Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (44)

XLIV

Пътешествието на мистър Ралф Фич, търговец от Лондон през Триполи в Сирия, оттам за Гоа в Източна Индия и цялото царство на Великия могол Зелабдин Ехебар и през мощната река Ганг до Бенгал, Пегу, до царство Сиам и оттам до Малака, Кохин и целия бряг на Източна Индия, започнало в лето господне 1583 и завършило през лето господне 1591, като вярно и старателно са описани старинните обреди, нрави и обичаи на тези народи и изключително богатата търговия и стоките на тези страни

През лето господне 1583 аз, Ралф Фич, търговец от Лондон, понеже имах желание да видя страните от Източна Индия, бях изпратен в тези страни от достопочтения сър Едуард Осборн и мистър Ричард Стейпър, лондонски граждани и търговци, бидейки придружен от мистър Джон Нюбъри (търговец, който вече беше посетил Ормуз по-рано), Уйлям Лийдс, бижутер, и Джеймс Стори, бояджия. Качихме се в Лондон на един кораб на име „Тайгър“ и се отправихме към Триполи в Сирия. Оттук взехме пътя за Алепо, като пътувахме седем дни с един керван. Достигнахме до Алепо, където намерихме приятна компания, и заедно се отправихме за Бирра, който се намира на два дни и половина път с камила.

Макар Бирра да е малък град, в него има изобилие от храни. Близо до стената на града тече реката Ефрат. Тук закупихме лодка и наехме един капитан и лодкари, за да достигнем до Вавилон. Тези лодки се построяват само за едно плаване: течението е толкова бързо, че те не могат да се върнат обратно. Превозват те до един град Фелугия и там продаваш лодката за малка сума — онова, за което си заплатил в Бирра петдесет пиастра, продаваш тук за седем или осем. Не бива да се плава само с една лодка, защото, ако лодката случайно се разбие, трудно ще ти бъде да опазиш стоките си от арабите, които постоянно се навъртат край реката и грабят пътниците; нощем, когато лодката е привързана, трябва да има будна стража. Огнестрелните оръжия вършат отлична работа, много се боят от тях.

Макар и неголям, Вавилон е многолюден град и през него минават много чужденци, защото оттук има пътища за Персия, Турция и Арабия. Оттук тръгват керваните за тези и други страни. Тук има големи количества хранителни продукти, които идват от Армения по течението на реката Тигър. Носят стоките на салове, направени от кози мехове, напълнени с въздух и покрити с дъски. След като разтоварят стоките, отпушват меховете и ги пренасят обратно с камили, за да се използват отново. Някога Вавилон е принадлежал на Персийското царство, но сега го владеят турците.

Вавилонската кула е построена на отсамния бряг на реката Тигър, на около седем-осем мили от града, и със срутените си стени представлява развалина от всички страни; изгубила е първоначалната си форма и прилича на малка планина. Построена е била от изпечени тухли, изсушени на слънцето, и с тръстикови пръчки и палмови листа помежду им. Разположена е сред една голяма равнина между реките Ефрат и Тигър.

На два дни път от Вавилон, наблизо до един град, наречен Айт, може да се види нещо странно: от един отвор в земята непрекъснато изригва отвратителен дим и кипящ катран, който се изтича по едно широко поле, което е винаги пълно с катран. Мюсюлманите твърдят, че това било входът на ада. Понеже имат катран в изобилие, местните хора намазват лодките си с два-три инча катран отвън, така че те не пропускат вода.

В миналото града Басра бил владение на арабите, но сега принадлежи на турците. Всички те са разбойници и нямат постоянни жилища, а се местят от място на място с камилите, козите и конете си, като водят жените и децата си със себе си. Облечени са с широки сини ризи, ушите и носовете на жените им са целите в медни и сребърни пръстени, а на краката си носят медни халки.

Басра се намира близо до Персийския залив и в този град става голяма търговия с подправки и лекарства, които идват от Ормуз. Също така има много жито, ориз и фурми, които растат тук и се продават във Вавилон и околностите, Ормуз и из цяла Индия. Спуснах се от Басра до Ормуз през Персийския залив с един кораб, направен от дъски, свързани с кайро, т.е. върви, направени от влакната на кокосови орехи; пролуките между дъските са запушени с тръстика и слама, поради което този вид кораби пропускат много вода. През нашето плаване до Ормуз Персия се намираше отляво, а брегът на Арабия отдясно. Отминахме много острови и измежду тях прочутия остров Бахрейн, откъдето идват най-хубавите кръгли перли на Изтока.

Остров Ормуз има обиколка от двадесет и пет до тридесет мили и това е най-сухият остров на света: нищо не расте по него, има само сол, а всичко необходимо се носи от Персия, която се намира на около дванадесет мили оттам. Всичките острови наоколо са много плодородни и оттам изпращат всякакви храни в Ормуз. Тук португалците имат крепост, разположена близо до морето, където португалският крал държи свой капитан с необходимия брой войници, една част от които са в крепостта, а друга в града. В този град има търговци от всички народности, много мюсюлмани и други езичници. Тук търгуват много с всякакви подправки, лекове, коприна, копринени платове, прекрасни персийски килими — най-хубавите на света, — хубави бисери, изпращани от остров Бахрейн, и много персийски коне, които се използват в цяла Индия. Кралят им е мюсюлманин, избран и подчинен на португалците. Жените им са облечени в странни дрехи и носят на носовете и ушите си много халки, обсипани със скъпоценни камъни, огърлици около врата и гривни по ръцете и краката. От ушите им висят сребърни и златни обици, а от двете страни на носа по една дълга златна лента. Дупките на ушите им толкова много се разширяват от тежестта на скъпоценните камъни, че човек може да провре три пръста през тях. Скоро след като пристигнахме тук, ни затвориха в тъмница и капитанът на крепостта дон Матиас де Албукерке взе част от стоките ни, а после, на 11 октомври, ни качи на кораб и ни изпрати в Гоа при вицекраля, който по това време беше дон Франсишко де Маскареняш. Корабът, с който пътувахме за Гоа, беше собственост на капитана и пренасяше сто двадесет и четири коня, а всякакви стоки, пренасяни за Гоа с кораб, на който са натоварени коне, не се облага с мито в Гоа; мито се заплаща само за конете и нищо не се плаща за стоките, но ако пристигнеш с кораб, който не пренася коне, трябва да заплатиш осем на сто мито за стоките си. Първият град, в който пристигнахме в Индия на 5 ноември, след като отминахме бреговете на Синд, се нарича Диу и е разположен на един остров в царството Камбай^[1]: това е най-яката крепост на португалците в тези страни. Диу е малък град, но добре запасен със стоки, защото тук товарят множество кораби с най-различни стоки за протока на Мека, за Ормуз и другаде. Камбай е главният град на една обширна и многолюдна страна и е изпълнен с хубави сгради; настъпи ли обаче глад, хората са готови да продават децата си съвсем евтино. Последният владетел на Камбай бил султан Баду, който бил убит по време на обсадата на Диу. Скоро след това градът бил завладян от великия могол, царя на Агра и Делхи, които се намират на четиридесет дни път от Камбай. Тук жените носят огромен брой гривни от слонова кост по ръцете си и толкова им се радват, че са готови по-скоро да се откажат от храна, отколкото да се разделят с гривните си. На 10 ноември пристигнахме в Чаул, построен на сушата, който се състои от два града — единия португалски, другия мюсюлмански. Португалският, ограден със стена, е по-близо до морето и се издига над залива. Малко над него се намира мюсюлманският град, управляван от мюсюлманския цар на име Кса-Малуко. Тук има оживена търговия с всякакви подправки и лекове, сурова коприна и копринени платове, сандалово дърво, слонова кост, много порцелан и захар. Тук расте едно дърво, което наричат палма; палмата е най-полезното дърво на света: винаги ражда плод, от него правят вино, добиват масло, захар, оцет, въжа, дървени въглища, листата му използват за покриви на къщи, корабни платна и рогозки, на които седят или спят; от клоните изграждат къщите си, правят метли, а от дървото — кораби. Сокът изтича от горната част на дървото. Отрязват един клон, здраво обвързват мястото и закачат глинено гърне, което изпразват сутрин и вечер; след това преваряват сока, добавят стафиди и така за кратко време получават силно вино. Обичаите им са съвсем странни — почитат кравите и толкова благоговеят пред изпражненията им, че с тях измазват стените на къщите си. Не могат да убият нищо, дори въшка. Смятат за грях да се отнеме живота на каквото и да било живо същество. Не ядат месо, а се хранят с корени, ориз и мляко. И когато мъжът умре, изгарят жена му заедно с него, ако тя го е преживяла. Ако тя не желае да бъде изгорена, обръсват главата й и всички гледат с презрение на нея. В Камбай не убиват нищо, нито позволяват животно да бъде убито. В града имат болници за осакатени кучета, котки и птици; готови са да дават храна и на мравките.

Гоа е главният град на португалците в Индия и там живее вицекралят с двора си. Разположен е на един остров, чийто бряг е може би двадесет и пет-тридесет мили дълъг. Гоа е хубав град и климатът му е поносим за град в Индия. Островът е приятен, пълен с овощни и зеленчукови градини, и палмите са в изобилие. На него има няколко села. Тук се срещат търговци от всички страни. От Португалия всяка година тук пристига цяла флотилия, която после продължава за Кохин, където товарят черен пипер за Португалия. Щом пристигнахме, веднага ни хвърлиха в затвора и после ни изправиха пред един съдия, който поиска документите ни и ни обвини, че сме били шпиони, но нищо не можа да докаже. Останахме в затвора до 22 декември и след това ни пуснаха на свобода под гаранция две хиляди дуката, със задължението да не напускаме града. Гаранцията ни набавиха един английски йезуит, отец Стийвънс, и един набожен човек, негов приятел. Ние решихме, че е по-добре веднага да си възвърнем свободата, отколкото да рискуваме да останем роби в тази страна; казаха ни също, че ни чака и стрападо — мъчение, при което издигат жертвата с въже, вързана за китките, след това я пускат да пада надолу. Затова на 5 април 1585 година сутринта избягахме оттам. След като се прехвърлихме през реката, два дена вървяхме не без страх, защото не знаехме пътя, нито пък имаше кой да ни води, тъй като не смеехме да се доверим никому. Първият от градовете, в който попаднахме, беше Белгаум, където има голям пазар на диаманти, рубини, сапфири и много други скъпоценни камъни. От Белгаум отидохме до Бижапор, един твърде голям град, където е седалището на владетеля им. Идолите им са издигнати сред горите в храмове, които те наричат пагоди. Някои от идолите представляват крави, други — маймуни, трети — биволи, някои са подобни на пауни или дяволи. Тук има много слонове, с които ходят на война. Има и големи количества злато и сребро. Къщите им са каменни, много хубави и високи. Оттук отидохме в Голконда. Тук се намират първокачествени диаманти. Градът е хубав и приятен, има красиви къщи от тухли и дървени греди, изобилие от плодове и хубава вода. И мъже, и жени ходят препасани с плат около кръста, без никаква друга дреха, защото тука е много горещо.

Зимата тук започва към края на май. В тази страна има едно пристанище в закътан залив на име Масулипатам, което е на осем дни път към Бенгалския залив, и където идват много кораби от Индия, Пегу^[2] и Суматра, тежко натоварени с пипер, подправки и други стоки. Земята е прекрасна и плодородна. Оттук отидох в Берхампур. Тук парите са сребърни — дебели и кръгли сребърни монети на стойност двадесет пени и среброто им е чисто. Страната е извънредно обширна и многолюдна. През зимата — която тук е през месец юни, юли и август — улиците са непроходими, освен на кон, поради високата вода. Къщите са направени от глина и покрити със слама. Тук се продават големи количества бели и боядисани памучни платове; растат също в изобилие жито и ориз. В много градове и села, през които минахме, видяхме сватби между осем и десетгодишни момчета и пет-шестгодишни момиченца. Двете деца, възседнали заедно пищно украсен кон, преминават през града с шумна музика и след това се завръщат у дома си, където има угощение с ориз и плодове, цяла нощ танцуват и така завършва сватбата. Не спят заедно, преди да навършат десет години. Оттук отидохме до Агра, като по пътя минахме през множество реки, които бяха придошли от дъждовете, така че често се налагаше да ги прегазваме, а понякога и да ги преплуваме, рискувайки живота си. Агра е голям и многолюден град, изграден от камък, с широки, хубави улици; покрай него тече прекрасна река, която влиза в Бенгалския залив. Градът има яка крепост и отлично поддържан ров, който трудно може да се преодолее. Разправят, и това изглежда да е вярно, че в Агра и Фатехпур царят имал хиляда слона, тридесет хиляди коня, хиляда и четиристотин питомни сърни, осемстотин наложници, безброй леопарди, тигри, биволи, петли и соколи — просто човек да гледа и да се чуди. Дворът му бил великолепен. Имал прекрасни коли, много от тях с изящна резба и позлата — двуколки, които се теглят от два малки бика, високи колкото най-едрите кучета в Англия; биковете могат да теглят двама-трима души наравно с един кои; колите са покрити с коприна или твърде фин плат и ги използват, както ние използваме каретите. Тук се стичат търговци от Персия и Индия и се докарват големи количества коприна, тъкани, скъпоценни камъни — рубини и диаманти, а също и перли. Владетелят е облечен в бяла дреха, подобна на риза, привързана с връв от единия край, а на главата си носи цветна кърпа, обикновено на червени и жълти ивици. Никого не допускат в дома му освен евнусите, които пазят жените му. Във Фатехпур останахме и тримата чак до 28 септември 1585 г. и след това капитан Джон Нюбъри се отправи към Лахор, откъдето възнамеряваше да тръгне за Персия и оттам, като мине през Алепо или Константинопол, до който от тези два града може да стигне по-бързо, да се прибере в Англия. Препоръча ми да замина за Бенгал и за Пегу, като ми даде дума, ако е рекъл господ, след две години да дойде в Бенгал с английски кораб. Оставих Уилям Лийдс, бижутера, на служба на цар Зелабдим Ехебар, който го прие добре, даде му къща, петима роби, кон и по шест шилинга на ден за издръжка. Заминах от Агра за Бенгал заедно със сто и осемдесет кораба, натоварени със сол, опиум, смола, олово, килими и най-различни други стоки, надолу по реката Джумна. По тези страни имат странни церемонии. Брамините, техните свещеници, идват до водата с една връв около врата си и след един дълъг обред загребват вода с шепи, като най-напред промушват двете си ръце през връвта и след това издърпват първо едната си ръка и после другата. Хранят се с ориз, масло, мляко и плодове. Молят се голи във водата, посипват храната си с подправки и я ядат, както са голи; а за опрощение лягат на земята и се изправят около тридесет-четиридесет пъти, като вдигат ръце към слънцето и целуват земята, при което ръцете и краката им са изпънати, а десният крак е винаги по-напред от левия.

При всяко лягане те драсват с пръст по една черта на земята, за да знаят кога да завършат обреда си. Брамините поставят знаци по челото, ушите и гърлото си с един особен вид жълт прах. Жените им идват, пеейки, до водата на групи по двадесет-тридесет, умиват се и извършват известни обреди, като си поставят цветни знаци по челото и лицето; след това вземат част от багрилото със себе си и се отдалечават, като пеят. Дъщерите им се женят на десет години или по-рано. Мъжете имат право да държат по седем жени. Те са хитър и лукав народ, по-лоши от евреите. Мощната река Ганг тече от северозапад на изток и се влива в Бенгалския залив. По тези места има много тигри, яребици, гургулици и всякакви други птици. Тук има множество просяци, които ходят голи и хората много ги уважават. Тук видях един просяк, който беше изключителен сред останалите: беше съвсем гол, брадата му беше страшно дълга и дългите му коси покриваха срамните му части. Ноктите на пръстите му бяха по два инча дълги, защото никога не искал да ги реже, нито да проговори дума. Придружаваха го осем-десет други просяци, които говореха вместо него. Заговореше ли ги някой, той слагаше ръката на гърдите си, покланяше се, но дума не казваше. Отказал да разговаря и с владетеля. Страната е плодородна и многолюдна. Тук река Ганг е много широка и по нея има много острови. Водата й е много сладка и приятна и околните земи плодородни. Отидохме до Бенарес — многолюден град, в който се тъкат големи количества памучни платове и пояси за мюсюлманите. Тук заварих най-големия брой идолопоклонници, които някога съм виждал. В този град се стичат на поклонение езичници от далечни страни. По бреговете на реката има множество хубави къщи и във всичките или повечето от тях има дървени или каменни идоли на зли сили: едни, подобни на лъвове, леопарди, маймуни и пауни, други, които изглеждат като хора — мъже и жени, а някои представляват някакъв четирирък дявол. Хората ходят съвсем голи и носят само една малка превръзка около кръста. Жените им носят гривни и обици, а на врата обръчи, направени от сребро, мед, калай или слонова кост, украсени с кехлибар и обсипани с ахати. Поставят си голямо червено петно насред челото и червена черта на темето. През зимата, която тук е през месец май, мъжете носят подплатени с вата памучни роби, подобни на нашите дюшеци, и подплатени шапки, подобни на нашите бакалски хавани, с прорез за очите и вързани под ушите. Ако някой мъж или жена се разболеят и изглежда, че ще умрат, оставят ги да лежат пред идолите една нощ и това или ще им помогне, или ще ги довърши. И ако човекът не се оправи през тази нощ, приятелите му идват, седят до него известно време и плачат; след това го пренасят до брега на реката, слагат го на един сал от тръстика и го оставят да го отнесе водата. Главните им идоли са черни и грозни, целите обсипани със скъпоценни камъни, с чудовищни уста и позлатени уши, а зъбите и очите им са направени от злато, сребро или стъкло; едни държат някакъв предмет в ръцете си, други — друг предмет. Не може да се влезе с обувки в храмовете, където ги държат. Пред тях непрестанно горят кандила. Тук жените са дотолкова накичени със сребро и мед, че колкото й да изглежда странно, не носят обувки заради сребърните и медните пръстени, които надяват на пръстите на краката си. Тук, в Патна, видях един човек, който се преструваше на пророк — седеше на един кон сред пазарището и се правеше на заспал, а множество хора се доближаваха до него, докосваха краката му и целуваха ръцете му. Смятаха го за свят човек, но аз съм уверен, че той беше ленив безделник. Оставих го там, както си спеше. Хората в тези страни са склонни да вярват на всякакви такива празни приказки и лицемерни измамници.

За пет месеца стигнах от Агра до Бенгалския залив, плавайки надолу по реката Джумна и после по Ганг, но разстоянието може да се измине и за много по-кратко време.

Хули, разположен на 23 градуса северна ширина, е градът, който португалците владеят в Бенгалия; наричат го Порто Пикено. Недалеч от Порто Пикено, на северозапад, в страната Ориса се намира едно пристанище на име Ангул. В миналото Ориса е била самостоятелно царство и нейният владетел бил твърде благоразположен към чужденците. Ежегодно множество кораби от Индия, Суматра, Малака и много други места идват в това пристанище Ангул, откъдето товарят големи количества ориз, памучни платове, захар и бял пипер, зехтин и други храни за Индия.

На 28 ноември 1586 година се отправих за Пегу на един малък кораб или, както ги наричат тук, фойст, собственост на някой си Алберт Каравальос. Духаше попътен северозападен вятър и ние държахме курс на югоизток, който ни докара до плитчините при Негрис в Пегу. Ако беше излязъл насрещен вятър, щяхме да изхвърлим много от товарите през борда, защото бяхме така тежко натоварени с пътници и стоки, че човек едва намираше място да легне. След три дни достигнахме до Козмин, твърде хубав град, с отлично разположение и добре снабден със стоки. Хората са много високи и добросърдечни; жените са със светла кожа, лицата им са закръглени и имат малки очи. Къщите им са издигнати на високи здрави колове и те се качват в тях по стълби, защото се боят от тигрите, които са многобройни. Страната е много плодородна и ражда всякакви неща. Тук има огромни смокини, портокали, кокосови орехи и други плодове. По бреговете се издигат високи хълмове, но след като отминахме пясъчната ивица пред пристанището, видяхме, че страната представлява низина, където се стичат няколко реки, по които всички се движат нагоре-надолу с лодки, наречени прау, и живеят с жените и децата си в тях.

Пегу е много голям и хубав град, ограден с яки каменни стени и дълбок ров. Състои се от два града: стар и нов. В стария град живеят чуждите търговци, както и много местни търговци. Стоките се продават в стария град, който е твърде обширен и има много предградия. Къщите са направени от тръстика, която наричат бамбук, и покрити със слама. До къщата си всеки търговец има склад за стоките, изграден от тухли, който наричат годоун. Градът е голям и многолюден, построен във формата на квадрат с отлични стени и широк ров с вода около него, пълен с крокодили. Има двадесет порти, направени от камък, и за всеки площад има пет порти. За стражата по стените има множество красиви кулички, направени от дърво и позлатени. Улиците са най-хубавите улици, които някога съм виждал: прави от едната порта до другата и толкова широки, че десет-дванадесет души могат да яздят наредени в редица. От двете им страни, пред вратата на всяка къща, са посадени палми, които разкрасяват улицата и хвърлят дебела сянка, така че човек може да върви по сянка през целия ден. Къщите са направени от дърво и покрити с керемиди. Дворецът се намира в средата на града и е ограден със стена и ров. Сградите вътре в оградата са дървени, разкошно позлатени и украсени отпред с резби, също пищно позлатени. Пагодата или храмът, където държат идола, е покрит със сребърни плочи, а целите стени са в позлата. В първия двор на царския дворец има голяма зала, от двете страни на която се намират помещенията за слоновете, които са необикновено големи и хубави; те са обучени и с тях ходят на война или ги използват за работа. Измежду другите слонове има четири бели слона, които са необикновени и редки. Никой друг владетел не притежава такива слонове. Сдобие ли се някой друг цар с такъв слон, царят на Пегу праща хора да му го поискат. Когато докарат някой от тези слонове пред царя, той заповядва на всички търговци да дойдат да го видят и да му подарят половин дукат; така се събира голяма сума, защото има много търговци. И след като поднесат своя дар, те могат свободно да разглеждат слоновете, въпреки че те се намират в царския дворец. Титлата на този владетел е цар на белите слонове. Ако някой друг цар има такъв слон и откаже да му го изпрати, владетелят на Пегу му обявява война. Готов е по-скоро да загуби част от царството си, отколкото да не получи белия слон. Грижат се изключително много за тези бели слонове, всеки един от тях живее в позлатена къща и се храни в позлатени сребърни съдове. Когато водят някой от тях да се къпе в реката, което правят всеки ден, шест или осем души носят над него балдахин от златотъкан плат или коприна, а други осем-десет души вървят пред него, бият барабани и свирят с шавми^[3] и други инструменти. Когато той се изкъпе и излезе от водата, един благородник му измива краката с вода от един сребърен съд. Тази длъжност му е поверена от царя. Такива грижи не се полагат за никой черен слон, колкото и да е голям. Царят има над пет хиляди бойни слона. Държи ловци, които обикалят джунглата с женски слонове, защото слон не може да бъде уловен без женски слон. Обучават ги нарочно за целта и всеки ловец има пет-шест от тях. Разправят, че намазвали женските слонове с някакво мазило и когато дивият слон го подуши, той не се отделя от женската. Когато доведат слона близо до града, изпращат човек да извести това. Тогава множество конни и пеши войници излизат и накарват женския слон да влезе в един тесен път, който води до двореца, а мъжкият слон го следва. Щом двата слона влязат в сградата, пазачите затварят вратата и след това изкарват женската. Когато мъжкият разбере, че е останал сам, той започва да тръби, да реве и да се блъска в стените, които са направени от здрави дървета, така че някои от слоновете си счупват бивните, когато налитат на стената. Бодат слона с остри пръчки и го принуждават да влезе в една тясна постройка; там го връзват през корема, завързват краката му и го оставят три-четири дни без храна и вода. След това довеждат женската при него, дават му храна и вода и след няколко дни той се опитомява. Главната сила на царя са тези слонове. Когато тръгнат на война, поставят по един голям дървен сандък на гърбовете им, привързан със здрави въжета, и в тях влизат четири или шест души, въоръжени с аркебузи, лъкове и стрели, къси копия и други оръжия. Разправят, че кожата на слоновете е толкова дебела, че куршумът на аркебуз едва ли може да я пробие, освен ако го удари на уязвимо място. Оръжията им са много лоши. Имат пушки, но не умеят да стрелят с тях; имат също копия за хвърляне и къси мечове без връх. Дворът на царя е много пищен. Ако някой трябва да говори с царя, той трябва да коленичи, да вдигне ръцете си към главата и да докосне земята с глава три пъти: на влизане, по средата на пътя и когато се доближи до царя. След това сяда и разговаря с него. Ако посетителят му се е понравил, царят сяда на три-четири крачки от него, ако не, сяда по-далече. Тези хора се хранят с корени, билки, листа, кучета, котки, плъхове, змии — от нищо не се отказват. Когато царят излиза извън двореца си, придружава го многобройна стража и множество благородници. Често пъти се вози на слон, върху който е завързана красива, подобна на кула къщичка, богато позлатена; понякога пътува с носилка, която представлява беседка, покрита отгоре, но отворена отстрани, цялата позлатена и украсена с много рубини и сапфири — скъпоценните камъни са в изобилие в страната, — която носят на раменете си шестнадесет или осемнадесет мъже. Царят не е много силен по море, защото има съвсем малко кораби. Той притежава цели къщи, пълни със злато и сребро, често слага още злато в тях, но малко харчи; също притежава мини за рубини и сапфири. Той има една жена и над триста наложници, от които, казват, имал осемдесет-деветдесет деца. Почти всеки ден раздава правосъдие. Съдещите се не говорят, а подават молбите си, написани с желязно острие, малко по-голямо от губерка, на листата на едно дърво. Тези дебели листа са дълги един лакът и около два инча широки. Тъжителят стои на известно разстояние, като в ръката си държи дар. Ако царят сметне, че искът му е основателен, той приема дара и задоволява молбата на ищеца, ако искът бъде отхвърлен, тъжителят се връща с дара си, защото царят не го желае.

В Пегу има осем посредника, наричани тареге; те са задължени да продадат стоките на търговците на цена, за която заслужават да бъдат продадени, и за техните услуги им се заплаща два процента; те са задължени да изплатят вземането ти, защото ти продаваш стоката си, като разчиташ на честната им дума. Ако посредникът не ти заплати на уречения ден, ти можеш да го затвориш у дома си, което е голям срам за него. И ако той не плати в скоро време, можеш да вземеш жена му, децата му и робите му, да ги вържеш пред вратата си и да ги държиш така, изложени на слънцето — такъв е законът им. Стоките, които се продават в Пегу, са злато, сребро, рубини, сапфири, разноцветни кристали, мускус, тамян, бял пипер, калай, олово, мед, смола, от която правят лак, ориз, оризово вино и захар. Слоновете хранят със захарна тръстика, иначе издръжката им излиза много скъпа. Също така използват голямо количество тръстика, когато строят езическите си храмове, които са многобройни — едни малки, други големи. Някои са кръгли и приличат на захарен конус, други са високи като черква и с широки основи, трети имат обиколка четвърт миля; отвътре са измазани с глина и облицовани с камък. Големи количества злато отиват за тях, защото позлатяват покривите им, а много от тях са позлатени целите. Всеки десет години трябва да бъдат позлатявани отново, защото дъждовете измиват златото, а идолите са отвън, на открито. Ако не го пилееха за този суетен блясък, златото в Пегу щеше да бъде в изобилие и евтино.

Каплан е едно място, където копаят рубини, сапфири и разноцветни кристали. Намира се на шест дни път от Ава в царството Пегу. Копаят ги в редица високи хълмове и никой няма право да се доближи до мините освен самите копачи.

В Пегу мъжете си поставят гроздове от малки топчета или отделни топчета в срамните части; някои мъже носят по две, други по три. Срязват кожата и ги пъхат вътре от едната страна и от другата. Това правят, когато навършат двадесет и пет-тридесет години и когато си поискат изваждат едно от тях или всичките. Когато се оженят, за всяко дете, което жената му ражда, мъжът трябва да постави по едно топче, докато станат три и нито едно повече. Разправят, че измислили това, защото жените им били много страстни, а не трябвало да прекаляват с мъжете. В миналото всички тези страни се отдавали на тези срамотни дела, така че населението съвсем намаляло. Тези топчета биват различни: най-малките са с размер на малък орех и съвсем кръгли, а най-големите достигат размерите на малко кокоше яйце; някои са направени от бронз, други от сребро. Царят и знатните носят позлатени сребърни топчета, направени твърде изкусно, които звънят като камбанки. Понякога царят изважда топчетата си и ги подарява на някой придворен — това се счита за голям подарък. И понеже царят ги е използвал, тези топчета се ценят особено много. Когато си поставят топче, срязаното място зараства след седем-осем дни.

Тези хора не носят бради — изскубват космите по лицата си с малки щипци, направени за целта. Някои от тях си оставят шестнадесет или двадесет косъма да изникнат близо един до друг — едни на едно място по лицето, други на друго а останалите косми изскубват. Мъжете винаги си носят щипците у себе си, за да могат да изскубят космите веднага, щом поникнат. А видят ли мъж с брада, много му се чудят.

В Пегу, ако имат дело, което е толкова неясно, че не могат да го разрешат, потапят две тръстики в някое място, където водата е дълбока. Двамата съдещи се се спускат във водата по бамбуковите пръти, а хората се събират на брега да отсъдят: онзи, който издържи по-дълго под водата, печели делото.

На 10 януари отпътувах от Пегу и на 8 февруари пристигнах в Малака, където португалците имат крепост, която е разположена близо до морето. С изключение на града страната принадлежи на малайците, които са много горделиви хора. Ходят голи, препасани с парче плат около кръста и друго парче плат, навито на главата. Тук спират много кораби от Китай, от Малака, Банда, Тимор и много други острови около Ява, откъдето докарват големи количества подправки, билки, диаманти и други скъпоценни камъни. Плаването към тези острови зависи единствено от управителя на Малака и никому не позволяват да продължи по-нататък без негово разрешение. А това ежедневно му носи големи приходи.

Когато от своето пристанище Макао, което се намира на китайския бряг, португалците се отправят за Япония, те носят големи количества бяла коприна, злато, мускус и порцелан и не носят обратно нищо друго освен сребро. Имат една голяма карака, която отплава за там всяка година и докарва сребро на стойност шестстотин хиляди крузадос, и всичкото това сребро от Япония и още двеста хиляди крузадос сребро, което доставят ежегодно от Индия, те умело използват в своя изгода в Китай. Оттам донасят злато, мускус, коприна, мед, порцелан и много скъпи неща и позлатени предмети. Когато португалците дойдат по търговия в китайския град Кантон, позволяват им да останат определен брой дни и когато се явят пред градските порти, трябва да си впишат имената в една книга и вечерта, когато излизат, да ги зачеркнат. Не им се позволява да нощуват в града, а трябва да преспят на корабите си извън града. Китайците са много мнителни и нямат доверие на чужденци. Когато са в траур, те имат обичай да носят бели обувки и сламени шапки. Един мъж може да държи колкото си иска наложници, но има само една жена. Всички китайци, японци и кохинхинци пишат отгоре надолу с особени четки, направени от кучешки или котешки косми.

На 29 март 1588 година се завърнах от Малака в Пегу, където този път останах чак до 17 септември. Големи премеждия преживяхме по причина на насрещните ветрове, но угодно бе богу да пристигнем в Бенгалия през следващия ноември. Тук останах, защото чак до 3 февруари 1589 година нямаше кораб, а след това с кораб стигнах до Кохин^[4]. При това плаване се измъчихме много от недостига на вода за пиене, защото времето беше изключително горещо, а на борда имаше много търговци и пътници; дълго време имаше безветрие и горещини. И все пак с божията воля на 6 март пристигнахме в Цейлон, където останахме пет дни, за да се запасим с вода и да се снабдим с необходимите хранителни припаси. Цейлон е прекрасен остров, много плодороден и красив. Когато царят разговаря с някого, застава на един крак, и поставя другия си крак на коляното, като държи меч в ръка. Обичаят им изисква царят да стои прав, а не да седи. Облеклото му представлява едно парче тънко цветно памучно платно, препасано през кръста. Косата му е дълга и привързана с много хубава кърпа. Иначе цялото му тяло е голо. Стражата му се състои от хиляда войници, които застават около него, а той се намира в средата. Когато отива някъде, много от войниците вървят отпред, останалите зад него. Ушите им са огромни. Колкото по-големи уши има човек, толкова повече го уважават: някои от тях имат уши, дълги по една педя. Горят канелени дърва, които издават много приятна миризма. На този остров има голямо количество рубини, сапфири и разноцветни кристали. Най-хубавите се намират тук, но царят не позволява на жителите да ги копаят, защото се бои, че ако враговете му узнаят за тях, ще започнат войни с него и ще го прогонят от царството му. Тук изобщо нямат коне. Слоновете не са толкова големи, както онези в Пегу, които имат чудовищни размери, но разправят, че другите слонове се боели от тях, въпреки че са твърде малки, и не смеели да се бият с тях. Жените се увиват с парче плат от кръста до коленете, а останалата част от тялото е гола. Както мъжете, така и жените са черни и малки на ръст. Къщите им са много малки, направени от клоните на кокосови палми и покрити с листата на същите дървета.

На 11 март отплавахме от Цейлон. По обратния път минахме покрай бреговете на острова и на 22 март достигнахме Кохин, където времето беше топло, но имаше недостиг на храна, защото тук не вирее нито жито, нито ориз. Тукашните жители се наричат малабарци. Косите им са много буйни и ги носят привързани, но част от тях се показва над панделката, с която са пристегнати. Мъжете са високи и силни. Те са добри стрелци с голям лък и използват особени дълги стрели; това е най-доброто им оръжие. Имат малко каливери^[5], но не умеят да боравят с тях.

Тук расте пипер. Той се вие по дървета или по пръти и плодове му приличат на чепките на нашия бръшлян, но са малко по-дълги — като житни класове. Най-напред гроздовете са зелени и когато узреят, ги отрязват и сушат. Листата са много по-малки от листата на бръшляна и по-тънки. Всички жители в тази страна покриват къщите си с листата на кокосови палми. Мъжете са доста високи на ръст, жените са дребни, всички са черни. От кръста надолу си привързват парче плат, което покрива бедрата им, а останалата част на тялото е гола. Имат ужасно големи уши и като обици носят много халки, украсени с перли и скъпоценни камъни. Най-хубавата канела идва от Цейлон — това са кори, обелени от хубави млади дръвчета. Тук растат много кокосови палми, чиито плодове са основната им храна — служат им и за храна, и за питие.

Останах в Кохин до 2 ноември, т.е. осем месеца, защото през всичкото това време никакви кораби не отплаваха оттам. Да бях пристигнал два дни по-рано, щях веднага да успея да взема кораб. От Кохин отидох до Гоа, където останах три дни. От Гоа заминах за Ормуз, където петдесет дни чаках кораб за Басра.

Уместно е тук, преди да свърша с описанието си, да изброя някои неща, които се произвеждат в Индия и страните на изток от нея.

Пипер вирее на много места в Индия, особено около Кохин. Храстите на пипера приличат на нашия бръшлян. Ако не се увият около дърво или кол, падат на земята и загиват. Когато берат пипера, той е зелен, но след като го изсушат на слънце, почернява.

Джинджифилът расте подобно на нашия чесън и само корените му се използват; вирее на много места в Индия.

Карамфилът идва от Молукските острови. Дървото му прилича на нашето лаврово дърво.

Индийското орехче и изсушената му кора идва от остров Банда^[6]. Дървото прилича на нашия орех, но е по-малко.

Индусите много ценят камфора и той се продава на цена, по-висока от златото. Струва ми се, че той изобщо не се носи в християнския свят. Камфорът, който ние получаваме, пристига от Китай, но онзи камфор расте във вид на тръстика; най-доброкачественият идва от големия остров Борнео.

Дългият пипер расте в Бенгалия, Пегу, Ява и околните острови.

Мускусът идва от Татария и както търговците, които го носят в Пегу, разправят, се добива по следния начин: в татарските земи има едно животно, подобно на малко сърне, което улавят в капан и го пребиват до смърт, като гледат да не изтече кръвта. След това нарязват костите и накълцват месото, както е с кръвта, на съвсем ситни парчета и напълват кожата с тях. Ето откъде идва мускусът.

За кехлибара има различни мнения: повечето хора казват, че идва от морето и го намират на морския бряг.

Рубини, сапфири и други кристали се намират в Пегу.

Диаманти се намират по разни места, например Агра, Делхи, в Ява и околните острови.

Най-хубавите перли идват от островите около Бахрейн, в Персийско море, по-лошите от риболовните води край остров Цейлон и от Хайнан, един голям остров, разположен срещу най-южната част на китайския бряг.

Много билки идват от Камбай.

От Ормуз се отправих за Басра, от Басра за Вавилон и по-голямата част от пътя изминахме, като хора от брега теглеха лодката ни с дълго въже нагоре по реката. От Вавилон отидох по суша в Мосул, който се намира близо до Ниневия; тя е напълно разрушена — останали са само развалини. Оттам, пътувайки покрай реката Ефрат, стигнах до Алепо, където останах няколко месеца. После отидох в Триполи, качих се на английски кораб и след благополучно пътуване до Англия с божията помощ пристигнах в Лондон на 29 април 1591 година, след като девет години бях отсъствувал от страната си.