Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (32)

XXXII

Прочутото пътуване на сър Франсис Дрейк в Южното море и оттам по цялото земно кълбо, предприето в годината божия 1577

На 15 ноември 1577 г. мистър Франсис Дрейк замина от Плимът с една флотилия от пет кораба и баркове и 164 души джентълмени и моряци, като каза, че ще пътува за Александрия.

На 24 ноември на брега на Северна Африка открихме един остров, наречен Могадор. Между него и континента се образуваше хубаво и сигурно пристанище, в което нашите кораби навлязоха.

На този остров нашият адмирал направи една голяма лодка с вече одялани дъски, които носехме от Англия. Напуснахме това място на последния ден от декември и плавайки край брега, забелязахме няколко испански рибарски лодки. Подгонихме ги и заловихме три от тях. Като продължихме пътя си, срещнахме три каравели, които също завладяхме. На 17 януари пристигнахме в Кабо Бланко, където останахме четири дена и през това време нашият адмирал, който бе слязъл на брега с хората си, ги обучаваше на военно изкуство, за да ги подготви за възможни сражения на суша.

Тръгнахме от това пристанище на 22 януари, като взехме със себе си една от португалските каравели, която бе тръгнала за островите Зелени нос да товари сол. На един от тези острови, наречен Майо, спряхме да си починем малко. На този остров има в изобилие кози и диви кокошки и оттам може да се вземе сол без никакъв труд. Тамошните хора я трупат на купчини и тя постоянно се събира в големи количества от морската вода, която залива пясъка и после се изпарява от силното слънце.

Между другото намерихме там един плод, наречен кокосов орех. Понеже той не е много известен в Англия, сметнах за нужно да го опиша.

Дървото няма нито листа, нито клони и на самия му връх плодът, голям колкото човешка глава, расте на гроздове. Но след като махнеш най-външната кора, виждаш, че под нея има конци или върви, както бих ги нарекъл, а под тях твърда черупка, която може да побере обикновено около половин литър, понякога литър, понякога по-малко. Вътре в черупката, която е дебела не по-малко от половин инч, ще намерите едно твърдо и съвсем бяло вещество, което е вкусно и сладко като бадеми. Вътре в него има бистра течност, която, като я изпиеш, ще намериш, че не само е твърде приятна и сладка, но и действува много подкрепително и ободряващо.

Нашият адмирал отплава оттам на 31-ви същия месец и мина покрай остров Сантяго, но доста надалеч, за да бъдем в безопасност от местните жители. Те действително дадоха три изстрела с оръдията си, обаче гюллетата им не ни достигнаха и не ни причиниха никаква вреда. Планините и височините на острова, казват, се владеели от маврите, които някога били заробени от португалците, но избягали по пустите места на острова, където техният брой бил много голям.

Съзряхме два кораба с вдигнати ветрила и подгонихме единия от тях. Накрая се качихме на борда му с една лодка и не срещнахме никаква съпротива; от този кораб взехме голямо количество вино.

След като напуснахме тези острови, ние се приближихме до екватора, където настана безветрие, което трая три седмици; въпреки това ни връхлитаха големи бури, страшни светкавици и много гръмотевици. Но покрай тези несгоди имахме и възможност да наловим голямо количество риба — делфини, бонито и летящи риби; от последните някои падаха на палубата, откъдето не можеха да излетят поради липса на вода, защото, когато крилете им са сухи, те не могат да хвърчат.

Първата земя, която достигнахме, беше Бразилия; видяхме я на 5 април на 33 градуса ширина към Антарктика. Когато туземците ни видяха, те запалиха големи огньове (като жертвоприношение на дяволите, както по-късно се научихме) и като произнасяха заклинания, трупаха пясъка на купчини и вършеха разни други церемонии. По този начин те смятат да накарат всеки кораб, който се приближи до сушата, да заседне на плитчини и да предизвикат бури, които да го разбият и изхвърлят и него, и хората на брега.

Нашият адмирал нарече мястото, на което спряхме, „Нос на радостта“, защото тук всички кораби се снабдиха с прясна вода. Температурата беше приятна и въздухът много благоуханен. Изобщо страната беше красива, привлекателна и с извънредно плодородна почва. Видяхме голям брой големи и силни елени, но не зърнахме никакви хора. Когато обаче навлязохме навътре, по мократа глина забелязахме следи от човешки стъпки, които показваха, че тамошните хора са много едри. После се завърнахме на корабите си, вдигнахме котва и се приютихме между един скалист остров и сушата — скалата намаляваше силата на морските вълни и ние се намирахме в пълна безопасност; на тази скала убихме няколко морски вълка или, както обикновено ги наричат, тюлени, за да попълним хранителните си запаси.

Оттук ние взехме курс към 36-ия градус, и влязохме в голямата река Ла Плата, където измерихме дълбочина 54–55 фадъма и половина в сладката вода. Нашият адмирал обаче не намери тук добър залив, както се надяваше, и затова на 27 април излязохме отново в океана и плавайки покрай брега, намерихме един красив и доста подходящ залив с многобройни и удобни острови, на много от които имаше толкова тюлени, че с тях бихме могли да напълним всичките си кораби.

Когато нашият адмирал беше на брега на един от тези острови, местните хора излязоха пред него, като подскачаха и танцуваха. После поискаха да правят размяна с него, но не искаха да вземат нищо от ръка, а предметът трябваше да се хвърли на земята. Те бяха чисти, хубави и силни хора, тичаха бързо и изглеждаха много пъргави.

Взехме вода и си набавихме запаси от тюленово месо; убихме 200–300 тюлена за един час.

На следния ден ние пак се приютихме в много добър залив, наречен от Магелан Пуерто Сан Хулиан. Там на брега видяхме една бесилка и предположихме, че на това място Магелан е екзекутирал някои от своите непокорни и разбунтувани моряци.

Докато бяхме на котва там, нашият адмирал започна да разследва старателно действията на мистър Томас Даути и намери, че те не бяха такива, за каквито ги смяташе, а че предизвикваха раздори, подбуждаха към бунт и излагаха на голям и непоправим риск успеха на цялото пътуване. След това той събра целия екипаж и го запозна с подробностите на разследването, които се оказаха верни — отчасти от признанията на самия капитан Даути и отчасти от показанията на свидетелите. Когато нашият адмирал установи всичко това, макар че лично много обичаше мистър Даути, както сам тържествено обяви в присъствието на всички, той каза, че поставя грижата си за сигурността на плаването, очакванията на нейно величество и честта на страната над личното си отношение към един човек (както и наистина трябва да бъде). И когато делото бе основно разгледано и всичко извършено в добър ред, така както би могло да бъде извършено при прилагането на закона в Англия, решено бе мистър Даути да получи наказание съответно с тежестта на престъплението си. Когато видя, че няма друг изход, освен да понесе търпеливо наказанието си, той пожела да се причести преди смъртта си. Нашият свещеник, мистър Флечър, подпомогнат в това благочестиво дело от нашия адмирал, му даде светото причастие. След като се извърши това и мястото на екзекуцията беше приготвено, той прегърна адмирала, сбогува се с екипажа и като се помоли за кралицата и кралството, спокойно постави главата си на дръвника, където завърши живота си. После адмиралът държа няколко речи пред целия екипаж, като ни призова към единство, подчинение, обич и грижа за нашето пътуване. И за да укрепи духа ни, той поиска всеки един от нас да се подготви идната неделя да се причести, както приятели и братя во Христе трябва да правят; всички приеха причастието по много благоговеен начин и доволни се заловиха за работата си.

На 20-и достигнахме до Магелановия проток, който води към Южното море. На един нос на сушата намерихме един труп, чиято плът бе напълно изгризана.

В този проток има много защитени заливи, където може да се вземе прясна вода, обаче на тях им липсва най-важното удобство: водата там е толкова дълбока, че никой не може да достигне дъното и да хвърли котва освен в някоя тясна река или кътче, или между скалите, така че ако се появи внезапен порив на вятъра или насрещни ветрове (което много често се случва по тези места), корабите се излагат на доста голяма опасност.

Бреговете от двете страни на протока са планински, страшно високи и покрити със сняг. Там е извънредно студено, с постоянен мраз и сняг. Дърветата са изкривени от силните ветрове, но са вечнозелени и под тях изобилно растат и се размножават множество хубави и благоуханни треви.

На 24 август пристигнахме до един остров в протоците, където намерихме голямо количество птици, едри като гъски, които не можеха да летят. За по-малко от един ден убихме 3000 от тях и се запасихме изобилно с храна.

Седем дни по-късно една голяма буря ни вкара в Южното море, като ни изтласка на двеста левги и нещо на запад и на един градус южно от протока. На тази ширина и толкова левги на запад на 15 септември в шест часа вечерта имахме лунно затъмнение. Но това затъмнение нито влоши положението ни, нито пък то се подобри, когато месецът почна да се показва отново. Затъмнението на морето продължи все така силно и при нас беше седем пъти по-тъмно, отколкото бе затъмнен месецът.

От залива, който нарекохме залив „Северинг ъф френдс“^[1], бяхме отнесени назад към протоците на ширина 57 градуса и една трета. На тази ширина хвърлихме котва между островите, където намерихме сладка и много хубава вода, както и билки с особени свойства. Недалеч оттам влязохме в един друг залив, където намерихме хора, мъже и жени, които стояха голи в лодките си и обикаляха островите, за да търсят храна. С тях разменихме такива неща, каквито те имаха.

Завръщайки се оттам отново на север, ние открихме на 3 октомври три острова, в един от които имаше такова изобилие на птици, че ако се опише, ще изглежда невероятно.

Ние плавахме на северозапад, предполагайки, че брегът на Чили е в тази посока, както е показано на картите, а по-късно открихме, че в действителност брегът отива на североизток и изток. Изглежда, че тази част от Чили не е била действително открита досега или че не е била вярно отбелязана, защото има най-малко 12 градуса разлика. Може би е посочена така нарочно, за да заблуждава, а може и да се дължи на невежество.

На 29 ноември хвърлихме котва при един остров, където адмиралът заповяда да се спусне лодка и слезе на брега с десет души моряци. Там намерихме туземци, към които испанците се отнасяли така сурово и жестоко, че нещастните хора били принудени, за да запазят свободата и безопасността си, да избягат от континента и да се укрепят на този остров. Тези хора слязоха при нас до самата вода и проявиха голяма любезност, като ни донесоха картофи, разни корени и две много тлъсти овце, които нашият адмирал прие и им даде в замяна други неща. Те го увериха, че ще може да вземе сладка вода от острова. Но на следния ден, когато той изпрати двама души с лодка, за да напълнят бъчвите, местните хора ги взели за испанци (към които те не проявяват милост, щом ги хванат), нахвърлили се върху им и както предполагаме, са ги убили.

Когато нашият армирал видя това, той реши да не остава повече там. Вдигнахме котва и отплавахме към брега на Чили. Приближавайки се към сушата, ние срещнахме един индианец в кану, който, като ни помисли за испанци, дойде при нас и ни каза, че в един град, наречен Сантяго, имало голям испански кораб, натоварен в царство Перу. Заради това ценно сведение нашият адмирал му даде някои дрънкулки, от които той остана много доволен и тръгна с нас, за да ни заведе до пристанището, наречено Валпараисо.

Ние наистина намерихме кораба на котва с осем испанци и трима негри на борда, които, смятайки ни за испанци и приятели, ни посрещнаха, като почнаха да бият барабан. Щом се качихме на палубата, един от нашите хора на име Томас Мун се нахвърли върху тях и повали едного на дъските, като му викаше: „Abajo, perro!“, което на английски ще рече „лягай, куче“. Друг един испанец почна да се кръсти и да се моли. Казано накратко, ние ги набутахме всички в трюма освен едного, който внезапно направи отчаян скок през борда в морето, доплува до брега и тръгна за град Сантяго, за да даде тревога.

Понеже там имаше не повече от девет къщи, жителите веднага побягнаха и напуснаха селището. Адмиралът заповяда на една група моряци да се качат в нашата лодка и в лодката на испанския кораб и сам отиде с тях до къщите, които ограбихме. След това отидохме до един малък параклис, влязохме вътре и намерихме един сребърен потир, два малки съда за вино за причастие и една престолна покривка, които нашият адмирал даде на корабния свещеник Флечър.

В града намерихме също и един склад, пълен с чилийско вино и много кедрови дъски. Взехме всичкото вино и няколко дъски, да ги използваме за гориво. Напуснахме пристанището, след като най-напред свалихме на сушата всички испанци освен един, Джон Гриего, грък по рождение, когото нашият адмирал задържа на кораба, за да го използва като пилот, който да ни отведе до пристанището на Лима.

Докато плавахме, нашият адмирал разгледа испанския кораб и намери в трюма голямо количество чилийско вино както и 25000 пезос от чисто злато на стойност 37000 испански дуката. След това пристигнахме до един град, наречен Кокимбо. Тук адмиралът изпрати на брега 14 души да вземат вода, но испанците ги забелязаха и изпратиха 300 конници и 200 души пехота. Успяха да убият с мускет един от нашите хора, но останалите се върнаха на борда благополучно и испанците си отидоха. Ние отново слязохме на брега и погребахме нашия другар. Тогава испанците се върнаха обратно, като носеха бяло знаме, но ние не им се доверихме и вдигнахме ветрила.

Оттам отидохме до едно пристанище, наречено Тарапака. Като слязохме на сушата, видяхме един испанец, заспал на брега, до когото лежаха 13 кюлчета сребро, които тежаха колкото 4000 испански дуката; взехме среброто и оставихме човека.

Недалеч оттам, като отивахме за вода, срещнахме един испанец и едно индианско момче, които караха осем лами или перуански овце, които са големи като магарета. Всяка овца носеше на гърба си по две кожени торби, които съдържаха по 50 фунта чисто сребро, така че, като качихме на корабите овцете и товара им, ние намерихме във всички торби 800 фунта сребро.

Оттам отплавахме до един град, наречен Арика, и като влязохме в пристанището, заварихме там три малки барки, които ограбихме. В един от тях намерихме 57 кюлчета сребро, всяко от които тежеше около 20 фунта и имаше формата и големината на тухла. Нашият адмирал се задоволи с плячката, взета от корабите, и напусна града. Отплавахме оттам и се отправихме към Лима.

Пристигнахме там на 13 февруари и като влязохме в пристанището, видяхме около дванадесет кораба на котва. Капитаните и търговците се чувствуваха в безопасност, защото никога дотогава не са били нападани от неприятели, така че нашият адмирал успя да ограби тези кораби и в един от тях намери сандък със златни и сребърни чинии и прибори, както и голямо количество копринени платове и ленени платна. От моряците на този кораб научихме, че един друг кораб, наречен „Какафуего“, натоварен със съкровища, бил заминал към Пайта. Щом чухме тази новина, веднага напуснахме пристанището, като предварително прерязахме котвените въжета на испанските кораби в пристанището и ги оставихме да се носят по вълните накъдето щат — било към морето, било към брега, — а ние с най-голяма скорост отплавахме да търсим „Какафуего“. Но той беше вече заминал за Панама. Адмиралът продължи преследването и пътьом срещна един барк, натоварен с въжа и платна. Качихме се на барка, претърсихме го и намерихме 80 фунта злато и едно златно разпятие, обсипано с едри смарагди. Взехме всичко това, както и част от въжата, които можеха да ни послужат за нашите кораби.

Тръгнахме отново да преследваме „Какафуего“ и нашият адмирал обеща на екипажа, че който първи забележи испанския кораб, ще получи златна верижка за награда. Случи се така, че Джон Дрейк, както се качваше на марса, към три часа забеляза „Какафуего“ и около шест часа ние вече го настигнахме. Дадохме три топовни изстрела и пречупихме задната му мачта. След това го взехме на абордаж и в него намерихме големи богатства — бижута и скъпоценни камъни, тринадесет сандъка, пълни със златни и сребърни блюда и прибори, осемдесет фунта злато и двадесет и шест тона сребро. Мястото, където взехме тази плячка, се нарича нов Сан Франциско, на около 150 левги от Панама.

Продължихме плаването, като държахме курс на запад, и не след дълго срещнахме един кораб, натоварен с ленени платна, изящни порцеланови чинии от бяла глина, както и голямо количество китайски копринени платове; всичко това прибрахме на нашия кораб.

От собственика на кораба, един испански благородник, който също беше на борда, нашият адмирал взе един златен сокол, украсен на гърдите с едър смарагд. Той задържа при себе си испанския пилот и освободи кораба.

Този пилот ни доведе до Гуатулко. Слязохме на брега, отидохме в града и влязохме право в градската община, където заварихме един съдия, който заедно с трима други чиновници съдеше трима негри затова, че се наговаряли да подпалят града. Подкарахме и съдиите, и обвиняемите пред себе си и ги качихме на борда на един от нашите кораби, където накарахме главния съдия да напише писмо, с което да заповяда на всички граждани да не ни безпокоят, докато вземаме вода. След като се снабдихме с вода, ние пуснахме пленниците и после ограбихме града; в една къща намерихме делва, която побираше почти две крини, пълна със сребърни монети, и я отнесохме на един от нашите кораби.

Томас Мун, един от нашите хора, залови един испански благородник, който бягаше от града, претърси го и намери у него една златна верижка и няколко скъпоценни камъка, които прибра, и после пусна испанеца да си върви.

Нашият адмирал смяташе, че вече достатъчно е отмъстил както за личните оскърбления, нанесени му от испанците, така и за обидите и униженията, нанесени от тях на нашата страна и на кралицата; и понеже предполагаше, че когато се завърне, нейно величество ще бъде доволна от успехите му, реши да не плава повече край испанския бряг, но да обмисли и обсъди кой би бил най-добрият път за връщане в Англия.

Той смяташе, че няма да бъде добре да се завърне през Магелановия проток по две причини. Първо, за да не би испанците да го причакат там с големи сили, с които няма да бъде възможно да се справи, понеже му беше останал само един кораб. Другата причина бяха опасностите при входа на протока откъм Южното море, където бушуваха постоянни бури, както той знаеше от собствен опит, а освен това имаше и много пясъци и плитчини край брега. Затова, смятайки, че е неразумно да поема тези рискове, той реши да вземе курс към Молукските острови и оттам да поеме пътя, който следват португалците, покрай нос Добра Надежда.

След като взе това решение, той започна да обмисля кой е най-добрият път към Молукските острови и понеже на мястото, където се намирахме, имаше безветрие, той сметна, че е необходимо да отплава на известно разстояние на север, за да използва източния вятър. Затова вдигнахме ветрила и плавахме най-малко 600 левги, за да попаднем на добър вятър.

На 5 юни ние бяхме вече на 43 градуса северна ширина. Там въздухът беше толкова мразовит и вятърът щипеше така жестоко, че моряците почнаха да се оплакват от студа, който ставаше все по-силен, колкото повече отивахме на север. Тогава ние сметнахме, че най-добре ще бъде да се приближим към сушата; така и направихме. Тук брегът не беше планински, а ниска равнина и когато слязохме до 38 градуса, богу бе угодно да ни вкара в един добър и хубав залив, като ни прати попътен вятър да влезем в него.

В този залив хвърлихме котва и туземците, чиито къщи бяха до самия бряг, се приближиха до нас и поднесоха подарък на нашия адмирал.

Когато дойдоха при нас, те много се чудеха на нещата, които носехме, и адмиралът (със своята естествена и обичайна човечност) се отнесе любезно към тях и щедро им подари дрехи, с които да прикрият голотата си. Те останаха тъй удивени от добротата му, че ни помислиха за богове, и ние не успяхме да ги убедим в противното.

Къщите им са кръгли, вкопани в земята и отгоре са поставени пръти, свързани като връх на камбанария, и понеже прътите са плътно наредени един до друг, вътре е много топло.

Спят на земята върху папур, настлан покрай стените, а в средата на хижата е огнището. Мъжете ходят голи, а жените разчесват папур, както ние разчесваме коноп, и от него си правят широки поли, които завързват около кръста си, така че бедрата им са покрити; а на раменете си намятат нещавени еленови кожи. Тези жени са много покорни и слугуват на мъжете си.

Индианците си отидоха, но след известно време ни посетиха отново и донесоха със себе си пера и торби с тютюн като дарове. Когато дойдоха на върха на хълма, в подножието на който бяхме издигнали палатките си, те се спряха и един от тях, когото бяха избрали за говорител, държа дълга реч, докато се измори. Тогава те оставиха лъковете си на хълма и слязоха, носейки подаръци.

Междувременно жените — те бяха останали на хълма — започнаха да се самоизмъчват по най-жесток начин и да си драскат кожата по бузите, от което ние заключихме, че вършеха някакво жертвоприношение. По същото време нашият адмирал и моряците започнаха да казват молитви, а свещеникът да чете светото писание, което индианците слушаха много внимателно. Изглежда, че нашата служба им направи силно впечатление.

Новината за нашето пристигане се пръсна по цялата страна и туземците, които живееха наоколо, дойдоха при нас, между тях и самият им вожд, един хубав мъж, висок и снажен.

Пред вожда вървеше един мъж и носеше нещо като жезъл или боздуган, върху който бяха окачени две корони, една по-голяма и една по-малка, с три необикновени дълги верижки. Короните бяха оплетени от нещо и изкусно украсени с разноцветни пера, а верижките бяха като че ли от кост. Само на малцина от племето се позволява да носят такива верижки. След него вървеше самият вожд, заобиколен от телохранителите си и облечен в заешки и други кожи. Отзад идеха обикновените хора, голи и с намазани лица — едни с бяла боя, други с черна, трети с други бои.

Междувременно нашият адмирал строи хората си, заповяда им да маршируват вътре зад оградата на нашия лагер и така посрещна индианците с един военен парад.

Когато се приближи до нашите укрепления и палатки, онзи, който носеше жезъла, запя и в такт с песента започна да танцува с тържествен израз на лицето. Вождът, неговата стража и всички, които го следваха, запяха и започнаха да танцуват по същия начин; само жените танцуваха мълчаливо. Адмиралът им позволи да влязат в укреплението ни, където те продължиха песента и танците, но не прекалено дълго. След това със знаци накараха нашия адмирал да седне и вождът им и много други индианци започнаха да го молят да вземе тяхната земя под свое покровителство и да стане техен вожд, като с жестове обясняваха, че ще му дадат всички права върху областта им и те сами ще станат негови поданици. За да ни убедят още повече, вождът и всички други индианци едногласно и с голяма почит изпяха още една песен, след което поставиха короната на главата на адмирала, а верижките около врата му. Той сметна за неуместно да се откаже от тези почести, защото не знаеше дали това няма да принесе голяма чест и полза на страната ни. Затова от името на нейно величество и в нейна полза той прие жезъла, короната и званието господар на тази страна.

След като свършихме каквото трябваше, нашият адмирал и екипажът обиколихме страната, където се намират техните села, и видяхме множество едри и тлъсти елени — по хиляда животни в едно стадо.

Нашият адмирал нарече страната Нови Албион поради две причини: първо, защото към морето се простират високи бели скали, и второ, за да може тази област да има някаква връзка по име с нашата страна, която някога се е наричала така.

Няма място тук, където, ако се разкопае, да не е вероятно да се открие злато или сребро.

Преди да си тръгнем, нашият адмирал издигна паметник, за да увековечи нашето идване тук и да прогласи правата на нейно величество върху тази земя. На един голям кол той закова плоча, върху която бяха издълбани името на нейно величество, датата и годината на нашето пристигане тук, както и свободно изявеното от индианците желание провинцията и нейният народ да бъдат под владичеството на нейно величество. Под плочата бе поставен образът на кралицата и нейният герб, изобразен върху монета от шест пени, а отдолу бе написано името на адмирала.

Изглежда, че дотогава испанците никога не са идвали в тази част на страната и изобщо не са откривали никакви земи на много градуси по на юг.

След като заминахме оттам, ние плавахме, без да съзрем земя до 13 октомври, когато попаднахме на някакви острови на 8 градуса северно от екватора. Към нас се приближиха голям брой канута, в едни от които имаше по четири души, в други по шест, а в някои и по четиринадесет, и те всички носеха кокосови орехи и други плодове. Техните канута са издълбани в ствол на дърво, и то много изкусно и хитроумно. Както отвътре, така и отвън те са съвсем гладки; имат нос и нещо като кърма, която се вдава навътре дъгообразно и е много висока; украсени са с бели черупки и от двете им страни има по две греди, дълги около ярд и половина.

Тези хора изрязват в долната част на ушите си кръгла дупка, така че ушите им са много провиснали, и в тези дупки закачват доста тежки предмети. Ноктите на ръцете им са дълги един инч, а зъбите им са черни като катран.

Понеже бяхме приятели с португалците, взехме курс към островите Тагулада, Зелон и Зевара; на първия от тези острови растат много канелени дървета.

На 14 ноември забелязахме Молукските острови и рано на следната сутрин хвърлихме котва. Нашият адмирал веднага изпрати човек да занесе на краля един кадифен плащ като подарък и като знак, че идва с мирни намерения, като му каже, че ние не желаем нищо друго, освен да търгуваме и разменяме стоки, каквито носехме в голямо количество.

Изпълнен с голямо благоволение към нас, кралят съобщи на нашия адмирал, че ще получим всички неща, от които се нуждаем, и в знак на своето добро разположение изпрати своя печат. Кратко време след това той лично дойде на нашия кораб, за да го отведе в един по-добър залив от този, в който се намирахме.

Преди това обаче той изпрати четири големи и широки канута, във всяко едно от които седяха по неколцина от най-висшите му сановници, наметнати с мантии от бяло ленено платно. Над главите им, от единия край на кануто до другия, бяха обтегнати на тръстикова рамка тънки благоухаещи рогозки, които ги пазеха от горещото слънце. Под тези рогозки седяха, подредени според сана си, тамошните първенци, някои от които бяха сериозни и внушителни старци с добродушен бащински вид. Имаше също млади и хубави хора, облечени в бяло като другите; останалите бяха войници.

Хората в канутата бяха въоръжени с разни видове оръжия: повечето носеха мечове, щитове, ками освен другите оръжия като копия, пики, аркебузи, лъкове и стрели.

Те гребяха около нашия кораб и минавайки край нас, изразяваха почитта си по най-тържествен начин.

Кралят беше висок на ръст и изглеждаше възхитен от звуците на нашата музика. Нему, както и на всичките благородници, които го придружаваха, нашият капитан раздаде подаръци.

Най-после кралят помоли нашия адмирал да му разреши да си отиде, като обеща да дойде пак на следния ден. Междувременно той ни изпрати храна, за да попълним запасите си. Така още същата вечер ние получихме брашно, което те наричат саго. Правят го от върховете на едни дървета и то има вкус на кисела извара, но се топи в устата като захар; от него правят питки, които могат да преседят десет години и пак да бъдат годни за ядене. Донесоха ни също голямо количество ориз, кокошки, сурова течна захар, захарна тръстика и много карамфил.

Кралят бе обещал да дойде на кораба, но не удържа обещанието си, а изпрати брат си да го извини и да покани нашия адмирал да слезе на сушата. Кралският брат предложи да остане като заложник, докато адмиралът се завърне благополучно на кораба, но последният не се съгласи — не му хареса, че кралят не изпълни обещанието си; все пак, за да не го обиди, той изпрати няколко души от по-първите си хора в двореца.

Най-после кралят, пазен от дванадесет копиеносци, пристигна с лодка, покрита със сенник от ковано злато. Нашите хора станаха на крака, за да го посрещнат, а той ги поздрави с добре дошли и се държа много любезно с тях. Беше облечен по обичая на страната, но много по-разкошно от другите. Богато украсено златотъкано платно го покриваше от кръста до земята. Прасците му бяха голи, но на краката си имаше обувки от щавена кожа. В чалмата му бе вплетена верижка от златни халки, а на врата му висеше верижка от големи двойни халки, направени от чисто злато. На пръстите си имаше шест много красиви камъка. Той седна на трон и от дясната му страна застана един паж, който му вееше с ветрило, дълго два фута и широко един фут, богато извезано и украсено с осем сапфира, прикрепено на три фута дълга пръчка, за която пажът го държеше.

Този остров е най-главният в Молукския архипелаг. Кралят и народът му са мохамедани по вяра и през някои новолуния постят; през тези пости те не ядат, нито пият през деня, а само през нощта.

Като имаше предвид голямото разстояние, на което още се намирахме от Англия, нашият адмирал реши, че не е добре да се бави повече тук. И така ние вдигнахме котва и отплавахме до един малък остров южно от Целебес, където остъргахме дъното на кораба и го насмолихме отново. Тази работа, както и други поправки, ни отне 26 дена. Целият остров е обраснал с гори. Дърветата са дебели и високи, съвсем прави, без клони освен на върха и листата им са много подобни на листата на нашия зановец в Англия. По целия остров всяка нощ между дърветата се носят безкрайни облаци от светулки, които не са по-големи от обикновените мухи в Англия и представляват необикновено зрелище: сякаш всяко дърво и всяка вейка горят като свещи.

Като свършихме работата си тук, вдигнахме котва и опънахме ветрилата. Имахме обаче неблагоприятен вятър и с големи трудности минахме северно от Целебес, където насрещни ветрове ни принудиха да вземем отново курс на юг. Този път беше много мъчен и опасен поради безкрайния брой плитчини както край островите, така и навътре в морето. На 9 януари 1579 г. ние се ударихме в подводна скала: заседнахме здраво и останахме така от 8 часа вечерта до 4 часа следобед на другия ден. През това време ние бяхме загубили всяка надежда за спасение. Нашият адмирал обаче се показа храбър човек и с пълно доверие в божията милост и покровителство. Направихме всички възможни усилия, които богу бе угодно да благослови, така че най-после щастливо се избавихме от тази опасност.

Облекчихме заседналия на скалите кораб, като изхвърлихме в морето три тона карамфил, осем оръдия и известно количество брашно и боб. И тогава вятърът (сякаш по особено божие благоволение) се промени — престана да духа от дясната ни страна и задуха от лявата. Ние веднага вдигнахме ветрилата и този благоприятен вятър откъсна кораба от скалите и го понесе в морето за голяма утеха на нашите сърца. За това толкова голямо благодеяние отдадохме възхвала и благодарност на бога.

На следния 8 февруари стигнахме до плодородния остров Баратаве. Хората на този остров са високи на ръст, с красиви тела, държат се учтиво, търгуват честно и са любезни към чужденците. Мъжете ходят голи и покриват само главите си и срамните си части. Всички мъже носят по нещо на ушите си — като обици. Жените са облечени от кръста до глезените, носят голям брой гривни, някои от които са направени от кост, други от рог, трети от месинг и най-леките от тях тежат по наша преценка най-малко две унции.

Тези хора купуват много ленено платно, от което си правят чалми и пояси.

Островът им е и богат, и красив; там има много злато, сребро, мед и сяра, в добиването на които те са много вещи и изкусни.

Има изобилие от най-различни плодове: мускатови орехчета, джинджифил, чер пипер, лимони, краставици, кокосови орехи, саго и много други. Откакто напуснахме Англия, не бяхме намирали такова място, където да има повече удобства и по-добра храна.

Отправихме се към Ява и когато пристигнахме там, бяхме посрещнати много любезно и почтително. Островът се управлява от петима крале, които народът нарича раджи.

От тези петима крале четирима веднага дойдоха на борда на кораба, а след това двама-трима идваха и по-често. Те страшно обичат да носят цветни дрехи, особено червени и зелени. От кръста нагоре телата им са голи, освен главите, на които носят турски чалми, както жителите на Молукските острови. От кръста надолу носят пола от копринен плат — всеки в любимия си цвят, — която се влече по земята.

Във всяко село има една къща, в която се събират всички. Мъже, жени и деца идват в нея два пъти дневно и всеки носи храна, каквато иска — едни носят плодове, други варен ориз, трети печени кокошки, четвърти саго и т.н. Слагат всичката храна на една дълга маса, висока три фута, сядат край нея, ядат и се веселят заедно.

Варят ориза си в глинени гърнета, които имат формата на обърнат захарен конус и са надупчени на много места, както нашите лейки, с които поливаме градините си. Широкият край на конуса е отворен и през него те насипват ориза, без да наливат вода. Поставят гърнето с ориза в едно друго, по-голямо гърне, сложено на огъня и пълно с кипяща вода. Врялата вода навлиза в конусообразния съд, сварява ориза, който омеква, набъбва и запушва дупките на гърнето, така че повече вода не влиза в него. Колкото по-дълго го държат на огъня, толкова по-твърд става оризът и накрай се превръща в твърдо и хубаво тесто, от което, като му прибавят растително и животинско масло, захар и разни подправки, правят разни гозби, много приятни на вкус и твърде хранителни.

Френската шарка^[2] е много разпространена тук и хората се лекуват, като седят голи на слънце от десет до два часа и по този начин отровната течност изтича навън. Малко преди нашето заминаване местните хора ни казаха, че недалеч от мястото, където се намирахме, имало други кораби, големи колкото нашия, и ни предупредиха да се пазим. Щом чу това, нашият адмирал реши да не се бави повече тук. От Ява отплавахме за нос Добра Надежда, който беше първата земя, която видяхме. Но ние не спряхме там, нито на никое друго място, докато не стигнахме до Сиера Леоне на брега на Гвинея. Минахме близо до нос Добра Надежда и открихме, че това, което португалците разказват за него — че бил най-опасният нос на света, където върлували непрестанно ужасни бури и имало големи опасности за мореплавателите, — е съвършено невярно.

Този нос е много величествен и най-красивият от всички, които видяхме при обиколката си на земното кълбо. Минахме край него на 8 юни.

Оттам продължихме пътуването си към Сиера Леоне на брега на Гвинея, където пристигнахме на 22 юли и се запасихме с храна. Там имаше много слонове, както и някакви особени стриди, които се въдят по един вид дървета, като снасят яйцата си по тях и се размножават безкрайно.

Пристигнахме в Англия на 3 ноември 1580 г., т.е. три години след заминаването ни.