Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (59)

LIX

Плаване до Малака през годината 1591, извършено от мистър Джеймс Ланкастър, разказано от неговия помощник Едмънд Баркър от Ипсуич и записано от мистър Ричард Хаклут

Нашата флотилия от три отлични кораба отплава от Плимът на 10 април 1591 г. и пристигна на Канарските острови, откъдето отпътува на 29 април. На 2 май стигнахме височината на Кабо Бланко. На 3-и пресякохме Тропика на рака. На 8-и бяхме на височината на Кабо Верде. През всичкото това време плавахме с попътен североизточен вятър, но когато дойдохме на осем градуса от екватора, попаднахме на насрещен вятър. Тук плавахме ту към открито море, ту към брега. Докато лавирахме така, ние заловихме една португалска каравела, натоварена от лисабонски търговци и пътуваща за Бразилия, от която взехме 60 бъчви вино, 1200 делви с дървено масло, около 100 делви с маслини, известен брой бурета с подправки, както и други неща, които ни бяха необходими за пътуването; виното, дървеното масло, маслините и подправките бяха за нас по-ценни и от злато. Двама от нашите хора умряха, преди да пресечем екватора и мнозина бяха болни — разболяха се от този горещ климат, който е страшно нездравословен между осем градуса северна ширина и екватора. Там имахме постоянни урагани с гръмотевици, светкавици и такъв дъжд, че нашите хора не можеха да остават сухи три часа наред, което заедно със солената храна и липсата на дрехи за преобличане бе причина между тях да се появи зараза. На 28 юли видяхме нос Добра Надежда и понеже имахме насрещен вятър, лавирахме ту към брега, ту към океана. Понеже на всичките кораби хората бяха изнемощели и болни, решихме, че трябва да потърсим подходящо място, където екипажите да могат да си починат. С това намерение взехме курс на север от нос Добра Надежда, като плавахме все покрай брега. Открихме един хубав залив, заграден с остров откъм морето, в който влязохме, и го намерихме много удобен за хвърляне на котва. Този залив се нарича Агоада де Салданя и е разположен на 15 левги северно от нос Добра Надежда на отсамната му страна. На 1 август, който се падаше в неделя, хвърлихме котва в залива и изпратихме хора на сушата. Насреща им се появили няколко съвсем диви черни туземци, но веднага се оттеглили. В течение на петнадесет-двадесет дена не можахме да намерим друга храна освен птици — жерави и гъски, — които убивахме с мускетите си; нямаше риба, а само миди, които събирахме по скалите. След като прекарахме петнадесет-двадесет дена тук, нашият адмирал отиде с лодката си до острова, който е разположен срещу залива, и там намери голямо изобилие от пингвини и тюлени, от които докара голям брой. След известно време хванахме един негър, когото накарахме да дойде с нас във вътрешността на страната, като със знаци му обяснихме, че искаме да ни докара добитък. Осем дена след това той и тридесет-четиридесет негри ни докараха четиридесетина вола и толкова овце. Купувахме един вол за два ножа и една овца за един нож, а някои и за по-малко от един нож. Овцете им са много едри и с много хубаво месо, на гърба си нямат вълна, а твърда козина, и опашките им са големи като на сирийските овце. Там има разни видове диви животни: антилопи, сърни, елени и други едри животни, които не познавахме. Има също изобилие от големи маймуни. Сметнахме, че ще бъде по-добре да продължим пътуването си с два кораба с пълни екипажи, отколкото с три с непълни екипажи. Понеже сега имахме само 198 души здрави моряци, разделихме ги на две — 101 души от тях щяха да отплават с адмиралския кораб „Пенелопа“ и 97 души с „Едуард“, командуван от капитан Ланкастър. За „Ройъл Мърчънт“ оставихме 50 души, от които мнозина бяха доста възстановили здравето си. Болестта, която изтощи хората ни, беше скорбут; по мое мнение той се дължи на лошата храна, с която моряците са се хранили в Англия.

Шест дена след като изпратихме „Ройъл Мърчънт“ обратно за Англия, „Пенелопа“, командувана от нашия адмирал капитан Реймънд, и „Едуард Бонавенчър“ с капитан мистър Джеймс Ланкастър отплаваха, за да заобиколят нос Добра Надежда, което те много бързо сториха. На 14 септември със страшни пориви на вятъра ни връхлетя силна буря, през време на която изгубихме кораба на адмирала и вече нито го видяхме, нито чухме за него, макар че много старателно и дълго го търсихме и обикаляхме из океана. Четири дена по-късно, сутринта към десет часа, на кораба падна страшен гръм, който уби на място четирима души; вратовете на тези нещастници бяха извити до скъсване и те не можаха да кажат ни дума — смъртта им бе моментална. От останалите деветдесет и четири души ни един не остана незасегнат — едни ослепяха временно, други бяха натъртени по ръцете и краката, трети ударени в гърдите и два дни повръщаха кръв, четвърти бяха смазани, като че ли са били изтезавани. Но слава богу всички се оправиха освен четиримата, които бяха убити на място. Същият гръм причини тежка повреда на кораба — изкърти гротмачтата ни от гнездото й на палубата; някои болтове, които бяха забити десет инча в дървото, се бяха стопили от страшната горещина. Пристигнахме до един остров на сто левги на североизток от Мозамбик, наречен Комор, който гъмжеше от хора. Тамошното население се състои от араби, които са със светлокафява кожа и високи на ръст. Те са много коварни и човек трябва много старателно да се предпазва от тях. Тук ние пожелахме да се запасим с вода, от каквато имахме голяма нужда, и изпратихме на брега лодка с шестнадесет моряци, добре въоръжени. Местните хора ги оставиха да слязат спокойно и да вземат вода и мнозина от тях дойдоха на борда на кораба начело с краля си, който бе облечен по арабски обичай в мантия от вишневочервен сатен, стигаща до коленете му и украсена с ажурени дантели, когото ние приехме по най-любезен начин. Макар да смятахме, че сме вече достатъчно снабдени с вода, нашият помощник-капитан Уилям Мейс ъф Радклиф твърдеше, че може да мине много време, преди отново да намерим място с добра вода, и затова искаше непременно да слезе на сушата с тридесет души, въпреки че капитанът беше много против това. Той взе със себе си шестнадесет души в единствената лодка, която имахме, и отплава до брега. Тази команда, както и шестнадесет други моряци, които перяха дрехите си на брега точно срещу кораба, бяха коварно нападнати от лукавите араби и повечето от тях избити пред очите ни, тъй като нямахме лодка, с която да им отидем на помощ. С потиснати сърца отплавахме оттам на 7 ноември и взехме курс към Занзибар. Шест дена преди да напуснем Комор, търговецът от факторията в Кейптаун писа писмо на нашия капитан, с което го молеше заради тяхното приятелство — както той се изразяваше — да му прати една делва вино, една делва дървено масло и два-три фунта барут. Писмото бе донесено от един негър, негов слуга, и един арабин, които пристигнаха с лодка. Изпратихме му това, което искаше, по арабина, но задържахме негъра, защото разбрахме, че е бил в Източна Индия и познава малко страната. От този негър узнахме за един малък барк от около тридесет тона (арабите ги наричат джонки), който дошъл там от Гоа, натоварен с пипер за факторията, бидейки на служба в това кралство. След като прередихме стоките в трюма на кораба, както стояхме на рейда, най-после на 15 февруари отплавахме за Източна Индия с намерение да достигнем, ако е възможно, нос Коморин, който е най-издадената част на страната Малабар, и там да лавираме, за да можем да пресрещаме кораби, които минават оттам, идвайки от Цейлон, Сан Томе, Бенгал, Пегу, Малака, Молукските острови, Китай и остров Япония, тъй като тези кораби носят изключително богат товар. Сгрешихме обаче посоката, понеже бяхме отвлечени от теченията, които отиват към залива на Аден. Въпреки това угодно бе богу да ни изпрати по-западен вятър и така през месец май 1592 г. ние благополучно заобиколихме нос Коморин, без да видим индийския бряг. Оттам се насочихме към Никобарските острови. В течение на шест дена имахме твърде благоприятен вятър, макар и времето да беше много лошо, с проливен дъжд и силни пориви на вятъра. Пропуснахме тези острови, по вина на помощник-капитана, който не бе направил нужните наблюдения на Южната звезда. Тъй като настъпваше зимата с нейните заразни болести, ние се отправихме към островите Пуло Пинау^[1], разположени на около пет левги от континента, между Малака и Пегу. Тук останахме до края на август и прясната ни храна беше много оскъдна — само стриди и големи охлюви, които събирахме по скалите, и малко риба, която ловяхме с въдици. Свалихме болните на тези необитаеми острови, за да се поправят, но въпреки това двадесет и шест души от тях умряха. Останахме тридесет и трима души и един юнга, от които не повече от двадесет и двама бяха годни за работа, а от тях едва една трета бяха моряци. Подготвихме кораба за плаване и когато мина зимата, взехме вода и отплавахме оттам, за да търсим място, където има храна. Насочихме се към Малака, една страна, разположена на континента. На следния ден хвърлихме котва в един залив на около две левги от брега при шест фадъма дълбочина. Нашият капитан, мистър Джеймс Ланкастър, неговият помощник, мистър Едмънд Баркър, и други от екипажа се качихме на лодката и отидохме на брега да видим какви местни хора ще срещнем. Когато слязохме на сушата, ние открихме отпечатъци от стъпки на боси хора, които скоро си бяха отишли; видяхме и огъня им, който още гореше, но нямаше никакви хора. На следния ден към два часа следобед видяхме едно кану с шестнадесет голи индийци в него да се приближава към нас. Индийците не се съгласиха да се качат на борда на нашия кораб, но все пак ние разговаряхме приятелски с тях и те обещаха да ни донесат храна. На следния ден сутринта забелязахме три кораба, всеки един с около 60–70 тона вместимост. Изпратихме лодката си към един от тях и го принудихме да се предаде. На следната нощ всичките му моряци, по-голямата част от които бяха от Пегу, избягаха с лодката си (с изключение на дванадесет души, които бяхме взели на нашия кораб), оставяйки в наши ръце и кораба, и стоката му. На следния ден вдигнахме котва и откарахме двата кораба на подветрената страна на един близък остров, където прибрахме в трюма товара на заловения кораб, който се състоеше от черен пипер.

Тъй като нашите болни се бяха посъвзели и добили сили, ние прибрахме каквито хранителни запаси намерихме в завладения кораб и вдигнахме котва с намерение да обикаляме из Малакския проток. Когато пристигнахме там, останахме на дрейф, за да причакваме кораби, които ще минат оттам. След като прекарахме така пет денонощия, един неделен ден забелязахме ветрила на хоризонта. Оказа се, че това е португалски кораб, който идва от Негапатам, един град в Индия, разположен срещу северозападния бряг на остров Цейлон. Вечерта на същия ден заловихме кораба, който имаше вместимост 250 тона и бе натоварен с ориз за Малака. Останахме тук до 6 октомври, когато пресрещнахме един седемстотинтонен кораб, който идваше от Гоа. Хората, които бяха на брой около триста души — мъже, жени и деца, — слязоха на брега с две големи лодки и напълно изоставиха кораба. Когато се качихме на борда, намерихме шестнадесет бронзови оръдия, триста големи бъчви с канарско вино, палмово вино, вино от стафиди, което е много силно, а също и разни галантерийни стоки: шапки, червени бонета, изплетени от испанска вълна; чорапи, плетени от камгарна прежда; обуща; кадифе; тафта; платове от овча и козя вълна; голямо количество захарни бонбони; ориз; венециански огледала; няколко книжни кесии с фалшиви камъни, които един италианец беше докарал от Венеция, за да измами невежите индийци; много колоди карти за игра; две-три бали френска хартия. Не разбрахме какво е станало със съкровището от златни и сребърни монети, което обикновено галеоните носят, нито можахме да го намерим. След като моряците безредно ограбиха този богат кораб, капитанът го напусна и го остави да се носи по морето, тъй като неговите хора не искаха да изпълнят заповедта му да претоварят тези превъзходни вина в трюма на „Едуард“. Отплавахме оттам и влязохме в един залив на територията на кралството Джунсалаом^[2], което се намира между Малака и Пегу, на осем градуса северна ширина, за да търсим място, където да потегнем кораба си. Изпратихме на техния крал стоки за размяна срещу амбра и рога на абат^[3], търговията с които е само в негови ръце. Абатът е звяр, който има само един рог на челото, и се смята, че е женската на еднорога; рогът му се цени от всички мохамедани в тези страни като най-ефикасна противоотрова. Получихме само два-три такива рога, които са кафявосиви на цвят, както и едно не съвсем малко количество амбра. Понеже нашият капитан легна тежко болен и повече изглеждаше, че ще умре, отколкото, че ще оживее, моряците решиха да използват случая да се завърнат в Англия. Те опънаха фока и както се готвеха да вдигнат и останалите, капитанът се опита да ги разубеди, но те отговориха, че няма да останат по-дълго тук и ще отплават направо за Англия. Понеже бе явно, че по никакъв начин няма да ги придума, капитанът се видя принуден да даде съгласието си да се завърнем обратно и да изостави всяка надежда да използва големите възможности за плячка. На 8 октомври 1592 г. вдигнахме ветрила и взехме курс към нос Добра Надежда. През нашето пътуване срещнахме изключително големи пасажи от бонито и тон, които са доста едри риби. От тях нашият капитан, който беше вече оздравял, за два-три часа налови с въдица такова количество, което стигна за храна на четиридесет души за цял ден. През февруари 1593 г. достигнахме най-източната точка на Африка. Отне ни четири-пет седмици да заобиколим нос Добра Надежда. След това взехме курс към остров Света Елена, където пристигнахме на трети април. За голямо облекчение на всинца ни останахме там деветнадесет дена. На този остров в една къща близо до параклиса аз намерих един англичанин, някой си Джон Сегър от Бери (графство Съфък), който бил оставен там преди година и половина от Ейбрахъм Кендъл, за да се съвземе, защото иначе щял да загине на борда на кораба. При нашето пристигане ние го заварихме със здрав цвят на лицето и, както ни се видя, в съвършено добро състояние физически, обаче душевно разстроен и полусмахнат, както по-късно разбрахме. Дали защото се уплаши от нас, не знаейки какви сме — врагове или приятели, — дали от внезапна радост, когато разбра, че ние сме неговите стари спътници и сънародници, но той изведнъж се побърка и цели осем дена, нито нощем, нито денем не легна да си почине и накрая умря от липса на сън. На острова намерихме голямо количество превъзходни и твърде полезни зелени смокини, както и чудесни портокали и лимони, изобилие от свине и кози, изключително много яребици, токачки и други диви птици. Нашите моряци искаха да заминем направо за Англия, противно на волята на капитана, който възнамеряваше да отплава за Пернамбуко в Бразилия; накрай той обеща да удовлетвори молбата им. Към 12 април 1593 г. ние тръгнахме от Света Елена и се насочихме към гореказаното пристанище. На следния ден, когато капитанът извика на моряците да издигнат по-бързо фока, който те теглеха, някои от тях му отговориха, че няма да пипнат нищо, ако той не насочи кораба право към Англия. Така той бе принуден да задоволи тяхното желание и взе курс към Англия. В течение на шест седмици обаче имахме ту безветрие, ту насрещни ветрове, вследствие на което изгубихме много време и изразходвахме значителна част от хранителните запаси, а те и без това бяха малко. Това разколеба решителността ни да поддържаме избрания курс. Някои от нашите хора почнаха да се бунтуват и да заплашват, че ще разбият сандъците на другарите си, с което щяха да доведат всички ни до гибел — всеки един на борда сам пазеше своя дял от хранителните ни запаси, така че да знае на какво може да разчита. Нашият капитан се опита да предварди тази беда, като взе курс към остров Тринидад, където един моряк от екипажа му бе казал, че сигурно ще намерим храна. Там пристигна един френски кораб от Кан, от чийто капитан, някой си мосю дьо Барбатер, купихме две големи бъчви вино, сухари и други хранителни продукти. След това взехме вода, поправихме кораба и затворихме една голяма пролука. След като така подготвихме кораба си за плаване, решихме да вземем курс право за Нюфаундланд. Но преди да заминем, излезе буря със северен вятър, която откъсна котвата ни и ни отнесе южно от остров Санто Доминго. Насочихме се на запад покрай Санто Доминго, заобиколихме Тиберон, минахме през протока между Санто Доминго и Куба и взехме курс към нос Флорида, но бяхме отнесени към остров Бермуда. Понеже видяхме, че противно на нашите очаквания и на това, което пише в книгите, ветровете тук са много променливи, ние останахме на дрейф един-два дена, докато духаше северен вятър, който постоянно се усилваше все повече и най-после се превърна в буря. Тази буря трая около двадесет и четири часа и бе така силна, че не само отнесе ветрилата ни, макар да бяха свити, но и напълни трюма с шест фута вода. Вълните бяха тъй високи, че ние изгубихме предната си мачта и след като изхвърлихме водата от трюма, корабът отново се напълни с вода, както преди. Бурята премина, но вятърът продължаваше да бъде насрещен. Тогава ние се събрахме на съвет, за да решим кой е най-добрият начин да спасим живота си. Понеже бяхме свършили напълно храната си и от шест-седем дена гризехме кожи, решихме, че най-добре ще бъде да се насочим отново към остров Доминика и съседните острови, където знаехме, че бихме могли да намерим помощ. И така отправихме се обратно към казаните острови. Преди обаче да стигнем там, вятърът отслабна и това създаде опасност да останем не само без храна, но и без вода, така че бяхме принудени да вземем курс към едни други острови, наречени Ниеблас или Облачни острови, в посока на острова Сан Хуан де Пуерто Рико. Там намерихме сухоземни раци и вода, както и морски костенурки, които излизат на сушата по пълнолуние. Останахме тук седемнадесет-осемнадесет дена, за да подкрепим силите си, и след като натоварихме на кораба малко хранителни припаси, решихме да се върнем обратно към Мона^[4]. Щом взехме това решение, петима от нашите моряци ни напуснаха и въпреки всичките ни усилия да ги убедим да тръгнат с нас останаха на острова и по-късно се завърнаха в родината си с един английски кораб. Отплавахме от островите Ниеблас и пристигнахме на остров Мона около 20 ноември 1593 г. Хвърлихме котва към два-три часа през нощта и нашият капитан заедно с Едмънд Баркър, помощника си, и неколцина други слязоха на сушата и отидохме до едни къщи, където живееха един стар индианец и тримата му синове, смятайки, че там можем да получим малко храна, тъй като всичките ни запаси бяха изчерпани. Два-три дена прекарахме в търсене на провизии, които да отнесем на борда, за да нахраним целия екипаж. Но на третата нощ към дванадесет часа нашият кораб ненадейно отплава само с пет души моряци и един юнга на борда — нашият дърводелец беше прерязал котвеното въже, оставяйки за наше голямо отчаяние деветнадесет души от нас на произвола на съдбата, без лодка или каквото да било друго. Изпаднали в тази злочестина, ние разчитахме на милостта на бога, който много пъти преди ни бе помагал, когато ни сполитаха най-големи нещастия. Сбогувахме се един с друг. Разделихме се на групи и тръгнахме в различни посоки. В течение на двадесет и девет дена най-доброто, което намерихме за храна ние шестимата, които тръгнахме с капитана, бяха стъблата на тученицата — варяхме ги във вода — и от време на време по някоя тиква. След като мина близо цял месец, един ден забелязахме в морето френски кораб, който беше от Диеп и се казваше „Луиза“, както по-късно разбрахме, чийто капитан беше някой мосю Феликс. Веднага запалихме голям огън и щом го видяха, французите свиха марселите, насочиха се към брега, вдигнаха флага си (по това разбрахме, че корабът е френски) и като се приближиха до западния край на острова, хвърлиха котва. Ние с най-голяма бързина изтичахме на пясъка точно срещу кораба. Тази вечер нашият капитан Джеймс Ланкастър се качи на борда на кораба и бе най-любезно приет от френския капитан. На следния ден той дойде на брега да вземе останалите единадесет души от нас и ни заведе на кораба, където към нас се отнесоха крайно учтиво. Оттам отплавахме за северния бряг на Санто Доминго, където останахме до април на следната година (1594) и в течение на около два месеца купувахме кожи от местните жители. В неделя, на 7 април 1594 г., френският кораб отплава за Франция и след четиридесет и два дена пристигна благополучно в Диеп на 19 май. Ние останахме там два дена да си починем и след като благодарихме смирено на Бога и изказахме нашата признателност на любезните ни съседи, се качихме на един кораб, който заминаваше за Рай, и пристигнахме там в петък, на 24 май 1594 г., след едно пътуване, което бе траяло три години, шест седмици и два дена.

В Източна Индия разбрахме от някои португалци, че те напоследък са открили китайския бряг на 59 градуса северна ширина и че на север оттам морето било свободно от ледове, което дава големи надежди, че до Китай може да се достигне по североизточния или северозападния път.

Свидетел:

КАПИТАН ДЖЕЙМС ЛАНКАСТЪР