Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (52)

LII

Чудесната победа на английския флот над огромната испанска армада, изпратена през 1588 година, за да завладее Англия, записано от Емануел ван Метерен в неговата история на Нидерландия

Испанският крал, който повече от двадесет години воюва с Нидерландия, след като се допита до съветниците си, сметна за най-уместно още веднъж да удари нидерландците по море. Реши да събере могъщ флот и големи сили за тази война, тъй като англичаните бяха негови заклети врагове, а техният остров е така разположен, че те могат както да подпомогнат, така и твърде много да попречат всекиму, който желае да плава по тези води. Поради тази причина кралят реши, че е най-добре най-напред да нахлуе в Англия, убеден от различни опитни испанци, холандци и множество бегълци англичани, че завладяването на този остров ще бъде по-леко, отколкото завоюването на Нидерландия. Освен това испанците смятаха, че на техния крал ще бъде много по-изгодно наведнъж да завладее Англия и Холандия, а не да бъде принуден да поддържа постоянно бойни кораби, които да охраняват флотилиите, идващи от Източна Индия и Западна Индия, от Дрейк англичанина и подобни сърцати противници.

За тази цел католическият крал отдавна бе наредил да отсекат голямо количество дървен материал за постройка на кораби и започна огромни приготовления: изливаха се бронзови оръдия, трупаха се запаси от жито и храни, войниците се обучаваха да си служат с оръжия, набираха се нови войски. И така в началото на 1588 г. беше подготвена мощна армада, която застана на рейд при Лисабон — никога преди такава ескадра не бе плавала по моретата.

Бе напечатано и издадено нарочно описание на тази флота. Едва ли имаше знатно семейство или виден човек в цяла Испания, който да няма брат, син или роднина в нея. И всички бяха изпълнени с надеждата да спечелят безкрайна слава и известност с тази непобедима флота и да се сдобият с големи имения и богатства в Англия и Нидерландия. Цялата флота възлизаше на сто и петдесет кораба. Моряците бяха повече от осем хиляди, имаше две хиляди и осемдесет и осем роби и двадесет хиляди войници извън благородниците и знатните господа-доброволци; отлетите големи оръдия бяха две хиляди шестстотин и петдесет. Споменатите кораби бяха огромни по размери и с невероятно голяма вместимост: можеха да пренесат товар от шестдесет хиляди тона.

Имаше шестдесет и четири грамадни и величествени галеона, страшно въоръжени и толкова високи, че приличаха на големи крепости, които лесно можеха да се отбраняват и да издържат всякакво нападение; те обаче отстъпваха на английските и холандските кораби, които бяха много леки и маневрени. Надстройките на споменатите галеони бяха достатъчно дебели и здрави, та куршум от мускет да не можеше да ги пробие. Корпусът и обшивките бяха направени от необикновено дебели дъски и ребра — дебелината им беше четири-пет фута, — така че никакво гюлле не можеше да го пробие, освен ако се изстреля в упор. И действително се оказа, че е така, тъй като впоследствие бяха намерени множество гюллета, забити дълбоко в масивните дъски.

Галеасите се движеха с големи гребла, като всеки имаше по триста гребци роби; те можеха да нанесат големи поражения със силата на оръдията си. Всички тези галеаси, както и споменатите по-горе кораби бяха снабдени и украсени с тромпети, вимпели, бойни знамена и всякаква друга украса.

На корабите имаше хиляда и шестстотин бронзови оръдия и хиляда железни.

Гюллетата за тези оръдия бяха сто и двадесет хиляди на брой.

Носеха пет хиляди и шестстотин квинтала барут срещу хиляда и двеста квинтала барут на противниците.

Освен това имаха в запас леки оръдия, двойни оръдия, кулеврини и оръдия за бой на суша.

На борда на корабите имаше голям брой мулета, коне и всичко нужно за една армия, която ще воюва на суша. Бяха така добре снабдени със сухари, че запасът им щеше да им стигне за шест месеца, като всеки човек на борда щеше да получава по половин квинтал на месец; а целият й запас възлизаше на сто хиляди квинтала.

Също така бяха приготвили сто и четиридесет хиляди бъчви вино, шест хиляди и петстотин квинтала бекон и три хиляди квинтала сирене. С една дума, бяха натоварили всичко необходимо за ескадра или сухоземна армия.

На корабите имаше пет терции войници (тези терции французите наричат полкове) под командата на петима генерали, които испанците наричат фелдмаршали. Във войската имаше множество опитни стари войници, подбрани от гарнизоните в Сицилия, Неапол и Терсейра. Освен тях имаше и много отреди кастилци и португалци. Забранено беше на всички под страх от строго наказание да взимат жени или проститутки на корабите. По тази причина много жени наеха кораби и последваха армадата. Някои от тези кораби бурите изхвърлиха на френския бряг.

Адмирал на тази могъща флота беше дон Алонсо Перес де Гусман, херцог на Медина Сидония, повелител на Сан Лукар и рицар на Златното руно. Мартин Алоркон беше назначен за заместник на Великия инквизитор; придружаваха го повече от стотина монаси-йезуити, капуцини и просещи монаси.

Докато в Испания подготвяха тази флота, пармският херцог по заповед на крал Филип се зае с големи приготовления в Нидерландия, за да подпомогне действията на испанците. Той събра над стотина ветрохода, наречени хой, добре запасени с храни. При реката Ватен нареди да построят седемдесет плоскодънни речни кораба, всеки един от които да може да пренесе по тридесет коня, а при Нивпорт събра двеста плавателни съда, но не чак толкова големи. При Дюнкерк пък пуснаха котва двадесет и осем бойни кораба.

Близо до Нивпорт той събра голяма войска: тридесет отреда, съставени от италианци, десет, съставени от валонци, осем от шотландци, осем от бургундци — всичко петдесет и шест отреда, по стотина души в отред. Както при похода срещу турците и неверниците, при отплаването на споменатата експедиция папа Сикст V издаде нарочно послание, както и голям брой индулгенции. Твърдят, че папата бил предоставил на испанския крал английското кралство ведно с титлата „защитник на вярата“ и го натоварил да завладее страната при условие, че ще разполага с покореното кралство като васал на Светия престол, комуто ще плаща данък. С тази цел споменатият папа обещал на испанския крал един милион жълтици — половината да бъде изплатена в брой, а останалата половина — щом бъде покорено кралството или падне някое прочуто пристанище. И за да насърчи предприятието, изпратил в Нидерландия някой си Алън, англичанин, когото ръкоположил в кардиналски сан и комуто поверил всички въпроси по вярата в Англия.

И за да се запази всичко в тайна и да изглежда, че цялата експедиция е насочена по-скоро срещу Нидерландия, отколкото срещу Англия, устроиха във Фландрия тържествена среща с английски пълномощници, за да водят преговори за сключване на мирен договор между нейно величество и испанския крал.

Срещу този мирен договор Нидерландската република открито протестира и предприе всичко възможно да попречи на сключването му, като заяви, че по-уместно е англичаните да разговарят с нидерландците как биха могли да отблъснат враговете, които напират по границите. И въпреки това намериха се в Англия хора, които смятаха, че лесно ще може да се постигне мир с Испания, и то при приемливи условия. Тъй се случи обаче, че в края на краищата Англия и Обединените провинции действително направиха приготовления да се противопоставят на онази страшна експедиция и да отблъснат огромната армада, но това беше нищо в сравнение с голямата опасност, която ги заплашваше.

Най-сетне, към края на май, френският крал открито и недвусмислено предупреди нейно величество да бъде нащрек, тъй като бил уведомен от най-сигурни източници, че над нейното кралство е надвиснала непосредствена опасност от испанско нахлуване. Най-големите и най-мощни кораби от целия флот кралицата изпрати в Плимът и ги постави под командуването на лорд Чарлз Хауърд, пръв лорд на адмиралтейството. Нему подчинен беше и славният рицар сър Франсис Дрейк, назначен за вицеадмирал. Тези кораби бяха около сто на брой. Наредено беше на по-малките кораби, около тридесет-четиридесет на брой, да застанат на котва между Дувър и Кале.

Също така по цялото кралство навсякъде събираха и обучаваха войници, които бяха поставени под командата на решителни и верни капитани. И тъй като общо се смяташе, че испанците възнамеряват да нахлуят през реката Темза, голяма войска бе разположена на лагер при Тилбъри, срещу Грейвсенд, и по двата бряга на реката издигнаха укрепления. Лично самата кралица посети тази армия. И другаде в Англия бяха събрани такива войски.

За да не би най-ревностните католици — непримиримите противници на английската черква — да предизвикат размирици по време на испанското нашествие, изпратиха ги на подходящи места, като например на остров Или и в Уисбек, и по този начин не им позволиха да станат заплаха за сигурността на държавата и на нейно величество, която най-милосърдно заповяда да се отнасят към тях приятелски и човечно.

Провинциите Холандия и Зееланд, разтревожени от сведенията, които идваха от Испания, подготвиха своята отбрана. Впрочем, тъй като им бяха съобщили, че испанските кораби са огромни, нидерландците разчитаха доста на плитчините и опасното крайбрежие на страната си. Най-много се страхуваха от малките плоскодънни кораби на пармския херцог. Както и да е, те приведоха всичките си кораби, повече от деветдесет на брой, в бойна готовност. Повечето от тях имаха малка водоизместимост, пригодени да плават по реките и из плитките води по крайбрежието. С тях те блокираха всички пристанища във Фландрия, а същевременно подсилиха гарнизоните на всичките си крайморски градове.

Събраха двадесет и пет-тридесет добри бойни кораба да посрещнат испанската армада, като командуването повериха на адмирал Лонк, комуто заповядаха да се присъедини към силите на лорд Хенри Сиймор, които се намираха между Дувър и Кале.

На 19 май лето господне 1588 испанската армада вдигна ветрила от лисабонското пристанище и взе курс към залива Ла Коруня, където натовари войска и бойни припаси, тъй като това пристанище е най-близко до Англия. Както плаваха, излезе такава буря, че цялата флота се разпръснала. Когато херцогът се върна с ескадрата си в Коруня, той можа да открие всичко на всичко не повече от осемдесет кораба; останалите дойдоха доста по-късно, като прииждаха малко по-малко, а осем не можаха да продължат плаването си, понеже мачтите им бяха отнесени от бурята.

Ежедневно кралят издаваше заповеди до флотата, която стоеше на котва в Ла Коруня, да побърза и тя най-после вдигна ветрила на 11 юли, като следваше своя курс чак до 19 юли същия месец, когато наближи началото на Ламанша. Един английски пинас, командуван от капитан Томас Флеминг, първи забеляза испанската флота.

Английският лорд-адмирал беше уведомен от капитан Флеминг за приближаването на испанците на 19 юли следобед и с най-голямата възможна бързина заповяда на моряците и войниците да се върнат на корабите и самите кораби да се извлекат от пристанището. На следния ден англичаните забелязаха испанската флота, която мина покрай тях и отмина Плимът с югозападен вятър. Според заповедите армадата трябваше да пусне котва пред Кале или наблизо, където пармският херцог щеше да пристигне с корабите си и всичките си провизии, така че, докато големите бойни кораби на англичаните и испанците се сражават, той да ги отмине и да свали войниците си по английския бряг.

Пленени испанци съобщиха, че те първом възнамерявали да навлязат в устието на Темза и оттам да достигнат Лондон на малки кораби, като предполагали, че лесно щели да завладеят цветущия и богат, но слабо укрепен град, населен с непривикнали на война жители, които нямало да издържат и на първия удар. Също се надявали да бъдат подпомогнати от множество бунтовници срещу нейно величество — верни на папата католици, или привърженици на шотландската кралица (съвсем наскоро справедливо обезглавена), които биха могли да всеят разкол сред англичаните.

И тъй, след като испанците отминаха Плимът, английските кораби вдигнаха ветрила и започнаха да ги преследват. Възползвайки се от попътния вятър, те ги настигнаха и завързаха бой, в който двете ескадри само се обстрелваха взаимно.

На следващия ден, 21 юли, английските кораби се доближиха до испанците на разстояние един изстрел с мускет и тогава лорд Чарлз Хауърд храбро даде залп съвсем отблизо по кораба на испанския вицеадмирал. Испанците вече добре разбираха колко маневрени са английските кораби, които стреляха по противника си отвсякъде, и затова се построиха във форма на полумесец, като отпуснаха малко ветрилата си, за да не би някой от техните кораби да излезе от строя им. Докато те бяха заети с тази маневра, един от големите им галеаси бе яростно обсипан с гюллета и така тежко пострада, че цялата флота бе принудена да го наобиколи, за да го запази. Междувременно така се случи, че най-големият галеон на Севиля се сблъска с един друг кораб и предната му мачта се пречупи, така че той не можеше да следва останалите кораби от ескадрата, нито пък тя се върна, за да му окаже помощ, а просто изостави изпадналия в беда галеон. Сър Франсис Дрейк започна да преследва пет големи кораба, които плаваха отделно от ескадрата, но щом разбра, че принадлежат на Ханзата, се отказа от преследването. Адмиралът на английската флота цяла нощ следваше светлината на един испански кораб вместо английския и сутринта се озова сред противника, но когато усети къде се намира, бързо се измъкна от голямата опасност.

На следващия ден, 22 юли, англичаните подпалиха един от най-големите кораби, адмиралския кораб на ескадрата от Гипускоа, командуван от Михаел де Акуендо, вицеадмирала на цялата флота. Целият кораб беше натоварен с барут и военни материали. Само горната част на този кораб изгоря, но екипажът му освен няколко души загина в огъня. След това англичаните го завладяха заедно с неколцина оцелели нещастни испанци, цели обгорени и опърлени.

Във вторник, 23 юли, когато флотата достигна срещу Портланд, вятърът задуха от север, което много благоприятствуваше тяхното нахлуване в Англия. Но англичаните, понеже корабите им бяха по-малки и маневрени, също успяха да използват изгодната за испанците промяна на посоката на вятъра. Сега изглеждаше, че испанците са повече от всякога настървени да се сражават. След като англичаните непрекъснато биха и стреляха по неприятеля без почивка от сутринта до вечерта както с големи, така и с малки гюллета, испанците събраха и подредиха корабите си в кръг, от което стана ясно, че те не смятат да нападат, а само да се отбраняват, тъй като бързаха да се отправят към Дюнкерк, където им бе наредено да се присъединят към силите на пармския херцог, който се готвеше да тръгне тайно с малките си кораби под сянката и закрилата на големите кораби на ескадрата, смятайки с хитрост да изпълни цялата операция.

Това беше най-яростната и кръвопролитна битка от всичките, в която лорд-адмиралът на Англия дълго се сражава сред флотата на противника.

Междувременно английската флота започна да нараства, тъй като от всички пристанища заприиждаха кораби и бойци. Всички се събираха тук единодушно и по своя воля, като на бойно поле, за да спечелят безсмъртна слава и да изпълнят своя дълг пред кралицата и отечеството си. Броят на английските кораби достигна стотина, а когато наближиха Дувър, станаха сто и тридесет (но в никакъв случай не бяха равни на испанските по големината си освен двадесет и два или двадесет и три от по-големите кораби на кралицата), а моряците и войниците възлизаха на около дванадесет хиляди.

Само четирите големи галеаса, които се придвижваха с гребла, се сражаваха с английските кораби на 24 юли, понеже морето беше тихо и имаше безветрие, и тогава те имаха превъзходство над английските кораби. Англичаните бяха принудени да изпратят хора с лодки до брега, за да попълнят запасите си от барут, който бе намалял, защото бяха изразходвали по-голямата част от него в предишните битки.

В същия ден бе свикан военен съвет, на който се реши английската флота да се раздели на четири ескадри: основната ескадра да се командува от лорда на адмиралтейството, втората — от сър Франсис Дрейк, третата — от капитан Хокинс и четвъртата — от капитан Фробишър.

На 25 юли, когато испанците се намираха срещу остров Уайт, лордът на адмиралтейството храбро влезе в бой с адмиралския кораб на испанците, който се намираше тъкмо всред испанската ескадра, като даваше страшни залпове с оръдията си. Когато испанският адмирал разбра кой го напада, той изкара кораба си напред и започна страховит двубой: разменяха бордови залпове, стреляха с всичките си оръдия, около стотина на брой, от сто и двадесет ярда разстояние.

Най-сетне испанците вдигнаха ветрила и отново заеха отбранително положение, като корабите им се наредиха в кръг. Междувременно капитан Фробишър влезе в много опасен бой. И когато лордът на адмиралтейството му се притече на помощ, той видя, че капитанът бе показал и храброст, и благоразумие, като навреме и мъдро се бе оттеглил от сражението и по този начин след такава страховита стрелба не бе понесъл никакви повреди.

Поради това на следващия ден, 26 юли, лорд-адмиралът даде рицарска титла на капитан Фробишър, както и на мистър Джон Хокинс и останалите. Същия ден чрез един свой пинас лордът на адмиралтейството получи известие от Хавър, че положението във Франция е спокойно и няма приготовления за подпомагане на испанците. Разпространявали се неверни слухове, че испанците били завладели Англия.

На 27 юли към залез испанците пристигнаха срещу Дувър и пуснаха котва недалеч от Кале. Те възнамеряваха да се отправят към Дюнкерк, където очакваха да се присъединят към силите на пармския херцог, тъй като без негова помощ те не можеха да сторят много нещо, дори не можеха да сторят нищо.

Междувременно английската флота следваше испанските кораби отблизо и пусна котва до тях на разстояние един изстрел от кулеврина.

Пармският херцог, уведомен за пристигането на армадата край бреговете на Англия, се придвижи към Дюнкерк с най-голяма бързина. На път за там той чуваше тътена от стрелбата на двете ескадри и същата вечер, когато достигна до Диксмюиде, узна за скъпо заплатения успех на испанците.

Във вторник, 30 юли, по пладне той се яви пред Дюнкерк, когато цялата испанска флота бе отминала. А корабите на херцога не смееха да излязат от пристанището, за да окажат помощ на испанската ескадра, защото се бояха от холандските и зееландските тридесет и пет бойни кораба, които наблюдаваха и охраняваха крайбрежието.

Гореспоменатите тридесет и пет кораба имаха екипажи от твърде вещи моряци и стари, опитни войници, между тях хиляда и двеста мускетари, които Холандската република бе избрала от всичките си гарнизони и за които се знаеше, че имат голям опит в морски битки.

На тази флота бе наредено да не допуска нито един кораб да излезе от пристанищата, нито да позволи на малки съдове от испанската флота да влязат в тях, защото поради плитките води по крайбрежието нямаше причина да се боят от големите испански кораби. Само седемстотин бегълци англичани под предводителството на сър Уилям Станли се бяха явили навреме, за да бъдат превозени с кораби, защото се надявали да бъдат в първата вълна при десанта в Англия.

Изглежда, че пармският херцог и испанците в своето високомерие се осланяли на празната надежда, че всички английски и нидерландски кораби ще побягнат само при появата на армадата и флотилията от Дюнкерк.

Намерението им било пармският херцог да пренесе, тъй да се каже, под сянката на испанския флот, цялата си войска с малките си плоскодънни кораби и да нахлуе в Англия или, докато англичаните са заети в бой с армадата се насочи към подходяща част на английския бряг. Това нашествие (както пленниците разказваха) пармският херцог отначало замислял да извърши по реката Темза: възнамерявал да стовари двадесет-тридесет хиляди от основните си сили по бреговете на тази река и смятал, че така лесно ще може да завладее Лондон.

Междувременно, докато испанската ескадра беше на котва пред Кале, лордът на адмиралтейството подбра осем от най-негодните и прогнили кораби, които бяха наблизо, заповяда да разтоварят всичко ценно от тях, да ги напълнят с барут, катран, сяра и разни други лесно запалими материали и да заредят всичките им оръдия с барут, куршуми и камъни. Около два часа след полунощ на 28 юли, когато вятърът и приливът щяха да ги закарат към армадата, той нареди да ги насочат срещу Кале. Лоцманите ги подпалиха и веднага ги напуснаха.

Брандерите се понесоха право към испанската ескадра. Появата на горящи кораби посред нощ хвърли испанците в такъв смут и ужас, че те захванаха да режат котвените въжета, вдигнаха ветрила и безредно се отправиха в открито море.

При тази внезапна бъркотия главният и най-голям галеас се сблъска с един друг кораб и разби кормилото си. Той стана неуправляем и силният прилив го изхвърли на една плитчина покрай брега на Кале, където на часа няколко английски пинаса го нападнаха.

Този чудовищен и огромен галеас с триста роби на греблата и четиристотин войници бе оплячкосан от английските кораби. Измежду другите неща намериха и петдесет хиляди дуката, принадлежащи на кралската хазна. Най-накрая робите бяха освободени от веригите си.

Макар и английската флота да имаше голям брой отлични и боеспособни кораби, едва двадесет и два или двадесет и три бяха равни по големината си на деветдесетте испански кораба или можеха успешно да ги нападнат. Затова английските кораби се възползваха от маневреността си: те хващаха вятъра и се обръщаха накъдето искат, като често пъти се доближаваха съвсем близо до испанските галеони и ги поразяваха с пълната сила на оръдията си. Понякога достигаха дори на разстояние една пика, като непрекъснато даваха залпове ту от единия борд, ту от другия с всичките си оръдия, както големите, така и малките. Така прекараха в ожесточена битка цял ден от сутринта до вечерта, докато не привършиха барута и гюллетата си.

Този ден испанците понесоха твърде големи загуби и повреди по корабите си, но и те също отвръщаха на огъня на англичаните. Англичаните също имаха известни загуби, но те бяха несравними с испанските — нито един кораб не бе изгубен, нито един командир не бе убит. Корабът на сър Франсис Дрейк обаче получи четиридесет пробойни и на два пъти гюллета пробиха дори самата каюта на сър Франсис, а към края на сражението леглото на един благородник, който, уморен, си почивал, било отнесено изпод самия него от едно гюлле. Подобно нещо се случило с херцога на Нортъмбърланд и сър Чарлз Блънт: както вечеряли, гюлле от кулеврин пробило стената на каютата им, минало покрай нозете им и поразило двама души, които стояли до тях. Много подобни случки имаше на английските кораби, но не заслужава да се изреждат. И така беше явно, че бог извърши чудо, за да запази английския народ.

Същата нощ два португалски галеона с водоизместимост седемстотин-осемстотин тона всеки, а именно „Сан Фелипе“ и „Сан Матео“, бяха изоставени от испанската флота, тъй като поради пробойните поемаха вода отвсякъде.

На 29 юли испанската ескадра, следвана отблизо от английските кораби, отмина Дюнкерк в боен род при югозападен вятър. Лордът на адмиралтейството изпрати лорд Хенри Сиймор с неговата ескадра от малки кораби към бреговете на Фландрия, където с помощта на холандските кораби да попречи на пармския херцог да премине Ламанша, ако случайно се опита да извърши десант в Англия. Той самият продължи да преследва армадата до 2 август, защото смяташе, че тя се отправя към Шотландия; следваше я съвсем отблизо, но повече не я нападаше, защото не му достигаха барут и гюллета. А на 4 август, когато испанците бяха вдигнали всички ветрила, се изви силен вятър, който ги отнесе на изток, като Шотландия остана от лявата им страна, а те се приближиха към Норвегия. Когато англичаните видяха, че армадата се насочва към ширина 57 градуса, и тъй като не желаеха да се излагат на опасностите, които заплашваха испанците, и поради недостиг на разни провизии, особено барут и гюллета, те се върнаха обратно към Англия. Останаха само няколко пинаса, на които наредиха да плават по курса на испанците и да ги следят накъде ще поемат. И тъй на 4 август англичаните се завърнаха в Харидж след големи опасности и усилия, тъй като в продължение на два-три дни бяха подмятани от страшна буря в Северно море, от която вероятно са пострадали много испанските кораби, и без това повредени и разнебитени в сраженията. Сега англичаните слязоха на сушата, запасиха се с храни, барут и всичко необходимо, за да бъдат готови всеки момент да посрещнат испанците, ако случайно се завърнат. По-късно, когато получиха точни сведения за курса на испанците, те решиха да ги оставят на милостта на онези бурни и свирепи северни води.

Испанците, като видяха, че са изгубили четири-пет хиляди от хората си, а мнозина са осакатени или болни (загубили бяха и десет-дванадесет от главните си кораби), започнаха да се съвещават какво да сторят сега, след като са се изскубнали от ръцете на англичаните. Най-сетне решиха, щом излезе попътен вятър, да заобиколят Шотландия и Ирландия и тъй да се завърнат в Испания.

Те добре разбираха, че из цяла Шотландия е наредено да не им се оказва помощ или подкрепа, а че също и в Норвегия не могат да се запасят с необходимите им припаси. Като се бояха, че водата за пиене няма да им стигне, изхвърлиха всички коне и мулета през борда. И тъй, без да спират никъде по шотландското крайбрежие, тласкани от силен вятър между Оркнейските острови и остров Феър, те продължиха на север и стигнаха до шестдесет и един градуса северна ширина, най-малко на четиридесет левги от сушата. Тук мезинският херцог, адмирал на флотата, нареди да вземат курс към Бискайския залив. Той самият с двадесет или двадесет и пет от корабите си, които бяха най-добре снабдени с вода и други припаси, взеха курс през океана и всички се завърнаха невредими у дома. На връщане поради бурите един от големите галеаси беше принуден да влезе в пристанището на Хавър в Нормандия, където намери кораба с испанките, които бяха искали да следват армадата. Два кораба бяха изхвърлени на норвежкия бряг — единият доста голям, — но всички на него се спасили. От всичко сто тридесет и четири кораба, които потеглиха от Португалия, в Испания се завърнаха само петдесет и три кораба, големи и малки, а именно само един от четирите галеаса и една от четирите галери, а от деветдесетте и един големи галеона и други товарни кораби бяха изгубени петдесет и осем, та само тридесет и три се прибраха. По-голямата част от тридесетте хиляди души, които бяха отплавали с тази експедиция, загинаха, а мнозина от онези, които се завърнаха по домовете си, умряха скоро след това вследствие на страданията и лишенията, преживени при това плаване.

Някои от испанските кораби се разбиха около остров Луис и остров Айлей край западния бряг на Шотландия, както и близо до нос Кинтайър; спасиха се някои капитани и офицери, както и почти четиристотин войници. След корабокрушението повечето от тях ги закараха в Единбург голи и в крайна нужда. Благодарение на щедростта на краля и местните търговци те бяха облечени и след това тайно изпратени в Испания. Но шотландската флотилия, която ги пренасяше, се отби в Ярмът (в Норфък), където бе задържана известно време, докато кралският съвет реши дали тя може да продължи за Испания. Заради многобройните страдания, които испанците бяха преживели, съветът си затвори очите и ги остави да се приберат в родината си, въпреки че бяха врагове.

Мнозина испански благородници и знатни господа се удавиха край ирландския бряг, други бяха погубени от дивите и жестоки ирландци. Нямаше знатно или видно семейство в Испания, което да не беше изгубило син, брат или близък в тази експедиция.

За да се увековечи споменът за това събитие, зееландците наредиха да се отсекат нови сребърни и медни монети, от едната страна на които бе поставен гербът на Зееландия с надпис СЛАВА САМО БОГУ, а на обратната страна бяха изобразени множество големи кораби със следните думи: ИСПАНСКАТА ФЛОТА; около корабите в кръг се четеше: ДОЙДЕ, ОТИДЕ СИ И СВЪРШИ. ЛЕТО ГОСПОДНЕ 1588.

Известно време, след като испанската ескадра отплава, в Англия по заповед на нейно величество и в Обединените провинции по нареждане на парламента се състоя тържествен празник, като на цялото население бе наредено да се събере в църквите на тържествен молебен, където да въздаде благодарност и възхвала на бога. Тези молебени бяха направени на 29 ноември и целия ден всички прекараха в пост, молитви и въздаване на благодарности към бога.

Самата кралица пристигна в Лондон начело на триумфално шествие за отпразнуването на своето и на нейните поданици славно избавление. Наметната с разкошна мантия и заобиколена от представители на всички съсловия и висшите сановници на кралството, тя премина през казания град Лондон в триумфална каляска от своя дворец до катедралната черква „Св. Павел“, където бяха окачени бойните знамена на победените испанци.

Така огромната, великолепна и могъща армада на испанците (която те сами наричаха навсякъде непобедима), каквато ескадра не беше плавала по моретата от стотици години, се стопи като дим през 1588 година.