Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (46)

XLVI

Благополучното плаване на почитаемия благородник Томас Кавендиш от Тримли, графство Съфък, към Южното море и оттам около света, започнало през лето господне 1586 и завършило през лето господне 1588

Отплавахме от Плимът в четвъртък, 21 юли 1586 г., с три кораба, а именно: „Дизайър“ (водоизместимост 120 тона), „Кънтент“ (60 тона) и „Хю Галант“ (барк, 40 тона). Тази малка флотилия имаше 123 души екипаж и провизии, достатъчни за две години. Томас Кандиш беше наш адмирал.

На 1 август, около десет часа сутринта, забелязахме Фуертевентура, един от островите на Канарския архипелаг.

На 25 август стигнахме южния бряг на Сиера Леоне.

В неделя, 28 август, адмиралът изпрати някои от екипажа на сушата, където те играха и танцуваха цялата сутрин сред негрите.

В понеделник сутринта, 29 август, адмиралът слезе с около седемдесетина души и достигна града им, където опожарихме две-три къщи и задигнахме каквато плячка можахме, но не беше много. Всичките хора обаче избягаха. Когато се оттегляхме към корабите и преминавахме през едно малко поле близо до града им, те ни обстрелваха със стрели от горите и раниха трима-четирима от нашите хора. Стрелите им бяха потопени в отрова, но никой от хората ни, слава богу, не умря тогава. Градът им е кръгъл и заобиколен с изкусно построени стени от непечени тухли, като дворовете им имат огради от колове и са поддържани съвсем чисти, както и улиците и къщите им. Тези негри се подчиняват напълно на своя вожд. В града им имаше по наша преценка около сто къщи.

На 1 септември мнозина от хората ни слязоха на сушата и отидоха при мястото за водопой, където цял ден спокойно си праха ризите. На следващия ден пак отидоха там, но този път негрите ги чакаха в засада и така внезапно се нахвърлиха на нашите хора, че мнозина бяха ранени, както отстъпваха към лодките. Между другите ранени беше и един войник на име Уилям Пикмън. Той беше ударен в бедрото и както вадел стрелата, тя се счупила и върхът й останал вътре. През нощта отровата подействува: нещастникът страшно се поду, коремът му и срамните части почерняха, като че бяха намазани с мастило, и на следващата сутрин той умря.

Последния ден на октомври, като плавахме с курс запад-югозапад, на около двадесет и четири левги от нос Фрио в Бразилия, достигнахме голяма планина^[1], на чийто връх се издигаше висока кръгла скала, наподобяваща някакъв град; наблизо имаше два малки острова.

На 1 ноември минахме между остров Сан Себастиан^[2] и сушата. Там свалихме бъчвите на брега, изградихме ковачница и бъчварите направиха нови обръчи. Останахме на това място до 23-и същия месец и през това време оправихме такелажа, построихме един пинас и се запасихме с прясна вода.

На 17 декември следобед влязохме в един добре защитен залив, където на един остров видяхме огромен брой тюлени, а един друг остров беше пълен със сиви чайки. Тези тюлени са страшно големи, просто грамадни, с чудновата форма: предната част на тялото им може най-добре да се оприличи на лъв — главата, вратът и горната част на тялото им са обрасли с груби косми, а краката им са като рибени перки и приличат на човешка ръка. Те се размножават бързо и раждат малки всеки месец. Хранят малките си с мляко, но все пак храната им идва от морето и се хранят с риба. Месото на малките им, варено или печено, е необикновено вкусно и едва може да се отличи от агнешко или овнешко. Възрастните животни са толкова едри и силни, че са нужни четирима души, за да убият един тюлен, като го удрят с големи сопи по главата; туловището му е толкова голямо, че и четирима души не биха успели да го убият, ако не го ударят по главата. Прострелят ли го през тялото с аркебуз или мускет, тюленът избягва в морето, защото куршумите не могат да го убият веднага.

Този залив е много подходящ за ремонт на кораби — те могат да се изтеглят на сушата, за да се изстържат и насмолят, защото приливът и отливът тук са много големи. Затова изчистихме и насмолихме корабите си тук.

На Бъдни вечер, 24 декември, един моряк и един юнга отидоха до една много красива зелена долина в подножието на планината, където имаше малка яма или кладенец, изкопан от нашите хора преди два-три дни, за да си набавят прясна вода. Двамата, мъжът и момчето, отидоха там, за да си изперат дрехите. Голяма тълпа индианци, които се спускаха от рида, ги видяха, че перат. Застанали от двете страни на скалите, ги обсипаха със стрелите си и раниха и двамата, но макар че бяха петдесет-шестдесет души на брой, побягнаха, когато адмиралът ни ги подгони само с петнадесет-двадесет души. Раненият моряк се наричаше Гардж, а юнгата Лъч. Морякът бе улучен точно в коляното, а момчето в рамото; и на двамата раните бяха много болезнени. Стрелите на туземците са направени от малки тръстики и на върха си имат малко парче кремък, изкусно забито в тръстиката. Те рядко виждат или изобщо не виждат християни. Диви са като елени или хищни зверове. Преследвахме ги и те бягаха от нас, като че ли бяхме най-страшните зверове в света. Измерихме отпечатъка от стъпалото на едного от тях — оказа се осемнадесет инча дълго. Имат обичай, когато някой умре, да пренесат мъртвеца на високите скали край морето и да го погребат на височината, като в гроба заедно с лъковете и стрелите му поставят и всичките скъпоценности, които е имал приживе — красиви миди, които се намират на морския бряг, изрязани и оформени твърде изкусно. Всичко това се поставя под главата на мъртвеца. Гробът се огражда с големи, много широки и дълги камъни, поставени покрай стрелите, с които мъртвецът си е служил, докато е бил жив. Оцветяват както стрелите, така и гробовете с червена боя, с която се мажат и самите те.

На 6 януари се отправихме към протока.

На 7 януари между устието на протока и най-тясното му място заловихме един испанец на име Хернандо, който се намирал там заедно с още двадесет и трима испанци, единствените оцелели от четиристотинте души, оставени преди три години на брега на Магелановия проток; останалите умрели от глад. Същия ден минахме през най-тясната част на протока.

На 9 януари напуснахме остров Пенгуин и се отправихме с курс юг-югозапад към града на крал Филип, построен от испанците, който град има четири форта и във всеки един форт има по едно чугунено оръдие. Само лафетите си стояха по местата, а всички оръдия бяха заровени в земята. Ние ги изкопахме и четирите и ги качихме на корабите. Добре бяха построили града и го бяха разположили на най-доброто място в протока по отношение на снабдяването с вода и дърва. Сами си бяха построили църквите. Законите им трябва да са били твърде сурови, защото бяха издигнали бесилка, където екзекутирали някои от своите хора. Доколкото разбрахме, те дълго време са се хранели само с разни миди. Нямало какво друго да се яде освен понякога елени, които слизали от планината на водопой при реките. Испанците били оставени тук, за да охраняват протока, та корабите на други страни да не могат да минават в Южното море. Но очевидно не такава била волята божия. Защото през всичкото време, което прекарали тук — най-малко две години, — не могли да отгледат никакви растения, нито успели да намерят някакъв начин да преживеят. От друга страна, индианците често ги нападали и грабели, докато припасите им дотолкова намалели, че нещастниците започнали да измират като кучета по къщите си, както били облечени; така ги и намерихме, когато пристигнахме. Най-сетне градът така се изпълнил със зловоние от труповете, че оцелелите били принудени да заровят каквото имало останало имущество — провизии и мебели, да изоставят града и да тръгнат покрай брега да търсят храна, за да се спасят от гладна смърт. Не взели нищо със себе си освен всеки своя аркебуз (някои не можели да ги носят от слабост) и така преживели цяла година и повече, като се хранели с корени, листа и понякога с някоя птица, която успявали да убият с мушкетите си. Най-после решили да се отправят към река Плата, защото от четиристотинте, които пристигнали, останали всичко на всичко двадесет и трима души, от които две жени. Тук ние спокойно взехме прясна вода и се запасихме добре с дърва.

Имаше река с хубава вода и нашият адмирал навлезе навътре по нея около три мили. Тя тече през ниско поле — твърде приятна местност с добра почва. Навсякъде другаде из протока виждахме само чукари и скали, страшно високи хълмове и планини. Край тази река видяхме много диваци, с които разговаряхме. Те са човекоядци и изобщо се хранят със сурово месо и всякаква мръсна храна. Именно тези диваци бяха нападали испанците, както споменах по-рано, защото имат ножове и си правят стрели от счупени рапири. Опитаха се по всякакъв начин да ни примамят нагоре по реката с намерението коварно да ни нападнат, нещо, което адмиралът ни усети и заповяда да стреляме с аркебузите по тях; по този начин убихме мнозина от тези диваци.

През всичкото това време — цял месец — се хранехме почти само с миди, както и с разни птици, каквито можехме да убием по брега. Въпреки че непрекъснато валеше дъжд, всеки ден ходехме на лов по местата, където птиците търсят храната си.

На 24 февруари навлязохме в Южното море. На 1 март излезе буря, която продължи три-четири дни. През това време нашият кораб „Хю Галант“ се откъсна от останалите два кораба. Всеки момент изглеждаше, че баркът ще потъне, дотолкова пропускаше вода, и ние бяхме тъй изтощени от изпомпването на водата; три дни и три нощи не спахме.

На 15 март сутринта „Хю Галант“ мина между остров Санта Мария^[3] и сушата, където срещнахме адмиралския кораб „Дизайър“ и „Кънтент“, които прекарали на котва два дни при един остров на име Ла Моча. На това място някои от нашите хора слязоха на брега с лодката на вицеадмирала и индианците ги нападнаха с лъкове и стрели, но страшно се бояха от техните каливери. Тези индианци са врагове на испанците и живеят в едно обширно място, наречено Арауко, и както впоследствие узнахме, ни бяха взели за испанци.

В Арауко, както се нарича това място, има много богати златни мини, но испанците никога не успявали да ги завземат и винаги се завръщали от походите си с големи загуби, защото тези индианци се бият отчаяно и са готови да умрат, за да запазят свободата си.

Вдигнахме котва и минахме откъм западната страна на остров Санта Мария, където спокойно плавахме на дълбочина шест фадъма.

Там при нас дойдоха индианци от острова заедно с двама от вождовете си да ни поканят да слезнем на брега, понеже ни взеха за испанци, от които те са покорени. Доведоха ни до едно място, където испанците бяха построили църква с кръстове и олтари в нея. Близо до църквата имаше два-три склада, пълни с жито и ечемик, много хубави и чисти, които по нищо не отстъпваха на нашите в Англия. Също така имаше и бурета, пълни с твърди вкусни картофи, приготвени в складовете за испанците, които щели да дойдат да си приберат наложения данък. На този остров има също различни плодове, свине и кокошки. Тия индианци са държани тъй строго от поробителите си, че не смеят да вземат нито едно пиле или свиня за себе си. По този начин се сдобихме с жито, колкото ни беше нужно, толкова свине, колкото сол имахме, за да осолим месото, голям брой кокошки, много чували с картофи, около петстотин изсушени малки акули и гвинейско жито, което се нарича царевица.

На 15 април достигнахме до едно място, наречено Моро Морено, с отлично защитен залив. Тук тридесетина души слязохме на брега с адмирала. Щом стъпихме на сушата, местните индианци слязоха от скалите да ни посрещнат, като носеха на гръб мехове с прясна вода и дърва за горене. Страшно се боят от испанците. Те са невежи хора и живеят съвсем като диваци. Заведоха ни при обиталищата си, на около две мили от пристанището, където видяхме жените им и жилищата им. Те са направени от кожата на някое животно, постлана на земята, и над нея вместо покрив — нищо друго освен пет-шест напречно поставени пръти, опрени на дълъг прът, носен от два чатала, които са забити в земята; върху този скелет нахвърлят клони. Хранят се със сурова риба, която вони отвратително. И когато някой от тях умре, погребват го заедно с лъковете и стрелите му, с кануто му и всичко, което е притежавал. Видяхме как подреждат гробовете си, когато отворихме един гроб. Техните канута или лодки приличат на мехове, твърде изкусно съшити от две кожи, напълнени с въздух и запушени от единия си край с птичо перо. Зашиват меховете с конци, направени от сухожилия на някое диво животно, и след това ги надуват. Като се намокри с морска вода, кожата се стяга, така че меховете стават съвсем непромокаеми. С тези лодки излизат в морето и ловят много риба, от която голяма част дават като данък на испанците.

На 27 април пленихме един малък барк, който идваше от Сантяго. На него беше някой си Георги, грък по народност, който се оказа отличен лоцман за цялото чилийско крайбрежие. В споменатия барк пътуваха също някой си Флеминг и трима испанци. Преди да отплават, те били причестени и заклети от трима-четирима монаси, ако случайно попаднат на нас, да хвърлят писмата си в морето, преди да ги настигнем, което и сториха, след като започнахме да ги преследваме. И все пак нашият адмирал успя да ги накара да признаят какво бяха направили: принуден бе да заповяда да ги измъчват, като поставят палците им в менгеме, и то няколко пъти, което им причини страшни болки. Също накара стария Флеминг да повярва, че ще го обеси: сложиха въже около врата му и го дръпнаха малко над люковете; въпреки това обаче онзи не призна и бе готов по-скоро да умре, отколкото да наруши дадената клетва. В края на краищата един от испанците призна, след което изгорихме барка и взехме хората с нас.

На 10 май ние от „Хю Галант“, където се намирах и аз, Франсис Прити, изгубихме от очи кораба на нашия адмирал.

На 17 май отново го намерихме заедно с останалата част от флотилията. Те бяха пленили два кораба, единия натоварен със захар, меласа, царевица, щавени овчи и кози кожи, свинска мас, голям брой бурета със солени скумрии, много индиански кожуси, известно количество мармелад и хиляда кокошки, а другия — с чували брашно и кутии мармелад. За единия от корабите, онзи, който носеше главните стоки, можехме да вземем двадесет хиляди лири, ако се намирахме в Англия или другаде в християнския свят, където да можем да го продадем. Напълнихме корабите си с колкото от стоката можеха да поберат, а останалото изгорихме заедно с корабите; мъжете и жените, които не бяха убити, свалихме на сушата.

На 20 сутринта влязохме в залива на Пайта и след като пуснахме котва, нашият адмирал слезе на брега с шестдесет-седемдесет души, влезе в бой с жителите на града и ги прогони към върха на хълма, който се издига над града. Намерихме двадесет и пет фунта сребро в монети от осем реала, изобилие от домакински вещи и складове, пълни с най-различни стоки, но адмиралът не позволи никому да отнесе много плат или облекло — не искаше да се претоварват с плячка, защото испанците бяха пет пъти по-многобройни от нас, а ние бяхме на една английска миля и половина от нашите кораби. И така слязохме отново в града благополучно. Той беше много добре построен, всички улици бяха необикновено чисти и в средата му се намираше градският дом; имаше най-малко двеста къщи. Изгорихме го до основи ведно със стоки на стойност пет-шест хиляди лири. На рейда имаше един барк, който също запалихме, и след това отплавахме.

На 25 май достигнахме остров Пуна^[4], където има отлично пристанище. Тук заварихме на котва един голям кораб от двеста и петдесет тона с пълен такелаж, готов да бъде изтеглен на суша — там има едно място, много удобно за тази цел. Потопихме кораба и слязохме на брега, където живее управителят на острова в разкошен дворец, чудесно построен: от всяка зала се излиза на галерия с прекрасен изглед към морето от едната страна и към острова от другата, а под тях се намира една огромна зала и откъм единия край на сградата има много голям склад. На този остров правят повечето от въжата, използвани в Южното море. Този индиански главатар кара индианците от острова да му работят и робуват. Самият той е индианец по рождение, но е женен за една прекрасна испанка.

На острова почитат тази испанка като царица и тя никога не стъпва на земята, а когато реши да се разходи, четири души я носят на носилка с балдахин или сенник отгоре, като придворните й дами заедно с множество от знатните мъже на острова я съпровождат. Но и тя, и господарят на острова заедно с всички индианци от острова избягаха още преди да пуснем котва — бе настъпило безветрие, поради което не можехме да влезем в пристанището. Те успяха да се прехвърлят на сушата, като взели със себе си сто хиляди крони.

Този остров е много приятен, но на него няма нито златни, нито сребърни мини. Градът е построен около двореца на индианския управител и има не по-малко от двеста къщи, а на острова, голям почти колкото остров Уайт, има още един-два града, всеки с по толкова къщи. От едната страна на двореца на управителя са направили хубава градина, където растат всякакви растения, а на долния край има кладенец със сладка вода, заобиколен от дървета, където отглеждат памук. Короните на този храст са отрупани с малки кутийки, в които расте памукът. Във всяка шушулка има седем-осем семена, големи колкото грахово зърно. Ако памукът не се обере, когато узрее, семената му изпадат и поникват отново.

В тази градина също така има смокини, които раждат цяла година, тикви, пъпеши, краставици, репички, розмарин, мащерка и всякакви други подправки и плодове. На другия край се намира друга овощна градина, където растат сладки и кисели портокали, лимони, нарове и всякакви други плодове.

На острова има отлични пасища и там гледат много коне, волове, бикове, хубави, угоени овце и голям брой кози, които са толкова питомни, че хората ги доят. Освен това имат в изобилие гълъби, пуйки и необикновено едри патици.

До двореца на индианския управител имаше също така много голяма и висока църква, където той кара всички индианци на острова да присъствуват на литургията, защото той самият, когато се оженил за испанка, се покръстил и след това накарал всичките си поданици да се покръстят. В черквата имаше олтар с разпятие и пет камбани, закачени на единия край на църквата. Църквата изгорихме, а камбаните отнесохме.

На 2 юни сутринта, малко след като се зазори и когато всички стражи, поставени от командира ни, бяха отишли за храна, едни в една посока, други в друга, внезапно се появиха стотина испански войници с развято знаме и въоръжени с мускети, които предишната нощ били слезли на другата страна на острова. Заедно с тях вървяха всички индианци на острова, добре въоръжени. Понеже бяхме изненадани, ние изгубихме битката; пък и не бяхме повече от петнадесет-двадесет души, от които те убиха един-двама още докато се приближаваха до къщите. Въпреки това се сражавахме с тях час и половина. Най-сетне, имайки голямо числено превъзходство, те ни изтласкаха от хълма към морския бряг, където ги задържахме известно време, докато най-сетне Закари Сакси, който защищаваше пътя от хълма с алебардата си и бе повалил неколцина от тях, почна да се задъхва от умора и падна достойно. Смъртта му бе бърза — улучи го куршум в сърцето. Когато почувствува, че е смъртно ранен, той извика към бога за милост и веднага издъхна. Скоро след това врагът бе принуден да отстъпи от брега към ливадите. Най-сетне корабната лодка дойде и взе колкото хора можеше да побере; дори имаше опасност тя да потъне, защото всички бързаха да се качат в нея. Междувременно един от нашите хора на име Робърт Мадок се простреля сам в главата със собствения си мускет, както се качваше в лодката. На брега останахме четирима, които лодката не можа да вземе, а именно самият аз, Франсис Прити, Томас Андрюс, Стивън Гънър и Ричард Роуз. Заредихме си пушките и се оттеглихме към една скала, докато лодката се върне още веднъж, което и стана веднага, щом закара другите на борда на кораба. Четиридесет и шест испанци бяха убити, някои от които те отнесоха в храстите или в някои от старите къщи, където ги намерихме впоследствие. Ние загубихме дванадесет души.

Същия ден слязохме още веднъж със седемдесет души и пак завързахме сражение с враговете — стотина испанци, въоръжени с мускети, и двеста души индианци, които се биеха с лъкове, стрели и къси копия, и ги принудихме да отстъпят. След това подпалихме града, който имаше около триста къщи, и го оставихме да изгори до основи. После опустошихме нивите, градините и овощните им градини и изгорихме четири големи кораба, които бяха още в строеж на стапелите.

На 5 юни отплавахме и се озовахме на едно място, което наричат Рио Долсе, където взехме прясна вода. Там потопихме четиридесеттонния барк „Хю Галант“, тъй като не ни достигаха хора.

На 27 юни сутринта, призори, влязохме в залива Агуатулко, където заварихме един петдесеттонен барк, който беше разтоварил на брега какао и индиго. Целият екипаж избяга на сушата. Слязохме на брега, изгорихме града заедно с църквата и сградата на митницата, която беше много голяма и хубава. Тук намерихме шестстотин чувала индиго за боядисване на платове. Всяка торба струваше четиридесет крони, освен това и четиристотин чувала какао (един чувал какао струва десет крони). Това какао се яде и също им служи за пари. Сто и петдесет чувала се равняват на един златен реал. Зърната на какаото приличат на бадеми, но не са така приятни на вкус. Ядат ги и правят питие от тях, както ни обясни собственикът на кораба.

На 8 юли достигнахме рейда на Чачала. Преди да се развидели, адмиралът изпрати капитан Хейвърс с четиридесет души от нас до едно място на около две левги във вътрешността. Трябваше да вървим по един едва проходим и пуст път през гори и диви места, докато най-сетне стигнахме до едно село, където взехме в плен трима селски стопани с жените им и децата им и няколко индианци, вързахме ги и ги принудихме да ни придружат до морето.

Адмиралът накара жените им да ни донесат банани, лимони, портокали, ананаси и други плодове, които те имат в изобилие, и след това освободи мъжете им.

На 4 ноември, между седем и осем часа сутринта, докато „Дизайър“ и „Кънтент“ плаваха нагоре-надолу по крайбрежието на Калифорния, един от моряците, а именно тръбачът, както се изкачваше към марса, видя ветрила на кораб, който идваше откъм морето право към залива, и веднага нададе радостен вик: „Кораб, кораб!“ Преследвахме го три-четири часа, като използвахме много добре попътния вятър, и следобед го настигнахме. Дадохме залп от борда с големите оръдия и залп с картеч с малките към „Санта Анна“ — така се казваше този седемстотинтонен кораб, който беше собственост на испанския крал. Вече бяхме готови да го вземем на абордаж, защото изглеждаше, че на него няма повече от петдесет-шестдесет души, когато видяхме, че капитанът е издигнал дъсчени прикрития на носа и кърмата, така че по кораба не се виждаше никакъв човек. Хората му стояха зад прикритията, въоръжени с дълги и къси копия, рапири и щитове. На палубата бяха струпали безброй камъни, които мятаха по главите ни и така успяха да ни отблъснат от кораба си, при което ние загубихме няколко души — двама убити и четири-пет ранени. Ние издигнахме още ветрила, обърнахме ветрилата според вятъра, дадохме още един залп с големите оръдия, а също и с малките с картеч и така пометохме палубата им от край до край, че избихме и осакатихме мнозина от хората им. Капитанът им, един храбър мъж, се бореше безстрашно и още не се предаваше. Адмиралът нареди да свирят с тромпетите, за да вдъхне смелост на хората ни, и трети път обстрелва „Санта Анна“ с големите оръдия.

След като се бяха отбранявали пет-шест часа, виждайки, че вече има опасност корабът им да потъне, тъй като беше разбит от големите гюллета — някои от тях го бяха ударили под водолинията, — измъчените и обезсърчени моряци вдигнаха бяло знаме и заявиха, че веднага ще се предадат и ние можем да вземем стоките от кораба им при условие, че нашият адмирал обещае да пощади живота им. Бидейки добросърдечен, адмиралът обеща да ги пощади и им нареди да свият ветрилата си, да свалят лодката и да изпратят с нея човек на нашия кораб. Един от по-главните испански търговци се изкачи на борда, падна на колене пред адмирала и понечи да целуне краката му, като го молеше за милост. Адмиралът, който беше много човечен, обеща, че животът на всички ще бъде пощаден и че към тях ще се отнасяме добре. Лоцманът и капитанът след малко съобщиха какви стоки носят, а именно сто двадесет и две хиляди пезос в злато, коприна, атлаз, дамаска, мускус и най-различни други стоки, както и голям запас от всякакви храни, най-различни отлични сладка, както и няколко вида превъзходно вино. На следващия ден, 6 ноември, влязохме в един залив, който испанците наричат Пуерто Сегуро.

Тук всички испанци, сто и деветдесет души на брой, бяха свалени на брега, където имаше хубава река с прясна вода, изобилие от риба, птици и дърва, а също така и много диви зайци. Адмиралът също така им остави голямо количество припаси — нахут, грах и вино. Освен това той им разреши да свалят от кораба си ветрилата, за да си направят палатки и да си вземат достатъчно дъски, за да могат да си построят малък барк. След това се заловихме да пренесем стоките на нашия кораб. Плячката бе поделена, като всеки получи своя дял. Недоволни от подялбата, на 8 ноември много моряци се разбунтуваха срещу адмирала, който обаче успя да ги усмири за известно време.

Адмиралът освободи капитана, като за негово голямо задоволство го снабди с мечове, щитове, пушки, оръдия, гюллета, картеч и барут, колкото му беше нужно, за да се отбранява срещу индианците. Но преди да отплава, той взе от големия кораб две млади момчета, родени в Япония, които можеха да пишат и да говорят японски. Освен това отведе със себе си три момчета, родени на остров Манила, едното около петнадесетгодишно, другото около тринадесетгодишно и най-малкото деветгодишно. Третото сега е в двореца на нейно превъзходителство графиня Есекс.

Също така взе и един испанец лоцман, който добре познаваше морското дъно около островите Ладронес, откъдето испанците вземат вода, когато плават от Акапулко за Филипините. На тези острови Ладронес има прясна вода, бананови дървета и картофи, обаче обитателите им са диви езичници. На 19 ноември, около три часа следобед, адмиралът нареди да запалят испанския кралски кораб. Гледахме го как изгоря заедно с целия товар от петстотин тона стоки и след това с попътен вятър радостно потеглихме за Англия. „Кънтент“ плаваше зад нас. По едно време го изгубихме от очи и помислихме, че ни е надминал, но повече не го видяхме. Плавахме към островите Ладронес през останалите дни на ноември и през целия декември, чак до 3 януари 1588 година при добър попътен вятър в продължение на четиридесет и пет дни. Изчислихме, че разстоянието, което бяхме изминали, е между хиляда и седемстотин и хиляда и осемстотин левги. Доближавахме острова и вече се намирахме на две левги от него, когато срещнахме шестдесет-седемдесет канута с ветрила, пълни с диваци, които идваха към нас. Те бяха докарали банани, кокосови орехи, картофи и прясна риба, която бяха уловили в морето, и ни ги предлагаха за размяна, като вдигаха нагоре продуктите, които носеха. Ние бързо навързахме парченца старо желязо на малки въженца и рибарски върви и по този начин ги спущахме в канутата, а те ги хващаха, откачваха желязото и в замяна привързваха един сладък картоф или чепка банани, които ние издърпвахме. Така ставаше размяната с тях, докато те решиха, че им стига онова, което са получили. И въпреки това не можехме да се отървем от канутата. Те плаваха толкова на гъсто около кораба, че той удари с носа си едно-две от тях и ги разби, но хората се спасиха. Във всяко кану имаше четири, шест или осем души, съвсем голи, които плуваха и се гмуркаха отлично. Те са мургави, извънредно пълни и обикновено по-високи от средния англичанин; носят косата си дълга. Канутата им бяха не по-малко изкусно направени от онези, които бяхме виждали; трябва да се има предвид, че ги правят без никакви сечива, с които да могат да режат или дълбаят. Тези канута не са по-широки от един ярд и седем-осем ярда дълги, като носът и кърмата са еднакви. Ветрилата им са направени от рогозки, изплетени от острица, и са квадратни или триъгълни; могат да плават както с попътен вятър, така и срещу вятъра. Тези диваци ни следваха много време, просто не можехме да се освободим от тях. Най-сетне адмиралът нареди да напълнят пет-шест аркебуза. Той самият стреля с един от тях, другите също гръмнаха, но диваците бяха толкова пъргави, че на часа скочиха във водата и се гмурнаха, та не можахме да разберем дали сме ги убили или не.

На 14 януари призори достигнахме до един нос на един от Филипинските острови. Манила е разположена на хубаво място и има шестстотин-седемстотин жители.

Градът няма крепостни стени и е защитен от три-четири блокхауза, изградени отчасти от дърво, отчасти от камък. Градът поддържа една-две галери. Тук златото и много други стоки са в изобилие. Всяка година в Манила идват кораби от Акапулко в Нова Испания, както и двадесет или тридесет кораба от Китай, които донасят всякакви стоки. Носят голямо количество злато, което разменят за сребро, като за един фунт сребро дават един фунт злато.

На 15 януари достигнахме един остров на име Капул^[5]. Корабът ни едва бе хвърлил котва и веднага при нас дойде с кану индианският вожд на острова, който, понеже ни взе за испанци, ни донесе сладки картофи и зелени кокосови орехи, а в замяна ние дадохме парчета ленено платно — един ярд за четири кокосови ореха или за една кощница картофи. Тези картофи са много вкусна храна и са чудно сладки, било печени, било варени.

Кожата на индианския вожд бе нарязана и набраздена по цялото тяло с разни черти и фигури. След малко жителите на острова пристигнаха с кошници, пълни с кокосови орехи и картофи; донесоха също кокошки и прасета. И така прекарахме цял ден на котва, и не вършехме нищо друго, освен да купуваме картофи, кокошки и прасета; чудесно си хапнахме.

Вечерта на същия ден, 15 януари 1588 г., португалецът Николас Родериго, когото бяхме взели от големия кораб „Санта Анна“ при носа на Калифорния, поиска да говори с адмирала насаме. Последният разбра, отведе го настрана и го попита какво има да му каже. Португалецът му отвърнал, че испанският лоцман, когото бяхме взели с нас от „Санта Анна“, написал писмо, тайно го запечатал и заключил в сандъка си с намерение да го изпрати в Манила чрез жителите на острова. То имало следното съдържание: покрай бреговете на Чили, Перу и Нова Испания минали два английски кораба, ограбили множество кораби и задигнали стоката им, изгорили различни градове и унищожавали каквото им попадне; завладели кораб, притежание на испанската корона, който идвал от Манила, с всичките му богатства и стока и свалили екипажа и пътниците на сушата; затова той искал от тях да усилят охраната си с двете си галери. По-нататък съобщавал, че сме пуснали котва при един остров на име Капул, близо до Манила, и че сме имали само един кораб с малоброен екипаж; ако можели по някакъв начин да ни изненадат, докато сме на котва, трябвало да побързат да ни нападнат, защото силите ни били малки, хората ни изтощени, а мястото, където сме на котва, едва на петдесет левги от тях. Адмиралът заповяда да извикат лоцмана и го обвини във всички тези деяния, които последният отначало упорито отричаше, но накрай работите се изясниха и нашият адмирал заповяда да го обесят.

Хората на този остров ходят почти голи и са светлокафяви на цвят. Единствено носят ремък около кръста, от който виси някакво домашно тъкано платно от бананови листа; друго такова платно се спуска от гърба към бедрата им, като покрива срамните им части, и се завързва за ремъка при пъпа.

Всички мъже и деца от мъжки пол имат прекаран през главата на члена един калаен гвоздей, който на края е разцепен на две и занитен, а главичката на гвоздея прилича на корона. Вкарват го, когато децата са малки, и раната зараства, без да причинява голяма болка на детето. Гвоздея изваждат и поставят, както изисква случаят, и за да се уверим, че това е истина, ние самите извадихме гвоздея, който десетгодишният кралски син носеше на члена си.

Обичаят започнал по настояване на жените в тази страна, които, като видели, че мъжете се отдават на долния грях содомия, потърсили лек срещу това зло. Освен това всички мъже са обрязани, т.е. кожичката на члена е отрязана отпред. Тези хора предпочитат само дявола, той им се явява в най-грозен и чудовищен вид и те разговарят с него.

На 23 януари нашият адмирал мистър Томас Кандиш свика първенците на острова и на още сто други острова, от които беше поискал данък (прасета, кокошки, картофи и кокосови орехи), представи себе си и хората си, като им обясни, че ние сме англичани и врагове на испанците. След това развя знамето и заповяда да бият камбаните, от което те останаха възхитени. Обещаха, че те, както и всички островитяни наоколо, ще го подпомогнат, щом той дойде отново, за да прогони испанците. В знак на приятелство към туземците и на вражда към испанците адмиралът им върна парите от всичкия наложен данък, който те бяха платили. Те много се зарадваха на приятелския жест и обикаляха с канутата си около кораба, за да изразят задоволството си. Най-сетне нашият адмирал нареди да дадат изстрел с едно оръдие, което ги хвърли в почуда, и твърде доволни, те се сбогуваха с нас.

На 21 февруари, първият ден на великите пости, капитан Хейвърс умря от страшно силна и пагубна маларична треска за голяма скръб на адмирала, който нареди да се даде залп с два фалконета и малкото оръдие, наречено сейкър. Увиха капитана в чаршаф и след като прочетоха молитва, при риданията на целия екипаж го спуснаха в морето. След неговата смърт вследствие на ужасно горещия климат самият аз и много други на кораба се разболяхме и лежахме три седмици или месец.

На 1 март, след като минахме през Яванския проток, пуснахме котва край брега на югозападната част на този остров. Тук видяхме хора да ловят риба в морето. Нашият адмирал взе в корабната лодка няколко моряци и един негър, който говореше езика им, и се отправи към рибарите. Щом видяха нашата лодка, те се изплашиха, слязоха на брега и се скриха в горите. Но адмиралът заповяда на негъра да ги извика и скоро един от тях излезе на брега и отговори на въпросите му. Чрез преводача адмиралът попита къде има прясна вода и когато я намери, той накара рибаря да отиде при краля на страната и да му съобщи, че един кораб е дошъл да купи храна, перли, диаманти и други скъпоценни камъни и че в замяна предлага злато и други стоки.

Две или три канута дойдоха при нас от града, натоварени с яйца, кокошки, прясна риба, портокали и лимони. Адмиралът нареди да вдигнем котва и да се доближим до града. Както плавахме, срещнахме едно от кралските канута, което идваше при нас. В него беше секретарят на краля, който имаше на главата си парче боядисано ленено платно, навито като чалма. Той беше съвсем гол, носеше само превръзка около кръста; на гърдите му имаше начертана широка стрела; беше бос. Със себе си водеше преводач, един метис, т.е. наполовина индус и наполовина португалец, който говореше португалски много добре. Този преводач предаде на адмирала ни, че носел прасенце, кокошки, яйца, прясна риба, захарна тръстика и вина. Това вино беше силно като спирт и прозрачно като изворна вода. Адмиралът го посрещна отлично, угости го царски с най-хубави и най-различни сладка, както и със сладки и сухи вина, и заповяда на музикантите да свирят. След това му обясни, че той и хората му са англичани, че сме били в Китай, където сме търгували, че сме дошли тук да откриваме нови земи и че възнамерява да се отправи към Малака. Яванците казаха на адмирала, че на острова имало няколко португалци, които пребивавали като търговски агенти и постоянно търгували с тях — купували негри, карамфил, пипер, захар и много други стоки. Секретарят на краля и преводачът му останаха една нощ на кораба. Вечерта, когато трябваше да се постави вахтата, адмиралът заповяда на всички на кораба да вземат аркебузите и куршумите си и след като всички дадоха залп с четиридесет-петдесет аркебуза и един сейкър, лично назначи нощните вахтени. Това хвърли тези езичници в голяма почуда, защото рядко бяха виждали кораб с толкова моряци и толкова много огнестрелни оръжия.

След като се съмна, до кораба дойдоха девет-десет от канутата на краля, натоварени догоре с храни, така че едва се държаха над водата. Донесоха два големи живи вола, десетина грамадни угоени свине, много живи кокошки, патици, гъски, яйца и банани, захарна тръстика, тави със захар, кокосови орехи, сладки и кисели портокали, голямо количество вино и ракия, сол, за да си солим яденето, и почти всички други видове храни. Между другите на кораба дойдоха двама португалци на среден ръст и твърде приятни хора. И двамата бяха облечени в къси кожени дрехи и панталони от кръста до глезените, отчасти заради климата на страната и отчасти защото беше по велики пости, когато всеки трябва да се покае. Носеха много хубави бели ризи от батиста и изобщо бяха съвсем прилично облечени с изключение на това, че бяха боси. Нашият адмирал и целият екипаж много се зарадваха на тези португалци, тъй като от година и половина не бяхме виждали християни. Той ги посрещна и нагости отлично с обилен обед и музика. Те ни казаха, че не по-малко се радвали да ни видят, отколкото се радваме ние да ги видим, и питаха за положението в страната им и какво е станало с дон Антонио, техния крал, дали е жив или не. Защото испанците им донесли вестта, че бил мъртъв. Адмиралът отговори на всичките им въпроси: увери ги, че кралят им е жив и се намира в Англия, че нашата кралица му отпуснала почетна издръжка; че между Англия и Испания има война и че ние идваме от името на португалския крал в Южните морета; че бяхме воювали с испанците и бяхме изгаряли, ограбвали и потопявали каквито техни кораби бяхме срещали, осемнадесет или двадесет на брой. Тези известия ги задоволиха напълно.

От своя страна те ни разказаха за положението на остров Ява. Най-напред говориха за изобилието и голямото разнообразие на всякакви храни и плодове, за които вече споменах. Тук се намирали също и големи количества скъпи стоки. Името на владетеля на острова било раджа Боламбоам, пред чиято върховна власт народът се прекланял и от когото всички се страхували. На обикновените хора било забранено да купуват, да продават или разменят каквото и да било с други народи без нарочно разрешение от своя крал. А престъпел ли някой тази забрана, очаквало го незабавно смъртно наказание. Самият раджа бил твърде стар и имал сто жени, а синът му петдесет. Според обичая на тази страна, щом владетелят умре, вземат тялото и го изгарят, а пепелта запазват. Пет дни след това жените му отиват заедно на определено място и първата жена, най-главната, носи топка в ръка, която хвърля далеч от себе си. Всички отиват там, където топката спре, обръщат лицата си на изток, всяка изважда една кама (камата е остра като бръснач и се нарича крис), с която се пробожда в сърцето и гърчейки се, пада на земята по лице; тъй вдовиците свършват живота си. Това е истината, колкото и странно да звучи за онзи, който я чува.

Тамошните хора са много хитри и лукави, изключително храбри, страшно изпълнителни и много се боят от своя крал. Например заповяда ли им кралят да предприемат някаква работа, колкото и тя да е опасна или безнадеждна, те не смеят да откажат, макар и да знаят, че всички ще загинат при изпълнението й; защото, ако се върнат живи, без да са успели да свършат работата, кралят ще заповяда да ги обезглавят. Никак не се боят от каквато и да е смърт. Ако някой от тях усети, че е ранен от копие или меч, той е готов сам да се наниже на острието, така че то да прободе цялото му тяло и по този отчаян начин да ускори настъпването на смъртта, щом не може да победи врага си. Освен това, макар и мъжете им да са мургави и да ходят голи, жените им са по-светли и носят дрехи.

Освен това португалците ни уверяваха, че ако техният крал, дон Антонио, пожелае да дойде при тях, те му гарантират, че всички Молукски острови, както и Китай и Филипините, ще му се подчинят и той може да бъде сигурен, че всички индийци в страната ще го подкрепят. На следния ден, 16 март, отплавахме към нос Добра Надежда, най-южната точка на африканския бряг.

През останалите дни на месец март и целия април ние преминахме огромното, обширно море между остров Ява и Африка, като наблюдавахме звездите и птиците — последните предвещават на мореплавателя добро време или близка суша и острови — и записвахме ветровете, бурите, дъждовете и гръмотевиците, както и измененията на теченията, приливите и отливите.

На 11 май сутринта един от екипажа се изкачи на марса и видя суша. Този нос лесно се разпознава, защото точно там се издигат три много високи хълма, разположени близо един до друг, от които най-високият е в средата, а край морето брегът е по-нисък.

Този нос Добра Надежда е нанесен на португалските морски карти и в тях се посочва, че разстоянието от остров Ява до него е две хиляди левги; в действителност разстоянието е почти сто и петдесет левги по-малко, както установихме при плаването с нашия кораб. Изминахме тези хиляда осемстотин и петдесет левги точно за девет седмици.

На 8 юни призори видяхме остров Света Елена.

Този остров е много висок и се намира, тъй да се каже, в средата на морето между Бразилия и Гвинейския бряг на Африка.

Същия ден, около два-три часа следобед, слязохме на брега, където намерихме една много красива и приятна долина, в която бяха построени хубави сгради и къщи. Особено ни хареса една черква, покрита с керемиди и белосана отвън, с много красива фасада и преддверие. В дъното имаше олтар, където на една много голяма маса беше поставена в рамка картина на нашия спасител Христос, разпнат на кръста, и един образ на молеща се Богородица.

До черквата има две къщи, които служат за кухни — там приготовляват храната. Покривите им са плоски и върху тях се разстила чудесна лоза, а покрай двете къщи тече хубав поток с бистра вода.

Също така точно срещу споменатата черква минава приятна пътека, настлана с калдъръм, която води до една долина край морето. Там са засадили градина, в която отглеждат големи количества пъпеши и дини. На същата пътека са издигнали звънарница, на която висят две камбани — бият ги за литургия. До самата звънарница са поставили гръцки кръст, заграден с рамка, много изкусно издялан от пясъчник, на който са издълбани с цифри годината, когато са я издигнали, а именно лето господне 1571.

Тази долина е най-хубавата и най-голяма низина на острова. Тя е прелестно място, цялото засадено с плодни дървета, зеленчуци и подправки. Тук има смокини, които раждат непрекъснато, и то в изобилие. На едно и също дърво ще видите едновременно и цветове, и зелени, и зрели смокини, всичко заедно през цялата година. Има много лимонови дървета, портокали, нарове, грейпфрут, финикови палми, които раждат по същия начин както смокините. Палмите са посадени грижливо и твърде изкусно, така че под и измежду тях има приятни пътеки за разходка. Казаните пътеки са засенчени от листата на дърветата и на всички свободни места са посадени магданоз, киселец, босилек, копър, анасон, синап, репички и много особени подправки. А потокът тече през различни части на градината и със съвсем малки усилия всяко едно от дърветата в долината може да се напоява.

Тази вода идва от върховете на планината и се спуска в долината от една скала, висока около един кабелт. Потокът се разделя и от него излизат много ручеи, които освежават целия остров и напояват почти всяко дърво. Изобщо островът се състои от високи планини с дълбоки долини и със стръмни склонове с изключение на платата по върховете на някои хълмове и долу в някои ниски долини, където виреят в изобилие казаните по-горе плодове. По високите части на планината ги има в още по-голямо изобилие, отколкото долу в долините. Но е страшно трудно — пък и е опасно — да се изкачва човек по върховете и да слиза оттам по причина на височината и стръмните склонове.

На този остров има страшно много яребици, които никак не се боят от хората и не бързат да излетят, макар и човек да дойде до тях съвсем близо, а само избягват и се покатерват нагоре по стръмните скали. Убихме няколко от тях с ловна пушка. Много по-различни са от яребиците, които се срещат у нас в Англия, както по големина, така и по цвят. Големи са колкото кокошка, цветът им е пепелявосив и се събират на ята по дванадесет, шестнадесет или двадесет яребици.

На острова има също така не по-малко фазани, които са много тлъсти и едри — те далеч надминават нашите по големина.

Там има хиляди кози — испанците ги наричат кабритос, — които са съвсем диви. Човек може да види стада от по сто-двеста кози. Катерят се по скалите, които са толкова стръмни, че човек би помислил, че е невъзможно живо същество да се изкачи по тях. Въпреки че са много пъргави, ние уловихме и убихме много от тях.

Също така се срещат и многобройни стада диви свине, страшно тлъсти и едри. Живеят в планините и много рядко човек може да се доближи до тях.

Когато пристигнахме, в къщите намерихме трима роби — негри, които ни казаха, че флотилията на Източноиндийската компания, състояща се от пет кораба (най-малкият с водоизместимост осемстотин-деветстотин тона), натоварени с подправки, памучно платно, съкровища, много скъпоценни камъни и перли, отплавала от Света Елена двадесет дни преди нашето пристигане.

Островът бил отдавна открит от португалците, които засадили градини там, та да има откъде да вземат нови провизии, когато се връщат от Източна Индия.

На 20 юни, след като бяхме натоварили дърва, почистили кораба и взели вода, ние се нахранихме с каквото имаше там за ядене и около осем часа вечерта вдигнахме ветрила с курс към Англия.

На 3 септември срещнахме един фламандски кораб, който идваше от Лисабон. От него научихме за наша голяма радост и общо задоволство за нашата победа над испанския флот.

На 9 септември, след една страшна буря, която отнесе повечето от ветрилата ни, с божията милост достигнахме дълго желаното пристанище Плимът в Англия, откъдето бяхме започнали плаването си.