Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (60)

LX

Разбиването на кораба „Тоби“ близо до нос Еспартел на северния бряг на Африка, при входа на Гибралтарския проток

„Тоби“ от Лондон, кораб с 250 тона вместимост и петдесет души екипаж, собственост на почитаемия мистър Ричард Стейпър, който се отправяше за Ливорно, Занте и Патрас в Морея, натоварен със стоки на стойност 11–12 хиляди лири стерлинги, вдигна ветрила от Блекуол на 16 август 1593 г.

След няколко дена съзряхме връх Чиего, първото възвишение, което се виждаше на испанския бряг при входа на Гибралтарския проток, където имахме лошо време и слаб вятър два дни наред. Тук ние се държахме далеч от брега. Капитанът, който се казваше Джордж Гудлей, беше млад човек и не беше плавал по тези места, но се държеше много гордо, не искаше да приеме съвет от никого и вършеше всичко на своя глава. След два дни лошо време задуха благоприятен вятър и капитанът, смятайки, че сме по-далеч от сушата, отколкото бяхме в действителност, заповяда да вдигнем ветрилата и да плаваме през цялата нощ. Час и половина преди да се разсъмне нашият кораб заседна на брега на Северна Африка, на четири левги южно от нос Еспартел. Тогава капитанът, който остана много изненадан, се обърна към нас и каза:

— Моля ви, простете ми. Това е само моя вина и ничия друга.

Моряците го попитаха дали да отрежат главната мачта.

— Не — отвърна капитанът, — ще спуснем лодката.

Но един от екипажа изтича бързо при него и извика:

— Сър, корабът е пълен с вода!

— Е — отвърна капитанът, — тогава отрежете главната мачта и я хвърлете през борда.

Направихме това с най-голяма бързина, но внезапно кърмата се разцепи така, че никой не можеше да остане там — всички побягнаха към предната мачта и се покатериха по реите. Виждайки, че смъртта бързо се приближава към нас (всичко се случи тъй внезапно, че не можахме да направим сал, както бяхме решили), ние се оставихме на божията милост и със свити сърца запяхме тъжната мелодия на дванадесетия псалом: „Помогни, господи, на добри и набожни хора и т.н.“ Обаче преди да завършим четвъртия стих, морските вълни спряха дъха на повечето от нас, тъй като предната мачта, натежала от толкова хора и блъскана от развълнуваното море, се пречупи и падна във водата, при което 38 души се удавиха. Само 12 се спасиха по божия милост — едни с плуване, други, като се държаха за сандъци — и достигнаха до брега, който беше на четвърт миля от останките на кораба. Никой от офицерите не се спаси — доплуваха до сушата само моряци и един дърводелец.

Щом излязохме на брега, ние, дванадесетте, които господ бе спасил от страшната опасност на бурното море, паднахме на колене и благодарихме на бога за неговата милосърдна добрина. След като свършихме молитвата си, почнахме да се съвещаваме накъде да тръгнем, тъй като бяхме попаднали на едно пусто място. Вървяхме цял ден до вечерта ту в една посока, ту в друга, но не можахме да открием никакви хора. Единствено видяхме диви зверове и места, където някога е имало къщи, които очевидно са били изгорени от португалците. Затова, когато привечер попаднахме на едни маслинови горички, ние се покатерихме на дърветата и насядахме по клоните, за да се запазим от лъвовете и другите диви зверове.

На следния ден вървяхме до три часа следобед без храна, като само пиехме вода и гризехме корени на диви финикови палми. Най-после, след като прехвърлихме една планина, съзряхме нос Еспартел; по него се ориентирахме донякъде и знаехме накъде да се насочим. Стигнахме до един жив плет, направен от високи тръстики, и като погледнахме дебнешком над него, видяхме множество хора — около пет хиляди души, — които се биеха с пушки и други оръжия. След като се посъветвахме помежду си какво да правим, решихме да се предадем, понеже нямахме никакви оръжия. Станахме и тръгнахме към тях. Щом ни зърнаха, стотина души от тях веднага се затичаха към нас с копия в ръце, като че ли искаха да ни прободат. Обаче когато стигнаха до нас, те само ни заудряха с дръжките на копията си и казаха, че сме испанци. Казвахме им, че сме англичани, но те не искаха да ни вярват. След малко, когато битката свърши и почна да се свечерява, капитанът на маврите, петдесет и шест годишен мъж, също дойде при нас и чрез своя преводач, който говореше италиански, ни попита кои сме и откъде идваме. Един от нашата дружина, Томас Хенмър, който можеше да говори италиански, му обясни, че сме моряци от търговски кораб, и му разказа как за голямо наше нещастие корабът ни и стоките са потънали в морето и повечето хора от екипажа ни са загинали. Но лишен от всяка човечност и благородство, капитанът заповяда на хората си да ни съблекат дрехите и да ни оставят по ризи, за да видят какви пари и скъпоценности носим по себе си. Намериха злато и перли на стойност общо около двеста лири, които прибраха и после ни върнаха някои дрехи, а за да подкрепим силите си, ни дадоха само хляб и вода. На следната сутрин ни заведоха долу на брега, на мястото, където бе изхвърлен нашият кораб, което беше на шестнадесет мили оттам. По пътя те се отнасяха към нас като към роби — караха ни да носим вещите им, макар че бяхме съвсем изтощени, и ни заплашваха с бой, ако не вървим толкова бързо, колкото тях. Питахме ги защо се държат така с нас и те ни отговориха, че сме техни пленници. Възразихме им, че сме техни приятели и че никога англичанин не е бил пленник на мароканския султан. Така стигнахме до морския бряг и останахме с тях седем дена там, докато те извадиха от кораба всички стоки, които можаха, и ги разделиха помежду си. След като изтекоха тези седем дни, капитанът им отдели двадесет души от хората си, добре въоръжени, да ни закарат във вътрешността на страната.

Тези войници ни предадоха на кадията, който ни разпита какви сме и ние му обяснихме как сме попаднали в страната. Той ни наруга и след това ни изпрати в една изоставена мина, където прекарахме седем дни. Докато лежахме затворени там, докараха още двадесет испанци и двадесет французи — испанците били пленени в битка на суша, а французите били изхвърлени от буря на брега в протока близо до нос Гато и след това пленени. Като изтекоха седем дена, дванадесетте англичани, двадесетте французи и двадесетте испанци бяхме поведени всички за Мароко^[1], пазени от деветстотин войници, конници и пешаци. След като пътувахме два дни, дойдохме до река Фез, където преспахме в шатри. На следния ден отидохме до един град, наречен Сале, и прекарахме нощта в шатри извън града. Оттам пътувахме почти сто мили, без да стигнем до град, но всяка вечер спирахме на такова място, където имаше вода — понякога течаща, понякога дъждовна. Така най-после се приближихме на три мили до град Мароко, където издигнахме шатрите. Там срещнахме един колар, който превозваше стока на английски търговци, и по него им изпратихме вест за положението си. На следния ден търговците изпратиха при нас един мавър, който ни донесе храна, тъй като бяхме много отпаднали и гладни, както и перо, мастило, хартия и едно писмо, в което казваха да им пишем кой кораб е потънал и колко и кои хора са останали живи.

Заедно с французите и испанците ние бяхме заведени пред султана като пленници с въжета около врата. Когато се явихме пред него, той заповяда да ни хвърлят в тъмница, където останахме петнадесет дни строго затворени. Накрай бяхме освободени от английските търговци, които направиха големи разходи за това: нашето освобождение им струваше 700 унции (в тази страна една унция е равна на два шилинга). Когато излязохме от затвора, ние останахме осем седмици при английските търговци и през това време благодарение на тяхната щедрост се облякохме добре. След осемдневно пътуване стигнахме в Санта Крус^[2], където се качихме на кораб за Англия. Двама от нашите хора умряха в страната от дизентерия — единият, на име Джордж Ханкок, когато ни затвориха за първи път в Мароко, а другият, на име Робърт Суонкън, бе ял корени и други вредни за здравето неща, за да утоли бесния си глад по време на пътуването ни, и тази неестествена храна, както и спането на студено в открито поле без шатри ускориха смъртта му. И тъй, поради безразсъдството на един некадърен капитан от петдесет души само десет останаха живи и след хиляди изпитания се завърнаха у дома си бедни, болни и изтощени:

Ричард Джонсън

Томас Хепмор

Уилям Уилямс, дърводелец

Джон Силвестър

Джон Дъръм

Томас Хуайтинг

Ейбрахъм Рауз

Уилям Чърч

Джон Матюз

Джон Фокс