Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (23)

XXIII

Пътуването на мистър Джон Хокинс до брега на Гвинея и до островите около Нова Испания, извършено през 1564 г.

С „Джизъс“ от Любек, 700-тонен кораб, „Саломон“, 140-тонен, „Тайгър“, 50-тонен барк и „Суолоу“, 30-тонен, със 170 души екипаж и снабден с морски оръдия и хранителни запаси, необходими за такова пътуване, капитан Джон Хокинс отплава с попътен вятър от Плимът на 18 октомври в лето господне 1564.

На 4 ноември съзряхме остров Мадейра, а на 6-и и Тенерифе, който сметнахме за един от Канарските острови. Нека кажа нещо за тези острови, които в старо време поради цветущото си състояние се наричали „insulae fortunatae“^[1], тъй като тяхното плодородие несъмнено далеч надминава плодородието на всички други страни. Там се прави по-хубаво вино, отколкото където и да било другаде в Испания; има изобилие от захар, аромати, стафиди и много други плодове, както и големи количества смола и сурова коприна. Тамошните хора имат също и много камили — младите се използват за храна, а старите служат за товарни животни. Те са приучени да коленичат, когато ги товарят или разтоварват. Природата им е, за разлика от другите животни, да се сношават заднишком. На вид са много грозни — имат малък корем, безформени крака и много широки копита. Тези животни се задоволяват с оскъдна храна — слама и стърнища, но са силни и могат лесно да носят пет центнера товар.

На 25-и капитан Хокинс пристигна на нос Бланко, който се намира на брега на Африка; там португалците ходят на риболов, особено през месец ноември; лови се много риба, главно кефал и налим. Хората в тази част на Африка са светлокафяви, имат дълги коси, не носят никакви дрехи и закриват само срамните си части. Бойните им оръжия са лъкове и стрели.

На 29-и дойдохме до островите Зелени нос. Там хората са целите черни и се наричат негри. Ходят без дрехи, скриват само срамните си части. На ръст са високи.

На 22 декември капитанът навлезе с двата барка в една река, наречена Каловза, като другите два кораба — „Джизъс“ и „Саломон“ — останаха на котва при устието на реката. Той отиде на двадесет левги нагоре по реката, докъдето отиват португалците, купи от тях роби и се завърна с две каравели, натоварени с негри.

Португалците съобщиха на капитана, че наблизо се намира едно негърско село, където не само имало много злато, но и населението му се състояло от не повече от четиридесет мъже и стотина жени и деца, така че той може да отведе стотина роби. Капитанът реши да остане пред селото три-четири часа, за да види какво може да направи. След това заповяда на своите хора да сложат брони и да вземат оръжие. Четиридесет души, добре въоръжени, се качихме на лодките, като за водачи ни служеха няколко португалци. След като лодките стигнаха до брега една след друга, нашите хора противно на заповедта на капитана се пръснаха по един-двама, надявайки се, че като претършуват къщите, ще намерят злато. Обаче негрите се нахвърлиха върху тях и нараниха много от пръснатите моряци; ако вървяха по пет-шест души заедно, те щяха да могат да повалят и четиридесетте негри, както направиха техните другари. Докато ставаше това, капитанът с десетина души премина през селото, обаче на връщане срещнахме двеста негри на брега на реката, които започнаха да стрелят с лъкове по нас, докато се качвахме на лодките, и съсякоха няколко души, които се удавиха. Така ние се върнахме обратно малко обезсърчени, макар че капитанът външно се държеше учудващо бодро, с весел израз на лицето. При този набег ние заробихме десет негри и загубихме седем от най-добрите си моряци, а двадесет и седем бяха ранени.

Отплавахме от Сиера Леоне с всичките си кораби към Западна Индия и в течение на осемнадесет дена имахме безветрие, а от време на време и насрещни ветрове, което беше много лошо за нас, защото бяхме оскъдно снабдени с вода. С толкова много негри на борда и с такъв голям екипаж ние се намирахме в бедствено положение; но най-лошото бе, че се страхувахме, че докато стигнем до Западна Индия, негрите и мнозина от самите нас ще умрат от жажда. Но всемогъщият бог, който никога не оставя да загинат неговите избраници, ни изпрати на 16 февруари лек северозападен вятър, който не ни изостави, докато не наближихме острова на човекоядците, наречен Доминика, където пристигнахме в събота, 9 март. Човекоядците на този остров, а и на другите съседни острови, са най-страшните бойци в цяла Западна Индия, както разказват испанците, които никога не са успели да ги покорят; те не малко пострадват от тях, когато спрат на някой от тези острови, за да се снабдят с прясна вода. Съвсем наскоро, няма и два месеца, една каравела спряла край острова, за да вземе вода, и през нощта туземците я нападнали, прерязали котвеното въже и вълните изхвърлили кораба на брега. Тогава човекоядците пленили моряците и ги изяли.

Пристигнахме до селището Кумана^[2] на Карибско море. Капитанът слезе там с една лодка, говори с едни испанци и им предложи да търгува с тях, но те му отговориха, че са прости войници, дошли наскоро там, и не могат да купят нито един негър. Тогава той ги запита къде има чешма с хубава вода и те му посочиха едно градче на две левги оттам, наречено Санта Фе, където намерихме чудесна вода. Близо до това градче живееха някакви индианци, които дойдоха на другия ден след пристигането ни и ни предложиха хляб, направен от един вид жито, наречено царевица, чиито зърна са големи колкото грах, а кочанът прилича на плода на лугачка, само че е дълъг една педя и покрит със зърна. Те също ни донесоха кокошки, картофи и ананаси, които ние купихме с мъниста, тенекиени свирки, огледала, ножове и други дреболии.

Картофите са най-вкусните корени, които човек може да яде, и далеч превъзхождат нашия пащърнак и нашите моркови. Тези индианци са светлокафяви като маслини. Косите на мъжете и жените са съвсем черни и с никакъв друг цвят. Нито мъжете, нито жените търпят косми по никоя част на тялото си и ги скубят всеки ден, още докато израстват. Те ходят съвсем голи, като мъжете покриват само члена си с една кратунка или парчета тръстика, завързани с връв около кръста, и оставят другите части на тялото си непокрити, без да се срамуват от това. Жените също не се обличат и слагат само парче плат, една педя широко, с което покриват срамните си части отпред и отзад. Всеки мъж носи лък и стрели; през време на война мажат стрелите с отрова и ги държат в колчани, направени от тръстикови стъбла. Не веднъж или два пъти, а ежедневно виждахме колко добри стрелци са те; толкова добри, че испанците много се боят от тях и се покриват (покриват също и конете си) с натъпкани с вълна юргани, два инча дебели, като не оставят нито едно място от тялото си открито за неприятелските стрели освен очите си, които няма как да покрият, и въпреки това често ги улучват именно в това толкова малко незащитено място. Отровата е толкова силна, че когато човек бъде ранен с такава стрела, той умира за двадесет и четири часа.

Индианките не обичат да раждат, когато са млади, защото гърдите им увисват, а те считат, че това ги обезобразява, и затова, когато са млади, те премахват плода си, като казват, че само на стари жени подхожда да раждат. Освен това, когато родят дете, те веднага отиват да се измият, без да се суетят и без да лежат на легло, както нашите жени. Леглата им са хамаци, направени от памук и изкусно украсени с разноцветни върви. Когато пътуват, те ги носят със себе си; нощем ги завързват за две дървета и спят в тях с жените си.

Когато минавахме между сушата и острова, наречен Тортуга, капитанът видя много карибци на брега (някои бяха в канутата си); те правеха приятелски жестове и му показваха злато, с което искаха да кажат, че искат да купят стоки от нас. Тогава той спря, за да види какви хора са те. За две-три дреболии те ни дадоха накити, които носеха по себе си, и ние си заминахме. Карибците обаче настояваха да слезем на брега. Ако имахме стоки, с които да търгуваме, той не би отказал да изпълни молбите им, тъй като индианците, които бяхме видели дотогава, бяха много кротки хора. Тези обаче не бяха такива, а лукави диваци, които изяждат всеки човек, когото могат да хванат. Един губернатор, изпратен от испанския крал, спуснал лодка от кораба, за да разгледа брега, както направи нашият капитан, и карибците го повикали да слезе на сушата, като размахвали златни накити, с което показвали, че искат да търгуват. Испанецът, без да подозира някаква измама, слязъл с хората си на брега между тях. Щом стъпили на сушата, той и четири-пет души били хванати от индианците, които се нахвърлили върху тях и останалите моряци, повечето от които се спасили с бягство; заловените платили с живота си и били веднага изядени. Такъв е техният обичай — със злато да примамват непредпазливите в капана си. Когато се бият с испанците, те показват изумително умение: крият се в планините и горите, където испанците не могат да ги преследват с конете си; а в равнината, където един конник може да се справи със стотина от тях, те са измислили да забиват в земята дървени колове, а също и малки железни копия, за да осакатяват конете на неприятелите си. Те имат много повече злато, отколкото всички испанци, и живеят в планините, където има голям брой мини, но испанците с големи трудности ги използват.

Ние продължихме плаването си край брега и стигнахме до един град, наречен Бурбурата, където нашите кораби хвърлиха котва и капитанът слезе на брега да говори с испанците, на които той каза, че е англичанин и че е дошъл да търгува с тях и затова моли да му се даде разрешение за търговия. Те бяха доволни, че той е вкарал корабите си в пристанището, и казаха, че ще му доставят толкова хранителни припаси, колкото желае. На следния ден някои от тях дойдоха и почнаха да се пазарят, но не се съгласяваха с цената, защото я намираха много висока. Тогава капитанът, като забеляза, че те искат непременно да свалят цената, прати човек да повика първенците на града и започна да се преструва, че смята да отплава, като им каза, че много съжалява, загдето толкова ги е обезпокоил. Като видяха, че той се готви да вдигне ветрила, те го попитаха поради каква причина толкова бърза да замине, щом благодарение на тяхната помощ той ще има възможност да получи разрешение за търговия.

На това капитанът отговори, че иска не само разрешение, но и печалба и понеже вижда, че тук не може да спечели нищо, ще потърси пазар другаде. Той им показа разписките за сумите, които е платил за негрите, изтъкна големите разноски, направени по плаването и за заплати на моряците, и каза, че за да навакса големите си разходи, трябва да продаде негрите на по-висока цена от тази, която му предлагат. Тогава те почнаха да го успокояват, че ще получи по-добра цена и че дори ако се случи да не му се издаде разрешително за търговия, той няма да губи време да чака, защото те са готови да купят и без разрешение. Капитанът им обеща да остане, за да може да продаде мършавите си негри и на следния ден той действително продаде някои от тях.

Капитанът разбра, че те нито ще се доближат до цената, която искаше, нито ще намалят определеното от краля мито и че той или ще изгуби много от сделката, или ще трябва да принуди чиновниците да отстъпят от митото, което беше прекалено високо. Затова на 16 април той приготви сто души, добре въоръжени с лъкове, стрели, аркебузи и копия, и тръгна с тях към града. Когато губернаторът ни видя, той веднага изпрати с най-голяма бързина пратеници да узнаят какво желае капитанът и да го помолят да не напредва повече, докато не получи отговор, който той (губернаторът) незабавно ще му даде. Тогава нашият капитан им заяви, че кралското мито е прекалено високо, и поиска да го намалят, като каза, че е готов да плати седем и половина на сто мито за стоки, които се внасят във владенията на испанския крал, и че ако не се съгласят, ще им причини големи неприятности.

След като свършихме с търговията там, ние отплавахме. Предната нощ обаче карибците, за които вече споменах, двеста души на брой, пристигнаха да изгорят града и да изловят испанците. Но последните, които бяха по-бдителни поради нашето присъствие в пристанището, ги усетиха, когато се приближаваха, вдигнаха целия град на крак и плениха един индианец, а останалите избягаха. Пленникът беше набит на кол, който бе вкаран през задника и излезе през врата му.

Дойдохме на един остров, наречем Кюрасао. На този остров купихме кожи и намерихме месо — говеждо, овче и агнешко, което там е в изобилие. Увеличението на добитъка там е нещо изумително: десетината глави добитък от всеки вид, внесени от губернатора преди 25 години, са се размножили така, че сега има най-малко сто хиляди животни. Всяка година се колят по 1500 животни и въпреки това добитъкът продължава да се увеличава. Колят животните заради кожата, а от месото вземат само езиците, като останалото се оставя на лешоядите.

С голямата лодка капитанът слезе на брега и отиде до Ранчерия, едно място, където испанците някога са вадели перли, и там говори с един испанец, който му каза колко далеч е Рио де ла Хача. Нашият капитан отиде там и разговаря с кралския ковчежник на Западна Индия, чието седалище е на този остров. Каза, че съвсем спокойно е търгувал в Бурбурата, и помоли да му се разреши да търгува и тук. Ковчежникът обаче отговори, че вицекралят му забранил да издава разрешения за търговия и понеже узнал, че плаваме покрай брега, му изпратил нарочна заповед, ако нахлуем, да се съпротивлява с всички сили. Капитанът възрази, че той е тук с една армада на нейно величество английската кралица и че е изпратен по други нейни дела, но насрещни ветрове са го принудили да дойде към тези острови, където той се надява да намери такъв приятелски прием, какъвто би намерил в Испания, тъй като между техните владетели съществува приятелство. Обаче като видя, че те противно на всеки здрав разум ще му забранят да търгува, и понеже имаше достатъчно бойни сили, той поиска от тях да изберат едно от двете: или да му дадат разрешително за търговия, или да понесат тежките последици от отказа си. Тогава те решиха да му дадат разрешение, но му предложиха цена наполовина от тази, на която той бе продавал роби дотогава. Капитанът се върна на своя кораб и им написа едно писмо, в което казваше, че те са се отнесли много враждебно към него и с цената, която предлагат за стоката, са му опрели нож о гърлото, макар че той им иска твърде умерена цена. Но щом те му поднасят това за вечеря, той ще им върне същото за сутринната закуска. На следващата сутрин той даде един изстрел с тежкия кулеврин^[3], за да предупреди града, и като заповяда на сто души моряци да сложат брони и да вземат оръжие, слезе на брега с тях. В голямата лодка бе наредил да поставят два бронзови фалконета^[4]. Като ни видяха да слизаме на сушата, хората от града веднага се строиха в боен ред, забиха барабани и с развети знамена тръгнаха към брега; бяха 150 души пехота и със силни викове ни се заканваха. Като видя, че са толкова самоуверени, нашият капитан заповяда на канонирите да открият с фалконетите стрелба, която доста ги изплаши. При всеки изстрел те лягаха на земята и когато ние се приближихме, те развалиха бойния си ред и се пръснаха. Техните конници, тридесетина на брой, имаха много внушителен вид, както препускаха нагоре-надолу с конете си, като в едната ръка държаха хубавите си бели щитове от гьон, а в другата къси копия. Но когато ние стъпихме на сушата, те побягнаха, защото съвсем не допущаха, че ще се осмелим да слезем наистина на брега. Затова, докато капитанът строяваше моряците, те изпратиха при него конник с бяло знаме да моли за примирие. Капитанът обаче отхвърли молбата на пратеника и продължи да върви напред. След това ние можахме спокойно да търгуваме с тях. Междувременно ние взехме вода доста далеч от брега, тъй като реката беше толкова силна, че водата край устието й беше сладка, а не солена. В тази река видяхме много крокодили от разни големини, някои дълги като лодка, с четири крака, дълга широка уста и дълга опашка; кожата им е толкова твърда, че сабя не може да я пробие. Обикновено живеят вън от водата и са много лакоми; главната им храна е риба, но не се отказват и от животни и хора.

На 5 юли ние съзряхме едни пясъчни острови, които се наричат Тортугас. Там капитанът слезе на брега с голямата лодка и намери толкова много птици, че за половин час я напълни с тях; да имаше още десет лодки, щеше и тях да напълни. Тези острови се наричат Тортугас^[5] поради големия брой костенурки, които се въдят там. Те живеят и във водата, и на сушата, но се размножават на брега, където изкопават големи дупки и там снасят 300–400 яйца, като ги покриват с пясък; яйцата се излюпват от слънчевата топлина и поради това костенурките се размножават толкова много. Събрахме няколко твърде големи костенурки; гърбът и коремът им са покрити с кост, дебела един инч. Опитахме месото им, което много прилича на телешко, и понеже в тях намерихме яйца, вкусихме също и от тях; имаха много приятен вкус.

Продължихме плаването си покрай брега на Флорида и на 15 юли хвърлихме котва в един залив, където живеят французи. Държахме курс близо до сушата, защото търсехме вода, и всяка нощ стояхме на котва, за да не би да пропуснем някое място, където има сладка вода. Денем капитанът плаваше с голямата лодка край брега, влизаше във всяко заливче и разговаряше с различни туземци. Намериха киселец, който растеше обилно като трева, а там, където бяха къщите им, имаше голямо изобилие от царевица и просо, както и едро грозде, което на вкус твърде прилича на нашето английско грозде. Имаше също и голям брой сърни, които идваха до брега пред нас. Къщите им не са по много заедно, защото в една къща живеят по стотина души. Приличат на големи хамбари и вътре не са разделени с прегради, а имат само една отделна стаичка за вожда и жена му. Палят огън също както негрите, като търкат две дървета едно о друго. За облекло мъжете използват еленови кожи, като някои от тях покриват само срамните си части, а други си връзват кожи и отпред, и отзад. Тези кожи те боядисват, някои жълто и червено, други черно и жълтокафяво, всеки според вкуса си. Те боядисват и телата си с чудновати петна и ивици, всеки както му хрумне.

Жените също използват кожи за облекло, но повечето от тях носят рокли от мъх, който е малко по-дълъг от нашия. Съшиват изкусно парчета мъх и си правят нещо подобно на дълга риза; косите си носят дълги до раменете. В тази река капитанът влезе с лодката си и откри един 80-тонен френски кораб и две големи лодки. Той заговори с тези хора и те му казаха, че на две левги нагоре по реката има форт, който те са построили и в който се намира техният началник господин Лодониер с известен брой войници. Нашият капитан отиде там и беше много любезно приет от генерала, който му каза, че те са изпаднали в отчаяно положение поради липса на храна, понеже са донесли много малко припаси със себе си. При пристигането си били двеста души и за кратко време изяли всичката царевица, която могли да купят от околните жители, и след това, за да получат храна, били принудени да служат на един флоридски вожд срещу неприятелите му. Наложило се да събират жълъди, да ги счукват на дребно, да ги промиват с много вода, за да премахнат горчивия им вкус, и след това да ги ядат вместо хляб; ядели също и корени, много от които били вкусни и полезни. Този тежък живот дотегнал на войниците (но те дори не си давали труд да ловят риба в реката, която тече пред самите врати на форта, а чакали всичко да им се сложи направо в устата). Те се разбунтували срещу командира си и осемдесет души от тях взели един барк и една лодка и заминали. С гребане достигнали до островите Хиспаниола^[6] и Ямайка, където ограбили испанците. Завладели две каравели, натоварени с вино и касава (това е хляб, направен от корени), много други хранителни припаси и съкровища, но били толкова дръзки, че дори не благоволили да заминат с плячката си; смятали, че представляват такава сила, че никой няма да посмее да ги закачи, и затова останали в пристанището на Ямайка, като ежедневно слизали на брега да се разхождат най-спокойно.

Скоро обаче един кораб и една галера излезли от Санто Доминго и пристигнали в пристанището. Испанците хванали двадесет души от тези разбойници и обесили повечето от тях, а останалите откарали в Испания. Двадесет и пет души обаче успели да избягат с лодката и се върнали във Флорида, където, щом слезли на брега, били заловени и хвърлени в затвора. По искане на войниците четирима от водачите били веднага осъдени и увиснали на бесилката. Тази загуба на шестдесет души много отслабила и обезсърчила останалата част от гарнизона, защото той се лишил от най-добрите си войници. А понеже нямали никакви хранителни запаси, с които да преживеят, те постоянно искали царевица от местните жители, на които тази просия омръзнала. Тогава французите били принудени да почнат да грабят и да вземат храна насила. Разгневените индианци отвлекли няколко войници в горите и ги убили. Така между тях и французите се започнали постоянни схватки. Понеже едва четиридесет войници останали ненаранени и имали храна само за десет дена, повечето от тях напуснали форта, преди ние да дойдем. Виждайки в каква беда са изпаднали, нашият капитан им даде от своя кораб двадесет бурета брашно и четири бъчви боб, както и разни други необходими храни, които можеше да отдели от нашите запаси; и за да им помогне по-лесно да се върнат във Франция, закъдето се готвели да отплават още преди да пристигнем, той им даде по тяхна молба единия барк от петдесет тона. Французите бяха изпаднали в голямо затруднение, макар че там земята ражда достатъчно; но понеже бяха войници, желаеха да живеят от потта на други хора. Земята ражда много грозде, без да бъде обработвана, и през времето, което французите били там, те напълнили двадесет големи бъчви с вино. Има и много корени, които са доста добри за ядене, удивително много сърни и разни други диви животни, както и птици, които могат да се използват за ядене. С тези храни човек може да преживее, стига да има жито или царевица, за да си направи хляб, защото от царевицата става много добър и вкусен хляб. А именно царевицата най-много липсвала на французите, защото нямали земеделци, които да я посеят. Затова тези, които се заселят там, ще имат нужда от земеделци да обработват земята и да сеят царевица. Като носят със себе си печени кочани царевица, индианците могат да пътуват цял ден. Така аз видях как шестдесет туземци, натоварени с покъщнина, изминаха петдесет левги. Когато пътуват, индианците носят със себе си един особен вид суха трева, с която натъпкват едно съвсем малко гърненце, в чийто страничен отвор е забодено късо тръстиково стъбло; като запалят тревата, те смучат дима през тръстиковата пръчка и този дим утолява глада им. По този начин те могат да преживеят четири-пет дни без храна и вода. Когато французите най-напред дошли тук, за една брадвичка получавали два фунта злато, защото индианците не знаели цената му. Обаче войниците били толкова алчни, че вземали златото и не им давали нищо срещу него. Откъде се добива това злато, французите и досега не знаят. Изглежда, че туземците ценят златото и среброто, защото, изчуквани на листове и гравирани, те ги носят на вратовете си. Има и златни листове, кръгли като палачинка, с дупка в средата, които жените използват, за да повдигнат гърдите си, защото смятат, че големите увиснали гърди ги загрозяват. За златни и сребърни мини французите не били чували. От индианците те получавали много едри перли. Испанците преди карали ежедневно двеста-триста туземци да вадят миди; те излизали с канута или по-скоро големи лодки, които побирали по тридесет души; от тях половината се гмуркали във водата, а другата половина отваряли мидите да търсят бисери. Мидите, в които се намирали най-дребни перли, се вадят от дълбочина седем-осем фадъма, а най-големите — от единадесет-дванадесет фадъма.

За животните в тази страна освен сърни, лисици, сиви зайци, земеровни зайци, порове, рисове и леопарди какви още има, не мога да кажа. Смята се обаче, че се срещат лъвове, тигри, както и еднорози. В реките има също много риба: щука, костур, сьомга, пъстърва и разни други дребни риби. А има и едри риби, някои дълги колкото човешки ръст и дори повече, които са и съответно широки, с муцуна като меч, дълга един ярд. От морските птици, непознати в Англия, забелязах пеликани, за които разправят, че уж били най-любящите майки: когато не можели да уловят риба, за да не останат гладни малките им, те вадели кръв от корема си и ги хранели. Те имат тяло като на кокошка, с дълъг врат и дълъг, дебел клюн, а от долната челюст до гърдите виси толкова голяма кожа, че в нея може да се побере риба, едра колкото човешко бедро; поради голямото си гърло и дълга човка тази птица изглежда много грозна.

От Флорида отплавахме за Англия на 28 юли. Сбогувахме се с французите, които останаха още там и най-усърдно се готвеха да ни последват, колкото се може по-скоро. Поради честите насрещни ветрове нашето пътуване продължи толкова, че хранителните ни запаси започнаха да се привършват, и ние на няколко пъти изпадахме в отчаяние, обаче бог се смили над нас и ни помогна. Той чу жарките ни молитви, отправени към него, и ни прати благоприятен вятър, който в навечерието на празника Св. Вартоломей ни закара към плитчините на Нюфаундланд, където уловихме голям брой трески; с тази риба облекчихме много бедственото си положение. Със силен попътен вятър на 12 септември благодарение на бога пристигнахме благополучно в Падстоу на брега на Корнуол. През цялото пътуване загубихме двадесет души, но донесохме голяма печалба на търговската компания, която бе уредила плаването, а също и на цялото кралство, тъй като донесохме голямо количество злато, сребро, перли и други скъпоценни камъни. Затова нека божието име се слави во веки веков. Амин.