Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (21)

XXI

Пътуването на мистър Антони Дженкинсън от прочутия град Лондон до страната Персия, назначен и изпратен там през 1561 г. от многоуважаемата Компания за презморска търговия, за да се открият страни, острови и прочие

Качих се на вашия добър кораб, наречен „Суолоу“, в Грейвсенд и понеже имаше попътен вятър, вдигнах веднага котва. С божия помощ на 14 юли от гореказаната година пристигнах в залива Свети Николай в Русия. Тръгнах оттам и на 8 август дойдох във Вологда, която е на разстояние 700 мили от Холмогори. Останах там четири дена, за да изчакам пристигането на един от вашите кораби, в който беше натоварено едно ковчеже със скъпоценности, подарък, предназначен от ваша милост за негово императорско величество. След това заминах за град Москва, където веднага поисках да съобщят на секретаря на негово императорско величество за пристигането ми и че нося писма от нейно кралско величество до негово величество; и секретарят уведоми императора за това. Но тъй като бе зает с важни дела, а също се и готвеше да се жени за една черкезка дама от мохамеданска вяра, негово величество заповяда в течение на трите дена, през които щеше да се чествува тази тържествена сватба, градските врати да бъдат затворени и никое лице, било чужденец, било местен жител, да не излиза от къщи; причината за това ми остана неизвестна и до ден-днешен.

Получих заповед да се явя с писмата пред негово величество. Предадох му ги в собствените му ръце заедно с подаръците, които бяхте изпратили. Същия ден обядвах в присъствието на негово величество и ми се оказа голямо гостоприемство. Скоро след това аз поисках да узная дали ще ми се даде разрешение да премина през владенията на негово величество и да отида в Персия, както желаеше нейно величество кралицата. Отговори ми се, че не трябва да отивам там, тъй като негово величество възнамерява да изпрати войска по този път в страната Черкезия и моето пътуване би било и опасно, и трудно.

Тъй като оставаше още много време до края на годината и понеже вече бях продал по-голямата част от вашите вълнени платове и дори стоки, предназначени за Персия, когато дойде време да се завърна в Англия, аз поисках паспорт и пощенски коне, за които щях да платя наем; искането ми бе удовлетворено. Но след като получих паспорта си и бях готов за път, в нашата къща дойде Осеп Напеа, който ми съобщи, че не трябва да заминавам, тъй като императорът не бил точно осведомен за заминаването ми.

След много спорове и възражения, виждайки, че настоявам да потегля, той ми заповяда да почакам, докато говори с императора за моето заминаване; аз останах доволен от това. След три дена той ме повика и ми каза, че по императорско благоволение аз не само мога да мина през неговите владения за Персия, но също ще получа и препоръчителни писма от негово величество до чуждите князе, като при това ме натовари с някои негови дела, които би било твърде дълго тук да изброявам.

На 15 март от гореказаната година аз отново обядвах в присъствието на негово величество в компанията на персийския посланик и други особи и негово величество собственоръчно ми подаде една купа с вино; след обеда се сбогувах с негово величество. Заминах от град Москва на 27 април 1562 година по Волга заедно с горепоменатия персийски посланик, с когото много се сприятелихме и разговаряхме през целия път надолу по реката до Астрахан, където всички пристигнахме в добро здраве на 10 юни. Там отидох при военачалника, комуто бях препоръчан от негово императорско величество, който му заповядваше не само да ме подпомогне с всичко, от което ще се нуждая през време на престоя си там, но също нареждаше да ми се даде стража от 50 добре въоръжени стрелци и два струга^[1] или бригантини за плаването ми през Каспийско море, докато премина известни опасни места, където обикновено обикалят пирати и разбойници.

Аз и моите спътници отпътувахме от Астрахан и на северозапад попаднахме на земя, наречена Чалика Острива^[2], която се състои от четири кръгли острова наблизо един до друг. На следния ден отплавахме оттам и съзряхме бряг — това беше страната Тюмен^[3], където върлуват пирати и разбойници. Тъй като се страхувахме от тях, ние се оттеглихме навътре в морето на четиридесет мили право в източна посока и там попаднахме на плитчини. Суша не се виждаше и там щяхме да загинем; спасихме се с големи усилия. Понеже вятърът беше насрещен и при това много силен, не можехме да го използваме. Принудени бяхме да хвърлим котва на три-четири фадъма дълбочина.

Понеже нямаше друг изход, ние задържахме кораба с две котви на носа, обаче изгубихме едната от тях. Бурята се усили, морето се развълнува и нашият барк почна да пропуща отвсякъде. Като изпомпвахме постоянно водата, ние с голяма мъка можахме да го задържим да не потъне. Макар че изхвърлихме в морето много от стоката, изгубихме лодката си, а и за самите нас имаше опасност да загинем било в морето, било на подветрения бряг, където щяхме да попаднем в ръцете на проклетите неверници, които само чакаха нашето корабокрушение. И беше съвсем невероятно да избегнем смъртта освен с божията сила и милост, тъй като бурята продължи седем дена.

На 3-и август, плавайки с попътен вятър в югоизточна посока, пристигнахме в един град, наречен Дербент, във владенията на хирканския княз. Като слязохме на брега, ние поздравихме тамошния управител и му поднесохме един подарък, а той угости мен и спътниците ми. Взехме прясна вода и отпътувахме. Дербент е стар град със старинен замък вътре в него, с дебели високи стени, изградени от бигор — строеж много подобен на нашия; бил издигнат още от Александър Велики, когато воювал срещу персийците.

Оттам, плавайки на югоизток и юго-югоизток около 80 мили, на 6-и август от казаната година пристигнахме в пристанището Шабран, където разтоварихме барка. Докато стоките бяха на брега, в моята палатка винаги имаше човек, който бодърствуваше, защото се страхувахме от разбойници, които там са многобройни. Управителят на тази страна дойде при мен и се държа много благосклонно. Аз му дадох един подарък и той постави четиридесет въоръжени свои хора да ме пазят и да бдят над моята безопасност. На 12-и същия месец пристигнаха новини от княза: той заповядваше да се явя незабавно пред него. За пътуването докараха четиридесет и пет камили, на които да натоварим стоките, както и коне за мен и моите хора. На 18-и същия месец аз дойдох до един град на име Шемаха в страната, наречена Хиркания, където князът има хубав дворец, в който ми отредиха да живея. Разтоварихме стоките и на следния ден ме повикаха при княза, който ме прие много любезно и аз му целунах ръцете. Той ме покани на обед и ми заповяда да седна близо до него. Князът седеше в богато украсена шатра, изработена от коприна и обшита със златна сърма, шестнадесет фадъма дълга и шест фадъма широка, издигната на много приятно място на един склон, и пред нея имаше хубав шадраван с бистра вода, от която пиеха той и благородниците. Князът, дребен на ръст, с жестоко лице, бе разкошно облечен с дълъг копринен кафтан от златна сърма, обсипан с перли и скъпоценни камъни. На главата си носеше чалма с остър връх от златна сърма, който стърчеше нагоре половин ярд, а самата чалма бе направена от парче индийска коприна, дълго двадесет ярда и обшито със злато; в лявата страна на чалмата, в златна фунийка, богато украсена с емайл и обсипана със скъпоценни камъни, бе забодена китка пера. Обиците му имаха златни висулки, дълги цяла педя, накрая с два едри рубина на голяма стойност. Целият под на шатрата бе покрит със скъпи килими, а под самия княз бе постлан квадратен килим, обшит със сребро и злато и върху него бяха сложени две удобни възглавници. Князът и благородниците седяха в шатрата с кръстосани по турски крака, но когато негово височество забеляза, че за мен е мъчително да седя така, заповяда да донесат една табуретка и ме накара да седна на нея, както ние сме свикнали.

Понеже наближаваше време за обед, постлаха покривки на пода и поднесоха разни блюда с най-разнообразни гозби, наредени в една редица. Преброих 140 блюда, които след обеда бяха вдигнати заедно с покривките. След това постлаха други покривки, донесоха кошници с разни видове плодове и 150 блюда с други яденета, така че всичко се донесоха 290 блюда. Князът се обърна към мен и каза: „хош гелдин“, което ще рече „добре дошъл“. После ми зададе различни въпроси както за вярата ни, така и за състоянието на нашите страни. По-нататък ме попита кой е най-силен — дали германският император, руският император или султанът; на този въпрос отговорих, както сметнах за най-уместно. След това запита защо съм дошъл и дали имам намерение да пътувам по-далеч. Отговорих, че съм изпратен от нейно най-превъзходно величество кралицата на Англия да отнеса писма до великия софта^[4], с които тя моли за приятелство между тях и свободно преминаване на английските търговци, на които да се дават разрешителни за пътуване и търговия в неговите владения, срещу което същите привилегии ще бъдат дадени на неговите поданици, когато те дойдат в нашата страна за чест и в интерес на двете царства и за удобството на техните поданици. На 24 август той отново прати човек да ме повика. Аз отидох сутринта, но князът не беше още станал от леглото (неговият обичай е да не спи нощем, а да пирува с жените си, които са сто и четиридесет на брой, и да спи през по-голямата част от деня) и затова заповяда да тръгна с коня си заедно с много благородници от неговия двор, които отиваха на лов със соколи; те трябваше да ми покажат как се ловува със соколи и изобщо да ме развличат. Те изпълниха заповедта и убиха много жерави. Завърнахме се от лов към три часа след пладне. Князът бе вече станал и аз бях поканен да обядвам с него. Когато се приближих до входа на шатрата му, в негово присъствие двама благородници ме посрещнаха, носейки два кафтана, с каквито се обличат благородниците в страната — дълги до земята, единия от коприна, другия също копринен, но обшит със златна сърма, — изпратени от княза. След това ми казаха да сваля плаща си, който беше от черно кадифе, украсено със самурени кожи, наметнаха двата кафтана на гърба ми и така ме заведоха до княза, пред когото направих дълбок поклон и му целунах ръка. Той ми заповяда да седна близо до него и така аз обядвах в негово присъствие. През време на обеда беше много весел и ми зададе много въпроси, между другото как ми е харесал техният лов със соколи. Когато обедът свърши, аз помолих негово височество да ми даде разрешително да отпътувам за столицата на великия софта. Князът ме отпрати любезно и ми засвидетелствува голямото си благоволение, като назначи един свой пратеник, който да осигури безопасното ми пътуване, и при заминаването ми ми даде един хубав кон заедно със сбруята; той също пропусна стоките ми без мито. Тази страна Хиркания, сега наричана Ширван, се е ползвала с голяма слава в миналото и там е имало много градове и замъци. Сега обаче князът е васал на великия софта, който завладял страната преди няколко години и не само обезглавил всички благородници и по-богати хора, но и разрушил стените на градовете и замъците в княжеството, така че да няма бунтове.

На границата с Грузия има един друг град, наречен Араш^[5], който е най-главният град в тази област; там се върши оживена търговия със стоки. В околностите му се произвежда изобилно сурова коприна и в града идват да търгуват турци, сирийци и други чужденци. В това княжество могат също да се продават и купуват най-различни доброкачествени и необходими стоки като памук, стипца и сурова коприна, която се произвежда в страната. Освен това от Източна Индия там се внасят всякакви видове подправки, билки и други стоки, но в по-малки количества, тъй като търговците не са сигурни, че ще има голямо търсене за такива стоки. Главната стока там са всякакви видове сурова коприна, която е в голямо изобилие. Недалеч от казания град се намира един замък, наречен Гълистон. Близо до този замък има един женски манастир — разкошна сграда, където е погребана дъщерята на княза по име Амелек-Чана, която се самоубила с нож, защото баща й я насилвал да се омъжи за един татарски хан, а тя искала да остане целомъдрена. Момите в страната ходят там веднъж всяка година да оплакват смъртта й.

На 6 октомври аз и спътниците ми напуснахме града и след като изминахме шестдесет мили, пристигнахме в един град, наречен Явате, в който князът има хубава къща, заобиколена с овощни и зеленчукови градини, пълни с плодове от всякакъв вид. След като пътувахме още десет дена, без да видим нито град, нито къща, дойдохме в града, наречен Ардабил, който е на тридесет и осем градуса северна ширина; той е стар град в провинцията Азербайджан, където обикновено биват погребвани персийските князе. Там Александър Велики се бил установил с двора си, когато нахлул в Персия. На четири дни път оттам е градът Табрис, в старо време наричан Таурис; той е най-големият град в Персия, но сега там няма такава търговия със стоки, каквато е имало някога, поради голямото нахлуване на турците. На 21-и потеглихме оттам, като пътувахме повечето през планини, и то нощем, а почивахме през деня; нямахме дърва за огън и бяхме принудени да купуваме скъпо сух конски и камилски тор от местните скотовъдци. На 2 ноември пристигнахме в Казвин, където е дворът на софтата. Настаниха ни в една къща недалеч от двореца и два дена по-късно софтата заповяда на един княз да ме покани в дома си. От името на софтата този княз ме запита как съм, дали съм в добро здраве, поздрави ме с добре дошъл и ме покани на обед, където ме посрещна най-любезно; оттам се прибрах в жилището си. Четири дена преди моето пристигане бе дошъл турски посланик, за да сключи вечен мир между султана и софтата. Той бе донесъл златен подарък и хубави коне с богати сбруи и други дарове, които се оценяваха на четиридесет хиляди лири. След това бе сключен мир, който бе чествуван с радостни пирове и тържества и скрепен със страшни клетви.

При моето първо пристигане аз разговарях с ширванския княз по разни въпроси и той ме запита дали ние, англичаните, сме приятели с турците или не. Отговорих, че никога не сме имали приятелство с тях и че затова те не ни пускат да минаваме през техните земи, за да стигнем до владенията на софтата. Добавих, че недалеч от нас има един народ, наречен венецианци, който е в съюз с турците и чиито търговци продават нашите стоки във владенията на султана, като главно ги разменят срещу сурова коприна, която се произвежда там. Рекох, че ако бъде угодно на софтата и на другите князе в тяхната страна да допуснат нашите търговци да купуват и продават в техните земи и за тази цел ни дадат паспорти и пропуски, аз не се съмнявам, че там ще се развие такава търговия в тяхна полза, каквато никога не е имало дотогава, и че те ще бъдат снабдявани с наши стоки и ще има търсене за техните.

Когато разбра работата, князът остана възхитен и каза, че ще пише на софтата по въпроса. Той наистина писа и ме увери, че софтата ще удовлетвори молбата ми и че когато се върна при него (при княза), той ще ми даде пропуск и привилегии. Тогава турският посланик не бе още дошъл в страната, но когато дойде, работите излязоха другояче. Щом се сключи мирът, турските търговци заявили на посланика, че аз съм франк, че моето пристигане ще съсипе търговията им и че той ще направи добре, ако убеди софтата да не ми дава никакви привилегии, ако негово величество желае да запази съюза и приятелството си със султана.

На 20 ноември ме повикаха да се явя пред софтата или както още го наричат шах Томас. Към три часа дойдох пред двореца и докато още слизах от коня си пред вратата, преди краката ми да докоснат земята, един чифт от собствените обувки на софтата, такива, каквито той сам слага, когато става нощем да се моли, бяха поставени на краката ми, защото без тези обувки нямаше да ми позволят да стъпя на светата земя, понеже, бидейки християнин, те ме наричали помежду си гяур, т.е. неверник и нечист. На вратата на двореца нещата, които носех като подаръци на негово величество, бяха разделени на много части и предадени на разни дворцови прислужници да ги носят пред мен, тъй като никой от моите спътници и слуги освен преводачът ми не бе допуснат да влезе в двореца. Като дойдох така пред негово величество, аз направих такъв поклон, какъвто смятах за уместен, и му предадох писмата на нейно величество заедно с подаръците, които той прие и ме запита от коя франкска страна съм и по каква работа идвам. На това аз отговорих, че съм от прочутия град Лондон, който се намира в благородното кралство Англия, и съм изпратен при него от най-превъзходната и милостива владетелка лейди Елизабет, кралица на казаното кралство, за да преговарям за приятелство и свободно преминаване на нашите търговци и нашите хора, които да могат да пътуват и да търгуват в неговите владения, да внасят своите стоки и да изнасят техните за чест на двамата владетели, за взаимната изгода на двете царства и за разбогатяването на техните поданици. Тогава той ме запита на какъв език са написани писмата. Отговорих, че са на латински, италиански и староеврейски. „Е — каза той, — в нашето царство нямаме човек, който да разбира тези езици.“ На това отвърнах, че на такъв прочут и достоен владетел като него не може да липсват хора от разни народи, които да могат да преведат писмата. Тогава той почна да ме разпитва за положението в нашите страни, за силата на германския император крал Филип и султана и кой от двамата е по-силен. За да му доставя удоволствие, аз отговорих така, че да не подценявам султана, с когото той напоследък бе сключил договор за приятелство. След това той разговаря с мен за религия, като ме запита дали съм неверник или мюсюлманин, т.е. от мохамеданска вяра. На това аз отвърнах, че нито съм неверник, нито мохамеданин, а християнин. „Какво е това християнин?“ — запита той сина на грузинския цар, който беше християнин, но беше избягал при софтата. Грузинският княз му обясни, че християнин е този, който вярва в Исуса Христа и твърди, че той е син божи и най-великият пророк.

— И ти ли вярваш така? — попита софтата, като се обърна към мен.

— Да, така вярвам — отвърнах аз.

— О, ти, невернико — каза той, — ние не се нуждаем от приятелството на неверници.

След това ми каза да си вървя. Аз се зарадвах на това, направих дълбок поклон и си отидох, съпроводен от много от неговите царедворци и други, като след мен вървеше човек с тасче пясък в ръка и посипваше с пясък пода, където бях стъпвал, чак до вратата на градината, макар че софтата вече не ме виждаше. След това се върнах в жилището си.

Така продължи известно време, като ежедневно при мен идваха разни придворни, изпратени от софтата да разговарят с мен за делата на руския император и за да научат по кой път имам намерение да се върна обратно — дали по пътя, по който бях дошъл, или по пътя през Ормуз и оттам с португалски кораб. На това аз отговарях, че не смея да се върна през Ормуз, тъй като португалците и ние не сме приятели. Много добре разбирах смисъла на техните въпроси, защото бях уведомен, че софтата възнамерява да воюва с португалците и ме смятал за техен шпионин, който иска да мине през неговите владения и да отиде при португалците; той мислел, че сме един народ, и ни наричал всички франки, но благодарение на бога нищо лошо не ми се случи.

След това софтата разговарял с благородниците и съвета си за мен, които го убедили, че той не трябва да ме приема любезно, нито да ми дава писма и подаръци, считайки, че аз съм франк, а този народ е враг на неговия брат султана. Но синът на княза на Хиркания дочул за тези съвещания и изпратил до баща си по свой човек писмо, с което му съобщавал, че се готви нещо срещу мен. Този милостив княз писал на софтата, че не би му подобавало и не би му правило чест да ми причини зло или неудоволствие, а че трябва да ме приеме любезно, тъй като съм дошъл в неговата страна по своя воля, а не по принуда, и че ако се отнесе зле с мен, малко чужденци биха идвали в страната му, което би било в негова вреда. След като софтата добре и основно разсъдил и премислил, той променил намерението си и на 20 март 1562 г. ми изпрати една дреха, извезана със златна сърма, и ме отпрати, без да ми стори никакво зло.

През времето, когато пребивавах в казания град Казвин, при мен дойдоха разни търговци, които бяха пристигнали от Индия. Разговарях с тях за търговия с подправки и те ми казаха, че биха донесли всякакви видове, ако са сигурни, че ще ги разпродадат; обещах им, че ще купя всичко, което донесат. Но преди да продължа разказа си за моето завръщане, искам да кажа нещо за страната Персия, за великия софта, за неговите владения, за законите и религията там.

Тази страна Персия е голяма и обширна и е разделена на много княжества и провинции. Всяка провинция има своя княз или султан, които всички са подчинени на великия софта. Към морето по-голямата част от страната е равнина с много пасища, но навътре към сушата се простират високи и стръмни планини. На юг тя граничи с Арабия и Източния океан, а на север с Каспийско море и Татария. На изток достига до провинциите на Индия, а на запад до границите на Халдея, Сирия и турските земи. Този софта, който сега царува, не е никак храбър, макар че властта му е голяма и народът му войнствен. Поради неговата страхливост турците често нахлували в страната му. Той е на петдесет години, добре сложен и има пет деца. Най-големия си син държи затворен в тъмница, защото се страхува от неговата храброст и интриги. Хората са хубави, с добър цвят на лицето, горди и храбри, смятат себе си за най-добрия от всички народи както поради вярата и набожността си, която е съвсем погрешна, така поради другите си обичаи. Те са войнствени, обичат хубави коне и богати сбруи, лесно се разгневяват. Те са хитър и суров народ.

Моят кораб беше готов на брега на Каспийско море и понеже имахме попътен вятър, на 30 май 1563 г. се доверихме на божията милост и отплавахме. Пристигнахме в Астрахан, след като прекарахме на връщане не по-малко опасности по морето, отколкото на отиване, и останахме там до 10 юни. За безопасното ми пътуване нагоре по Волга ми дадоха сто души стрелци и на 1 юли пристигнах в град Казан. Бях съпровождан от град на град, докато на 20 август 1563 г., слава богу, пристигнах благополучно в град Москва заедно с такива стоки и скъпоценни камъни, каквито ми бе заповядано да донеса за императорската хазна. Предадох тези стоки, които бяха за сметка на негово величество, а именно скъпоценни камъни и копринени тъкани от всякакви видове и цветове, за голямо задоволство на негово величество. Останалите стоки, които принадлежат на вас, а именно ленено платно, сурова коприна и други стоки (както се вижда от списъка), бяха разтоварени във вашия склад, като част остана там и друга част бе натоварена на вашите кораби, които се завърнаха напоследък.

Като пристигнах в Холмогори, т.е. на морския бряг, намерих вашите кораби натоварени и готови да отплават. Аз сам се качих на вашия добър кораб „Суолоу“ на 9 юли 1564 г. и след като преминах през моретата с големи и крайни опасности, при които можеше да изгубим кораба, стоките и живота си, на 28 септември, слава богу, пристигнахме благополучно тук, в Лондон.