше шест фута дълбока, а галерата газеше пет фута), или да рискувам да навляза в развълнуваното море в такова лошо време и да премина протока с моята баржа. Около среднощ, когато времето се проясни, ние се доверихме на божията милост и излязохме в морето, като оставихме галерата на котва, защото тя не биваше да се излага на рисковете на нощното плаване. Всички бяхме сериозни и тъжни, като от време на време някой от нас плахо подхвърляше ободрителна дума, за да покаже, че не се страхува. Угодно бе богу на следния ден към девет часа да видим брега на Тринидад. Плавахме покрай брега, докато намерихме нашите кораби на котва и за нас това беше небивала радостна гледка.

Даде господ да стигнем благополучно до нашите кораби и сега беше вече време да оставим Гвиана на слънцето, на което се кланят тамошните индианци, и да се насочим на север.

Вярата на епуремеите е същата като тази на инките, императорите на Перу: те вярват в безсмъртието на душата, обожават слънцето и погребват заедно с покойника най-любимите му жени и съкровищата му, както правят в Пегу в Източна Индия и в други страни. Индианците по Ориноко не погребват жените заедно с мъртвия им съпруг, а само скъпоценностите му. Араваките изсушават костите на вождовете си и ги счукват на прах, който жените и приятелите им пият, размесен с вино. Те всички имат по много жени, а вождовете пет пъти повече от обикновените хора. Жените им никога не ядат със съпрузите си, нито изобщо между мъже, а им прислужват при ядене и после се хранят сами. Тези жени, които не са вече съвсем млади, приготовляват хляба и виното, тъкат памучно платно за постелки и завивки и вършат всичката друга работа, понеже мъжете, когато не са на война, не вършат нищо друго, освен да ходят на лов и за риба, да играят и да пият.

Казаха ми, че малко преди да пристигнем, един от вождовете им бил погребан заедно със своя златен стол, който бил много изкусно изработен. Обаче ако бяхме оскърбили религията им, като разкопаем техните гробове, преди племето да бъде покръстено, щяхме да изгубим приятелството на всички индианци.

Ще обещая на онези, които дойдат в Гвиана, следните неща, за които зная, че са истински. Тези, що искат да правят открития, ще останат доволни от реката, която тече 2000 мили от запад на изток и 800 мили от юг на север и в по-голямата си част е богата на злато или други неща. Тук обикновеният войник ще се бие за злато и ще изкара не пенита, а злато на листове, половин фут широки, докато в други войни си рискува кожата, за да получи оскъдна дажба храна. А онези командири и началници, които се стремят към чест и богатство, ще намерят там повече богати и красиви градове, повече храмове, украсени със златни образи, повече гробници, пълни със съкровища, отколкото Кортес е намерил в Мексико или Писаро в Перу; и блестящата слава на това завоевание ще засенчи всички тъй далече стигащи лъчи на испанската нация. Няма друга страна, която повече от Гвиана да дава наслади на жителите си, било обикновените удоволствия на лова — с кучета или със соколи, лова на птици, риболова, — било други радости.

Убеден съм, че по здравословност, приятен въздух, наслади и богатства никоя страна на изток или на запад не може да се сравнява с нея. Климатът е толкова добър за здравето, че от сто и няколко души — които се моряха непрекъснато, потънали в мръсотия, всеки ден гребяха или вървяха под палещото слънце и внезапно се измокряха до кости от поройни дъждове, ядяха всякакви развалени плодове, сурова риба без сол и подправки, месо от костенурки и крокодили и при това всяка нощ спяха на открито — не загубихме нито един човек и доколкото знам, нито един не е бил неразположен, нито се е разболявал от тропическа треска или други гибелни болести, каквито има в горещите страни.

Всъщност там, където има изобилие от злато, не е нужно да се пита какви други стоки има, но все пак трябва да се каже, че към южната част на реката се намират големи количества бразилско червено дърво и различни ягодови плодове, които дават най-хубави червени и розови бои. Навсякъде се произвежда в изобилие памук, коприна, балсами от най-добрите видове, непознати в Европа, всякакви смоли и индийски пипер. А какво друго се намира във вътрешността, ние не знаем, защото не сме имали време да проверяваме и търсим. Освен това почвата е отлична и тъй добре напоявана от реки, че там ще вирее захарна тръстика, джинджифил и всички онези растения, които се отглеждат в Западна Индия.

Плаването дотам е кратко — при обикновен вятър се стига за шест седмици и толкова време трябва за връщане.

Гвиана е още девствена страна, никога не е била ограбвана, разкопавана и обработвана. Там лицето на земята не е било разкъсано, свойствата и силата на почвата не са били увредени чрез торене, гробовете не са били отваряни за злато, рудите не са били разбивани с чукове, нито образите в храмовете са били сваляни. Там никога не е навлизала силна войска и никой християнски крал не я е завладял. При това тя е лесно защитима: ако се построят две укрепления в областите, които видях, при прилив водата идва толкова близо до брега, край който се намира талвегът, че никой кораб не може да мине по-далеч от една пика разстояние от оръдията най-напред на едното, после на другото укрепление.

В Гвиана може да се навлезе с тежък кораб само по един ръкав на Ориноко (ако и той е проходим) и затова онзи, който първи го завладее, ще направи страната непристъпна, освен ако неприятелят дойде с малки лодки, баржи или канута, или пък с плоскодънни лодки; а ако неприятелят се опита да навлезе по този начин, по протежение на двеста мили по бреговете на речните ръкави горите са толкова гъсти, че и мишка да седи в лодката, пак ще бъде ударена от брега. По суша е още по-невъзможно да се проникне в Гвиана, защото тя има най-защитеното местоположение от всички страни под слънцето — така е заградена от всички страни с непроходими планини, че е невъзможно да се снабдява с храна войска, която иска да ги премине. Това се доказа от испанците, които, откакто са завзели Перу, на всеки пет-шест години се опитват да покорят тази империя или да открият път към нея. От двадесет и тримата господа, рицари и благородници, които са се опитали, нито един не е знаел по кой път да води войската си по суша или да преведе корабите си по море така, че да се доближи до тази страна. Дон Антонио де Берео (когото ние свалихме от губернаторския пост в Тринидад) е последният, който се е опитвал да проникне в Гвиана, и аз много се съмнявам, че и той сам или някой от неговите хора знаят най-добрия път за казаната империя.

Западна Индия е била предложена най-напред на дядото на нейно величество от Колумб, един чужденец, в когото са можели да се съмняват, че иска да измами английския крал; освен това тогава се е смятало за невероятно да съществуват такива и толкова много страни и области, за които никога преди не се е писало. Сега за гвианската империя се съобщава на нейно величество от неин собствен васал, който й е по-задължен от обикновените й поданици и комуто не би подобавало след многото милости и благодеяния, които е получил, да оскърбява нейно величество, като й разказва басни или измислици. Страната е вече открита, много племена са спечелени за нейно величество, те я обичат и са готови да й се подчиняват, а испанците, които в най-последно време и най-дълго са се мъчили да ги поробят и които индианците смятаха за непобедими, са бити, прогонени, обезсърчени и опозорени. Нейно величество би могла да използва всички войници и офицери, които са по-млади синове в семействата си, както и всички капитани и командири, които търсят служби. Разноски ще се направят само за първоначалното въоръжаване на хората и запасяването им с храна, тъй като след първата или втората година аз не се съмнявам, че ще видя в Лондон една борса, където ще се сключват сделки за внос на стоки от Гвиана на по-голяма стойност, отколкото се сключват в Севиля за внос от Западна Индия.

Убеден съм, че ако се изпрати една малка пехотна войска в Гвиана, която да потегли срещу Маноа, главния град на инките, гвианският император ще се съгласи да плаща на нейно величество по споразумение няколкостотин хиляди лири годишно и с тази сума ще се посрещнат както разходите за защита на Англия от всички външни неприятели, така и разноските за вътрешни нужди, а сигурно той също ще бъде готов да плаща царски на войниците от един английски гарнизон от три-четири хиляди души, който да отбранява страната от нападенията на други държави.

Който владетел притежава тази страна, ще бъде най-великият монарх на света. Ако испанският крал покори Гвиана, той ще стане непобедим, а ако нейно величество я завладее, тя с това ще потвърди и засили мнението, което всички народи имат за нейните велики и достойни за една кралица дела.

Уповавам се на бога, че тъй като всичко това е истина, то ще бъде достатъчно, щото онзи, който е цар на царете и господар на господарите, да вдъхне в сърцето на онази, която е дама на дамите, желание да завладее тази земя.