Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (62)

LXII

Сполучливото плаване на мистър Джеймс Ланкастър, започнато от Лондон с три кораба и една галера-фрегата с цел да се стигне до Пернамбуко, пристанището на град Олинда в Бразилия, през което плаване, освен че завладя двадесет и девет кораба и фрегати, той изненада казания пристанищен град, който беше силно укрепен и имаше голям гарнизон, и го държа в свое владение тридесет дни наред въпреки многобройните смели нападения на неприятеля по суша и вода. Тук той завладя товара на една богата източноиндийска карака, който докара в Англия заедно с голямо количество захар, бразилско червено дърво и памук

През септември 1594 г. достопочтеният мистър Джон Уотс, градски съветник, мистър Пол Банинг, градски съветник, и други достойни господа от град Лондон снабдиха с хранителни припаси три добри кораба, а именно „Консент“, „Саломон“ и „Върджин“, и назначиха за това пътуване мистър Джеймс Ланкастър от Лондон, благородник, за адмирал на флотилията, а мистър Едмънд Баркър и мистър Джон Одли за капитани, като екипажите на корабите наброяваха общо 275 моряци и юнги.

Отплавахме от Блекуол през октомври. При една буря с насрещен вятър, която ни връхлетя на по-малко от петдесет левги от английския бряг, ние изгубихме „Саломон“ и „Върджин“. Макар че останахме сами, продължихме пътя си с надежда, че ще ги срещнем около Канарските острови, но не можахме да чуем никакви новини за нашите спътници, което много ни опечали.

Насочихме се към остров Тенерифе, където рано сутринта зърнахме един кораб с отпуснати ветрила поради безветрието, който една лодка теглеше към брега. Веднага спуснахме нашата лодка с добре въоръжени моряци. Щом видяха, че нашата лодка се насочва към тях, испанците изоставиха кораба си, прехвърлиха се всички в лодката си и се опитаха да се спасят с бягство. Нашите хора обаче ги преследваха толкова бързо, че скоро ги взеха на абордаж и ги доведоха заедно с кораба им при нашия адмирал. Корабът им беше натоварен с 80 тона канарско вино, което за нас беше добре дошло. Задържахме кораба и качихме екипаж на него. На следната сутрин видяхме друг кораб, към който по същия начин изпратихме нашата лодка. Техният канонир обаче даде един изстрел по нея и гюллето отнесе ръката на един чудесен младеж. Все пак принудихме кораба да се предаде и в него намерихме 40 тона вино. Оставихме всички испанци на брега на остров Тенерифе и по този начин те скоро се завърнаха от дългото си плаване до Западна Индия, което възнамеряваха да направят.

Срещнахме отново „Върджин“, чиито моряци ни казаха като несъмнена истина, че „Саломон“ бил изгубил една мачта в бурята и че уж се бил завърнал в Англия. Когато чуха това, нашите хора се слисаха и не знаеха какво да правят. Смятайки, че сме загубили половината от силата си, някои от тях дойдоха при адмирала и започнаха да го съветват да не отива в Западна Индия. Като чу това странно искане и понеже познаваше променливите настроения на моряците, той им отговори така: „Господа, когато тръгвах от Англия, аз ви уведомих, че имам намерение да плавам за Пернамбуко, и макар че сега изгубихме един кораб, аз все пак, ако е рекъл господ, смятам да продължа пътя си. Надявам се, че всички ще останете доволни от това плаване. С божия помощ няма да взема друг курс освен този, който съм определил, и никой не ще ме накара да променя решението си.“ Всички останаха доволни от думите му.

Слава богу, когато стигнахме до нос Бланко, за голяма радост на всички ни, отново срещнахме „Саломон“, който бе заловил 24 испански и португалски кораба, каравели и рибарски корабчета и бе взел от тях такива необходими припаси, от каквито се нуждаеше. От тези кораби нашият адмирал взе четири със себе си (той вече водеше един испански кораб), за да ги използва, щом се представи случай. На това място той научи от един от пилотите на тези кораби, че една от караките, които дошли от Източна Индия, била изхвърлена от буря на брега на Пернамбуко и че всичките й стоки били пренесени на сушата, близо до долния град, който се казвал Аресифе. Тази новина ни развесели и всички много се радвахме на голямата плячка, която ни чакаше.

Всички бяхме весели и имахме голяма надежда, че бог ще благослови пътуването ни. След като дълго лудувахме от радост, загдето отново сме се събрали заедно (хвала на бога за всичко), отплавахме за Майо. Там хвърлихме котва и нашият адмирал слезе на брега, за да намери място, където да бъдем в безопасност, докато построим една галера-фрегата, чийто скелет бяхме донесли от Англия, с цел да свалим хора на сушата в Бразилия. Тук разтоварихме виното от заловения от нас испански кораб и после подпалихме кораба. След като беше избрано мястото, на което щяхме да построим галерата, свалихме на брега готовия скелет, поставихме добра стража и дърводелците се заловиха за работа. Обаче един нехаен моряк, който не познаваше страната, се отдели от другарите си и бе заловен от португалците. Те се отнесли любезно с него и после го доведоха при нас, за което нашият адмирал ги възнагради с подаръци. Докато бяхме заети със строежа на галерата, забелязахме в морето четири кораба, за които имахме голяма надежда, че идват от Източна Индия. Оказа се обаче, че това е капитан Венър с флотилията си, който, като видя, че сме пуснали котва, също хвърли котва. Казахме му, че нашият адмирал е решен да нападне Пернамбуко, и той се съгласи да участвува в нападението при условие, че вземе една четвърт от плячката. Пристигането на тези английски кораби много ни насърчи, понеже силата ни се увеличаваше значително. Останахме на това място три седмици или приблизително толкова, докато завършим строежа на галерата. Когато корпусът й бе готов, ние я снабдихме с гребла, поставихме мачта, ветрило и четиринадесет пейки край всеки борд. Спуснахме я на вода и нужният брой моряци заеха местата си под командата на мистър Уотс, един честен и вещ моряк.

Отплавахме оттам и се насочихме към многожеланото пристанище Пернамбуко. Стигнахме пред залива около полунощ и започнахме да плаваме ту в една посока, ту в друга, смятайки, че е най-разумно да не влизаме веднага, а да изчакаме деня, тъй като пристанището беше плитко и по тази причина доста опасно. Слава богу, всичките ни кораби бяха пристигнали благополучно и адмиралът тръгна с лодката си от кораб на кораб да иска от всеки капитан да отдели толкова хора, колкото може, и да ги въоръжи с мускети, копия, алебарди, лъкове, стрели и каквито други оръжия има на борда, за да бъдат готови да го последват. Сам той взе 80 души от собствения си кораб и се качи на галерата, която имаше на носа си едно голямо оръдие и две по-малки.

Адмиралът прекара цялата нощ да дава нареждания на корабите да държат нападателните си отряди в лодките, тъй като той имаше намерение да влезе в залива призори, като остави корабите в открито море, докато завземе укреплението и града; не искаше да излага флотилията на опасност, преди пристанището да бъде в ръцете му. При входа на залива стояха на котва три големи холандски кораба и адмиралът се опасяваше, че те могат да осуетят влизането му. Затова той заповяда на капитаните на петте малки кораба, които бяха под 60 тона водоизместимост, да бъдат готови, ако холандските кораби започнат да се държат враждебно, да се доближат до тях, да подпалят собствените си кораби, след което екипажите бързо да избягат с лодките си. Обаче когато се разсъмна, видяхме, че сме на половин миля на север от входа на залива, което представляваше голямо неудобство за нас, защото, преди да можем да се спуснем на юг, започна отливът и ние бяхме принудени да обикаляме пред залива до два часа следобед под погледите на целия град. Междувременно нашите кораби застанаха на котва извън залива, точно срещу укреплението, на разстояние половин оръдеен изстрел. От двете страни бяха дадени много изстрели, но никоя страна не пострада. През всичкото това време нашият адмирал държеше в готовност хората си, които обикаляха пред брега с галерата и лодките. Холандските кораби, които бяха на котва при входа на залива, като видяха, че сме решени да нападнем града, хвърлиха въжета и се изтеглиха към брега, за да не бъдат на пътя ни. Нашият адмирал много се развесели и насърчи хората си, защото смяташе, че тези три големи кораба, пред които трябваше да минем, представляваха най-голямата опасност за нас. Към 12 часа губернаторът на града изпрати един португалец на борда на адмиралския кораб, за да пита защо сме дошли и какво искаме. Адмиралът изпрати чрез него отговора си: той иска стоките на караката, дошъл е за тях и ще ги вземе. През това време жителите на града, като видяха толкова много кораби в морето и разбраха, че имаме враждебни намерения, се събраха на площада — бяха три-четири отряда, всеки със своето знаме, общо на брой най-малко около шестстотин души — и след това дойдоха в укреплението срещу входа на залива, за да ни чакат да слезем. Но преди да се отправи към сушата, нашият адмирал даде изрична заповед на онези, които бяха натоварени да командуват лодките и галерата, тъй силно да блъснат лодките в брега, че те да се разбият или да заседнат, та да не могат да се използват повторно, и нито един човек не остане в тях, така че нашите хора да нямат никаква възможност за отстъпление, на която да могат да разчитат, а да се осланят само на бога и оръжията си.

Дойде време да почне приливът — около два часа след пладне. Нашият адмирал тръгна напред, влезе в залива с малката галера, последван от останалите лодки. Холандските кораби, които бяха на котва при входа на залива, не го обезпокоиха, обаче сега оръдията на укреплението започнаха да обстрелват галерата и лодките и едно от техните гюллета отнесе голям къс от знамето на галерата. Ние обаче бяхме вдигнали ветрилото и не беше сега време да се спираме. Гребейки същевременно с всички сили, така здраво блъснахме галерата в брега, точно под укреплението, че строшихме кила й и тя потъна. Лодките, които идваха след нея, направиха същото. Хората от укреплението бяха вече наново напълнили оръдията си — седем бронзови оръдия, — за да дадат залп, когато стъпим на брега, което и направиха. Щом нашият адмирал скочи във водата, последван от моряците на другите лодки, оръдията изгърмяха, но слава богу, онези от укреплението, понеже се бояха, че ще слезем под самите тях, бяха насочили оръдията си толкова косо надолу, че гюллетата им паднаха на пясъка, макар че разстоянието между нас и тях не беше повече от един хвърлей камък. Като видя това, нашият адмирал насърчи хората си, като извика: „Дръжте ги, дръжте ги! С божия помощ всичко ще бъде наше!“ — и с всички сили се затича към укреплението. Четирите отряда, които бяха изпратени да ни попречат да слезем, като видяха нашата решителност, започнаха да отстъпват и да се крият в храстите около укреплението. Ние ги подгонихме и те побягнаха, като оставиха укреплението с всичките му оръдия в наши ръце. Денят, в който пристигнахме, беше техният велики петък, когато те според обичая си се самобичуват; сега обаче бог ни бе изпратил нас като бич за целия град, така че им спести труда да се самобичуват. След като взехме укреплението с всичките му оръдия, адмиралът махна с ръка на корабите да вдигнат котва и да влязат в залива, което те направиха с най-голяма бързина. После, като остави известен брой хора в укреплението и насочи оръдията към горния град, откъдето имаше най-голяма опасност от нападение, той построи хората си и се отправи към долния град, където се намираха стоките. Когато се приближи до града, още преди да влезе в него, местните жители започнаха да бягат с все сила и да се качват на каравели и лодки. Долният град, който броеше над сто къщи, бе завзет по този начин и там намерихме големи запаси от стоки: червено бразилско дърво, захар, платно, пипер, канела, карамфил, мускатови орехи и разни други скъпи продукти. Адмиралът най-напред обиколи града, след което постави капитан Венър с хората му в южния край на града, капитан Баркър и капитан Ади на другия край, а сам със своите моряци остана в средата на града. Той веднага издаде строга заповед: под страх от тежко наказание и загубване на правото да получи дял от плячката никой да не смее да разбива складове или да влиза в тях без негова заповед и нареждане. И тази заповед беше много по-добре спазвана отколкото някога са се спазвали подобни заповеди, когато се намери богата плячка, защото моряците и войниците обикновено са много склонни към грабеж и повече гледат сами да се награбят, отколкото да получат по реда си падащия им се дял от плячката.

Първата нощ ние поставихме много силна стража, а когато се разсъмна, нашият адмирал, капитан Венър и другите капитани обиколиха града и дадоха заповед той да се укрепи с най-голяма бързина. Така че за два дена цялата тази част от долния град, която бе откъм сушата, бе заобиколена с ограда от колове и дъски, най-малко девет фута висока. Този град е обкръжен от едната страна от морето, а от другата от една река, която тече зад него, така че, за да влезеш в него по суша, трябва да минеш през едно тясно пространство, не по-широко от четиридесет крачки при прилив. На това място построихме укрепление и поставихме пет оръдия. След като градът бе вече в наше владение, нашият адмирал изпрати корабния лекар, един трезвен и разумен човек, израснал в Холандия, да повика холандските капитани. Отначало, когато той се качил на борда на един от техните кораби, те били нащрек и се готвели да се защищават, тъй като трите им кораба бяха големи и силни, но после го поканили да дойде на най-големия от техните кораби, който беше над 450 тона. Той се качил на борда на този кораб и им заявил, че те трябва да се чувствуват в безопасност от всякакво насилие или вреда и да бъдат тъй спокойни, като че ли са у дома си. След това им обяснил, че ако желаят, адмиралът ще ги наеме да пренесат стоки до Англия, стига те да се задоволят с едно разумно заплащане, но че той няма да ги принуждава, а иска да се споразумее с тях в тяхна изгода и с тяхно съгласие. Макар че отначало били доста упорити, което е присъщо на този народ, капитаните останали доволни от думите му и изгодното предложение. Те слязоха на сушата и след като разговаряха с адмирала, се съгласиха да превозят стоките. Почнаха също да ни служат вярно и честно като стражи и наблюдатели, сякаш служеха на собствените си господари, и ни вършеха всякакви други услуги по суша и по море. Два дена след нашето пристигане, около полунощ, много португалци и индианци ни нападнаха с голям шум и викове, но слава богу, ние бяхме готови да ги посрещнем, тъй като адмиралът, очаквайки такова нападение, бе доставил сачми за всичките ни мускети, с които така начесахме и индианците, и португалците, че те веднага почнаха да отстъпват. В тази битка ние дадохме само един убит, но имахме мнозина ранени. Колко души изгубиха нападателите, не можахме да разберем, защото, когато отстъпваха, още преди да се разсъмне, те отнесоха убитите си. Три-четири дена след като пристигнахме, пред залива се появиха три кораба и два пинаса. Понеже пинасите бяха малко по-близо, те забелязаха нашите флагове и едната от тях, на която се развяваше френско знаме, дойде до пристанището. От нея научихме, че корабите са френски. Нашият адмирал им каза да влязат в пристанището, което те и сториха. Бяха френски бойни кораби, дошли да купуват стоки. Капитаните слязоха на кея и бяха поздравени с добре дошли. Между тях имаше един, когото предната година нашият адмирал бил прибрал на остров Мона, където буря изхвърлила френския кораб на брега, когато се връщал от Източна Индия. Този капитан помоли нашия адмирал да му подари трупите от червено бразилско дърво, които бяха натоварени на неговия кораб, и адмиралът удовлетвори молбата му; даде му също голямата си лодка и една каравела от петдесет тона и му каза да натовари и нея с дървен материал. Всичко това, както и други облаги, френският капитан прие с благодарност. На другите двама капитани — единият беше от Диеп, а другият от Рошел — също разреши да натоварят дървен материал. С пристигането на тези кораби нашите сили се увеличиха значително. Нашият адмирал натовари французите и холандците да наблюдават нощем реката с лодките си, защото се страхуваше, че португалците могат да пуснат запалени кораби по течението и да опожарят флотилията ни. По тази причина той заповяда нашите кораби да се привържат с въжета за брега, така че да могат да бъдат изтеглени настрани и да избегнат запаления кораб, ако неприятелят се опита по този начин да ни изгони от пристанището. Смятайки, че сме достатъчно укрепени, ние започнахме да разтоварваме корабите си, които пристигнаха напълно натоварени, но не с такива ценни стоки, каквито намерихме тук. Нашите хора бяха разделени на две смени, които работеха през ден — онези, които не работеха, стояха на стража и никой от тях не отиваше надалече, нито се отделяше от знамето, а и онези, които работеха, държаха оръжията добре подредени при себе си, така че всеки можеше в един миг да застане на мястото си.

Междувременно обаче португалците и местните хора не стояха със скръстени ръце. Виждайки, че ние така усилено се укрепяваме, на шестата нощ след нашето пристигане те безшумно изкопаха един окоп в пясъка на разстояние един оръдеен изстрел от нашите кораби, за да поставят там оръдия, с които можеха да увредят тежко корабите ни. Към три часа следобед, когато съобщиха това на адмирала, той събра хората си и тръгна срещу неприятеля. Като ни видяха, че идваме, португалците и индианците започнаха да се оттеглят в окопа, очевидно с намерение да се сражават прикрити в него. Ние не се спряхме, а веднага се приближихме с мускети и пики до окопа, преди той още да бъде довършен напълно. Португалците не ни дочакаха и напуснаха мястото, като оставиха в наши ръце четири бронзови оръдия, торби с барут, гюллета и други необходими неща, между които и пет малки коли, местна направа, които за нас бяха по-ценни от всичко останало, тъй като с тях щяхме да закараме стоките от града до брега. Ние продължихме да делим плячката с капитан Венър и ежедневно товарехме корабите си, като всеки екипаж работеше, стига да не беше на стража. На следната сутрин пристигна един кораб с шестнадесет негри, десет португалки и четиридесет португалци. Ние изгонихме жените и негрите от града, но адмиралът задържа португалците, за да теглят натоварените коли, което за нас беше голямо улеснение, тъй като страната е много гореща и на хора от Англия тежкият труд в тази горещина се отразява зле.

В този град няма вода за пиене и затова всеки четири-пет дена ние бяхме принудени да минаваме реката и да навлизаме във вътрешността на страната, за да си набавим прясна вода. Но след като отидохме за вода един-два пъти, португалците завардиха извора, така че ние трябваше да си пробиваме път със сила и много пъти някои от нашите моряци бяха ранявани и двама-трима бяха убити; на такава опасност бяхме принудени да се излагаме, за да си доставим вода.

Двадесетина дни след пристигането ни португалците приготвиха пет каравели, натъпкаха ги с леснозапалими материали, докараха ги на една миля или малко повече от нашите кораби и там ги подпалиха — по-близо не можеха да дойдат, тъй като адмиралът постоянно държеше на стража шест лодки на повече от половин миля от корабите именно за да ги предварди от такова нападение. Запалените каравели се носеха по течението с отлива и слабият вятър, който духаше, беше благоприятен за тях, така че те бързо се спуснаха по реката. Щом нашите лодки ги забелязаха, те се отправиха към тях с най-голямата скорост, на която бяха способни, но понеже отливът и вятърът помагаха на неприятеля, каравелите скоро се приближиха до нашите кораби. Нашите хора в града започнаха да се тревожат за тях. Моряците, които се намираха на корабите, доста се смутиха, когато видяха петте пламтящи каравели да се приближават към тях, но все пак се приготвиха да се отдръпнат настрани, доколкото можеха, тъй като бяха подготвени предварително и знаеха, че такава военна хитрост може да бъде използвана, понеже реката беше много подходяща за това. Но благодарение на бога, който бе най-добрата ни закрила през цялото ни пътуване, нашите моряци в лодките, когато видяха горящите каравели да се доближават до корабите, действуваха много умело, като хвърляха абордажни куки, закачени на вериги, върху тях — всяка лодка бе снабдена предварително с кука и верига за тази цел — и било ги изтегляха да заседнат на някоя плитчина, било ги закотвяха с веригата, където те оставаха, докато изгорят напълно; по този начин с божия помощ бяхме спасени от тази страшна опасност.

На шестата нощ след това нападение — трябва да е било след като вече бяхме изкарали 26 дни в града, — към единадесет часа вечерта по реката дойдоха, носени от течението, три големи сала, върху които пламтяха най-големите огньове, каквито някога съм виждал. Тези салове бяха особено опасни, защото, когато нашите хора се насочиха с лодките си към тях, смятайки да ги закачат с куките си, както бяха направили с каравелите, това се оказа невъзможно — от саловете стърчаха навън много колове, така че моряците не можеха да се приближат достатъчно, за да хвърлят куките си. Извън това имаше и една друга опасност, по-голяма от всички други: между коловете бяха вкарани кухи стволове, напълнени с материали за фойерверки, които непрестанно бълваха искри, и понеже моряците в лодките носеха барут за мускетите си, те не смееха да се доближат до саловете, за да не загинат от собствения си барут. Но когато видяха, че саловете идват все по-близо и по-близо до нашите кораби, те намокриха кърпи, които сложиха върху патрондашите и чантите си с барут, и така се осмелиха да се доближат до тях, да ги закачат с куките си и да ги изтеглят на плитчини, където заседнаха здраво и горяха до сутринта на следния ден. Много горящи греди и дъски, които се носеха по водата, стигнаха до нашите кораби, но моряците от лодките лесно се справиха с тях. И тъй, слава богу, ние се спасихме и от тези втори огньове. Затова всички кораби, които хвърлят котва в реки в неприятелска страна, трябва предварително да се подготвят да посрещнат запалени вражески кораби, защото срещу огън не можеш да се бориш, ако не си подготвен. В тези горещи страни има също и друга опасност: изкусни плувци се гмуркат във водата и прерязват котвените въжета. Така една нощ един индианец се опита да пререже въжето на адмиралския кораб, макар че една лодка с двама души в нея беше закотвена до самото въже; той успя да среже само въжето на шамандурата, но не и котвеното въже. След тази нощ, като видяха, че ние зорко пазим корабите си, те вече не повториха опита си.

С усърдния труд на нашите моряци корабите бяха почти напълно натоварени и най-ценните стоки пренесени на борда, така че нашият адмирал реши да отплава още тази нощ, тридесет и един ден след нашето пристигане, или най-късно на следния ден; всички наши хора бяха предупредени да бъдат готови за заминаване.

Трябва да благодарим на бога за добрината му към нас, защото той ни прати попътен вятър и в единадесет часа вечерта ние излязохме в открито море и бяхме вече в безопасност. Като забеляза, че си отиваме, неприятелят насочи едно-две оръдия към нас и даде няколко изстрела, но не ни причини никаква вреда. На излизане от залива бяхме вече петнадесет кораба: три холандски, четири френски, един кораб, който адмиралът даде на френския капитан, три кораба от флотилията на капитан Венър от Плимът и четири кораба от флотилията на нашия адмирал; и всички тези кораби бяха натоварени със стоки, и то много ценни. За да свършим цялата тази работа, ние престояхме в пристанището само тридесет и един ден, като през това време имахме единадесет схватки с неприятеля.

Ние вдигнахме котва след другите кораби, които бяха вече отплавали и за които не чухме нищо, докато не пристигнахме в Англия и влязохме в пристанището на Даунс през м. юли. Понеже в пристанището на Даунс имаше кораби на кралицата, когато отплавахме оттам, ние според обичая ги поздравихме с топовни гърмежи. Но един от нашите канонири беше толкова непредпазлив — както канонирите изобщо често са небрежни, когато насипват барут в оръдията, за да дадат изстрел, — че подпали едно буре с барут: взривът разруши кабината на адмирала, уби на място самия канонир и още двама други моряци и рани двадесет души, от които четирима-петима по-късно умряха. Такъв гъст пушек се вдигна от изгорелия барут и от пожара в оръдейното помещение, че отначало никой не знаеше какво да прави. Но като се опомниха от уплахата си, моряците започнаха тъй изобилно да плискат вода в оръдейното помещение — хората от кралските кораби, както и от другите кораби от нашата флотилия веднага дойдоха да ни помогнат, — че пожарът, слава богу, бе скоро загасен; всичко бе спасено и стоките не бяха много повредени. От това премеждие може да се види, че на този свят нищо не е сигурно. След като добре изгасихме пожара и наехме нови моряци, ние, слава богу, пристигнахме благополучно в Блекуол.