Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (27)

XXVII

Разказ, написан от Майлс Филипс, англичанин, оставен на брега на Западна Индия от мистър Джон Хокинс през 1568 г.

В понеделник, 2 октомври 1567 г., при доста благоприятно време нашият адмирал, мистър Джон Хокинс, след като заповяда на всички капитани да бъдат готови да отплават с него, се качи на борда на „Джизъс“, вдигна ветрила и замина от Плимът на отдавна замисленото пътуване до Африка и Америка, като беше придружен от пет други кораба, а именно „Миниън“, „Уилям енд Джон“, „Джудит“ (чийто капитан беше мистър Франсис Дрейк, който по-късно получи титлата рицар), „Ейнджъл“ и „Суолоу“. Когато стигнахме до остров Гомера, един от Канарските острови, където, както това бе наредено от по-рано със заповед, се събраха всички наши кораби, които се бяха пръснали, ние взехме прясна вода и на 18-и същия месец хвърлихме котва на африканския бряг при Кабо Верде на дванадесет фадъма вода. Там нашият адмирал свали на брега около 160 души, за да ловят негри. Като навлязоха на шест мили навътре в сушата, те срещнаха голям брой негри, които нараниха с отровни стрели мнозина от нашите хора, така че те бяха принудени да се оттеглят на корабите. В тази битка те плениха само малък брой негри, обаче от нашите хора седем-осем души умряха по много странен начин: челюстите им така се стиснаха, че бяхме принудени да мушкаме пръчки, за да държим устата им отворени. На гвинейския бряг заловихме 150 негри. При нашия адмирал пристигна един негър като пратеник на вожда на едно негърско племе, което било тормозено от околните племенни вождове, и го помоли да помогне на племето им срещу неговите врагове. Адмиралът се съгласи и сам слезе на брега с двеста души от нашите хора. Вождът, който бе поискал нашата помощ, присъедини воините си към нашите моряци и с тази войска адмиралът нападна и подпали един град, където имаше най-малко между осем и десет хиляди негри. Когато видяха, че не могат да се съпротивляват, те се опитаха да се спасят с бягство, обаче 800–900 бяха пленени и нашият адмирал трябваше да получи част от тях. Обаче негърският вожд не устоя на думата и обещанието си и през нощта тайно избяга заедно с пленниците, които пазеше. Въпреки това нашият адмирал все пак имаше близо 500 негри и реши, че е най-добре да замине с тях и другата стока, която бе натоварил на африканския бряг, за Западна Индия. Той заповяда да се вземат вода и дърва с най-голяма бързина, за да може да замине колкото е възможно по-скоро. При една буря ние загубихме „Уилям енд Джон“ и повече не чухме нито за кораба, нито за екипажа му.

На 3 февруари 1563 г. напуснахме африканския бряг при доста бурно време, поради което плаването ни беше трудно. Пътувахме 52 дена и на 27 март 1568 г. видяхме остров Доминика в Западна Индия. Оттам тръгнахме за Картахена, но не успяхме да продадем нищо. Нашият адмирал реши да заминем оттам, за да избегнем едни опасни бури, които се наричат урагани. И така на 24 юли 1568 г. ние потеглихме, като държахме курс на север, към Флорида. На 12 август избухна страшна буря, която трая 8 дена, и през всичкото време нашите кораби бяха опасно подхвърляни и блъскани насам-натам. Постоянно се страхувахме, че ще се издавим, докато най-после, за да се спасим, трябваше да влезем в пристанището Сан Хуан де Улуа или, както още го наричат, Веракрус, което пристанище обслужва град Мексико. На 16 септември 1568 г. ние влязохме в Сан Хуан де Улуа. Понеже испанците ни помислиха за флота на испанския крал, главните чиновници на страната се качиха на борда на адмиралския кораб, но когато разбраха, че са постъпили неблагоразумно, изпаднаха в голяма паника. Както и да е, нашият адмирал прие всичките много любезно. В пристанището имаше дванадесет кораба, натоварени, както разбрахме, със съкровища на стойност двеста хиляди лири, които бяха в наша власт. Адмиралът обаче не ги нападна и освободи гостите си, без да вземе от тях нито една пара. Той задържа само двама висши сановници, които имали голямо влияние, единия на име дон Лоренцо де Алва и другия на име дон Педро де Ривера, и по-късно ги изпрати при вицекраля на Мексико, който се намираше на шестдесет левги оттам, за да му съобщят, че лошото време ни е принудило да спрем тук, и да го помолят, като има предвид нуждите ни, да благоволи да ни достави храна и да ни разреши спокойно да поправим корабите си. И освен това, за да не избухне разпра между адмирала и хората му, от една страна, и испанската флота, която всеки ден се очакваше да пристигне, от друга, и за да не се нарушава приятелството между двете кралства, да му кажат, че адмиралът смирено моли негово превъзходителство да издаде нарочна заповед за тази цел.

На следната сутрин ние съзряхме ветрилата на 13 големи кораба — това беше очакваната флота на испанския крал. Нашият адмирал изпадна в голямо смущение и се двоумеше как да постъпи: дали да попречи на тази ескадра да влезе в пристанището — нещо, което с божия помощ той можеше лесно да направи — и тогава тя щеше да се изложи на скорошно корабокрушение, а това щеше да представлява една загуба от един милион и осемстотин хиляди лири, или да я остави да влезе, в който случай испанците биха могли коварно да ни нападнат. Той избра по-малкото зло, т.е. да допусне испанските кораби в пристанището при обещание, че те няма да го нападнат, но реши да държи моряците нащрек, за да бъде готов да защитава себе си и хората си от възможна измама. Когато се завърна нашият пратеник, който бе отишъл при дон Мартин де Хенрикес, новия вицекрал, пристигнал със същата флота, той съобщи на нашия адмирал, че за да се запази приятелството между испанския крал и нашата господарка, всички наши искания ще бъдат благосклонно приети и честно изпълнени. Освен това вицекралят заявил, че е чул и разбрал колко честно и приятелски се е държал нашият адмирал към поданиците на испанския крал във всички пристанища, където е спирал. Нашите искания бяха изложени точка по точка и записани, както следва, а именно:

1. Да можем да получим хранителни припаси срещу пари, като ни се даде разрешение да продадем толкова стоки, колкото е потребно, за да задоволим нуждите си.

2. Да ни оставят спокойно да поправим корабите си.

3. Островът да остане в наше владение през време на нашия престой. Тъй като нашият адмирал беше вече поставил на брега единадесет бронзови оръдия, той искаше те да останат там, където са разположени, и никой испанец да не слиза на брега на острова, ако носи каквото и да било оръжие.

4. За по-доброто и сигурно поддържане на мирните отношения двете страни да разменят по дванадесет високопоставени джентълмени като заложници.

Вицекралят се съгласи писмено с тези условия, подписа ги собственоръчно и двете страни размениха по десет заложници. След това се споразумяха той и адмиралът да се срещнат и да си дадат честна дума един на друг, че ще изпълняват обещанията си. След като се извърши всичко това, с тръба оповестиха, че споразумението е сключено, и се даде заповед никой и от двете страни да не нарушава мира под страх на смъртно наказание. Флотата влезе в пристанището и корабите се поздравиха, както изискват морските обичаи. На следната сутрин, в петък, и англичани, и испанци се трудихме доста, докато закотвим английските кораби отделно и испанските отделно, като капитаните и по-долните чинове от двете страни проявяваха учтивост едни към други. Обаче вицекралят и губернаторът тайно събрали на брега хиляда избрани и добре въоръжени войници, смятайки на следния четвъртък, 24 септември, по обед да ни нападнат. По онова време, когато бяхме там, това пристанище беше малък каменист остров, не по-висок от три фута над водата на най-издигнатото място и не по-голям от един хвърлей на стрела във всички посоки, отделен от сушата на два-три хвърлея. По целия бряг няма друго място, където кораби да могат да спрат в безопасност. Северните ветрове по този бряг са много силни и опасни, затова, ако корабите не са здраво завързани и котвите им добре закрепени на този остров, за тях няма спасение — те бързо ще бъдат разбити и ще потънат. Нашият адмирал напълно разумно предвиди всичко това и затуй уговори островът да бъде оставен в наше владение; иначе испанците биха могли, ако пожелаят, да прережат нашите котвени въжета и тогава първият северен вятър щеше да отнесе и изхвърли корабите ни на сушата.

Наближаваше времето, когато испанците щяха да изпълнят своите коварни замисли. Сутринта на същия четвъртък започнаха да се проявяват признаци, че нещо се готви: те прехвърляха оръжие от един кораб на друг и насочваха оръдията си към онези наши хора, които бяха на острова. Тази очевидна подготовка за сражение накара нашия адмирал да изпрати човек, за да запита вицекраля какво означава всичко това. Последният му отговорил веднага, че гореспоменатите оръдия трябва да бъдат махнати от острова и му дава вицекралската си дума, че той ще ни защищава и ще ни закриля от всяко подло вероломство. Това беше в четвъртък сутринта. Нашият адмирал не остана доволен от отговора и понеже виждаше, че голям брой испански войници бяха тайно натоварени на борда на един техен шестстотинтонен кораб, който се приближаваше до „Миниън“, той отново изпрати Робърт Барът, капитана на „Джизъс“ — той говореше много добре испански, — да поиска тези войници, които бяха на големия кораб, да слязат обратно. Тогава вицекралят, като разбра, че тяхната измама е напълно разкрита, задържа нашия капитан, нареди да дадат с тръба сигнал за атака и заповяда на войниците си да ни нападнат от всички страни както на брега, така и на корабите, което така ни смая и вся такъв внезапен страх между нас, че мнозина побягнаха и се опитаха да се качат на корабите, за да се спасят. Испанците, които, скрити на сушата, ни дебнеха из засада, бързо се прехвърлиха на острова с големи лодки, където безмилостно избиха всички наши хора, които можаха да настигнат. „Миниън“, донякъде подготвен отпреди да посрещне такава опасност, се отдалечи и издържа на първия удар на тристата души, които се намираха на големия испански кораб. Тогава те се опитаха да се качат на борда на „Джизъс“. Започна жестока битка и много от нашите моряци бяха убити, но все пак нашите хора се защищаваха добре и не допуснаха испанците да стъпят на кораба. После „Джизъс“ също успя да избяга и да отплава към „Миниън“. Сражението се разгорещи от всички страни. Обаче на острова испанците надвиха и взеха нашите оръдия, което много ни разтревожи. В тази голяма битка ние потопихме два големи испански кораба и изгорихме един, така че техните кораби не можаха да ни навредят, но от острова те ни биеха жестоко с нашите собствени оръдия — дотолкова, че „Джизъс“ беше тежко повреден. Внезапно два испански кораба, след като дадоха залп с оръдията си, се насочиха право към нас, което вся ужасен страх между нашите хора. Както и да е, „Миниън“ вече бе вдигнал ветрила и отплава, без да има заповед от адмирала, който едва успя да се качи на борда. Повечето от нашите моряци от „Джизъс“ се спасиха, като последваха „Миниън“ с корабната лодка, която обаче беше малка и не побра целия екипаж; онези, които не можаха да се качат в нея, бяха най-жестоко избити. От нашите кораби само „Миниън“ и „Джудит“ успяха да се измъкнат и всички, които не бяха на тях, станаха жертва на яростната жестокост на испанците. Самата истина е, че пленените от тях на острова наши моряци били окачени, вързани за китките, на високи колове и държани така, докато кръв бликнела от върха на пръстите им. От хората, подложени на това мъчение, има един на име Копстоу, както и някои други, които са още живи и които благодарение на милостивото благоволение на всевишния отдавна са се завърнали в Англия; те още носят по ръцете си (и ще носят до гроба) следите и белезите от тези безчовечни и жестоки повече от варварски изтезания.

Повечето от нашите моряци бяха убити от испанците или се удавиха и всичките ни кораби освен „Миниън“ и „Джудит“ потопени или изгорени. „Джудит“ беше малък петдесеттонен барк, командуван от капитан Франсис Дрейк, който същата нощ се изгуби от очите ни, когато, бидейки в много тежко положение, бяхме принудени да отдалечим „Миниън“ на два хвърлея на стрела от испанската флота и да прекараме там нощта на котва. На следната сутрин вдигнахме котва, но излезе буря със северен вятър, което бе голяма беда за нас, тъй като ни бяха останали само две котвени въжета и две котви. На по-следната сутрин, след като бурята утихна и времето се оправи, ние вдигнахме котва и опънахме ветрилата. На борда обаче имаше прекалено голям брой хора, а хранителните ни запаси бяха много малки и нямаше да стигнат за дълго време. Обхвана ни страх, че ще загинем от глад, и мнозина изпаднаха в отчаяние. Гладът ни принуди да ядем кожи, котки, кучета, мишки, плъхове, папагали и маймуни. С една дума, неволята ни беше толкова голяма, че намирахме за вкусно и сладко всичко, което можехме да сложим в уста.

На 8 октомври отново слязохме на суша в южния край на Мексиканския залив, като се надявахме там да срещнем някои жители, от които да можем да получим храна, както и да намерим място, където да поправим кораба си, защото той бе така разбит, че ние с уморените си ръце едва успявахме да изхвърляме водата. Понеже бяхме тъй измъчени от глад, пък и се бояхме, че с този повреден кораб ще се издавим, ние изпаднахме в такова страшно отчаяние, че мнозина поискаха от адмирала да им разреши да останат на сушата, предпочитайки да се осланят на милостта на диваците, отколкото да продължават да се излагат на опасностите на морето, където, ако не загинеха всред морските вълни, гладът щеше накрай да ги принуди да се изядат едни други. Адмиралът с готовност се съгласи да удовлетвори молбата им, тъй като и сам смяташе, че е необходимо да намали броя на моряците на борда на кораба. Но когато той реши да остави половината екипаж на брега, изведнъж на моряците им дойде друг ум: много от онези, които преди малко искаха да останат на сушата, сега мислеха другояче и го молеха да ги задържи на кораба. За да задоволи всички свои хора, без да обиди някого, нашият адмирал бе принуден да издаде следната заповед: той най-напред ще избере онези моряци, които му са най-нужни, а след това измежду онези, които искаха да слязат на сушата, ще пусне тези, от които може да се лиши. После той нареди половината моряци веднага да се откарат на брега с лодката, като им обеща, че следната година или сам ще дойде да ги прибере, или ще изпрати някого.

В понеделник, 8 октомври, вечерта всички слязохме на брега и намерихме сладка вода, от която някои от нашите хора пиха толкова много, че почти припаднаха и едва можахме да ги свестим два-три часа след това. Други пък — може би защото бяха пили солена вода преди това, може би защото ядоха едни плодове, които имаха ядки като бадеми — се подуха ужасно и бяха много зле; и изобщо всички бяхме много изтощени, слаби и отпаднали.

На следната сутрин решихме, че ще бъде най-добре да вървим по брега на морето, та дано намерим човешки жилища. И така, измокрени до кости, защото цяла нощ валя страшно, тръгнахме от хълма, където бяхме почивали през нощта, и слязохме в равнината, но там напредвахме с големи усилия, защото тревата и бурените бяха по-високи от човешки ръст. Морето беше от лявата ни страна, а отдясно се простираха обширни гори, така че, вървейки на запад, щем не щем, трябваше да минем през едни блата, където бяхме внезапно нападнати от едно войнствено индианско племе.

Хората от това племе, което се нарича чичимици, носят косите си дълги до коленете и боядисват лицата си в зелено, жълто, червено и синьо и това ги прави да изглеждат много грозни и страшни. Те водят непрекъснати войни с испанците, които често се отнасят жестоко към тях, защото у испанците няма милост. Когато ни видели да слизаме на брега, те помислили, че сме техните врагове, испанците. Известени от съгледвачите си, че сме слаби и отпаднали, без брони и оръжие, индианците внезапно нададоха силни и страшни викове и с ожесточение се нахвърлиха върху нас, като ни обсипаха с град от стрели. Ние бяхме принудени да се оставим на тяхната милост, тъй като нямахме никакви брони и никакво оръжие, освен един лек аркебуз и две ръждясали саби. Когато разбраха, че ние не искаме от тях нищо друго освен милост и пощада и че не сме техните врагове, испанците, те се смилиха над нас, приближиха се и ни накараха да седнем. После отидоха до онези от нас, които имаха цветни дрехи, съблякоха ги съвсем голи и им взеха дрехите, но не закачиха тези, които носеха черно облекло. После си отидоха, без да ни причинят повече зло; при първото нападение обаче те убиха осем души от нашите. Скоро след като ни отнесоха дрехите, ние решихме, че ще бъде най-добре да се разделим на две дружини и когато се разделихме, половината от нас тръгнахме под водачеството на Антони Годард, който е още жив и сега живее в град Плимът и когото преди това бяхме избрали да бъде наш общ капитан. Тези, които тръгнаха с него (измежду тях бях и аз, Майлс Филипс), се отправихме на запад, накъдето индианците ни бяха посочили с ръце да вървим. Другата половина тръгнаха на север под командата на Джон Хупър. Започнахме да се броим колко души сме слезли на брега и се оказа, че сме били сто и четиринадесет, от които двама се удавиха в морето и осем бяха убити при нападението на индианците, така че сега бяхме останали сто и четирима. От тях 25 тръгнаха на запад с нас и 52 на север с Хупър и Инграм. Както Инграм често ми е казвал по-късно, трима души от тяхната дружина били убити, а 26 се върнаха отново при нас; онези 23 души, които се отправиха на север, изчезнаха и повече нищо не чухме за тях. Ние вървяхме все на запад, понякога през такива гъсти гори, че трябваше с тояги да си проправяме път през къпинаци и храсти, за да не изподерем голите си тела. Понякога трябваше да преминаваме през равнини, обрасли с толкова висока трева, че едва се виждахме едни други. На някои места, както вървяхме, някои от нашите хора внезапно падаха мъртви на земята, ударени от стрелите на индианците, които се криеха в потайни места, затулени зад дървета и храсти, и убиваха наши другари, както минаваха покрай тях, тъй като ние се пръскахме, за да търсим плодове да утолим глада си. Често ни измъчваха един вид мухи, които испанците наричат москитос. Големи са колкото комар и жестоко смучат човешка кръв. Те са толкова отровни, че ако ги убиеш, докато смучат, ухапаното място се подува страшно; а ако ги оставиш да се насмучат с кръв, те сами отлитат и остава само червено петно, малко по-голямо от ухапано от бълха. Вървяхме така десетина-дванадесет дена, като капитанът често пращаше някои от нас да се покатерят на върха на високи дървета, та дано да съзрат някъде град или селище, но те не успяваха да видят никакво човешко жилище. Най-после един от нашите хора видя една голяма река, която течеше от северозапад и се вливаше в морето. Скоро след това чухме изстрел от аркебуз, което много ни ободри, защото това показваше, че наблизо има християни и скоро ще намерим помощ и почивка. След един час, както вървяхме, чухме да кукурига петел, което също беше голяма радост за нас. Така дойдохме до северния бряг на реката Пануко. От тази река пихме жадно, тъй като в течение на шест дни не бяхме намирали вода. Както си почивахме край реката, видяхме много испанци на отсрещния бряг, които яздеха нагоре-надолу край реката; бяха двадесетина конници. Те се качиха на канута и държейки юздите на конете, които плуваха зад тях, дойдоха на този бряг на реката, където бяхме ние, оседлаха конете си и застрашително препуснаха към нас. Нашият капитан Антони Годард ни предума да се предадем, защото, както бяхме голи и без оръжие, не можехме да окажем никаква съпротива. Като видяха, че сме християни, те повикаха да докарат още канута и ни прекараха по четирима в лодка на отсрещния бряг. Понеже разбраха от нашия капитан колко дълго сме били без храна, дадоха на всеки двама души по един хляб, направен от житото на тази страна, което испанците наричат маис^[1]; хлябовете бяха големи колкото един хляб за половин пени. Този хляб ни се стори много хубав и вкусен, защото не бяхме яли хляб от доста време. Пък и какво ли няма да ти се види вкусно и сладко, когато си гладувал толкова дълго?

Когато пристигнахме в града, тамошният губернатор се показа много строг към нас и ни заплаши, че ще обеси всички ни. После попита колко пари имаме. Ние действително имахме много малко пари — всичко на всичко петстотин пезос.

Когато взе от нас всичко, което имахме, той заповяда да ни затворят в една малка къща, която беше истинска кочина — толкова натясно бяхме, че едва не се издушихме. Мнозина от нашите хора бяха ранени от индианците още когато най-напред слязохме на суша и раните им бяха възпалени и много болезнени; затова те молеха испанците да доведат лекар, да облекчи страданията им. Губернаторът обаче отговори, че наш лекар ще бъде палачът, който ще излекува болките ни. Прекарахме три дена в това окаяно положение, без да знаем какво ще стане с нас, като през всичкото време ни ругаеха и наричаха английски кучета.

На четвъртия ден, когато всеки час очаквахме смъртта, дойдоха много въоръжени индианци и испанци и ни изведоха от къщата. Измежду тях зърнахме един, който носеше много нови въжета на края с клуп. Щом го видяхме, ние си рекохме, че е дошъл последният ни час. Плачейки, ние призовавахме бога за милост, молехме го да прости греховете ни и се готвехме за смърт. Когато излязохме от къщата, с тези примки те ни завързаха двама по двама с ръцете на гърба и ни заповядаха да минем през града и после от град на град ни заведоха в град Мексико, който е на деветдесет левги разстояние. Водеха ни само двама испанци, но от двете ни страни вървяха индианци, въоръжени с лъкове и стрели, за да не би да избягаме. На втория ден привечер стигнахме в един град, който индианците наричат Нохеле, а испанците Санта Мария, където имаше кармелитски манастир. Там калугерите се отнесоха много любезно към нас и ни дадоха топла храна — супа и овнешко, както и дрехи от бял вълнен плат да се облечем. Ние лакомо изядохме храната, но от много ядене се разболяхме от треска. Тук, на това място, един от нашите хора на име Томас Бейкър умря от раната си; той бе ударен със стрела в гърлото при първата ни среща с индианците.

На следната сутрин към десет часа тръгнахме оттам към Мексико, вързани по двама и пазени както преди, докато дойдохме до един град, наречен Меститлан, където имаше доминикански манастир. Този град има население всичко триста испанци — мъже, жени и деца. Калугерите ни изпратиха сготвено ядене; както те, така мъжете и жените от града се държаха с нас много благосклонно и ни дадоха ризи и други неща, от които се нуждаехме. Тук нашите хора бяха много болни от треска и освен това, понеже ядохме някакви плодове, получихме такъв лош запек, че десетина-дванадесет дена не можехме да се облекчим. На следната сутрин тръгнахме оттам с нашите двама испанци и индианците, които ни пазеха, както казах по-горе. Единият от двамата испанци, възрастен човек, през целия път се отнасяше много благородно към нас — гледаше да ни помогне доколкото му беше по силите и избързваше напред, за да ни достави храна и други необходими неща. Другият беше млад човек, който също пътуваше с нас и никога не се отделяше от пленниците. Той беше жесток и долен човек. Носеше пика в ръката си и понякога, когато нашите хора, прималели от слабост и умора, не можеха да вървят тъй бързо, както той искаше, грабваше пиката с две ръце и така силно ги удряше между врата и раменете, че те падаха на земята. Тогава той крещеше и викаше: „Marchad, marchad, ingleses perros, luterianos, enemigos de Dios“, което на английски ще рече: вървете, вървете, английски кучета, лютерани, неприятели на бога.

По пътя за Мексико, на две левги от града, испанците са построили една черква, наречена „Света Богородица“, в която има изваян образ на света Богородица, изработен от сребро и позлатен, голям колкото висока жена. Пред образа има толкова сребърни кандила, колкото дни има в годината, и по празници ги запалват всичките. Когато и да мине испанец покрай черквата, макар и да е на кон, ще слезе от коня, ще влезе вътре и ще коленичи пред образа, който те наричат на испански Nuestra Senora de Guadalupe. На това място има студени бани, чиято вода е малко солена на вкус, но много помага за рани и язви. И всяка година на празника на света Богородица тук се стичат много хора да носят дарове и да се молят в черквата пред образа; казват, че света Богородица от Гвадалупе вършела много чудеса.

Тук срещнахме голям брой испанци на коне, както благородници, така и занаятчии, които бяха дошли да ни видят; тълпяха се, както хората се тълпят да гледат някакво чудо. От пазара испанците ни донесоха такова количество храна, която би могла да стигне за пет пъти повече хора. Някои ни дадоха шапки, други — пари. В това градче останахме два часа и оттам ни превозиха с две големи лодки до една болница. След като пристигнахме там, мнозина от тези, с които дойдохме заедно от Пануко, измряха в течение на две седмици. Скоро след като ни настаниха всички в болницата „Света Богородица“, където се отнасяха много добре с нас, започнаха често да ни посещават добродетелни господа и госпожи, които ни носеха, и то много изобилно, различни неща за ядене като сладка и мармелади, за да подкрепим силите си. В тази болница прекарахме шест месеца, докато оздравеем и укрепнем, и след това вицекралят заповяда да ни закарат в града Текскоко, където има тъмници, подобни на Брайдуел в Лондон. В този град се продават индианци да работят като роби, някои за десет години, други за дванадесет. Всички паднахме духом, когато разбрахме, че ще ни закарат там, за да ни използват като роби; бихме предпочели по-скоро смърт, отколкото робство. Както и да е, нямаше как да избегнем съдбата си; обаче благодарение на божията милост ние срещнахме един човек на име Робърт Суитинг, син на англичанин и испанка, който говореше много добре английски. Той ни снабдяваше с овнешко, кокошки и хляб, които купуваше от индианците. Прекарахме два месеца строго затворени в тази тъмница и най-после се сговорихме помежду си да избягаме от затвора, пък да става каквото ще — бяхме готови по-скоро да умрем, отколкото да останем в това ужасно положение. Но като се измъкнахме от затвора, ние не знаехме накъде да бягаме, за да се спасим, при това нощта беше тъмна, валеше проливен дъжд и понеже нямахме водач, не знаехме в каква посока да вървим. Когато се развидели, видяхме, че сме съвсем близо до град Мексико, който е на 24 английски мили от Текскоко. Щом настъпи денят, испанците ни забелязаха, подгониха ни и скоро ни хванаха. Заведоха ни при вицекраля и главните съдии, които ни заплашиха, че ще ни обесят, загдето сме избягали от кралския затвор. Обаче в края на краищата ни изпратиха в градината на вицекраля и като отидохме там, срещнахме нашите джентълмени, които бяха предадени като заложници, когато нашият адмирал бе измамен в Сан Хуан де Улуа, както разказах по-горе, както и капитана на „Джизъс“ Робърт Барет. В тази градина ни оставиха да работим и да вършим каквото ни заповядат, като ни даваха само две овце на ден, които трябваше да стигнат за всички ни, а ние бяхме близо сто души, и на човек дневно по две хлебчета, големи колкото тия, които в Англия се продават по половин пени. Когато изминаха четири месеца, те изпратиха някъде нашите джентълмени, заложниците и капитана на „Джизъс“ и след това оповестиха из града, че който испански благородник желае да вземе за слуга англичанин, може да дойде в тази градина и да си избере едного. Имаха късмет тези, които дойдоха най-напред.

Тези благородници, които ни взеха за слуги или роби, ни облякоха от глава до пети в нови дрехи и ние живеехме при тях, като вършехме такава работа, каквато ни заповядаха — повечето да им прислужваме на масата, да бъдем лакеи и да ги придружаваме, когато излизат вън от къщи. По този начин ние останахме и слугувахме в град Мексико около година-година и нещо. След това мнозина от нас бяха изпратени от господарите си по разни мини, където да бъдат надзиратели на негрите и индианците, които работеха там. В тези мини мнозина от нас се възползваха от положението си и спечелиха много пари. Понеже се отнасяхме добре с тях, индианците и негрите, които се трудеха под наш надзор, понякога отиваха в съботен ден след работното време да копаят в мините за нас и така ние всеки път получавахме сребро на стойност три марки. Някои седмици изкарвахме още повече и понеже живяхме и печелехме три-четири години при тези мини, мнозина от нас забогатяха. Колкото до онези джентълмени, които бяха предадени като заложници, те бяха изпратени в Испания с флотилията, където, както чух от хора, на които може да се вярва, мнозина от тях умрели от жестоките мъчения на испанската инквизиция. Робърт Барет, капитанът на „Джизъс“, бил отведен с флотата в Испания на следната година, където бил разследван от инквизицията и най-накрая бил осъден да бъде изгорен жив.

В годината божия хиляда петстотин седемдесет и четвърта инквизицията започна да се настанява и в Западна Индия, макар че това никак не харесваше на много от самите испанци. Главният инквизитор намери за най-добре първо да повика на разпит нас, англичаните, главно защото бе получил сигурни сведения, че мнозина от нас бяха много забогатели и бяха отлична плячка за инквизиторите. Така отново започнаха нашите теглила. Пратиха хора да ни търсят навсякъде из страната и оповестиха, че под страх от конфискация на цялото му имущество и на отлъчване от черквата никой не може да крие англичанин или каквато и да било част от неговото имущество. По този начин ние бяхме всички изловени, а каквото притежавахме, иззето и прибрано от инквизитора за негова употреба. И така от всички части на страната бяхме закарани като пленници в град Мексико и хвърлени в отделни подземни килии на затвора, където беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо, освен ако се запали свещ; при това бяхме по един в килия, така че не се виждахме едни други и никой от нас не знаеше какво е станало с другите. Така прекарахме в строг затвор година и половина. Често ни викаха пред инквизиторите и накараха да кажем „Отче наш“, „Аве Мария“ и „Веруюто“ на латински, а господ знае, че голям брой от нас не можеха да ги кажат на никакъв друг език, освен на английски. И понеже Робърт Суитинг, нашият приятел от Текскоко, винаги присъствуваше на разпитите като преводач, той обясни, че ние можем отлично да ги кажем на нашия език, макар и не дума по дума, както са на латински. След това почнаха да ни питат под клетва дали вярваме в причастието и дали смятаме, че след освещаването в потира остава хляб и вино, да кажем „да“ или „не“; после питаха дали вярваме, че нафората, която свещеникът вдига над главата си, и виното в потира са истинските и съвършени тяло и кръв на Христа Спасителя, „да“ или „не“. Ако не кажехме „да“, чакаше ни сигурна смърт. После питаха дали са ни учили на противното, когато сме били в Англия. За да спасим живота си, ние бяхме принудени да кажем, че никога не сме вярвали в противното, нито са ни учили другояче. Тогава те ни обвиняваха, че не сме казали истината, че те знаели какво са ни учили в Англия и затова идния път трябва да отговорим по-добре, иначе ще ни подложат на мъчения и ще ни накарат, щем не щем, да признаем истината. И така, когато следния път пак ни заведоха на разпит, те пак ни питаха в какво сме вярвали, докато сме били в Англия, и също какво мислим или знаем за онези от нас, чиито имена те споменаха. Други път те ни обещаваха, че ако им кажем истината, ще проявят благосклонност и ще ни пуснат на свобода, но ние знаехме, че ласкавите им думи бяха само уловки и че ако им повярваме, рискуваме да изгубим живота си. Както и да е, бог милостиво ни помогна по таен начин, като ни научи да поддържаме първия си отговор, и ние все повтаряхме, че сме им казали истината и че за греховете и провиненията си пред бога, света Богородица и блажените светии, които сме извършили в Англия, ние чистосърдечно съжаляваме, молим бога за прошка и умоляваме инквизиторите за бога да имат предвид, че сме дошли в тази страна против волята си, принудени от лошото време, като твърдяхме, че никога в живота си нито сме говорили, нито сме извършили нещо противно на техните закони и затова те трябва да се смилят над нас. Но нищо от това не помагаше. Те все ни викаха от време на време и около три месеца, преди да произнесат страшната си присъда, ние бяхме така изтезавани, че някои от нас бяха принудени да кажат това, което искаха инквизиторите, и това по-късно им струва живота. След като изтръгнаха достатъчно показания, за да произнесат присъда срещу нас, те заповядаха да се построи в средата на пазарния площад срещу главната черква голяма платформа, подобна на ешафод. Две седмици преди деня на присъдата с тръба събраха народа от всички части на града и тържествено обявиха, че който дойде на еди-кой си ден на пазарния площад, ще чуе присъдата на светата инквизиция срещу английските еретици. През нощта преди присъдата те дойдоха в тъмницата, където бяхме затворени, и донесоха шутовски ризи, ушити от жълто памучно платно с червени кръстове по тях, наречени на техния език „санбенитос“, които бяха приготвили нарочно за нас. Толкова време прекараха да ни обличат в тия ризи, да ни извеждат на двора, да ни нареждат и да ни посочват в какъв ред трябва да отидем на следния ден до платформата или мястото, където ще се чете присъдата, че не ни оставиха да мигнем през цялата нощ. На следната сутрин на всеки от нас дадоха за закуска по чаша вино и филия хляб, пържена в мед, и около осем часа тръгнахме от затвора, всички облечени в жълти ризи, с въже около врата и с по една незапалена голяма восъчна свещ, боядисана в зелено, а от двете страни на всеки един от нас вървеше по един испанец. По този начин, вървейки в този ред, тръгнахме към високата платформа на пазарния площад, който беше на разстояние около един хвърлей на стрела, и там заварихме голямо множество народ от всички съсловия. Изкачихме се по една стълба горе на платформата, където имаше столове за всички ни, наредени според реда, по който щяха да извикват всеки един от нас да чуе присъдата си. След малко инквизиторите дойдоха и се изкачиха по една друга стълба, а подир тях пристигнаха вицекралят и главните съдии. Когато те всички седнаха, започнаха да идват много калугери — кармелити, августинци и францисканци, — на брой около триста души. Заповядаха да се пази тишина и след малко започна четенето на строгите и жестоки присъди.

Първият, когото повикаха, бе Роджър, главният оръжейник на „Джизъс“. Присъдата бе да изтърпи триста удара с камшик, качен на кон, и след това в течение на десет години да гребе като роб в галерите.

След него повикаха Джон Грей, Джон Браун, Джон Райдър, Джон Мун, Джеймс Котър и Томас Браун. Те всички бяха осъдени по на двеста удара с камшик, също качени на кон, и след това да гребат в галерите осем години.

После извикаха Джон Кейз — сто удара, седнал върху кон, и шест години в галерите.

След това повикаха един след друг 53 души и всеки от тях получи различно наказание — едни по двеста удара с камшик, други по сто, както и да бъдат гребци в галерите — някои за 6 години, други за осем, трети за десет.

Тогава бях извикан и аз, Майлс Филипс. Осъдиха ме да служа в манастир пет години и през всичкото време да нося шутовска риза или, както я наричат още, „санбенито“, но без бой с камшик.

После повикаха Джон Стори, Ричард Уилям, Дейвид Александър, Робърт Кук, Пол Хорсуел и Томас Хъл. И шестимата бяха осъдени да служат в манастир, някои за три години, някои за четири, и да носят „санбенито“ през това време, но без бой с камшик. Докато свърши всичко това, почна да се свечерява и тогава повикаха Джордж Ривли, Питър Момфри и ирландеца Корнелиус, които бяха осъдени да бъдат изгорени. Отведоха ги веднага до мястото на екзекуцията — на пазарния площад, недалеч от платформата. Там бързо пламъците ги погълнаха и те изгоряха живи. Колкото до нас, които бяхме вече чули присъдите си, на брой 68 души, откараха ни обратно в тъмницата. На следния ден, велики петък, в годината божия 1575, ни заведоха всички в двора на двореца на инквизитора, където бяха вече приготвени коне за онези, които бяха осъдени да бъдат бити с камшик и след това изпратени в галерите. Накараха ги, на брой 60 души, да се качат на конете голи до кръста и така ги развеждаха през главните и оживени улици на града да ги показват като зрелище на всички хора, а онези, които бяха назначени за палачи, най-жестоко ги биеха по голите гърбове с дълги камшици, докато достигнат определения брой удари. Пред нашите хора вървяха няколко глашатаи, които викаха: „Вижте тези английски кучета, лютерани и неприятели на бога.“ После ги върнаха в дома на инквизитора с гърбове, облени в кръв, отекли и с големи подутини, свалиха ги от конете и ги отнесоха в затвора, където останаха, докато ги изпратиха в Испания, за да изтърпят докрай мъченичеството си. А аз и още шестима други, които получихме присъди и бяхме осъдени да бъдем манастирски ратаи, бяхме отведени веднага след това в един манастир.

Аз, Майлс Филипс, и Уилям Лоуи бяхме изпратени в един доминикански манастир, където ни направиха надзиратели на индианските работници, които строяха една нова черква. Живеейки между индианците, аз научих отлично техния език, т.е. мексикански език, и много се сприятелих с тях. Открих, че те са много любезни и добродушни хора, способни и разумни, мразят от дън душа испанците и се отвращават от тях, защото те вършат такива ужасни жестокости спрямо тях и ги държат в такова подчинение и робство; затова индианците и негрите постоянно дебнат случай да избягат. Изслужихме годините, на които бяхме осъдени, носейки постоянно шутовските ризи, и трябва да признаем, че калугерите се отнасяха много човечно към нас. Всеки от нас имаше стая с легло, постилка, завивки, храна и всичко беше чисто и спретнато. Нещо повече, много испанци и калугери се ужасяват и отвращават от тази жестока инквизиция и затова се стараеха да ни помогнат, доколкото можеха. Когато изтече срокът на наказанието ни, отново ни заведоха при главния инквизитор, свалиха ни шутовските ризи и ги закачиха в главната черква, като върху всяка риза поставиха надпис с името на този, който я е носил, изтърпяната присъда и добавката „разкаял се лютерански еретик“. Там бяха също закачени шутовските ризи на онези наши другари, които бяха осъдени да гребат в галерите, и също бяха написани имената и присъдите им с добавката „разкаял се лютерански еретик“. Там видяхме също ризите и имената на тримата, които бяха изгорени, с надпис „упорит лютерански еретик — изгорен“. Разрешиха ни да ходим из страната и да си намерим каквато можем работа, обаче не се чувствувахме съвсем свободни, защото знаехме много добре, че постоянно ни дебнеха и следяха поведението ни, така че нито веднъж не посмяхме да кажем нещо непозволено или да гледаме навъсено. Дейвид Александър и Робърт Кук се върнаха да служат при инквизитора, който скоро след това ожени и двамата за две от своите негърки. Ричард Уилям пък се ожени за една богата вдовица от Биская, която му донесе 4000 пезос зестра. Колкото до мен, аз не можах наистина да се реша да се оженя в тази страна, макар че ми се правеха много хубави предложения. Не ми харесваше да живея там, където трябваше навсякъде да виждам и чувам за отвратителното идолопоклонство, което съществуваше там, и при това никога да не смея да кажа и дума срещу него. Постоянно копнеех за родната си страна и желаех да се завърна в нея. Реших да се науча да тъка фини платове — смес от коприна и вълна, и от коприна и лен. Затова се споразумях с един тъкач да ме вземе за три години като негов чирак. Дадох му сто и петдесет пезос да ме научи на занаята и по този начин заживях по-спокоен живот, без да възбуждам подозрения. Все пак един ден ме повикаха пред инквизитора, който ме попита защо не се женя. Отговорих му, че съм се условил да уча занаят. „Е — каза инквизиторът, — аз зная, че ти имаш намерение да избягаш, и затова ти заповядвам да не напущаш града и да не се доближаваш до пристанището Сан Хуан де Улуа, нито до никое друго пристанище. Иначе ще бъдеш изгорен като непоправим еретик.“ На това аз отговорих, че охотно ще се подчиня. „Добре — каза той, — постарай се да бъде така.“

И така аз останах и изучих занаята. Към края на моето чиракуване в Мексико се разчу, че англичаните са стоварили голяма войска в пристанището Акапулко на Южното море и идат към Мексико да го ограбят. При тази новина невъобразим страх обхвана населението и мнозина измежду богатите започнаха да се готвят да бягат заедно с жените и децата си. Настана суматоха и вицекралят заповяда да се съберат всички испанци в Мексико. Тогава мен, Майлс Филипс, ме повикаха пред вицекраля да ме попитат дали познавам един англичанин на име Франсис Дрейк, който бил брат на капитан Хокинс. На това аз отговорих, че капитан Хокинс има само един брат, който е на около шестдесет години и сега е губернатор на Плимът в Англия.

Събраха осемстотин души под началството на разни командири и изпратиха двеста от тях в Акапулко, където се казваше, че се намира капитан Дрейк. Тези двеста войници бяха под командата на доктор Роблес Алкалде де Корте, с когото аз, Майлс Филипс, тръгнах като преводач, за което ми бе дадено разрешение от инквизиторите. Когато стигнахме в Акапулко, разбрахме, че капитан Дрейк бил заминал оттам преди повече от месец. Нашият капитан се качи с войниците си на един малък кораб — около шестдесет тона — и аз го придружавах като преводач. Държахме курс на юг към Панама и плавайки покрай брега, стигнахме южно от Гватемала, където най-после срещнахме други кораби, които идваха от Панама. Те ни увериха, че капитан Дрейк не е по тия брегове. Затова ние се върнахме отново в Акапулко. Докато плавахме по морето, аз бях много весел, защото се надявах, че ако срещнем капитан Дрейк, той ще плени всички ни и тогава, спасен от опасностите и несгодите, които ми тровеха живота, ще мога отново да се завърна в моята страна Англия. Мъчно би могъл някой да си представи болката и скръбта, които ме измъчваха вътрешно, макар че бях принуден външно да изглеждам спокоен. Нашият капитан докладва на вицекраля за това, което бе извършил. Тогава вицекралят отново ми заповяда да не напущам Мексико и постоянно да бъда в дома на майстора си, така че да бъда готов, един час след като ме повикат, да се явя при него. Въпреки това, когато един месец по-късно някои испанци трябваше да заминат за един град на 18 левги от Мексико, за да закарат кожи и кошенил^[2], и моят майстор получи разрешение от секретаря да ги придружа, аз тръгнах с тях. Те ме сдобиха с всичко необходимо и ми дадоха добър кон. Понеже имахме достоверни сведения, че флотата е готова да отплава, а ние бяхме на три дни път от Сан Хуан де Улуа, аз реших, че сега е най-благоприятният момент да избягам. Осмелих се да побягна, защото разчитах на познанията си по испански — говорех този език като истински испанец — и защото си мислех, че веднъж като стигна до Сан Хуан де Улуа, могат да ме вземат за войник и така да отпътувам с флотата за Испания. И така късно една вечер, при хубава лунна светлина аз се измъкнах и яздейки две нощи и два дена ту направо, ту с криволичене, като през цялото време почивах съвсем малко, на втория ден привечер пристигнах в град Веракрус. Едва слязох от коня, и след половин час за мой лош късмет ме хванаха и заведоха при тамошните съдии. Заловиха ме, защото подозираха, че съм синът на един благородник от Мексико, който бил избягал от баща си. Вдигна се голяма глъчка и всички твърдяха, че съм син на еди-кого си от Мексико, което аз решително отричах, като казвах, че не познавам такъв човек, но те не искаха да ми вярват, настояваха, че аз съм онзи, когото търсят, и затова решиха да ме изпратят в затвора. За мое още по-голямо нещастие, като ме поведоха към тъмницата, съвсем случайно от тълпата се обади един беден човек, който бе дошъл в града да продава кокошки, и каза на съдиите, че са несправедливи към мен и че той действително знае много добре, че аз съм англичанин, а не испанец, че съм от хората на капитан Хокинс и че три-четири години ме е виждал да нося „санбенито“ в доминиканския манастир. Като видяха, че не мога да отрека това, и понеже разбраха, че съм избягал от Мексико и съм дошъл тук, за да отплавам с флотата, веднага ме хвърлиха в затвора. Седях с опечалено сърце в килията си и постоянно си повтарях как можа този човек, който ме познаваше, да се намери там в онзи момент. Всъщност той истински ми съчувствуваше, загдето се намирах в това тежко положение, и мислеше, че с думите си ще ми помогне да се отърва от опасността, която ме грозеше. Обаче обратно на неговите очаквания аз изпаднах в още по-голяма беда и рискувах да загубя живота си. Още щом пристигнах в тъмницата, веднага ми сложиха вериги на краката и така останах три седмици заедно с други затворници, осъдени да гребат в галерите. Един затворник, с когото се сдружихме, поиска от един свой приятел, който често идваше да го види през решетката на тъмницата, като му носеше вино и храна, да купи два ножа, чиито тъпи страни да бъдат като пили. Този приятел донесе ножовете, които бяха така направени, че с тях всеки затворник би могъл да изпили веригите си. Едната от тях моят другар бе поръчал за мен и ми я даде за два пезос — цената, която бе платил, за да я направят; това прави осем шилинга наши пари. Когато получих този нож-пила, страшно се зарадвах и го скрих в долната част на ботуша си, от вътрешната част на левия си крак. Обаче три-четири дни след това внезапно ме извикаха от килията и ме заведоха при главния съдия, който заповяда веригите с кръгли халки да бъдат свалени и изпратени на ковача, а на мен да поставят нови окови от друг вид, които имаха едно дебело желязо между двете халки, а също и да поставят белезници на ръцете ми. Така окован, след малко ме качиха сам на една кола, която бе готова да потегли с още много други коли. Те всички бяха натоварени с разни стоки, донесени от Испания с флотата. Колата, в която бях аз, вървеше най-напред и понеже бях сам в нея, докато пътувахме, аз започнах да се опитвам да измъкна ръцете си от белезниците. Това беше малко болезнено, но понеже имам много тънки ръце, аз можах да ги измъкна и после отново да ги вкарам в халките. И както пътувахме, когато колата вдигаше най-голям шум и коларите бяха най-заети, аз пилях оковите си. На осем левги от Веракрус, както се изкачвахме по един висок хълм, едно от колелата на каруцата се счупи, така че другите коли ни задминаха и коларят, който трябваше да ме пази, отиде да търси някой индианец-дърводелец да поправи колелото. Когато се свечери, бидейки сам в колата, аз доизпилих веригите на краката си; издебнах в тъмнината благоприятния момент, преди още колите да слязат от хълма, и се вмъкнах в гората, като носех веригите и белезниците със себе си, както и няколко сухара и две малки питки сирене. Щом навлязох в гората, хвърлих железата в един гъсталак и ги покрих с мъх, след което тръгнах без път и вървях бързо цяла нощ. Така по милостта на всемогъщия бог се освободих от оковите и белезниците си освен от халката, която бе поставена на врата ми, и за втори път излязох на свобода.

На следната сутрин, когато изгря слънцето, аз разбрах в каква посока трябва да вървя, за да не попадна в ръцете на испанците. Реших да вървя през горите и планините, все право на юг, за да се отдалеча колкото мога повече от пътя, който води за Мексико. Обут в ботуши, с желязна халка на врата, запасен с хляб и сирене, аз вървях бързо и още същия ден следобед срещнах няколко индианеца, които бяха тръгнали на лов за сърни. Заговорих им на техния език, разказах им колко дълго съм бил държан в затвора от жестоките испанци и ги помолих да ми помогнат да изпиля желязната халка на врата си, което те охотно сториха. Те заедно с мен се радваха много, че съм избягал от ръцете на испанците. След това поисках един от тях да ме преведе през тези планини в южна посока и те с готовност се съгласиха. Заведоха ме в един индиански град, който беше на осем левги разстояние, където останах три дена, защото се чувствувах малко болнав. В този град със златото, което бях скрил в подплатата на дрехата си, си купих кон от един индианец; платих за него шест пезос. И така, пътувайки на юг, след две левги случайно настигнах един францискански калугер, с когото бях близък в Мексико. Познавах го като крайно религиозен и добър човек, който много се възмущаваше от жестокостта на инквизиторите и изобщо се отнасяше много любезно с мен. Понеже имах доверие в него, аз му казах откровено, че имам намерение да рискувам и да се опитам да напусна страната, стига само да намеря кораб. Помолих го да ми помогне, което той направи, като не само ми посочваше най-безопасния път, но ме и придружаваше в течение на три дена и щом дойдехме до индиански къщи, просеше от жителите пари, така че се събраха 20 пезос, които той ми даде, когато се разделихме. Така стигнахме до град Гватемала на Южното море, който е на 250 левги от Мексико; останах там шест дена, тъй като конят ми беше много изморен. Оттам пътувах на югоизток още седем дена. След това наех двама индианци за водачи, купих кокошки и хляб да ни стигнат за по-дълго време, а също взех със себе си огниво и прахан, за да палим огън всяка нощ, тъй като имаше много диви зверове, пък и за да си готвим яденето. И всяка нощ, щом спирахме да почиваме, моите индиански водачи запалваха два големи огъня, между които поставяхме коня и ние самите лягахме. Нощем чувахме как реват лъвове, тигри, пантери и други зверове и виждахме някои от тях, чиито очи блестяха като огънчета в тъмнината. Пътувайки така дванадесет дена, най-после дойдохме до пристанището Кавалос^[3], разположено на Източното море. Това пристанище е удобно за влизане на кораби, но няма нито замък, нито крепостна стена. Аз отпратих двамата си водачи, слязох до пристанището и видях няколко кораба, натоварени главно с вино от Канарските острови. Говорих с един от капитаните, който ме запита от кой край съм и аз му рекох, че съм роден в Гранада. „Значи сме земляци“ — отвърна той. Поисках от него да ме вземе на кораба, за да се прибера в родината си, като казах, че ще си платя за пътуването. Той се съгласи при условие, че му покажа позволително за пътуване или препоръчително писмо. „Защото — каза той — ти може да си убил някого или да бягаш от кредиторите си.“ Възразих му, че няма такава причина, и накрай се споразумяхме срещу 60 пезос да ме закара в Испания. Много се зарадвах на късмета си, продадох коня си и се запасих с кокошки и хляб, да има с какво да се храня през време на пътуването. И така след два дена вдигнахме платна и плавахме, без да спираме, докато стигнахме Хавана, където заварихме цяла испанска флотилия, която се завръщаше в Испания от Западна Индия. Тук постъпих като войник на адмиралския кораб на ескадрата.

Така вдигнахме ветрила и изкарахме много тежко пътуване, защото имахме насрещни ветрове. Държахме курс на североизток и не зърнахме земя, докато не стигнахме до Аренас Гордас, съвсем близо до Сан Лукар. Там бе издадена заповед никой да не слиза на брега, без да получи разрешение. Един от моряците ме познал и каза на капитана, че съм англичанин, което аз, слава богу, имах късмет да чуя; защото, ако не бях го чул, това щеше да ми струва живота. Аз се правех, че нищо не зная, и се преструвах на весел и доволен, че най-после сме пристигнали благополучно. Скоро след това дадоха разрешение да слезем на брега и аз се бутах да сляза измежду първите. Капитанът обаче дойде при мен и каза: „Ей, ти, ти ще дойдеш в Севиля с мен по вода.“ Веднага разбрах смисъла на думите му — явно имаше намерение да ме принесе в жертва на светата инквизиция. Такова е невежото усърдие на мнозина суеверни испанци — те смятат, че извършват добро дело пред бога, ако доведат някой лютерански еретик да бъде изгорен жив. И така, разбирайки добре всичко това, аз си давах вид, че не подозирам нищо, и продължавах да бъда весел и радостен, като впрочем съзнавах много добре, че трябва непременно да избягам. И така, като издебнах времето, когато капитанът спеше в кабината си, аз се спуснах тихо по вантите в корабната лодка, незабавно прерязах котвеното въже и като притеглях въжето, с което тя бе привързана за брега, скочих на сушата и оставих лодката да се носи накъдето ще. Тъй с божия помощ аз избягах този ден и без да спирам в Сан Лукар, вървях цяла нощ по пътя, по който видях, че и други отиват за Севиля. На следната сутрин успях да намеря един майстор, при когото се услових да тъка копринени платове. Намерих си жилище близо до работилницата и не смеех за нищо на света да изляза, за да не би някой да ме познае. Четири дни след като бях се заловил за работа, чух един от калфите да казва, че инквизицията усилено търсела някакъв си англичанин, който пристигнал в Испания с флотата. „Такъв еретик лютеран бил този англичанин — казваше той, — та да ще господ да ми помогне да го открия, веднага ще го предам на светата инквизиция.“ А аз си седях тихо и мирно, без да смея да изляза от вратата навън, и се преструвах на неразположен. Щях да работя, докато спечеля пари да си купя нови дрехи. Като изкарах така три месеца, аз си поисках заплатата и си купих нови дрехи, облякох се от глава до пети в ново облекло, различно от облеклото, което носех на кораба; но все пак не смеех прибързано да излизам навън. След като разбрах, че в Сан Лукар имало някакви английски кораби, които се готвели да отплават за Англия, аз взех една лодка, качих се на борда на един от тях и помолих капитана да ме закара в Англия, като му казах тайно, че аз съм един от онези, които капитан Хокинс остави на брега в Западна Индия. Той обаче много любезно ме помоли да го извиня, че не смее да се намесва в такива работи, и ме помоли да се завърна, откъдето съм дошъл. Когато чух това, сълзи измокриха бузите ми и само един бог знае с колко наскърбена душа се сбогувах с него. След това отидох в Пуерто де Санта Мария^[4], което е на три левги от Сан Лукар, и се записах войник, за да замина с галерите на испанския крал, който се готвеха да отплават за остров Майорка. Като пристигнах там към края на коледните празници, заварих в пристанището два английски кораба, единият от които заминаваше за Лондон, а другият за югозападна Англия; те бяха вече натоварени и само чакаха попътен вятър. Отидох при капитана на кораба, който щеше да пътува за югозападна Англия, и му казах, че съм прекарал две години в Испания, за да науча езика, и сега желая да се прибера в къщи и да видя приятелите си, тъй като вече нямам пари за издръжка. След като се споразумяхме за цената, аз се качих на борда. И тъй благодарение на благоволението на всемогъщия бог след шестнадесетгодишно отсъствие и след като преминах през много и разни беди и нещастия, аз се завърнах в родната си страна Англия през месец февруари в годината 1582 и пристигнах в Пул с кораба „Ландрет“.