Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (57)

LVII

Последното пътуване на Томас Кавендиш към Южните морета, Филипините и бреговете на Китай. Написа твърде наблюдателният мистър Джон Джей

На 26 август отплавахме от Плимът с три отлични кораба и два барка, а именно „Галеон“, на който се качи самият мистър Кавендиш, „Роубък“ с капитан мистър Кок, „Дизайър“, чийто капитан бе мистър Джон Дейвис (с когото и заради когото тръгнах на това пътуване).

На 29 ноември достигнахме бреговете на Бразилия. По това време пленихме един малък барк, натоварен със захар, галантерийни стоки и негри, който пътуваше за реката Ла Плата. На 15-и вечерта пуснахме котва при плитчината при Сантус и на следната сутрин около девет часа се доближихме до града, но понеже ни забелязаха, наложи се да слезнем заедно с двадесет и четирима господа (голямата лодка изостана много назад). При това нападение пленихме цялото население на града, което присъствуваше на черковна служба — мъже и жени, — и ги държахме цял ден затворени в черквата. Капитан Кавендиш желаеше да превземе този град, за да задоволи нуждата ни от хранителни припаси, но нашият капитан Кок, който бе назначен за комендант, бе толкова нехаен, че остави индианците съвсем свободно да отнесат каквото можеха, без никой да им попречи: само за три дни един град, който можеше да снабди цяла флотилия с всичко необходимо, остана съвсем празен, безлюден и без храни.

Самият мистър Кавендиш дойде осем или десет дни по-късно и остана тук до 22 януари, като с молби се опитваше да си набави от туземците онова, което при слизането си притежавахме. Най-сетне напуснахме града поради липса на храна. Не можахме да останем повече и бяхме благодарни, когато ни дадоха няколко кошници брашно от маниока, така че, когато си тръгнахме, бяхме в по-лошо положение, отколкото когато спряхме тук. На 22 януари отплавахме от Сантус и изгорихме Сан Винсенте до основи. На 24-и вдигнахме ветрила и взехме курс към Магелановия проток.

На 7 февруари излезе страшна буря и на 8-и корабите на флотилията ни бяха разпръснати от страховитата морска стихия. Тогава нашият капитан реши да се отправи към Порт Дизайър, който се намира на 48 градуса южна ширина, като се надяваше, че адмиралът ще дойде там, защото при първото плаване се бяха отбили в този залив, където си бяха набавили храна. Впрочем капитанът никога не би могъл да получи указания от адмирала какво да предприеме при такива случаи, макар и многократно да го беше умолявал за инструкции, както често пъти съм го чувал да се оплаква. На път към този залив за наше щастие срещнаха „Роубък“ и двата кораба пристигнахме в Порт Дизайър на 6 март.

На 18 март „Галеон“ застана на рейда и нашият адмирал капитан Кавендиш влезе в залива с една лодка, която бяха направили на кораба: голямата, както и малката лодка, а също и един пинас, който бе построен в Сантус, били отнесени от бурята. Когато се качи на „Дизайър“ капитан Кавендиш разказа на нашия капитан за всичките си премеждия и отправи много укори към моряците и различните господа, които пътуваха с него. Тежко ни беше да чуем острите му думи за нашите добри приятели; когато обаче говорихме с господата на „Галеон“, ние се убедихме, че те са честни, верни и смели хора, макар и на адмирала да бе угодно да говори друго за тях.

На 8 април 1592 година навлязохме в Магелановия проток, след като бяхме изкарали множество страшни бури между Порт Дизайър и протока. На 18-и заобиколихме нос Фроуард. На 21 април бяхме принудени поради лошото време да влезем в един малък залив на четири левги от споменатия нос и да хвърлим котва на южния бряг, където останахме до 15 май. През това време преживяхме страшни бури, непрекъснато валеше сняг, много от хората ни умряха от проклетия глад и от ужасния студ — нямаше с какво да се запазят от студа, нито с какво да напълнят стомасите си, а се хранеха с миди, пиеха само вода и от време на време хапваха малко от корабните запаси. Всички болни на „Галеон“ бяха най-немилостиво свалени на сушата и оставени в горите, изложели на дъжд, сняг и студ (и здравите едва издържаха на този суров климат), където завършиха живота си в крайна неволя. През всичкото време капитан Кавендиш, нашият адмирал, се намираше на борда на „Дизайър“. Измъчен от непрекъснатия сняг и големия студ и понеже вече се съмняваше в изхода на плаването, той запита нашия капитан за мнението му, тъй като капитан Дейвис имаше голям опит — плавал бе три пъти на северозапад, изпратен от лондонските търговци, и бе направил много открития там. Нашият капитан му каза, че този сняг няма да продължи дълго. Въпреки това адмиралът свика хората и им обяви, че не възнамерява да остане повече в Магелановия проток, а ще предприеме друго пътуване или отново ще се върне в Бразилия. Но всъщност той бе решил да се отправи за нос Буена Есперанца^[1]. Моряците отвърнаха, че ако той няма нищо против, те са готови да чакат, докато по божията милост излезе благоприятен вятър, и по-скоро ще понесат всякакви трудности, отколкото да се откажат от плаването — тъй като са спрели тук едва отскоро, вече се намират само на четиридесет левги от Южното море и много ще съжаляват, ако тръгнат обратно. След като говори с моряците, капитан Кавендиш дойде на „Дизайър“ и нашият капитан му рече да благоволи да вземе предвид, че провизиите ни са съвсем оскъдни и хората изнурени и следователно не е разумно да предприема ново плаване. „Ако останалите кораби — рече той — са снабдени като моя, невъзможно е да се изпълни вашето решение. Няма вече запасни мачти, ветрила, храна, котвени въжа, ни въжа за ветрилата извън онези по самия кораб, а от седемдесет и петте души на борда само аз и помощникът ми можем да управляваме кораба и имаме само четиринадесет моряци. Останалите са господа, прислуга и майстори. Затова ще бъде гибелно да се предприеме толкова тежко плаване.“ Със същите доводи той убеждаваше не само капитан Кавендиш, но и капитан Кок. Накрай, след като му връчиха една петиция от името на всички моряци, адмиралът обяви, че е решен да напусне Магелановия проток и отново да се върне в Сантус на бразилския бряг.

И тъй на 15 май вдигнахме ветрила, като адмиралът се намираше на борда на „Галеон“. На 18 май излязохме от протока, но при нос Фроуард ни се случи нещастие — лодката, привързана към кърмата на кораба, потъна през нощта.

На 26 май дойдохме до залива Порт Дизайър, но не заварихме там нашия адмирал, както се надявахме. Понеже хранителните ни припаси бяха съвсем намалели и бяхме останали без ветрила и без лодка — нямахме дори въжа и гвоздеи и други необходими неща, с които да облекчим положението си, — изпаднахме в смъртно отчаяние. Като се оставихме на волята на провидението и бащинската закрила на всевишния, навлязохме в залива и успяхме с божия помощ да намерим едно спокойно място, за което по-рано не знаехме. След като закотвихме кораба заедно с лодката на пинаса, ние слязохме на южния бряг, където в скалите открихме дупка с прясна вода, по наша преценка около десет тона, и това беше голяма утеха за нас. Понеже при първия ни престой в този залив бяхме идвали на това място, но не бяхме намерили вода, ние се убедихме, че бог ни я е изпратил, за да ни помогне. А също имаше толкова необикновено голям отлив, какъвто не бяхме виждали никога, и благодарение на него събрахме огромно количество миди. Бог също така изпрати към корабите ни голямо изобилие от мойви, така че с въдици, направени от карфици, всички моряци уловиха толкова, колкото можеха да изядат. По този начин ние можахме да спестим корабните запаси, от които не изразходвахме нищо през време на нашето пребиваване там.

Нашият капитан и капитанът на пинаса, като провериха всичко, което имахме на борда, намериха, че ни липсват толкова много неща, поради което и един месец няма да ни стигне, за да подготвим кораба за отплаване. Защото, за да изработим болтове, клинове и гвоздеи, трябваше непременно да построим ковачница. Тогава те решиха, че най-добре ще бъде да вземат пинаса и да отплават с най-добрите моряци, като оставят кораба с останалия екипаж да чака завръщането на адмирала, защото той бе обещал на капитана, че пак ще се върне към протока.

На нашия кораб имаше двама пропаднали типове, които, щом чуха за това решение, веднага се обявиха срещу него. Те започнали тайно да разговарят с моряците от двата кораба, като ги убеждавали настойчиво, че нашият капитан и капитанът на пинаса щели да ги оставят тук да ги изядат човекоядците и че те нито се грижели за хората си, нито имали милост към тях. Всички моряци се съгласили с тях да убият през нощта двамата капитани, мен и всички онези, които смятат за приятели на капитаните. Дори през прозореца се мерели с мускети в разни предмети в капитанската каюта и приготвили сребърни куршуми за екзекуцията, в случай че не успеят да ни избият с изненада. Всички били съгласни освен боцмана, който, като научил за тези кроежи и виждайки колко неоснователен е бунтът, разкрил всичко на помощник-капитана, а той пък уведомил нашия капитан. Когато се разследва заговорът, двамата кръвници бяха открити — имената им бяха Чарлз Паркър и Едуард Смит.

И така пред опасността от глад и заплашен с убийство, капитанът бе принуден да увещава разярения екипаж с кротост и любезност. Той обясни, че има намерение да отплава с пинаса, за да търси адмирала, тъй като се е заклел да му бъде верен, и че той му е толкова необходим, че не може без него, понеже се страхува да се доближи до брега с такъв голям кораб. Тогава обаче всички почнаха да крещят, че пинасът може да тръгне само ако корабът също тръгне. Капитанът ги помоли да се държат като християни и да не богохулствуват. Тези кротки слова ги усмириха и по искане на екипажа нашият капитан и помощникът му се съгласиха да простят грозната измяна на Паркър и Смит. Той дълго ги мъмри и заключи така: „Нека господ бъде съдия между вас и мен.“ И по-късно тези негови думи се сбъднаха — всевишният отмъсти за него, като ги наказа строго. И тъй по общо съгласие се реши да не тръгват, а да останат на мястото, на което бяха, докато се завърне адмиралът. След това нашият капитан предложи на екипажа да засвидетелствуват писмено как се е загубил адмиралът, като изтъкнат колко отчаяно е било положението ни и подпишат това свидетелство, което привеждам тук.

Свидетелство на екипажа на „Дизайър“ относно загубването на техния адмирал

На 26 август 1591 г. ние, чиито имена са подписани под настоящето, заминахме заедно с разни други от Плимът под командата на нашия адмирал мистър Томас Кавендиш. На 16 декември превзехме град Сантус, като се надявахме там да се запасим с храна, но това, което намерихме, не беше достатъчно. На 24 януари отплавахме от Сантус и се насочихме към Магелановия проток. През това плаване валеше изобилно сняг и времето беше доста ветровито. Когато стигнахме до входа на протока, за да пестим хранителните си запаси, които бяха много оскъдни, бяхме принудени да се храним повечето с миди, така че мнозина от нашите хора умряха от тези тежки лишения. Тогава нашият адмирал реши да се върнем в Бразилия, за да презимуваме там и съберем храни за идната година. И така ние отпътувахме от Магелановия проток на 15 май. Цялата флотилия следваше адмирала, а нашият кораб плаваше от подветрената му страна и малко пред него. Тази нощ ние се изгубихме едни други. Заявяваме, че не знаем как стана това — дали ние ги изгубихме, или те ни изгубиха. Имаше силна буря със северозападен вятър и ние бяхме принудени да останем на дрейф, тъй като силният вятър можеше да пречупи мачтите. Тази нощ изгубихме гротмачтата, така че вече не можехме да използваме грота, и се носехме по морето, изложени на голяма опасност. Пинасът също почна много да пропуща вода, така че бяхме принудени да потърсим суша, където да го поправим. И понеже ни заплашваше глад, ние поискахме да отидем до Порт Дизайър, надявайки се да намерим там тюлени и пингвини, с които да попълним хранителните си запаси. На 26-и фоквантите се скъсаха, така че, ако не бяхме близо до брега, щеше да бъде невъзможно да стигнем до сушата. А сега сме тук, в Порт Дизайър, с изгнили ветрила, нямаме нито едно въже, на което да можем да разчитаме, ветрилата ни са износени, марселите не са в състояние да издържат на лошо време, нямаме нито катран, нито гвоздеи, нито запаси да посрещнем тези нужди. Храним се само с тюленово месо и миди и имаме само пет бъчви със свинско и брашно по три унции дневно на човек, и пием само вода. Но тъй като богу бе угодно да раздели корабите ни и да ни доведе до това тежко положение, понеже чудните дела на бога и неговото безкрайно голямо благоволение към нас, неговите творения, надминават човешкия ум, ние се надяваме чрез него да се освободим от злочестината, в която сме изпаднали. И тъй като тези от нас, към които бог ще прояви милост и ще запази живи, за да се върнат по домовете си в нашата страна, трябва не само да нямат вина, но и да засвидетелствуват истината относно нашите дела, ние сметнахме за добре да изложим истински с християнско смирение и с наш подпис всичко, което се случи до времето, когато изпаднахме в сегашното си бедствено положение.

Написано в Порт Дизайър на 2 юни 1592 г., умолявайки всемогъщия бог да се смили над нас и да ни избави от това нещастие.

Подписали:

Джон Дейвис, капитан

Рандолф Котън

Джон Пери

Уилям Мейбър, канонир

Чарлз Паркър

Роланд Милър

Едуард Смит (и прочие)

След като бе предадено на нашия капитан това подписано от нас свидетелство, ние всички се заловихме за работа, за да спасим живота си. Построихме ковачница, изкопахме яма, напълнихме я с клони и добихме дървени въглища; после изковахме гвоздеи, болтове и клинове; други пък изплетоха въжа за ветрилата от едно дебело котвено въже; трети събираха миди и ловяха риба за целия екипаж. На три левги от този залив се намира един остров, заграден от четири малки островчета, където има изобилие от тюлени, а по това време на годината там идват да мътят голям брой пингвини. Споразумяхме се с моряците на пинаса така: те да ходят там от време на време, да убиват тюлени и да ни ги донасят, а ние пък ще делим с тях нашата храна; и двата екипажа се съгласиха на това. Така ние отделяхме от оскъдните си запаси, а онези от пинаса ни доставяха тюлени, които използвахме за храна, когато останахме без миди и риба (при слаб отлив не можехме да събираме миди). В това плачевно положение останахме до 6 август, като все държахме хора по хълмовете да наблюдават дали няма да се зададе адмиралът. Тъй големи бяха нашето безпокойство и душевна мъка, каквито, мисля, че никога не е търпяла човешка плът. Нашият капитан и капитанът на пинаса най-после се убедиха, че адмиралът може и да се насочи направо към протока и да не дойде в този залив. Екипажите най-охотно се съгласиха с двамата капитани и всички побързаха да завършим приготовленията за заминаване.

На 6 август осолихме двадесет бъчви тюленово месо, т.е. такова количество, за което ни стигна солта, и заминахме за протока — най-жалката тълпа изтощени нещастници, каквито някога са плавали по море. Бяхме напълно уверени, че ще срещнем адмирала. На 9-и излезе лоша буря, така че бяхме принудени да останем на дрейф, тъй като ветрилата ни не биха могли да издържат напора на силния вятър. На 21-ви заобиколихме нос Фроуард. На 22-ри хвърлихме котва в залива Савидж, наречен така, защото там намерихме много диваци. Въпреки страшния студ тези диви хора ходят голи. Те живеят в горите, боядисват телата си и носят маски, а ако се опиташ да се приближиш до тях, бягат като елени. Те са много силни и хвърляха по нас камъни, които тежаха три-четири фунта, и то на невероятно голямо разстояние. На 25-и хвърлихме котва в едно заливче на четиринадесет левги от Южното море. Имахме намерение да останем да чакаме адмирала на това място, тъй като там протокът е едва три мили широк, така че той не би могъл да мине, без да го забележим. След като прекарахме там две седмици посред зима, хранителните ни запаси взеха да се привършват (тюленовото месо вонеше отвратително) и хората умираха от глад, а също и от студ, тъй като повечето от тях нямаха топло облекло, което да ги предпазва от пронизващия вятър. Понеже бяхме в крайно бедствено положение, двамата капитани сметнаха, че ще бъде най-добре да напуснем протока, да навлезем в Южното море и да се отправим към остров Санта Мария, където ще можем да намерим помощ и при по-умерен климат да изчакаме адмирала, който по необходимост трябваше да дойде до този остров. И така ние отплавахме и видяхме Южното море, но бяхме върнати обратно. Отново навлязохме в морето и бяхме вече на 8–10 левги от сушата, когато вятърът задуха яростно от запад-северозапад и отново ни върна в протока, понеже бяхме свалили всички ветрила — не смеехме да вдигнем нито едно при лошо време, толкова слаби бяха те. Изкарахме такава ужасна буря, че едно от двете котвени въжа се скъса, и ние загубихме всяка надежда, че ще спасим живота си. След като богу бе угодно да усмири бурята, ние разкъсахме ветрила и разни въжа и завързахме кораба за дървета, които растяха близо до скалите. Доста се мъчихме да намерим изгубената котва, но не успяхме, тъй като там водата беше дълбока и вероятно котвата е била покрита с тиня. Сега имахме само една котва и тя беше само с една лапа, а котвеното въже беше снадено на две места и в запас имахме само къс старо въже. Всред тези наши беди бог се смили да ни изпрати на 1 октомври благоприятен вятър. Веднага отвързахме въжата от дърветата, вдигнахме котва и като взехме кораба на буксир, го изтеглихме в протока (в залива Дизайър бяхме поправили лодката и бяхме взели пет гребла от пинаса). Обаче когато вдигнахме котвата, видяхме, че въжето е скъсано и се държи само на една от вървите, от които беше оплетено. В протока снадихме изпокъсаните въжа и отново снабдихме кораба с такелаж. Никой не стоеше без работа, всички се трудеха до последен дъх. Обаче екипажът беше разделен: някои желаеха да се върнат в залива Дизайър и там да слязат на брега; други подкрепяха капитана и помощника му, които искаха да плаваме напред. Тогава нашият капитан каза на помощник-капитана:

— Ти виждаш крайната неволя, в която сме изпаднали, и виждаш колко много се съмнява нашият екипаж в истинността на думите ти относно помощта, която можем да получим в Южното море. Както ми казват, някои говорели, че ние предприемаме тези отчаяни опити от сляпа привързаност към нашия адмирал. Понеже всеки разумен човек ще види, както виждам аз, че нашият живот наближава към края си, аз с християнско смирение първо умолявам всинца ви да ми простите всичко, с което съм ви огорчил; второ, моля ви, вместо да хулите нашия адмирал, по-добре помолете се за него; и най-после, нека си простим един на друг и нека се помирим като деца с любов и милосърдие и да не мислим за суетите на този живот. Така ще напуснем земния живот и ще заживеем с нашия божествен спасител или пък, ако останем на този свят, ще намерим милост от бога. А сега, драги помощнико, тъй като и преди си плавал по тези места, кажи на екипажа тези истини, които ти са най-добре познати.

Тогава помощник-капитанът започна:

— Капитане, твоето искане е твърде разумно и ако сега смятате за добре да се завърнете, аз няма да се обявя против. Мога обаче да ви уверя, че ако животът ни може да бъде спасен, това може да стане само ако плаваме напред. Защото на остров Санта Мария, уверявам ви, ще намерите жито, свинско месо и достатъчно ядливи корени. Ще ви доведа също до един остров, където пеликаните са в изобилие, а освен това напълно възможно е по бреговете на Чили и Перу да пресрещнем някои кораби. А ако тръгнем обратно, не можем да очакваме нищо освен смърт. Затова казвам: постъпете както искате, аз съм готов да се съглася; моето желание обаче е да плаваме напред.

Всички се съгласиха да продължим да плаваме напред. На 2 октомври излязохме в Южното море и се отдалечихме от брега. През нощта вятърът започна да се усилва и ставаше все по-бурен, така че ние не знаехме накъде да се насочим: не смеехме да влезем в протока, понеже нямахме добро котвено въже, и се колебаехме дали да вдигнем ветрила, защото бурята беше яростна, а ветрилата ни съвсем слаби. Държахме курс така, че да виждаме подветрения бряг, като всеки миг очаквахме гибелта си.

Бурята се разбесня ужасно и пинасът, който плаваше откъм наветрената ни страна, изведнъж остана без ветрила — помислихме си, че някоя страшна вълна е отнесла мачтите му или че се е напълнил с вода и е легнал на борда си. Тази нощ го загубихме и вече не го видяхме.

Фокът се разцепи и целият се изпокъса. Тогава капитанът взе бизана и го вдигна на фокмачтата, за да може корабът да маневрира, а с шпринтовото ветрило закърпихме фока. Бурята продължаваше да беснее, валеше ту град, ту сняг, ту дъжд, вятърът бе толкова силен, че беше невъзможно да бъде по-силен, и вълните, които постоянно се чупеха, бяха толкова високи, че понякога се питахме дали корабът още плава, или вече потъва.

На 10 октомври по пресмятанията на капитана и помощника му се намирахме много близо до брега. Времето бе мрачно, бурята свирепа и повечето от моряците заети с работа. Вече всички бяхме готови да посрещнем смъртта, без да се залъгваме с празни надежди за помощ. Нашият капитан седеше дълбоко замислен на галерията на кърмата и аз отидох при него да му занеса шише „Роза солис“^[2], за да го подкрепя, тъй като той беше толкова премръзнал, че едва можеше да движи крайниците си. След като си пийна, той се ободри духом и за успокоение на съвестта си започна надълго да ми разказва за миналото си. Накрай, като въздъхна дълбоко няколко пъти, той заключи с тези думи: „О, велики боже, пред чиято мощ и най-големите човешки дела са незначителни, най-смирено и горещо те моля в името на кръвта на Исуса Христа, свали непоносимото бреме на моите грехове от плещите ми. Довърши бързо дните на живота ни или ни прати някакъв милостив знак, който да ни покаже твоята любов и пътя към нашето спасение.“ С тези думи той завърши молитвата си и ми каза да не споменавам пред никого от екипажа за непоносимата му скръб и душевна мъка, за да не се тревожат хората. И изведнъж, преди да си отида, слънцето блесна и капитанът и помощникът му направиха наблюдения, за да измерят географската ширина и да вземат курс към протока. На следния ден, 11 октомври, видяхме носа на южния бряг. Тъй като този нос беше на две левги от подветрената ни страна, помощник-капитанът много се съмняваше, че ще можем да го заобиколим, и тогава капитанът му каза: „Виждаш, че няма спасение. Или ще заобиколим носа, или още преди пладне всички ще загинем. Затова отпусни ветрилата и нека се оставим на божията милост.“ Обаче помощникът, който беше храбър човек, побърза да вдигне още ветрила. Не мина и половин час, откакто вдигнахме ветрилата, и долното въже на фока се скъса. Вълните непрекъснато се разбиваха върху кърмата на кораба и удряха ветрилата с такава сила, че ние очаквахме всеки миг или те да се раздерат, или корабът да се преобърне. При това ние с крайна тревога забелязахме, че все повече и повече се носим към подветрената страна, така че явно нямаше да можем да заобиколим носа. Бяхме вече дошли на по-малко от половин миля от него, толкова близо до брега, че връщащите се от прибоя вълни достигаха до кораба и ние с ужас очаквахме скорошната си смърт. Вятърът и вълните продължаваха да беснеят невъобразимо. Както бяхме изправени пред неминуема гибел, помощник-капитанът промени посоката на голямото ветрило и — дали поради това, или защото попаднахме на някакво течение, или благодарение на чудната божия мощ, на която наистина вярваме, че дължим спасението си — корабът заплава по-бързо и се стрелна пред скалите на носа, където смятахме, че ще се разбие. Между този нос и следния имаше малък залив, така че ние се отдалечихме малко от брега. Докато минавахме пред носа, ние мислехме, че е дошъл последният ни час, но благият бог, от когото идва всяка милост, ни спаси и ние отминахме носа на разстояние една корабна дължина или малко повече. Носехме се между двата планински бряга без никакви ветрила, загребвахме вода и трима души едва държаха румпела. За шест часа навлязохме на двадесет и пет левги навътре в протока, където морето беше така развълнувано, както океанът.

През всичкото това време ние изчерпвахме водата от кораба и след като си починаха малко, хората не бяха в състояние да се помръднат — сухожилията им се бяха схванали и мускулите им бяха вдървени. Мнозина от тях (както с прискърбие трябва да отбележа) бяха така въшлясали, че по кожата им се виждаха въшки, събрани на купчинки, големи колкото грахови зърна, а някои дори колкото бобови зърна. След всички прекарани беди бяхме принудени да се отбием в един малък залив, за да възстановим силите си. Нашият помощник-капитан, който познаваше отлично брега и всеки залив, доближи кораба до сушата и заповяда да го завържем за дърветата, както вече бяхме правили, като хвърлим котва откъм морето. Престояхме тук до 20 октомври, не можехме да останем по-дълго поради големия глад. На 21-ви излязохме отново в протока при доста тихо време, обаче привечер от запад-северозапад задуха страшно силен вятър. Разрази се такава ужасна буря, че моряците едва можеха да вършат работата си по палубата. Понеже протокът е пълен със завои и беше тъмно като в рог, трябваше да насочваме кораба по указанията на капитана и помощника му, без да виждаме никакъв бряг, макар че протокът на места е широк само три мили. Но когато за първи път минахме през протока, нашият капитан начерта такава подробна скица, която, сигурен съм, не би могла да бъде подобрена. Той и помощникът разглеждаха толкова често тази скица и тъй внимателно я проучваха, че всеки завой и всяко заливче се бяха запечатали в паметта им и в съвършено тъмната мощ те можаха без колебание да преведат кораба през този толкова крив проток. И затова ще заявя, че за тези места няма да се намерят по цял свят по-вещи пилоти от тях, иначе нямаше никога да можем да минем през тези опасни места.

На 27 октомври при много лошо време излязохме от протока и на 30-и стигнахме до остров Пенгуин, който се намира на три левги от Порт Дизайър, където смятахме да си отпочинем и да намерим храна.

Когато дойдохме до този остров, изпратихме на брега една лодка, която се завърна натоварена с птици и яйца. Пингвините били толкова на гъсто един до друг, казаха моряците, че с тях можело да се напълнят цели кораби и че едва можело да се ходи из острова, без човек да стъпи върху някоя птица. Много се зарадвахме на тази новина и капитанът назначи Чарлз Паркър, Едуард Смит и други двадесет души да слязат на брега и да останат там известно време, докато убият и изсушат колкото могат повече пингвини, като обеща, че щом закара кораба в някой защитен залив, ще изпрати и останалите моряци не само за да им помогнат в работата, но и за да спести оскъдните хранителни запаси на кораба. Обаче Паркър, Смит и останалите от тяхната банда се усъмниха, че това може да е хитрост от страна на капитана, който иска да ги остави на сушата, за да има повече храна за останалите, с които той смята да се завърне в Англия; а като си спомниха, че именно на това място те се готвеха да убият капитана и помощника му, те с още по-голяма увереност решиха, че капитанът за отмъщение иска да ги изостави на острова. Когато капитанът научи за опасенията им, той се обърна към тях с тези думи: „Разбирам, че поради вашата извратеност и гузна съвест вие се съмнявате в думите ми и се опасявате за сигурността си. Крайно съм огорчен, загдето ме смятате толкова кръвожаден, макар че от мен сте видели само дружелюбно отношение. Ако мислите, че не е така, говорете смело, обвинете ме в неправдите, които съм извършил. Ако не съм вършил неправди, тогава защо ме съдите според вашата виновна съвест? Освободете се от тези подозрения, защото, призовавам бога за свидетел, всяка мисъл за отмъщение ми е чужда.“ На 31 октомври влязохме в залива. Помощник-капитанът, който при последния ни престой тук си бе грижливо отбелязал всяко заливче при устието на реката, избра едно много удобно място с пясъчно дъно и като хвърли котва откъм морето, заповяда с въжетата от ветрилата да привържем кораба за колове, които предварително бе наредил да забием за тази цел на брега; и корабът остана тук до заминаването ни.

На 3 ноември корабната лодка, натоварена с бъчва с вода, дърва и толкова моряци, колкото можеше да побере, тръгна за остров Пенгуин, но тъй като газеше дълбоко, не смееше да продължи и се върна обратно същата нощ. Тогава Паркър, Смит, Таунсенд, Пърпет и петима други сами пожелаха да тръгнат пеша по суша, а лодката да отиде да ги вземе, когато дойдат срещу острова, който беше на по-малко от миля от брега. Капитанът ги накара да вземат оръжие — леки аркебузи, саби и щитове. И така на 6 ноември те тръгнаха на път по сухо, а лодката отплава по море. И до ден-днешен не сме чули какво е станало с тях. Капитанът, помощникът му и шестима моряци останаха сами на борда и тогава се появи голямо множество диваци, които започнаха да се приближават към кораба. На лицата си носеха маски като кучешки глави (ако това не са били маски, значи наистина са имали кучешки глави), вдигаха прах, тичаха и скачаха подобно на диви зверове. Много се страхувахме, че ще подпалят кораба, защото те внезапно и със страшна бързина запалваха огън, на което ние много се чудехме. Те дойдоха откъм наветрената страна на кораба и запалиха храстите, така че ние се озовахме в облак много лютив пушек. Щом обаче се доближиха на изстрел разстояние до нас, стреляхме по тях и ударихме едного в бедрото, след което всички бързо побягнаха и вече нито ги видяхме, нито ги чухме. От тази случка заключихме, че тези човекоядци са убили нашите девет моряци. Когато изброявахме хората, които бяха убити, и открихме, че те всички бяха участвували в заговора за убийство на капитана, помощника му и техните приятели, ние видяхме в това справедливия божи съд. След това изпратихме моряци с лодката до острова и от тях научихме, че убитите птици са вече достатъчно изсушени и че там има безкраен брой пингвини. Пингвинът има формата на птица, но няма истински криле, а две малки крилца, с които плува под водата бързо като риба. Пингвините се хранят с мойви, които са в изобилие край тези брегове. На вкус те не са нито като месо, нито като риба. Снасят големи яйца и са двойно по-големи от патка. През всичкото време, което прекарахме на това място, ние се хранихме доста сносно с пингвинови яйца, пингвини, млади тюлени, млади чайки, както и с други птици, които не зная как се казват; всички те бяха в голямо изобилие. Там намерихме и една трева, която се нарича скорбутна трева; пържихме я с яйца, като използвахме рибено масло вместо прясно масло. Тази трева така прочиства кръвта, че премахна всички отоци, от каквито мнозина наши моряци бяха умрели, и изобщо напълно възстанови здравето ни, така че всички бяхме в отлично състояние, както при заминаването ни от Англия. Останахме в този защитен залив до 22 декември и през това време капитанът, помощникът му и аз добихме малко сол, като изсипвахме солена вода в дупки по скалите; след шест дена водата се изпаряваше и солта кристализираше.

На 22 декември през нощта отплавахме от острова, след като бяхме натоварили на кораба 14000 изсушени пингвина, и се отправихме към бреговете на Бразилия. Сега капитанът пресметна хранителните ни запаси и ни определи такива дажби, та да можем да преживеем шест месеца; защото ние се надявахме, че за това време ще можем да стигнем до Англия, макар че ветрилата ни бяха в много лошо състояние. И така дажбата ни беше две унции и половина брашно дневно на човек, два пъти седмично, така че ни се падаше по пет унции на седмица. Три дни в седмицата получавахме дървено масло — три лъжици на човек на ден; два дни в седмицата имахме грах — една пинта^[3] на четири души за един ден; всеки ден по пет пингвина на четири души; и шест кварта^[4] вода дневно за четири души. Такива бяха нашите дажби и с тях (слава богу) преживяхме, макар че се хранехме много оскъдно и доста отслабнахме. На 30 януари пристигнахме близо до остров Пласенсия, край бразилския бряг, първото място, на което спряхме на връщане. На следния ден ние внезапно слязохме на брега при изгрев слънце, за да изненадаме португалците в къщите им и по този начин да вземем малко брашно от маниока или друга храна, та да подкрепим силите си. Но когато дойдохме до селището, видяхме, че всички къщи са изгорени и сринати наравно със земята, така че на острова не бяха останали никакви хора. Тогава капитанът отиде в градините и донесе оттам плодове и ядливи корени за екипажа. После се качи на кораба и го закара в един удобен залив, който беше открил; там можахме да привържем кораба за крайбрежните дървета. На това място имаше вода за пиене, както и храсти, от които направихме обръчи да потегнем бъчвите. Понеже се намирахме в отчаяно положение, ние веднага се заловихме за работа, за да можем да отплаваме по-скоро — едни режеха пръчки, от които бъчварите правеха обръчи, други кърпеха ветрилата, трети поправяха кораба. Всички се трудеха, за да спасят живота си, но все пак оставихме на брега стража да пази тези, които работеха, а и те сами държаха оръжието си до себе си. На 3 февруари двадесет и трима въоръжени моряци отново отидоха в градините, които се намираха на три мили от нас на северния бряг, и вадиха от земята корени на касава, за да ги използваме вместо хляб, тъй като ние не разходвахме запасите си от брашно, докато бяхме там. На 5 февруари, понеделник, капитанът и помощникът му наредиха на екипажа да побърза да излезе на работа — едни отидоха с бъчварите да режат пръчки за обръчи, а други останаха да работят на борда на кораба. Тази нощ мнозина от нашите хора сънуваха убийства и кланета и на сутринта разказваха сънищата си. Един казваше на друг: „Сънувах нощес, че си убит“, а другият отговаряше: „Аз пък сънувах, че ти си убит.“ И така се говореше по целия кораб. Като чу тези разговори, капитанът, който също бе сънувал странни сънища, издаде строга заповед: онези, що слизат на брега, да бъдат въоръжени; дори лично се погрижи да се свали оръжие в лодката и нарочно изпрати стрелци да пазят тези, които ще работят. Те цял предиобед се трудили спокойно и когато станало десет часа, поради нетърпимата горещина отишли при една скала близо до окрайнината на гората (целият остров е покрит с гъсти гори), където си сварили корени от касавата и обядвали. След като се наобядвали, някои легнали да поспят, други отишли да се къпят в морето. Всички били по ризи, никой не стоял на стража, аркебузите не били заредени и не държали запален фитил, за да могат да стрелят с оръжията си. Както се били отделили в това закътано място, което не се виждаше от кораба, и едни спели, а други се забавлявали, внезапно върху им връхлетели множество индианци и португалци и ги избили, както спели. Само двамина се спасили — единият тежко ранен, а другият невредим — и от тях ние научихме за грозното клане. С най-голяма бързина скочихме в лодката и слязохме на брега да помогнем на другарите си, обаче ги намерихме избити и наредени голи в редица един до друг, обърнати по гръб и до тях сложен кръст. Същевременно видяхме, че две много големи лодки, препълнени с хора, се отдалечиха по реката. От седемдесет и шест души, които заминахме от Англия с нашия кораб, сега вече останахме само двадесет и седем, след като на това място загубихме тринадесет заедно с мускетите, аркебузите, барута и куршумите им. Едната ни бъчва беше цялата прогнила, така че не можехме да вземем повече вода, а другата беше в много лошо състояние. А понеже поради липса на котвени въжа и котви бяхме привързали кораба за дървета, опасявахме се, че неприятелите могат да прережат тези въжета, да ни пропъдят от палубата с оръжията, които бяха взели от нашите хора, и да ни нападнат. Да отплаваме само с осем тона вода в такава лоша бъчва значеше да умрем от жажда в морето, а да останем значеше да загинем. Трудно беше да направим избор между тези две възможности. Бяхме много смутени, но сметнахме, че е по-добре да се оставим в ръцете на господа, отколкото да попаднем в ръцете на хората. Защото ние бяхме видели неговата безкрайна милост, а познавахме и човешката жестокост. Решихме да заминем и на 6 февруари навлязохме в протока, като държахме готови оръдията и гюллетата си, за да се отбраняваме, в случай че бъдем нападнати. Имахме доста силен вятър и скоро излязохме в открито море. Всички бяхме обхванати от дълбока тревога. Като помислихме кои бяха хората, които загубихме, открихме, че това бяха онези, що се наговаряха да убият капитана и помощника му. Те всички бяха убити от диваците освен канонира. Някои смятаха, че е по-добре да се отправим за Бахия и там да се предадем на португалците, отколкото да загинем от жажда в океана. Капитанът обаче с основателни доводи ги убеди да променят намерението си. Бог ни спаси от тази беда, като ни изпрати проливен дъжд, така че ние се снабдихме изобилно с вода и това ни вдъхна надежда, че ще се завърнем благополучно в Англия. Но след като навлязохме в горещия пояс, нашите сушени пингвини почнаха да се развалят и в тях се развъдиха едни грозни и отвратителни червеи, дълги един инч. Тези червеи така страшно се размножиха, че изядоха хранителните ни запаси и вече действително нямаше надежда да избегнем глада, а и самите ние щяхме да бъдем изядени от тези проклети гадини. Освен желязо нямаше нещо, което те да не нападат: дрехи, обувки, ботуши, шапки, ризи, чорапи; гризяха дори дъските и гредите и ние много се страхувахме, че ще прегризат стените на кораба и ще ни погубят. Капитанът, помощник-капитанът и целият екипаж се мъчеха най-старателно да премахнат тази гад, но колкото повече червеи избивахме, толкова повече те се размножаваха. Най-после вече не можехме да спим от тях, защото те ни нападаха и хапеха като комари. Не ни стигаше тази злочестина, но и като минахме северно от екватора, нашите хора почнаха да се разболяват от една ужасна болест, за която, мисля, никога не се е чувало: най-напред отичаха глезените, оттам след два дена болестта минаваше в гърдите, така че болният не можеше да си поеме дъх, после слизаше в торбичката на тестисите, те и пенисът се подуваха така ужасно, че беше страшно да ги погледнеш, и болният не можеше нито да стои прав, нито да лежи, нито да ходи. Някои побесняваха, други умираха, разкъсвани от грозни и жестоки болки. Ако се опишеха нашите мъки такива, каквито бяха, би звучало невероятно. Освен капитана и един юнга нямаше ни един здрав човек на борда. Накратко казано, измряха всички наши хора освен шестнадесет и от тях само петима можеха да се движат. Капитанът беше в добро здраве, помощникът — ни добре, ни зле, капитан Котън и аз бяхме подути и се задъхвахме, но прекарахме болестта не така тежко като другите и един юнга беше здрав. Цялата работа на кораба се вършеше от нас петимата. При случай капитанът и помощникът му се залавяха за работа и вдигаха марселите; помощник-капитанът се грижеше само за шпринтовото ветрило, а всички останали работехме на кабестана. Накрая от недояждане и слабост вече не можехме нито да вдигаме, нито да свиваме ветрилата и затова марселите и шпринтовото ветрило бяха разкъсани от вятъра. Помощник-капитанът и капитанът, които се редуваха на румпела, много страдаха и ужасно се терзаеха, като слушаха скръбните жалби на болните. И така богу бе угодно да пристигнем на 11 юни като загубени скитници в Бер Хейвън в Ирландия, където докарахме кораба до брега. Там ирландците ни помогнаха да свием ветрилата и да привържем кораба; тази дребна услуга за осигуряване на кораба струва на капитана десет лири.

Така, без да имаме храна, нито ветрила, нито хора, нито съоръжения, бог ни заведе в Ирландия, където капитанът остави помощника си и трима-четирима моряци да пазят кораба, а пет дни по-късно той и неколцина други се качиха на една английска рибарска лодка и отплаваха за Падстоу в Корнуол. По този начин малките останки от нашия екипаж бяха спасени и върнати в Англия благодарение на небесната милост, за която нека бог да бъде чествуван и възхваляван во веки веков.