Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (39)

XXXIX

Доклад за пътешествието през 1579, 1580 и 1581 година, извършено за сметка на компанията на английските търговци, за да се намерят нови пазари в Персия и Медия, съставен от разни писма на Кристофър Бъръ

Корабите, с които агентите заминаха за Св. Николай^[1] в Русия, отплаваха от Грейвсенд на 19 юни 1579 г. и пристигнаха в Св. Николай на 22 юли, където агентите и търговците слязоха, а стоките бяха разтоварени и прехвърлени на малки речни кораби, които да ги прекарат по реката до град Вологда. Като плаваха непрекъснато — баркът се движеше ту с ветрила, ту с гребла, ту бе тласкан с пръти, ту теглен с въжета от брега, — на 19 август агентите стигнаха до град Вологда, разтовариха стоките и останаха тук до 30 август. Намериха талиги, т.е. коли, на които ги претовариха, и се отправиха към Ярославъл. На 7 септември, в пет часа следобед, двадесет и петте коли, натоварени със стоки, пристигнаха на източния бряг на реката Волга, срещу Ярославъл.

Тогава трите струга или баркове, наети да превозят стоките до Астрахан, където щяха да срещнат кораба, който щеше да закара стоките в Персия, дойдоха на уговореното място на брега на река Волга и товаренето започна. Търговците стигнаха Нижни Новгород на 17 септември следобед и като показаха писмата от императора, с които им се позволяваше да преминават свободно, без да заплащат мито, отплаваха и на 22 септември в пет часа следобед пристигнаха в Казан или близо до него, а оттам потеглиха и стигнаха в Увек на 5 октомври, около 5 часа сутринта. Този град е разположен на средата на пътя между Казан и Астрахан. В околностите расте в изобилие сладник^[2] и почвата е твърде плодородна. Тук видяха също ябълки и череши. Увек се намира на 51 градуса и 30 минути. Тук някога имало доста хубава каменна крепост и близо до нея се намирал град, наричан от русите Содом. Този град и част от крепостта (както разправяха русите) били погълнати от земята като божие наказание за греховете на хората, които живеели там. Днес още личат развалини от крепостта и някои гробове, където, изглежда са били погребани знатни люде: на една надгробна плоча можеха да се видят фигурите на кон и ездач с лък в ръка и колчан със стрели, който виси от колана му. На една друга плоча се виждаха части от някакъв герб и букви, издълбани на него, едни вече изтрити от времето, а останалите повредени; по формата на тези, които бяха запазени, решихме, че това са арменски букви.

Заминаха от Увек на 5 октомври в пет часа следобед и на 10 октомври достигнаха до Переволок, но не спряха, а само преминаха покрай града. Седем версти по-надолу, на един остров на име Царицин, цяло лято руският император държи стража от петдесет стрелци, която наричат с татарската дума „караул“.

На 16 октомври всички пристигнаха благополучно в Астрахан, където намериха кораб за Персия, в добро състояние и готов да вдигне ветрила. На 17 октомври четиримата главни агенти на компанията — Артър Едуардс, Уилям Търнбул, Матю Талбот и Питър Гарард — бяха поканени на угощение от главния секретар на Астрахан, Василий Фьодорович Шелепин, който им разказа за трудностите и опасностите в Медия и Персия: турците с помощта на кримските татари завладели и държали под своя власт по-голямата част от Медия; от друга страна, понеже наближаваше зимата, ако английските търговци смятат да отплават с кораба си, те трябва да бъдат готови за опасностите, които биха могли да ги сполетят по моретата. Като чуха това, агентите решиха да прекарат цялата зима в Астрахан, та да узнаят повече за положението в тези страни.

На 19 ноември задуха северен вятър, настъпи голям мраз и в реката имаше твърде много лед. На следващия ден, 20 ноември, реката замръзна и остана така чак до Великден.

На 6 януари беше Богоявление и русите от Астрахан пробиха дупка в леда на река Волга, след което с голяма тържественост благословиха водата по обичая на страната си, като всички войници в града стреляха с пушките си по леда за удоволствие на капитана на крепостта, който стоеше близо до кораба, а след това стреляха с голямото оръдие на крепостта.

На 31 януари настъпи голямо лунно затъмнение, което продължи около час и половина, преди луната да се появи отново. Тя бе обгърната в пълен мрак в продължение на половин час.

На 7 март 1580 година пред Астрахан се явиха 1400 конници — ногайски и кримски татари, които се разположиха на стан: едни заеха брега на Волга, държан от кримските татари, други ногайския бряг, но никой не се приближи до острова, където се намира Астрахан. Казваха, че двама от синовете на княза на кримските татари били сред тях. На 8 март татарите изпратиха човек при капитана на Астрахан да го предизвестят, че ще го посетят. Той пък им отвърна, че е готов да ги посрещне, и като взе едно голямо гюлле в ръка, нареди на пратеника да предаде, че такова оръжие има достатъчно и няма да му липсва, докато не свърши битката. На 9 март дойдоха известия, че кримските татари били решили да нападнат града или крепостта и затова правели снопове от тръстика, с които да преплават реката. На 13 март те разтуриха стана си и се отправиха на север към ногайските земи.

На 17 април отклонението на компаса в Астрахан беше 13°40′ в западна посока. Тази пролет в Астрахан се получиха сведения, че персийската царица (царят им бил сляп) повела голяма войска срещу турците, които владеели Медия, и им нанесла голямо поражение, но въпреки това турците все още държали Дербент и по-голямата част от Медия. След като се съвещаваха помежду си, агентите на компанията решиха да оставят половината от стоките в Астрахан с Артър Едуардс, а другата половина да натоварят на кораба, с който тримата агенти да заминат до бреговете на Медия, както бяха намислили по-рано, и да видят какво може да се направи.

На 19 април проводиха Еймос Райъл и Антони Марш, хора на компанията, от Астрахан нагоре по реката до Ярославъл, за да изпратят писма в Англия. Те получиха нареждане да задържат в Русия стоките, които ще получат от Англия тази година, предназначени за търговия в Персия, докато не проверят какво може да се направи в тези земи.

На 1 май сутринта, когато корабът бе готов за отплаване, агентите поканиха княза и главния секретар на угощение на борда, където ги посрещнаха така любезно, че те останаха твърде доволни, а когато князът и главният секретар си отиваха, дадоха залп с всички оръдия на кораба. Около девет часа вечерта вдигнаха котва и отплаваха от Астрахан. На 7 май сутринта минаха покрай едно дърво на левия бряг на реката, което се нарича дървото на Мохамед, и около три версти на юг от това дърво се намира едно място, наречено Учуг, където има няколко къщурки и императорска стража да пази рибарите, които поддържат бента. На 9 и 10 май достигнаха плитчини и бяха принудени да облекчат кораба. На 15 май с големи усилия и мъки освободиха кораба от плитчините и пясъчните наноси. На 21 май при северозападен вятър вдигнаха ветрила и плаваха на югозапад и след това на юг до единадесет часа; дълбочината на водата беше девет фута. По пладне измериха ширината и откриха, че се намират на 44°47′ и че дълбочината на водата е три фадъма и половина, което значеше, че са отминали плитчините.

Оттам отплаваха при силен северен вятър в посока запад-югозапад и като изминаха осем левги, в два часа сутринта на 27 май достигнаха до Билдих в Медия, където пуснаха котва при дъно девет фута. След малко пристигна една лодка със седем-осем души — двама турци, останалите персийци, васали на турците, — които се качиха на кораба и ги поздравиха с добре дошли; изглеждаше, като че ли се радват на тяхното пристигане. Те обясниха на търговските агенти, че турците са завладели цяла Медия и че турският паша останал в Дербент заедно с войската си; Шемаха — казаха те — била съвсем разорена и там не останали никакви жители или съвсем малко. Понеже желаеха да говорят с пашата, агентите изпратиха един от хората на компанията, Робърт Голдинг, при управителя на Баку — този град е разположен досам брега на морето — да го уведоми за пристигането им, да му каже какви стоки са донесли и да го помолят да им даде разрешение за преминаване, за да могат спокойно и безопасно да прекарат стоките си.

Когато пратеникът им се яви при управителя на Баку, той го прие много приятелски и след като узна какви са дошлите с кораба и какво са донесли, като че ли твърде много се зарадва. Казаният Голдинг се завърна на кораба. Търговските агенти заповядаха да се опъне на брега една палатка по случай идването на управителя, който пристигна около три часа следобед, съпроводен от тридесетина души войници, облечени в ризници; някои от тях носеха сребърни защитни ръкавици, други стоманени ръкавици, всичките твърде изящно изработени. Агентите го посрещнаха при палатката си и след като се размениха твърде приятелски поздрави, те му поднесоха като дар една кадифена и една алена дреха. Търговските агенти го помолиха да им помогне да бъдат приети от пашата. Той отвърна, че искането им е разумно, и добави, че тъй като пътят до Дербент, където се намирал пашата, бил опасен, щял да изпрати хора напред да известят за тяхното идване и да съобщят какви стоки биха искали да разменят, та да може казаният паша да подготви такива стоки. След това помоли агентите да се посъветват и да му обадят какво най-много желаят да купят и какви количества да им се доставят.

Същата нощ потеглиха на коне от морския бряг за едно село на около десет мили, където по време на вечеря управителят надълго разговаря с мистър Гарард за нашата страна, като го разпитваше къде се намира, какви страни има наблизо и с кого търгуваме. Когато от отговорите разбра, че сме англичани, той попита дали нашият владетел е неомъжена кралица и когато потвърдихме това, попита дали нашата земя се нарича Ингилтере или не.

Когато сложиха вечерята, той ги покани да се нахранят. След тяхната супа от ориз и вареното месо донесоха подноси с разварен ориз, примесен с мед, и най-после дойде цяла печена овца. Управителят задаваше различни въпроси на мистър Гарард и Кристофър Бъръ по време на вечерята, питаше за нашите ястия, дали ядем месо или риба по своя собствена воля или защото ни е наредено. По тези места не пият нищо друго освен вода. След вечеря, като се разхождахме из градината, управителят запита мистър Гарард дали в Англия спят в къщите или в градините си, и кое той предпочита. Мистър Гарард му отвърна, че спят кой където пожелае, но обикновено спят в къщите. Тогава управителят нареди да поставят легла в къщата и поиска от роднината си да се грижи за нас през нощта.

Сутринта твърде рано той изпрати коне за останалите търговци, които щяха да пътуват за Дербент, като по хората си изпрати и десет овце за намиращите се на кораба наши хора. В това село имаха турска баня, в която управителят отиде сутринта, като покани мистър Гарард също да се изкъпе, което той и стори. Скоро след като излязоха от турската баня, докато двамата закусваха, пристигнаха мистър Търнбул, мистър Талбоа и Томас Хъдсън, капитанът на кораба, и след като всички хапнаха, тръгнаха за Баку. Кристофър Бъръ обаче се завърна на кораба, тъй като си бе наранил крака и не можеше да издържи пътуването. Поеха за Дербент не по обичайния път, защото бил опасен, а вървяха през горите, докато достигнаха почти до самия град. Един пратеник препусна с коня си пред тях с писмото на управителя до пашата, за да го предизвести за идването на английските търговци. Пашата се зарадвал твърде много, когато узнал тази вест, и изпратил няколко войника да ги посрещнат: войниците ги посрещнаха на около две мили вън от града и ги поздравиха най-почтително. Пред самия град благородници, капитани и други първенци бяха излезли да ги посрещнат и заведат в крепостта и града. При влизането им в крепостта дадоха залп с двадесет от най-големите оръдия и пашата изпрати на мистър Търнбул един отличен кон със скъпоценно седло, което струваше най-малко сто марки. Всички бяха представени на пашата, който, след като разговаря с тях, поръча да донесат една наметка от златотъкан плат и да я поставят на раменете на мистър Търнбул. После отпрати всички да си отпочинат, защото бяха морни от пътя, като каза, че на другия ден сутринта ще разговаря с тях. На следния ден те го помолиха да им издаде разрешително за търговия във всички градове и части на неговата област, като предложиха, ако негово превъзходителство желае да притежава някои от стоките, които те носят, да пише на управителя на Баку и стоката ще му бъде предадена. Отговорът на пашата беше, че той с готовност ще им даде разрешение за търговия, обаче е загрижен за тяхната безопасност, тъй като са дошли толкова отдалече, а положението в областта е неспокойно. Затова той им предлага да пренесат стоката си в Дербент и да я продадат тук, като им обещава да им достави каквито стоки желаят и да ги вземе под своя закрила. Тогава търговските агенти изпратиха Томас Хъдсън обратно до кораба с нареждане да го докара в Дербент, а пашата изпрати с него един благородник да уведоми управителя на Баку какво са решили.

На 29 май стоките бяха разтоварени и пренесени в градините на пашата, където той си отбра каквото желаеше, като взе като мито един топ вълнен плат на всеки двадесет и пет топа или каквото и да било друго, което прави четири на сто. Агентите решиха да изпратят част от стоките си в Баку, за да ги разпродадат по-бързо там, и затова получиха писмо от пашата до управителя на Баку, написано твърде благосклонно за агентите. След това тези стоки, на стойност почти хиляда лири, бяха натоварени и изпратени с един малък кораб, местна направа, а именно: сто топа вълнени платове, седем топа сукно, две бурета кърмъзена боя, две бурета калай, четири бурета железни пръчки. Със същия кораб отплаваха Уилям Уинкъл, Робърт Голдинг и Ричард Ралф, хора на компанията, заедно с двама руси, от които единият преводач, и четирима моряци. Платиха за превоза на хората и товарите до Баку, макар че, когато пристигнаха, успяха да продадат малко от стоките. Управителят на Баку се отнесе към тях твърде приятелски както поради писмото на пашата, така и понеже агентите на компанията се бяха държали много любезно към него, както описах по-горе.

Робърт Голдинг, желаейки да проучи каква търговия може да се извърши в Шемаха, който град е на един ден път от Баку, се отправи натам. На връщане го нападнали разбойници и го простреляли в коляното със стрела; за малко щял да изгуби и стоките, и живота си, ако не бил успял да убие един от конете на нападателите с аркебуза си и да простреля един турчин през двете бузи с пищова си. На 6 август съобщиха на агентите на компанията, че корабът им бил съвсем прогнил и толкова негоден, че не могат да се завърнат с него в Астрахан. Тогава те се спазариха и уговориха с един арменец, на име Яков, да наемат един тридесет и пет тонен барк, наричан тук бус, който бе дошъл от Астрахан същата година. Вече всичките стоки бяха натоварени и бусът бе готов да отплава за Дербент, когато се разрази страшна буря: въжетата, малки и големи, се изпокъсаха, корабът бе изхвърлен на сушата и се разби на късове в скалите. Всички на кораба се спасиха, спасена бе и част от товара. Но ковчежето, в което държаха сребърните талери и жълтиците, които бяха получили срещу стоките на компанията, продадени в Баку, падна от барка във водата и потъна. Топовете платно, което не можаха да извадят от кораба, също бяха изгубени, но други по-скъпи неща бяха спасени.

На 18 август търговските агенти получиха от пашата 500 батмана сурова коприна, което беше част от това, което им се дължеше, като пашата ги покани да дойдат на следния ден за останалите стоки, както бе уговорено.

На 19 август агентите отидоха при пашата, както той бе поръчал, но този ден той не ги прие, а наредил да им кажат, че те трябвало да проверят дали не му дължат нещо, което твърде смути търговските агенти. Тогава Търнбул отвърна, че животът им и всичко, което те притежават, зависят от волята на пашата; отговориха им, че въпросът съвсем не стоял така, ами трябвало да проверят книгите си, за да видят какви са сметките им с пашата. На 20 август получиха вест, донесена им с един бус, пристигнал от Астрахан, че Артър Едуардс, когото търговските агенти бяха оставили там с половината от стоките, бил мъртъв.

На 23 август агентите получиха още петстотин батмана коприна от пашата.

На 5 септември Тобиас Аткинс, помощникът на канонира, умря от дизентерия. Погребаха го на 6 септември на две мили южно от крепостта на Дербент, където обикновено арменците-християни погребват своите мъртви.

На 26 септември натовариха 40 бали коприна на кораба. От този ден до 2 октомври запасяваха кораба с хляб, прясна вода и други припаси, нужни за плаване по море. Същия ден, 2 октомври, бе внезапно наредено на агентите на компанията незабавно да напуснат къщата, където бяха настанени, и да излязат с вещите си вън от града, поради което те бяха принудени да пренесат нещата си на брега до кораба и да прекарат нощта там. Причината за внезапното им изгонване от града (както разбраха по-късно) била, че пашата бил предизвестен за пристигането на керван със заплатите на войската, изпратени му от султана, който керван вече наближавал Дербент.

На 3 октомври всички стоки бяха натоварени на кораба. Тогава агентите отидоха при пашата да се сбогуват и да го помолят да има грижа за онези от хората на компанията, които те бяха изпратили в Баку. Той нареди да запишат имената им и обеща, че нищо няма да им липсва и нищо лошо няма да им се случи. След като се сбогуваха с него, агентите се качиха на кораба, за да отплават за Астрахан с благоприятния юго-югоизточен вятър, но тъкмо да вдигнат ветрила, на брега се появи човек, който ръкомахаше. Изпратиха лодка до брега да го вземе — оказа се, че бил един арменец, изпратен от Уилям Уинкъл да донесе писмо, с което той описваше накратко нещастието със загубата на буса и съобщаваше, че плавал от Билдих към Дербент с една малка лодка, но бил принуден да слезе на едно крайбрежно селище, известно под името Арменското село. Тогава агентите наредиха корабът да го изчака, но това ги забави и те пропуснаха южните ветрове; по тази причина големи беди ги сполетяха по-късно поради ледовете, когато навлязоха в река Волга, както ще разкажа по-долу.

На 4 октомври, когато още духаше юго-югоизточен вятър, Кристофър Бъръ бе изпратен да слезе на брега в Дербент, за да набави някои неща, необходими за плаването, и докато бе на сушата, видя как пристигнаха колите със заплатите на турците, пазени от двеста войници и сто души стража извън капитаните и велможите. Пашата, придружен от капитаните и войниците си, облечени във великолепни дрехи и всички въоръжени, излязоха на около три-четири мили от Дербент и посрещнаха дружината, която пазеше съкровището, най-тържествено и с голяма радост. Най-важното за тях бяха парите, защото само преди няколко дни войниците бяха готови да нахлуят в двора на пашата да си искат заплатите. Парите бяха натоварени на седем коли и с тях караха и десет бронзови оръдия.

В Медия нямаше никакви ценни стоки освен сурова коприна, но и тя можеше да се купи само от пашата. Скоро след като дошъл тук, той наложил данък върху коприната. С нашите търговци той не спази всички уговорки, макар и отношението му към тях да не бе съвсем лошо. Той взе повечето от стоките, които те носеха, като им даде ниска цена, и понеже им достави много стоки, които те иначе не биха могли да си набавят поради размирните времена и опасностите при пътуване, той можеше да прави с тях каквото си иска.

Новините, които чуха в Астрахан във връзка с войните между турците и персийците, не бяха много далеч от истината: с помощта на кримските татари турските войски нападнали и завладели Медия през 1577 година. Султанът назначил Осман паша (същият паша сега е управител на Дербент) за управител на цялата област; Осман паша избрал за свое седалище Шемаха, главния град на Медия и средище на търговията в тази провинция.

Когато пашата установил ред в страната, както сметнал за добре, и поставил войска, където намирал, че е нужно, той разпуснал останалата войска и изпратил войниците обратно. Персийците, като узнали, че турската войска е разпусната и се завърнала в Турция, събрали своята войска и предвождани от царицата си, отново завладели Медия, като я опустошили с огън и меч — унищожили хора, добитък и всичко останало, което могло да послужи на турците. След като разорили страната, достигнали до Шемаха, където споменатият паша, назначен за управител от султана, се бил установил, и обсадили града. Пашата, като видял, че не може да им устои, побягнал в Дербент, където и останал.

Дербент е яка крепост, изградена още от Александър Велики, и така разположена, че персийците, които нямат оръдия, могат да я завладеят само с продължителна обсада, като накарат турците да се предадат от глад. Когато турците избягали от Шемаха, персийците навлезли в града и го оплячкосали — не оставили ни живо същество, ни някаква стока и се завърнали в Персия.

Ширината на Дербент (направени бяха няколко измервания) е 41°52’. Отклонението на компаса на това място е 11 градуса на запад. Разстоянието от Дербент до Билдих е 46 левги по суша. Разстоянието от Дербент до Шемаха по суша е 45 левги. От Шемаха до Баку е около 10 левги, може би 30 мили. От крепостта на Дербент на изток до брега на Каспийско море се издигат две каменни стени, дълги една английска миля. Тези стени са 9 фута широки и 28–30 фута високи, а разстоянието между тях е 160 геометрични крачки, т.е. 800 фута.

На 5 октомври по пладне, при северо-североизточен вятър те вдигнаха котва и отплаваха от Дербент, като следваха брега в южна посока, за да намерят хората си: но след като изминаха 4 левги, вятърът стана източен, така че те бяха принудени да пуснат котва на три фадъма дълбочина.

На 6 октомври отплаваха и излязоха в открито море, където хвърлиха котва на дълбочина седем фадъма. Корабът имаше голям теч и беше толкова прогнил между главната мачта и кърмата, че човек можеше с нокът да стърже дъските му.

На 7 октомври около 7 часа сутринта отплаваха със северозападен вятър. Като взеха предвид, че е късна есен, че корабът е в лошо състояние, тече и е прогнил, решиха да не се бавят повече да чакат Уинкъл и другарите му, а да ги оставят да плават сами. Насочиха се към Астрахан и плаваха на север-североизток до полунощ, като изминаха шестнадесет левги. След това вятърът се обърна, задуха от север-северозапад, засили се и излезе голяма буря, поради което свиха всички ветрила с изключение на предното ветрило, което бяха принудени да оставят, за да могат да държат кораба срещу вълните. На 8 октомври около два часа сутринта голямата лодка при кърмата на кораба потъна и те бяха принудени да срежат въжето й с голямо съжаление и тревога, защото се бяха надявали да се спасят с нея, ако корабът почне да потъва. Около десет часа сутринта видяха земя на пет левги на юг от Дербент, където пуснаха котва на дълбочина три фадъма; дъното беше покрито с черна тиня, така че котвата се задържа добре за тяхна голяма радост. От Арменското село, където се намираха, Уинкъл и другарите му видели как минава корабът и изпратили човек през нощта по брега да го следва. Той дойде до мястото, където корабът беше на котва, покачи се на върха на едно дърво и с факел в ръка започна да дава знаци. От кораба забелязаха сигналите, свалиха малката лодка и изпратиха няколко моряци на сушата. Те се завърнаха с писмо от Уинкъл, в което той съобщаваше какви стоки има в Арменското село и молеше да бъде взет на кораба заедно с другарите си и стоките.

На 12 октомври духаше северозападен вятър. Вдигнаха ветрила и се отправиха към Арменското село, където отново пуснаха котва. Една лодка дойде до кораба и съобщи, че татарите може и да ограбят нашите хора, ако нашите канонири не ги защитят. Наредиха на лодката да се завърне и да им каже да побързат да се качат на кораба, каквото и да им струва. Така всичките се качиха на кораба същия ден с изключение на Ричард Ралф и двамата руси, но с идването на лодката задуха югоизточен вятър, появи се вълнение, така че се принудиха да я качат на борда и да останат на котва до 13 октомври, когато настъпи хубаво време. На сутринта спуснаха лодката на вода и я изпратиха да докара споменатия Ралф и двамата руси, които вече чакаха на брега, а заедно с тях и двама испанци, пленени при Голета на брега на Тунис, които служели като войници при турците. Взеха и тези испанци на кораба (от християнско милосърдие), за да ги освободят от робство и да ги откарат в Англия; и двамата бяха пуснати на свобода в Лондон през септември 1581 г. На 16 октомври задуха вятър от изток-югоизток, вдигнаха котва и отплаваха в северна посока към Астрахан.

На 30 октомври при югоизточен вятър, както плаваха в североизточна посока, корабът толкова се доближи до брега, че се принудиха незабавно да свият ветрилата и отново да пуснат котва, откъдето повече не я вдигнаха. В този ден си разделиха хляба, но като ги видя в нужда, бог им изпрати две ята яребици, които дойдоха от брега и ту кацаха, ту литваха от кораба. Хората се успокоиха, а един от тях, който лежеше болен и за чийто живот нямаше голяма надежда, оздравя.

На 13 ноември сутринта Еймос Райъл беше изпратен към Астрахан с една лодка, за да достави храна и коли, които да ги спасят и да им помогнат, но той не успя да достигне по-далеч от Четирите острова, когато реката замръзна. Тогава той се принуди да изостави лодката и да се отправи към Астрахан пеша. В същия ден прехвърлиха стоките на мауни и оставиха кораба на котва с двамата руснаци, които заедно с още други трима души срещу двадесет рубли се задължиха да го закарат в някое пристанище, където да презимува в безопасност, или да се грижат за него цяла зима, както беше на котва. Парите щяха да им се платят, след като свършеха работата. Задуха североизточен вятър, от който морето замръзна така, че не можеше да се гребе, нито можеха да се направляват мауните, които се носеха по волята на вятъра и леда. И тъй продължиха да бъдат влачени от леда на югоизток в морето в течение на четиридесет часа. Големи бяха опасностите, които ги заплашваха, докато ледът ги носеше, защото често пъти, когато ледовете се разчупваха от силата на вълните и вятъра, ледени блокове се носеха нагоре-надолу и се струпваха един върху друг с такава сила, че беше страшно да ги гледа човек. Няколко пъти това се случи толкова близо до самите мауни, че им се струваше, че блоковете ще ги потопят и всички ще загинат на часа. Но бог, който дотогава ги беше опазил от много опасности, ги избави и този път.

Три-четири дни след като бяха отнесени в морето, когато ледът бе достатъчно дебел и здрав да издържи тежестта им, те разтовариха стоките: четиридесет и осем бали или вързопа от сурова коприна и още други неща, наредиха ги на леда и ги покриха с каквото можаха. След това поради недостиг на храна решиха да оставят всичките стоки на леда и да идат на брега. Начупиха сандъците си и с други подръчни средства си направиха шейни, за да ги влачат по леда, след това се облякоха и с каквато храна имаха и колкото можеха да носят тръгнаха в един часа през нощта, като вървяха по леда в северна посока.

Рано на следващата сутрин се изгубиха, понеже русите ги убедиха да следват един път, който вървеше прекалено много наляво (макар мистър Хъдсън да беше против) и поради това четири или пет дни се скитаха по леда, като не знаеха дали са навлезли в земите на кримските татари или не. Най-сетне тъй се случи, че попаднаха на един път, по който бяха минавали хора и който водеше обратно към морето. Поеха по този път и като го следваха, след два дни се озоваха на едно място, което се нарича Червените скали и бе познато на неколцина от нашите хора.

Тук и пренощуваха, но нямаха никаква храна освен два хляба. Двамата руснаци, които, както вече казах, трябваше да пазят кораба, ги настигнаха и ги увериха, че ледовете начупили кораба на парчета и те едва се спасили.

На сутринта тръгнаха рано и към девет часа срещнаха Еймос Райъл с дърводелеца на кораба и един канонир, току-що пристигнал от Англия, с около 65 коня и толкова казаци, които да водят конете, както и 50 стрелци за охрана, натоварени с храни; изпратени били от княза да пренесат стоките до Астрахан. Тази среща много зарадва агентите.

Те изпратиха обратно Томас Хъдсън, капитана и Тобиас Парис, неговия първи помощник, да заведат Еймос Райъл и руските войници да приберат стоките, а самите те с хората си продължиха към Астрахан, където пристигнаха на 30 ноември.

На 3 декември, рано сутринта, Томас Хъдсън и тези, които го придружаваха, се отправиха към оставените стоки и същия ден натовариха, каквото намериха, на шейни и с подходяща бързина тръгнаха към Астрахан. Починаха през нощта, но още преди да се зазори, ги нападна голяма орда ногайски татари на коне, които надаваха страшни викове и крясъци. Нашите хора обаче се бяха оградили с шейните, така че татарите не смееха да се нахвърлят върху им, а само яздеха наоколо и пущаха стрели по тях, като раниха само един русин в главата. Когато обаче се съмна, те се отдалечиха на голямо разстояние от нас, защото нашите бяха голяма сила за тях и повече не ги нападаха. Същия ден нашите хора се отправиха към Астрахан, където стигнаха здрави и читави на 4 декември около три часа следобед. Всички много се радваха, че имаха щастието да се спасят от толкова страшни беди, премеждия и несгоди, които им се случиха по време на пътуването, и славеха всемогъщия бог, който милостиво ги беше запазил и избавил от тях. Презимуваха в Астрахан, където се радваха на благоразположението и приятелството на княза, управителя и останалите сановници. Тази зима не се случи нищо, което да заслужава да се отбележи.

През пролетта на 1581 година, към средата на март, започна ледоходът и от Астрахан нагоре ледът се изчисти. На 9 април, след като всичките стоки, върнати от различни части на Медия, бяха натоварени на един малък речен кораб, търговските агенти Уилям Търнбул, Матю Талбоа, Джайлс Кроу, Кристофър Бъръ, Майкъл Лейн, канонирът Лорънс Прауз, Рандолф Фокс, Томас Хъдсън, Тобиас Парис, бояджията Морган Хъбълторн, лекарят Рич, Робърт Голдинг, Джон Смит, дърводелецът Едуард Рединг и канонирът Уилям Перин, както и четиридесет души руси, от които тридесет и шест казаци-гребци, а останалите пътници — заминаха от Астрахан нагоре по Волга към Ярославъл. Оставиха в Астрахан непродадените английски стоки и ги повериха на Еймос Райъл, У. Уинкъл и Ричард Ралф, като им наредиха да продават и разменят доколкото е възможно и с онова, което получат в замяна, да се завърнат в Ярославъл през лятото, когато императорският кораб тръгне нагоре по Волга.

На 26 април пристигнаха със своя кораб в Казан, където останаха до 4 юни. Оттам агентите изпратиха Джайлс Кроу в Москва да занесе писмата им. На 29 април достигнаха до Вологда, където завариха стоките си непокътнати в добро състояние. Още същия ден Уилям Търнбул и Питър Гарард се отправиха от Вологда по реката за Холмогори. Пристигнаха благополучно на 16 юли и тук завариха търговските агенти от Русия. Изпратените от Англия кораби бяха на рейда, почти натоварени и готови да отплават.

На 25 юли отплаваха от рейда Св. Николай за Англия с кораба „Елизабет“.

На 26 юли оттук отплаваха корабите „Томас Ален“ и „Мери Сюзън“, като Уилям Търнбул, Матю Талбоа, Томас Хъдсън и останалите бяха на „Томас Ален“. Стоките, донесени от пътуването до Персия, бяха натоварени на кораба „Уилям и Джон“, чийто капитан се наричаше Уилям Бигат, а на него също така пътуваха Питър Гарард и Тобиас Парис.

На връщане времето беше лошо и бури разпръснаха корабите. „Уилям и Джон“ пусна котва в пристанището Нюкасъл на 24 септември, откъдето Питър Гарард и Тобиас Парис пристигнаха в Лондон по суша и известиха за пристигането на кораба.

На 25 септември и двата гореспоменати кораба пристигнаха невредими в лондонското пристанище и пуснаха котва пред Лаймхаус и Уопинг, където бяха разтоварени през 1581 г.