Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (31)

XXXI

Достойният подвиг на Джон Фокс, англичанин, който освободи 266 християни от турски плен на 3 януари 1577 година

За нашите английски търговци е обичайно да пътуват по търговия до Испания. И така през 1563 г. един кораб, наречен „Трите полумесеца“, с 38 души екипаж и добре снабден с бойни припаси, за да може добре да посрещне неприятели, отплава от Портсмът с попътен вятър при започването на отлива и се насочи към Севиля, един град в Испания, с намерение да търгува там. Когато наближиха протока, моряците забелязаха, че са обградени от осем турски галери по такъв начин, че нямат никаква възможност да избягат или да се изплъзнат, а трябва или да се предадат, или да бъдат потопени.

Когато собственикът на кораба разбра това, той мъжествено насърчи хората си, като ги призова храбро да покажат, че са сърцати мъже, и им припомни безстрашието, което сънародниците им винаги са проявявали в миналото, че те и при най-отчаяни положения са надвивали неприятеля и са излизали победители дори когато това е изглеждало невъзможно. „Такава винаги е била храбростта на нашите сънародници — каза той — и такава е непобедимата мощ на бога.“

След това капитан Гроув, един хубав мъж, се изправи с меч в едната ръка и кръгъл щит в другата и се обърна предизвикателно срещу неприятеля. Следвайки примера му, скочиха собственикът на кораба, помощник-капитанът, боцманът, домакинът, всички добре въоръжени. Забиха барабаните, засвириха тръбите и тези бойни звуци биха повдигнали духа на всеки мъж, стига да има сърце и малко смелост.

Джон Фокс, канонирът, след като разположи оръдията си по такъв начин, че стрелбата им да бъде най-поразяваща, започна да изпраща гюллетата си към турците. Скоро те толкова се приближиха, че стрелците започнаха да стрелят с лъковете си и стрелите им падаха тъй на гъсто по галерите, че от турците паднаха двойно повече убити, отколкото от християните. Турците обаче стреляха с оръдията си двойно по-бързо срещу християните и стрелбата им трая тъй дълго, че корабът им беше зле ударен и разбит под водолинията. Когато забелязаха това, турците побързаха да вземат кораба ни на абордаж, при което много от тях платиха с живота си. Въпреки всичко те се качиха на нашия кораб. Но тук те срещнаха такава ожесточена съпротива, че по-добре щеше да бъде за тях да не бяха си търсили белята. Защото англичаните се показаха сърцати бойци и мъжествено въртяха копия и алебарди. Собственикът на кораба, капитанът, боцманът и групата моряци около тях се биеха така юначно, че турците доста се изплашиха. Но боцманът се показа най-храбър от всички. Никой от неприятелите не можеше, нито смееше да се изпречи насреща му, докато най-после една стрела му разкъса гърлото и един удар в гърдите го повали; така падна той и извика сбогом на другарите си. Броят на турците беше толкова голям и натискът им толкова силен, че ние не можахме да издържим дълго и бяхме натикани така на гъсто един до друг, че вече не можехме да си служим с оръжията си. По тази причина неколцина от нас бяха заловени живи, макар че никой от тях не искаше да се предаде и предпочиташе да умре. Само помощник-капитанът, голям страхливец, се държеше настрана от боя, без да мисли, че се опозорява и дава лош пример на другарите си. Накрай турците победиха. Християните трябваше да слязат в галерите и да станат гребци. Щом отидоха там, дрехите им бяха измъкнати през главите или смъкнати от гърбовете и така те трябваше да се заловят за греблата.

Близо до град Александрия, пристанищен град под турско владичество, има един залив, който е защитен със здрави стени и там турците обикновено изкарват галерите си на брега всяка година през зимата, за да ги поправят и подготвят за пролетта. В този залив има една тъмница, където заробените и пленниците, които гребат в галерите, биват затваряни през това време, докато морето утихне и галерите могат да плават по него. Всеки пленник е тежко окован с вериги, които му причиняват голяма болка и му разраняват краката. В тази тъмница бяха хвърлени и нашите християни и строго пазени. Но не след дълго капитанът и собственикът на кораба бяха откупени от приятели. Другите пленници останаха в предишното си тежко положение освен един, Джон Фокс, който беше доста сръчен в бръснарския занаят и по тази причина успя да облекчи положението си и да получава от време на време по-добра храна. На него му провървя: най-после бог се смили и накара управителя на затвора да се държи по-благосклонно към него и да му разрешава да влиза и излиза от пристанището, когато пожелае, като му плащаше известна сума пари, но все пак с верига на крака си. Такава свобода при същите условия получиха и още шест души затворници — поради дългото време, прекарано в тъмницата, те не извикваха опасения у тъмничарите, които не подозираха, че тези нещастници могат да избягат или да им направят някаква беля. И на тези шестима позволиха да ходят из залива, също както на Джон Фокс, с вериги на краката, и да се завръщат вечер в затвора.

В годината божия 1577, през зимата, след като галерите бяха благополучно пристигнали в обичайното си пристанище, турците свалиха мачтите, ветрилата и другите принадлежности и всички техни капитани и моряци се прибраха по домовете си. В тъмницата по това време имаше двеста шестдесет и осем затворници от шестнадесет различни народности, които турската флота беше пленила. Между тях имаше и трима англичани, единият от които се наричаше Джон Фокс от Уудбридж, графство Съфък, другият Уилям Уикни от Портсмът, графство Саутхамптън, и третият Робърт Мур от Харич, графство Есекс. Този Джон Фокс, към когото се отнасяха по-меко, бе изкарал вече 13–14 години в робство и този живот му бе омръзнал. Той постоянно премисляше по какъв начин би могъл да избяга. Понеже непрестанно размишляваше върху това, той се убеди, че бог няма постоянно да наказва децата си.

Недалеч от залива и малко встрани, на единия край на града, имаше гостилница, която някой си Петер Унтикаро бе наел, като плащаше известен бакшиш на началника на пристанището. Този Петер Унтикаро беше християнин, испанец по рождение — прекарал в робство около тридесет години, но никога не се бе опитвал да избяга. Винаги се държеше тихо и кротко, докато той и Джон Фокс, който често ходеше в кръчмата му, не си разкриха взаимно какво мислят за затвора и ограниченията на свободата си. И така Джон Фокс най-сетне обясни на Унтикаро начина за бягство, който той възнамеряваше да използва. След седем седмици те бяха вече достатъчно обмислили как да изпълнят кроежа си. Споделиха намерението си с другите пет души, които излизаха денем от затвора, защото смятаха, че могат да им се доверят, и решиха след три дни да осъществят замисленото бягство. След това Джон Фокс и Петер Унтикаро се уговориха да съберат всички затворници на другия ден, който беше последният ден на декември, и тогава Джон Фокс да разясни на всички какво е намислил и начина на действие. Когато затворниците се събраха, той им разказа как и кога си бяха наумили да постигнат целта си и без големи трудности ги убеди да подкрепят предприятието им. Когато Джон Фокс видя готовността им да избягат, той им раздаде пили, които беше събрал за тази цел с помощта на Петер Унтикаро, като нареди всеки затворник да се е освободил от веригите си в осем часа на другия ден.

Следната вечер Джон Фокс и шестимата му другари, събрани в кръчмата на Петер Унтикаро, прекараха времето си във веселие, за да не бъдат заподозрени, че кроят нещо, докато настъпи нощта и дойде времето да изпълнят замисъла си. Тогава той прати Петер Унтикаро при началника на пристанището да му каже, че уж един от градските първенци, с когото началникът беше познат, го вика. Началникът се съгласил да тръгне с него, като заръчал на пазачите да не затварят вратите на пристанището, защото ще се върне съвсем скоро.

Междувременно другите седмина се въоръжиха с каквито оръжия можаха да намерят из пристанището. Джон Фокс взе една сабя без дръжка, която направи годна за използване, като изви единия й край като дръжка; другите се въоръжиха с шишове и мечове, каквито можаха да намерят.

Началникът на пристанището се завърна, но понеже не видя никаква светлина и не чу никакъв шум, веднага разбра, че става нещо. Джон Фокс, който стоеше зад ъгъла на тъмницата, изскочи пред него. Когато го видя, турчинът извика:

— О, Фокс, с какво съм заслужил смърт, та искаш да ме съсечеш?

— Ти, негоднико, си изпил толкова християнска кръв и сега моята ръка ще ти покаже какво заслужаваш! — викна Фокс, вдигна сабята и му нанесе такъв удар, че разцепи главата му на две и турчинът веднага грохна мъртъв на земята. След това Петер Унтикаро влезе вътре и каза на другите шестима какво е станало с началника на пристанището. Те веднага изскочиха навън и някои го промушиха с шишовете си, други го насякоха с мечовете си, отрязаха му главата и така го накълцаха, че никой не би могъл да разпознае чий е този труп.

Тогава тръгнаха тихо към пристанището и се промъкнаха вътре. Там имаше шестима пазачи, един от които ги попита кои са те. „Приятели!“ — отговориха Джон Фокс и другарите му. Когато всички бяха вече вътре, Фокс каза: „Сега, момчета, няма и по един турчин за всекиго от вас. Свършете си работата!“ И затворниците така се нахвърлиха върху пазачите, че веднага ги избиха. Тогава Джон Фокс залости здраво вратата и я подпря с едно оръдие.

След това влязоха в къщичката на тъмничаря, където до леглото му намериха ключовете на крепостта и на тъмницата, както и по-добри оръжия. В стаята имаше и едно ковчеже с богато съкровище — само дукати, което Петер Унтикаро и двама други отвориха и напълниха пазвите си със златни монети. Джон Фокс не се и докосна до жълтиците и каза, че не е дошъл да граби греховното съкровище на неверниците, а за да почете бога и да извоюва своята и тяхната свобода.

Сега осемте души, въоръжени с оръжия, които им харесваха, и смятайки, че са достатъчно силни да се справят с по-многоброен враг, се върнаха в тъмницата. Фокс отключи външната и вътрешните врата и извика затворниците, едни от които се заловиха да разбият с таран вратата на двора, а други да стъкмят една галера, която беше най-добрата в залива, като й поставят мачти, ветрила, гребла и всички други неща, необходими за една галера.

В тъмницата имаше неколцина пазачи, които Джон Фокс и другарите му избиха. Но докато ги избиваха, се появиха още осем турци, които, като видяха освободените затворници, избягаха на покрива на затвора. Джон Фокс и дружината му трябваше със стълби да се изкачат при тях и там се разигра гореща схватка. Някои от хората на Фокс бяха убити, други ранени, а трети само одраскани, но без тежки рани. Три куршума пробиха дрехите на Фокс, но без да го засегнат. Петер Унтикаро и другите двама с натежали от злато пазви едва носеха греховното и нечестиво съкровище. В тази схватка броят на християните, които бяха ранени, беше равен на броя на убитите турци.

Един от турците, който беше прободен и падна от покрива на тъмницата, така зарева, та всички съседи разбраха, че затворниците са се разбунтували. Тогава те вдигнаха на крак цяла Александрия, която е разположена на западната страна на пътя, и крепостта, намираща се накрая на града, близо до пътя, както и другата крепост, която е на север от пътя. Сега Джон Фокс и хората му нямаха друг път за бягство освен един, който изглеждаше тъй невъзможен за тях, както е било невъзможно за евреите да преминат през Червено море или да съборят стените на Йерихон^[1]. Но нашият бог прави възможни и такива невъзможни неща.

Сега брегът на залива беше пълен с яки войници, работници и моряци, които с охота вършеха работата си. Едни носеха хранителни припаси на галерата, други муниции, трети гребла, едни едно, други друго, но най-голямата част отблъсваха неприятеля от стената. Казано накратко, не се губеше нито миг, никой не стоеше незает, ничия работа не бе ненужна или напразна. Така че за кратко време галерата беше снабдена с всичко необходимо. Тогава всички скочиха в нея с невероятна бързина, опънаха здраво ветрилата и се предоставиха на милостта и благоволението на онзи, в чиито ръце са и вятърът, и времето.

Сега галерата плава и е вече извън спокойните води на залива, но от двете крепости стрелят с всичките си оръдия по нея и срещу гюллетата им няма защита. Сигурно ще потънат. Как могат да избегнат това? Гюллетата летят от двете страни и галерата е точно всред тях, по средата между двете крепости.

Но никой от бегълците не се страхуваше от гюллетата, които свиреха край ушите им, и нито един не бе ударен, нито дори докоснат от четиридесетте и пет изстрела, които се дадоха от крепостите. Бог държеше своя щит и пазеше галерата и така изпита вярата им докрай. Тя отплава надалеч, без да бъде дори одраскана от някое гюлле, и скоро се озова извън обсега на турските оръдия. Тогава Джон Фокс и хората му можаха да видят как турците се струпват на тълпи на брега и се разтичват да стъкмяват галерите си, което не можеше да стане бързо, тъй като нямаха готови нито гребла, нито мачти и ветрила, изобщо на никоя галера нямаше нищо. Но все пак те носеха каквото им попадне подръка, едни на една галера, други на друга, и понеже никой не ги ръководеше, между тях цареше такава бъркотия, че явно те не можеха да достигнат бегълците. Освен това нямаше кой да поеме командуването дори на една галера, защото морето беше тъй развълнувано, че всички стояха ужасени и замаяни на брега.

Когато християните бяха на сигурно разстояние от брега, Джон Фокс ги събра и поиска от тях да благодарят на всевишния за избавлението си, да паднат най-смирено на колене и да го молят да им помогне да стигнат до някоя приятелска страна и да не ги въвежда в нови опасности, щом като с всемогъщата си ръка ги е освободил от такова тежко робство и тегло.

И така, след като всички казаха молитвите си, те веднага се заловиха за греблата, като се заместваха едни други, когато се уморяваха, и се стремяха с всички сили да стигнат до някоя християнска земя, като се водеха, доколкото можеха, по звездите. Но ветровете духаха от разни посоки и едни ги тласкаха насам, други нататък, така че накрай те съвсем се объркаха. Нямаха вече храна на галерата и едно нещастие замени другото. Казано накратко, настъпи такъв глад, че в течение на двадесет и осемте дни, през които те плаваха по морето, осем души умряха от изтощение за голяма почуда на останалите.

Така се случи, че на двадесет и деветия ден от тръгването им от Александрия те попаднаха на остров Кандия и слязоха в Галиполи^[2], където за тях се погрижиха тамошният игумен и калугерите и ги задържаха да останат там, докато си отпочинат и се съвземат. Те оставиха там сабята, с която Джон Фокс бе убил началника на пристанището, и като най-драгоценна вещ я окачиха в манастира за спомен.

След като получиха позволение да заминат оттам и решиха, че времето е благоприятно, те отплаваха покрай брега и стигнаха Таранто, където продадоха галерата си и си разделиха парите, като всеки получи своята част. След това дойдоха пеша до Неапол, където се разделиха и всеки пое пътя към дома си. Оттам Джон Фокс тръгна за Рим, където бе добре приет от един англичанин, който разказал на папата за неговото достойно дело. Папата го възнагради щедро и му даде писма до испанския крал, който също го посрещна много добре за неговия достоен подвиг и му отпусна по двадесет пени на ден. Оттам, понеже желаеше да се завърне в собствената си страна, той замина за Англия, щом се яви сгоден случай, което стана през годината божия 1579. Когато пристигна там, той отиде в двореца и разказа всичките си пътувания на Съвета. Като взе предвид състоянието на този човек и обстоятелството, че е изгубил голяма част от младостта си в робство, Съветът прояви щедрост и за своя чест реши да го подпомогне сега, когато беше вече в напреднала възраст, както и за да насърчи всички истински християни.