Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (33)

XXXIII

Второто пътуване на капитан Мартин Фробишър, извършено в западните и северозападните области през годината 1577, с описание на страната и хората

На Петдесетница, 26 май 1577 г., капитан Фробишър отплава от Блакуол с един от корабите на кралицата, наречен „Ейд“ (сто и осемдесет тона), и два малки барка, единия наречен „Габриел“ и другия „Майкъл“. Той беше придружен от 180 души офицери, войници и моряци, и добре снабден с хранителни припаси за половин година. Това беше второто му пътуване, предприето за да открие нов път за Китай, до който се предполагаше, че може да се достигне, като се заобиколи северната и северозападната част на Америка. Така нашите търговци биха могли да отиват и да се връщат със стоки от най-северните части на Европа до източните брегове на Азия и то за много по-кратко време, поради което този път ще бъде от по-голяма полза и по-удобен за тях и ще им донесе по-големи печалби.

Носени от хладен вятър, ние пристигнахме на 7 юни до Оркадите или както народът ги нарича Оркнейски острови, където се снабдихме с прясна вода. Докато се занимавахме с тази работа, нашият адмирал разреши на офицерите и войниците да слязат на брега, за да се поразтъпчат. Щом стъпихме на сушата, местните хора изскочиха от бедните си хижи и с писъци вдигнаха тревога, за да известят на съседите си, че са нападнати от неприятели, но с кротки увещания ние ги накарахме да се върнат по домовете си. Изглежда, че те бяха наплашени поради чести нападения на пирати. Къщите им са съвсем просто построени от кръгли речни камъни; нямат комини и палят огън в средата на хижата. Стопанинът, жена му, децата му и другите членове на семейството ядат и спят на единия край на къщата, а добитъка държат на другия край. Живеят диво и скотски. Понеже нямат дърва, горят торф и сух кравешки тор. Сеят жито, ечемик и овес, с които плащат на княза си наем за земята и по този начин издържат него и семейството му. Ловят големи количества риба, която сушат на вятър и слънце. Готвят храната си много мръсно и я ядат без сол. Тяхната вяра и черква са подобни на тези на шотландците.

Отплавахме оттам на 8 юни и продължихме пътуването си до 4 юли. През всичкото това време нямахме нощ, но това не представляваше някакво неудобство и не беше пречка, когато ни се дощеше да четем книги и да се забавляваме по друг начин, за да убием времето. По онези места тази благоприятна дневна светлина трае по-малко от шест седмици, докато слънцето е близо до Тропика на рака.

Срещнахме големи ледени планини, половин миля дълги — някои по-големи, други по-малки — които се издигаха 30–40 фадъма над водата и които, както предполагахме, опираха здраво на дъното на морето. На това място с нашия лот едва можехме да измерим дълбочината.

Тук вместо приятните благоухания на ароматни смоли и сладките песни на пойните птички, които се разнасят в по-умерените пояси, ние вкусвахме през месеците юни и юли бурните пориви на северния вятър, размесени със сняг и град не по-малко силни, отколкото през най-лютата нашенска зима. Каква внезапна промяна!

Целият този бряг е обграден с лед като с някакво непрекъснато укрепление и така защищава страната, защото онези, които биха се опитали да слязат на сушата, биха се изложили на голяма опасност. Три дни наред нашият адмирал се опитва да слезе на брега с корабната лодка въпреки голямата опасност, но не успя и най-после се отказа от намерението си. По целия бряг се издигат високи планини, покрити със сняг. Плавахме четири дена край тази земя и никъде не видяхме човешки жилища. Малки птички долетяха до нашия кораб, което ни накара да смятаме, че във вътрешността на страната климатът е по-поносим и подходящ за живот, отколкото изглежда откъм морето.

На 16 юли достигнахме до земя. Между два острова има широк проход или проток, наречен Фробишъров проток, по името на нашия адмирал, който пръв го откри.

Докато той разглеждаше страната близо до брега, някои от местните хора се показаха, като подскачаха и танцуваха, надавайки странни писъци и викове, което предизвика възхищение у нашите хора. Понеже нашият адмирал желаеше да ги примами с честни средства да се приближат до него, той заповяда да им се подадат ножове и други неща, но те отказваха да вземат каквото и да е от ръцете ни. Само когато сложихме предметите на земята и се отдалечихме, те дойдоха да ги вземат, като оставиха свои вещи в замяна. Най-после двама от тях оставиха оръжията си и се приближиха към адмирала и капитана, които също оставиха оръжието си, и като заповядаха на войниците да стоят настрана, сами отидоха при двамата туземци. След като се поздравиха мълчаливо и известно време си правеха знаци като глухонеми, адмиралът и капитанът се опитаха да ги хванат, но туземците се измъкнаха и побягнаха към лъковете и стрелите си. След това се върнаха и се нахвърлиха яростно върху нас (без да обръщат внимание на събралите се недалеч наши войници, които бяха готови да се отбраняват) и със стрелите си раниха неколцина от нашите хора. Ние успяхме да уловим единия, но другият избяга. На следния ден, 19 юли, нашият адмирал се завърна на кораба и каза, че според него тези голи планини вероятно крият в недрата си големи богатства; всички много се зарадваха на думите му.

Четири дни след като бяхме спрели на входа на протока, северозападният вятър разпръсна леда в морето и ни отвори широк път. Навлязохме в протока и нашият адмирал с голямо старание търси и най-после намери един хубав залив за кораба и барковете. Хвърлихме котва на това място, което представляваше сигурно убежище; там обаче един от нашите хора се помина скоропостижно.

След като пуснахме котва, нашият адмирал и толкова хора колкото можеха да се отделят от корабите тръгнаха под строй из страната, като най-напред по негово нареждане всички едногласно благодарихме на бога за благополучното пристигане. След това той заповяда да се молим, щото негово божествено величество да благоволи да дари дълголетие на нашата кралица, от чието име той и цялата ни дружина завладявахме страната. Най-после каза, че чрез нашата християнска грижа и усърдие този варварски народ, живеещ в езичество и безбожие, ще може да бъде обърнат в правата вяра, така че да познае надеждата за спасение в Христа, изкупителя на нашите грехове.

С развято знаме ние марширувахме навътре из страната толкова, колкото сметнахме за нужно, като от време на време трупахме камъни по високите хълмове и по други места, за да означим, че те са английско владение и да посочим на онези, които може един ден да пристигнат след нас, че страната е вече завладяна от името на друг владетел от тези, които първи са я открили. Скалите на тези земи, вероятно свързани с Америка, святкат и блестят на слънцето като злато; също така лъщи и пясъкът на дъното на бистрата вода, обаче това потвърждава старата поговорка: не всичко, което блести, е злато.

На западния бряг видяхме да се носи по водата една мъртва риба, която имаше на главата си прав спираловиден рог, дълъг два ярда без два инча. Тъй като беше отчупен от края, можеше да се види, че рогът е кух и когато някои от нашите моряци мушкали в кухината паяци, те веднага умирали; аз лично не видях тези опити. По това свойство ние предположихме, че тази риба е морски еднорог^[1].

След като нашият адмирал откри такова количество предполагаема златна руда, каквото го задоволи, той се завърна на „Майкъл“. Плавайки покрай западния бряг, недалеч от мястото, където бяха закотвени корабите, той откри един удобен залив и влизайки в него, за да измери дълбочината на водата, забеляза при входа му две палатки от тюленови кожи, към които се отправи, придружен от неколцина моряци. Щом видяха чужденци, туземците побягнаха в планината. Нашите хора влязоха в палатките и оставиха там някои дреболии — цветни стъкла, звънчета, ножове и други подобни — и се върнаха обратно, без да вземат нищо освен едно куче. Те също оставиха в палатките едно писмо, перо, мастило и хартия, за да могат нашите хора, които адмиралът бе изгубил предната година (ако някой от тях е останал жив), да бъдат известени за нашето идване.

Когато се върнахме пак на мястото, където се намираха преди техните палатки, видяхме, че те ги бяха преместили по-далеч в залива или протока, откъдето, ако бъдат подгонени по суша, ще могат да избягат с лодките си по морето. Ние се разделихме на две групи и заобикаляйки планината, внезапно ги открихме на сушата. Щом ни зърнаха, те незабавно хукнаха към лодките си, като от бързане мнозина от тях не си взеха дори гребла. Отправиха се навътре в залива, където нашите две лодки ги пресрещнаха и ги принудиха да слязат на брега. Те толкова бързо гребат, че ако всички имаха гребла, щяхме само да си губим времето да ги гоним.

Когато слязоха на брега, те яростно нападнаха нашите хора с лъкове и стрели. Нашите обаче раниха трима от тях със стрели. Отчаяни, ранените туземци скочиха от скалите в морето и се удавиха. Хванахме две жени, които не можеха да избягат заедно с мъжете, едната защото беше много стара, а другата защото носеше малко дете в ръце. Някои от нашите моряци, които предполагаха, че старата клетница е дявол или вещица, събуха ботушите й от еленова кожа, за да видят дали има разцепени копита. Понеже беше много грозна и уродлива, пуснаха я да си върви, а младата жена и детето отведохме. Това място нарекохме Кървав нос.

Като разбрахме колко свирепи и жестоки са туземците, ние решихме въпреки нежеланието си да бъдем и ние малко жестоки: върнахме се в палатките им и ги разграбихме. Там намерихме една стара риза, един жакет, един колан, а също и обущата на нашите хора, които бяхме изгубили предната година.

Богатството на тамошните хора не се състои от злато, сребро и скъпоценни предмети, а от палатки и лодки, направени от еленови или тюленови кожи, и кучета, които приличат на вълци. Тези хора са едри и добре сложени. Цветът на лицето им е доста подобен на цвета на изгорелите от слънце лица на нашите селяни, които си изкарват хляба, като постоянно работят на открито.

Носят доста дълги коси, много рошави и отрязани отпред с камък или нож. Жените носят дълги коси, сплетени на две плитки, които висят от двете страни на лицето, а останалата част от косата е събрана на кок. Някои жени си издраскват лицата, брадичките, бузите, челата, китките на ръцете и в драскотините слагат тъмносиня боя, която не се изличава.

Всичката си храна — месо, риба, птици — ядат сурова или сварена слабо в кръвта на животното и малко вода. Понеже им липсва вода, те смучат твърд лед с такова удоволствие, с каквото ние смучим кристална захар.

Когато се намират на места, където няма храна, те скубят каквато трева расте там и я ядат не по човешки като салата, за да възбудят апетита си, а като животни, по необходимост, без да я мият или да прибавят сол или растително масло. Не употребяват нито маси, нито столове, нито покривки за приличие. Когато пръстите или ножовете им са окървавени, те ги изчистват като ги облизват с език; по този начин са сигурни, че не са загубили нищо от храната си.

Те държат кучета, доста подобни на нашите вълци, които, както ни обясни със знаци нашият пленник, те впрягат в шейни, както ние впрягаме волове или коне, и превозват имуществото си по леда или снега от едно място на друго. А когато тези кучета не могат да бъдат използвани за тази цел или пък когато поради липса на други храни настъпи глад, хората убиват кучетата и ги изяждат.

Те се обличат с кожите на убитите от тях животни, като ги съшиват със сухожилията им.

Обуват се в кожени панталони с космите от вътрешната страна, а особено жените слагат по два-три чифта панталони едни върху други. В тези панталони те слагат ножове, игли и други необходими неща, които носят със себе си.

Обработват кожите си така, че те стават меки и гъвкави и запазват космите си. В студено време и през зимата обличат кожените си дрехи с космите отвътре, а през лятото с космите навън. Друго облекло нямат.

Животните, рибите и птиците, които убиват, те използват за храна, питие, палатки, постелки, завивки, дрехи, панталони, обувки, конци, ветрила за лодките и много други необходими неща, от които се нуждаят, и това представлява цялото им богатство.

Живеят в палатки от тюленови кожи, опънати върху четири здраво забити чамови греди. Кожите са зашити една за друга със сухожилия и прикрепени за дървения скелет така, че входът на палатката е винаги обърнат на юг или срещу слънцето.

Имат два вида копия: едните с много костени куки отпред и по средата; те приличат на нашите шишове за печене, но са малко по-дълги. Издялват ги много лесно от дърво. Другият вид копия, които са по-големи, имат костен връх, изострен от двете страни, и са доста подобни на рапира; мисля, че това е най-опасното им оръжие.

Лодките им, направени от кожи, опънати върху дървени ребра, изкусно свързани с кожени ремъци, са също два вида. Едни от тези лодки побират само един човек, който гребе с едно гребло.

Какво понятие имат за бога и какви идоли обожават, не разбрахме добре. По-склонен съм да смятам, че са човекоядци, т.е. че ядат и човешко месо. Каквото животно или риба да намерят мъртви, колкото и да са разложени и зловонни, те ги изяждат, както ги намерят, без да ги сготвят.

Бреговете от двете страни на протока са много високи, със скалисти планини, покрити с много сняг. Рядко се срещат малки полета, но без трева, освен една ниска тревица, приличаща на мъха, който расте по мочурливи почви, откъдето вадим торф. Няма никакви дървета. Накратко казано, в тази страна няма растения, чиито корени или плодове да могат да бъдат от полза и употреба за човека. Във всеки случай там се срещат голям брой елени, чиито кожи приличат на магарешки; главите и рогата им далеч надминават по дължина и ширина главите и рогата на елените в нашата част на света. Краката им са големи като на нашите волове — измерихме ги и се оказаха седем-осем инча широки. Има също мечки, които се хранят с риба, зайци, вълци и разни видове морски птици.

На 24 август, след като се бяхме вече снабдили с месо достатъчно за екипажите на трите кораба, макар и още да не бяхме задоволили ненаситното си желание да съберем повече познания за страната, хората и други неща, както смятахме по-рано, ние тръгнахме обратно. На 17 септември достигнахме Ландс Енд в Англия и оттам се отправихме за Милфорд Хейвън.

През цялото пътуване загубихме двама души — единият по божия воля умря от болест, а другият бе отнесен от една голяма вълна, която заля палубата.

Нашият адмирал наименова разни острови, планини, носове и заливи на имената на разни благородници и други свои приятели джентълмени както на единия бряг, така и на другия.