Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (61)

LXI

Потопяването на мощната бойна карака „Лас синко лягас“, описано от благоразумния и храбър капитан мистър Никлъс Даунтън

През втората половина на 1593 г. достопочтеният граф на Къмберланд съоръжи на свои разноски и на разноски на свои приятели три кораба: „Роял Ексчейндж“, „Мейфлауър“ и „Сампсън“.

На 13 юни срещнахме мощната карака, наречена „Лас синко лягас“, чието име значи „петте рани“. „Мейфлауър“ беше водил сражение с нея предната нощ. Аз със „Сампсън“ я настигнах вечерта и заповядах да се даде залп с всички оръдия на единия борд. При първия изстрел, който тя даде срещу нас, аз бях ранен малко над корема и доста време след това не можех да изпълнявам службата си. Обаче благодарение на един честен и верен човек, капитан Грант, който имах при себе си, всичко се вършеше както трябва. До полунощ, когато пристигна адмиралският кораб, ту „Мейфлауър“, ту „Сампсън“ непрестанно обстрелваха караката с тежките си оръдия и най-после се опитахме да я вземем на абордаж. Адмиралът се доближи с „Роял Ексчейндж“ до средата на неприятелския кораб, „Мейфлауър“ се насочи към кърмата му, а „Сампсън“ се залови за носа му. Когато „Роял Ексчейндж“ се приближаваше до караката, неговият капитан, мистър Кейв, бе ранен в двата крака (там той загуби единия си крак) и в негово отсъствие никой не искаше да поведе екипажа му да се качи на борда на неприятелския кораб. Моят приятел, капитан Грант, поведе моите хора и се качи на палубата на караката, но понеже не бе подкрепен мъжествено от моряците на „Роял Ексчейндж“ и понеже силите му бяха малки, неприятелят се окуражи и го нападна, при което шест души от моите хора бяха убити и много повече ранени. Не казвам, че някои от хората на „Ексчейндж“ не се биха добре и несъмнено много повече щяха да постъпят като тях, ако имаше някой командир да вкара целия екипаж в боя и да не остави бойците да се крият по ъглите. Португалците, насърчени може би от нашата вялост, събраха хората си и издигнаха барикади, зад които можеха да стоят, без да се боят от нашия картеч. Те също ни нападаха много с огън. Това необичайно хвърляне на огън страшно ужаси нашите моряци и ги накара да се оттеглят. Ние хвърлихме на предната палуба на караката валмо запалени въжа, които се разпалваха все повече, и от тях пламъкът премина върху въжата на бушприта, а оттам към реята на марсела. Този огън разколеба португалците, които бяха по̀ към кърмата, и ги накара да дадат вид, че искат да преговарят.

Ние искахме да отделим нашия кораб от караката, но нямаше голяма надежда да успеем. Затова плискахме много вода, за да не би да се запали и нашият кораб. Само с божия помощ нашият бушприт с въжата и ветрилото, които се бяха заплели здраво във въжата на бушприта на караката, изгоря и така можахме да се отделим, при което изгоряха някои от нашите ветрила, които се намираха на борда. „Роял Ексчейндж“, който беше по-далеч от огъня, се освободи по-лесно и се откъсна от кърмата на караката. Голям брой португалци скочиха през борда във водата. Тогава аз изпратих капитан Грант с лодката да ги спаси, като действува, както намери за добре. И така той доведе на борда на кораба двама господа, единият от които, стар човек, на име Нуньо Велио Перейра, бил губернатор на Мозамбик и Софала през 1582 г., а после губернатор на един важен град в Източна Индия.

Всички останали португалци, които бяха взети в лодките на другите кораби, оставихме на брега на остров Флореш с изключение на двама-трима негри. Онези, които спасихме, ни казаха, че не искали да се предадат, защото караката била собственост на краля, а капитанът се ползвал с неговото благоволение и при завръщането си в Индия щял да стане вицекрал на страната. Караката приличаше повече на боен кораб, отколкото на търговски; освен това тя бе взела и оръдията на една карака, изхвърлена на брега на Мозамбик.

Последния ден от месец юни, след дълго плаване по морето, съзряхме една друга мощна карака. Дадохме няколко изстрела по нея и й предложихме да се предаде, но екипажът й храбро се защищаваше и решително отхвърли предложението ни. Виждайки, че няма да постигнем нищо, ако не я вземем на абордаж, аз се посъветвах с офицерите каква тактика да възприемем. Тъй като някои от капитаните бяха убити, а други ранени в миналата битка, и понеже някои разпуснати и страхливи моряци почнаха да мърморят, нашите смели и твърди планове бяха осуетени. За да завърша една дълга история с няколко думи, ще кажа само, че караката се изплъзна от ръцете ни. Понеже очакванията ни не се сбъднаха и хранителните ни запаси бяха намалели, ние се завърнахме в Англия и аз пристигнах в Портсмът на 28 август.