Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (35)

XXXV

Третото плаване на капитан Фробишър, който твърди, че е открил Китай през 1578 г.

Когато капитанът се завърна от второто си пътуване, веднага след пристигането си в Англия той с най-голяма бързина се отправи към двора, който тогава беше в Уиндзър, за да съобщи на нейно величество за своя голям успех при последното си плаване, за изобилието на златна руда и за други важни неща, които бе открил в тези северни области. Той бе сърдечно поздравен от много благородници за голямото си приключение и препоръчан на нейно величество, която го посрещна най-милостиво и му изказа благоволението си. Нейно величество също похвали и другите офицери, които го придружаваха, заради тяхната смелост, проявена в едно тъй опасно предприятие. Понеже сметна, че това последно пътуване увеличава вероятността да се открие златна руда и че има изгледи да се добият големи богатства и печалби, а също дава надежда да се открие нов път за Китай, нейно величество назначи специална комисия, която да проучи основно въпроса. Членовете на комисията, след като достатъчно проверяваха и изпитваха рудата, докладваха на нейно величество, че работата е сериозна. Тогава се реши да се подготвят кораби и всички други необходими неща, защото се направи сигурна сметка, че печалбата от разработката на вече откритите залежи най-малко ще компенсират разноските на експедицията. Намери се за нужно за по-доброто пазене на новооткритите области, както и за по-нататъшното проучване на вътрешността и тайните на тези земи, а така също и за по-нататъшното издирване на пътя за Китай, да се оставят там на гарнизон известен брой избрани войници. Тогава беше сглобено изкусно едно хитроумно измислено дървено укрепление и натоварено на части на корабите. По този начин войниците, които трябваше да презимуват там и да прекарат цяла година, щяха да бъдат предпазени от снега и студа, а същевременно и защитени от нападенията на тамошните жители. Множество смели млади джентълмени сами предложиха да участвуват в това голямо приключение. Общият брой на онези, които трябваше да заминат, беше сто души: 40 души трябваше да бъдат моряци, които да обслужват корабите; 30 рудничари — да добиват златната руда, която ще бъде натоварена следната година; 30 войници, които да пазят останалите, като в това число влизаха и офицерите, златотърсачите, хлебарите, дърводелците и всички други необходими хора. След като бяха снабдени с всичко, което им бе нужно, 15 кораба бяха готови да отплават. От тях 12 трябваше да се върнат със своя товар от златна руда в края на лятото, а останалите 3 щяха да останат там, за да бъдат използвани от капитаните, които ще живеят там цялата година. Адмиралът и всички капитани дойдоха в двора, който тогава пребиваваше в Гринуич, за да се сбогуват с нейно величество. Тя им оказа милостиво благоволение и ги насърчи в тяхното предприятие. Освен другите хубави подаръци и големи обещания тя даде на адмирала една хубава златна верижка. Останалите капитани й целунаха ръка, сбогуваха се и всеки се отправи към поста си.

Заминахме от Харидж на 31 май. Плавайки на запад край южния английски бряг, най-после на 6 юни достигнахме ирландския бряг при нос Клир. Тук подгонихме един малък барк, смятайки го за пиратски кораб, но се оказа, че горките хора са от Бристол: нападнал ги френски кораб, французите ги ограбили и избили мнозина от тях, а останалите така тежко наранили, че те вероятно щяха да загинат в морето. Нашият адмирал, който добре разбира дълга си като войник и англичанин и знае какво значи да изпаднеш в беда, когато плаваш по море, помогна на тези ранени хора, като им раздаде мехлеми да лекуват раните си, както и храна и питие, за да облекчат изтерзаните си сърца.

Плавахме около четиринадесет дена, без да видим земя или живо същество, освен някои птици като буревестници, чайки и други.

На 20 юни в два часа през нощта адмиралът забеляза земя и разбра, че това е Западна Фризландия^[1]. Той и другите офицери слязоха на брега. Те бяха първите християни, за които със сигурност знаем, че са стъпили на тази земя. Затова адмиралът я провъзгласи за владение на нашата господарка, нейно величество английската кралица. Той откри също и един удобен залив за корабите, където видяхме няколко малки лодки на местните жители.

Щом видяха, че се приближаваме, тези прости и диви хора се изплашиха и избягаха. Оставиха в палатките си всичкото си имущество и между другите неща ние намерихме едно сандъче с малки гвоздеи, от което разбрахме, че са търгували с някои цивилизовани хора.

Нашите хора отведоха само две от кучетата им, като оставиха в замяна звънчета, огледалца и други дреболии от нашата страна. Тази земя несъмнено дава голяма надежда, че ако се проучи добре, в нея може да се открият огромни богатства.

Излезе силен попътен вятър и на 23 юни ние отплавахме оттам към Фробишъровия проток. След това се насочихме на юг към морето, защото на север от брега срещнахме много плаващи ледени блокове.

В понеделник, последния ден на юли, „Саламандър“ случайно заби целия си нос в един голям кит. Ударът беше толкова силен, че корабът спря и не можеше да мръдне нито напред, нито назад. Китът нададе силен и грозен рев, хвърли се нагоре с цялото си тяло и, размахвайки опашка, се гмурна в дълбочините. Два дни по-късно видяхме един голям мъртъв кит да се носи по водата.

Много пъти бяхме спирани от плаващи ледове и се блъскахме в тях като в огромни планини. Щом някои кораби от флотилията намереха свободно от ледове място, навлизаха в него и минаваха през най-страшни опасности — истинско чудо беше, че можеха да се отърват благополучно. Два от корабите, „Джудит“ и „Майкъл“, изчезнаха и ние предположихме, че са потънали, тъй като не чухме нищо за тях цели двадесет дена. Стотонният барк „Денис“, както търсеше проход между ледовете, бе така силно ударен от една ледена планина, че потъна пред очите на моряците от цялата флотилия. „Денис“ сигнализира, че е в опасност, като даде изстрел с едно голямо оръдие. От всички кораби с готовност му се притекоха на помощ. Така че целият екипаж бе спасен с лодки. С този кораб обаче потъна част от къщата, която трябваше да бъде построена за онези, които щяха да презимуват там.

Внезапно от югоизток излезе страшна буря. Вятърът духаше от морето право към протока и носеше зад нас ледени блокове, събрани от цялото крайбрежие, и по този начин ни препречваше пътя към откритото море. Понеже бяхме заградени с опасности от всички страни, някои кораби, които можаха да намерят места с по-малко ледове и свободно пространство за движение, свиха ветрила и се оставиха да ги носят вълните. Някои други се привързаха за големи острови от плаващ лед или хвърлиха котва край тях, като заставаха на подветрената страна, смятайки, че по този начин ще бъдат по-защитени от страхотните ветрове и от опасността от по-малките бързо носещи се ледени блокове. Други пък бяха така плътно обкръжени от безброй ледени планини и острови, че бяха принудени да се оставят на благоволението на безжалостната стихия, като използваха стари въжета, дюшеци, мачти, дъски и други подобни, които те провисваха от бордовете на кораба, за да се защищават от страховитото люшкане и да омекотяват ударите на леда.

Угодно бе богу да ни изпрати на следния ден по-благоприятен вятър от запад-северозапад, който не само разпръсна и отнесе леда пред нас, но и ни даде и повече свободно пространство в морето, така че за голяма наша утеха флотилията можа да се събере и корабите да си помагат един на друг — било за да поправят ударените корпуси, било да сменят пречупените топмачти, било да оправят ветрилата и въжата. Сега цялата флотилия се отправи към морето с намерение да остане там, докато слънцето разтопи ледовете или силата на вятъра ги разпръсне; и понеже бяхме доста далеч от брега, корабите свиха ветрила и останаха на дрейф.

На 10 юли, понеже времето продължаваше да е тъмно и мрачно, някои кораби се заблудиха в мъглата и се откъснаха от адмиралския кораб и останалата част от флотилията. Те плаваха ту в една посока, ту в друга, понеже сами не знаеха дали ще бъде най-добре да търсят флотилията, като се върнат назад в морето през големия брой плаващи ледове или да следват един несигурен курс през онези води, които те не знаеха дали са открито море, залив или проток, или пък да плават край брега, където поради тъмните мъгли не можеха да забележат опасностите.

Вицеадмиралът капитан Йорк, понеже беше загубил от очи флотилията, се върна обратно към морето, следван от още два други кораба.

Капитанът на „Ан Франсис“ също реши да се отправи към морето, докато се оправи времето, за да може да определи местоположението си по слънцето. С невероятни усилия и рискове той излезе от това опасно място и се озова в открито море, но поради непрекъснатата мъгла и борбата с ледовете моряците така се измъчиха и отчаяха, че много пъти бяха готови да скочат на някой плаващ леден остров, за да избягнат непосредствената опасност, с надежда да продължат живота си макар и само за кратко време, отколкото да потънат заедно с кораба.

Някои се надяваха да се спасят, като възседнат празни сандъци, други бяха решени да съединят с въжета капаците на люковете и да се привържат здраво за тях заедно с вещите си и така да бъдат изтеглени на брега с корабната лодка, която иначе не би могла да побере и половината от екипажа. Но дори ако по този начин пристигнеха благополучно на сушата, те щяха да загинат от липса на храна или пък щяха да бъдат изядени от изгладнелите местни кръвопийци и човекоядци.

Останалата част от флотилията, следвайки курса, установен от адмирала, който избираше пътя, навлезе на повече от шестдесет левги навътре в този предполагаем и съмнителен проток, като от дясната й страна се простираше непрекъсната суша, а пред нея беше открито море.

Адмиралът може би още отначало бе открил грешката си и знаеше, че това не е старият проток, но все пак постоянно убеждаваше всички, че държим верен курс и се намираме в познатия проток. Аз по-скоро предполагам, че той се преструваше, за да накара флотилията да го следва, та да може по-добре да разгледа тия места. И някои от екипажа казаха, че той сам по-късно признал, че ако не било заради възложената му задача и заради грижата му за флотилията, той искал и можел да мине в Южното море, за да разсее всяко съмнение относно пътя, който търсехме за богатата страна Китай.

Доста дълго време вече корабът „Ан Франсис“, останал сам, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от Куинс Форланд, без да може да влезе в някой залив поради леда, макар че многократно се опитваше да стори това — ледените блокове затваряха пътя му и не го допущаха до залива. След като от двадесет дена не бяха виждали флотилията поради гъстите мъгли, които ги бяха отделили от другите кораби в дълбокия залив, който погрешно мислеха за проток, на 23 юли моряците на „Ан Франсис“ успяха да стигнат с големи усилия едно място в протока, наречено нос Хатон, където срещнаха седем кораба от флотилията.

Когато ни срещнаха, те поздравиха адмирала по морския обичай, като дадоха един залп с всичките си оръдия. Другите кораби, също изразиха радостта си, като дадоха оглушителни залпове.

На 27 юли корабът от Бриджуотър се откъсна от ледовете и се присъедини към флотилията. Моряците ни разказаха за чудните си приключения и опасностите, които са преживели. Корабът им толкова пропущал вода, че непременно трябвало да намерят защитен залив, където да го поправят; носът на кораба им действително беше тъй разбит от ледените блокове, че те с големи усилия успяваха да задържат кораба над водата. За по-малко от половин вахта, т.е. само за два часа, казваха те, трябвало да правят по петстотин изпомпвания. Моряците им бяха толкова капнали от умора от непрекъснатото помпане и от прекараните опасности, че молеха за помощ от другите кораби. Освен това те съобщиха, че на мястото, където са били, морето било пълно с ледени блокове и крайно опасно за плаване, а самият проток бил изцяло замръзнал, така че да се достигне до протока Каунтис ъф Уорик, където бяха хвърлили котва нашите кораби, било най-невъзможното нещо на света.

Някои от нашите хора почнаха да говорят тайно помежду си срещу упоритостта на нашия адмирал. Някои настояваха да намерим наблизо залив, за да си отпочинем известно време и да поправим разбитите си кораби, докато северният и северозападният вятър разпръснат ледените блокове, така че морето да стане свободно за плаване. Някои други пък се забравиха дотам, че почнаха да говорят бунтовнически, като казваха, че им е все едно дали ще бъдат обесени, когато се приберат в Англия, или ще загинат всред ледовете.

Адмиралът, който главно мислеше да постигне целта, която си бе поставил, и имайки предвид краткото време, което му оставаше, за да натовари с руда такъв голям брой кораби, реши да отплава и да се върне отново в залива или да загине при този отчаян опит.

Със своята лодка той се опитваше да мине между островите, като че ли уж търси удобен залив, а всъщност мислеше само дали може да открие някаква руда по тези места.

Междувременно, докато флотилията стоеше на едно място близо до подветрения бряг и разколебаните екипажи не знаеха какво да правят, внезапно от изток-югоизток ни връхлетя ужасна буря и ледове почнаха заплашително да се събират около нас.

При тази буря, която се разрази на 26 юли, настъпи страшно остър студ и заваля такъв гъст сняг, че нито можехме да се виждаме един-друг, нито можехме да отворим очи да оправяме въжата и ветрилата. Върху люковете се натрупа половин фут сняг, който така измокри дрехите на нещастните моряци, че дори онези, които имаха по няколко ката дрехи, бяха измокрени до кости. Поради мокротата и студа, както и поради преумората от борбата с ледовете мнозина от екипажа се разболяха. Това още повече обезсърчи някои от тези окаяни хора, които никога преди не бяха преживявали подобно нещо. Всички се убедиха, че щом през лятото има такова време, зимата там сигурно ще бъде страхотна.

Адмиралът, въпреки голямата буря, щом зърнеше и най-малкото свободно пространство вода, влизаше в него през някой отвор между ледовете и излизаше през друг и сам така храбро избираше пътя, че принуди флотилията да го следва. Най-после с невероятни усилия, избягвайки хиляди опасности, той премина през ледовете и след многобройни безуспешни опити на 31 юли се върна в тъй дълго желания залив, където хвърли котва.

Когато пристигнахме там, с учудване и голяма радост видяхме два кораба, закотвени в залива — „Майкъл“ и малкия барк „Габриел“, които отдавна се бяха изгубили и нямаше никаква вест от тях.

Мистър Уолфол, един учен човек, назначен от Съвета на нейно величество за свещеник и проповедник на флотилията, държа една хубава проповед и призова всички ни да бъдем особено благодарни на бога за странното и чудесно избавление. Този мистър Уолфол, макар да бе устроил добре живота си в своя край и да имаше голям доход, добра и почтена съпруга и много послушни деца, не се отказа да участвува в това трудно пътешествие, защото единствената му грижа бе да спасява души и ако е възможно да покръсти тези езичници.

Веднага щом слязохме на брега, адмиралът свика всички капитани на съвет.

Всички екипажи бяха събрани, хранителните запаси и други необходими неща прегледани и преброени и всеки бе натоварен със задача според чина и службата си. На рудничарите бе посочено къде да работят, а моряците се заловиха да разтоварват корабите.

Междувременно капитаните се заловиха да търсят нови залежи, а златарите да опитват рудата.

На 9 август адмиралът започна да обмисля как да издигне укреплението за онези, които трябваше да останат тук през цялата година. Само източната и южната част на сградата бяха пристигнали и те не бяха цели и в добро състояние: много греди и дъски бяха използвани, за да предпазят корабите от блъскащите ги ледове и бяха изпотрошени. След като всичко бе прегледано и се направи точна сметка, оказа се, че няма достатъчно питие и гориво за отопление за сто души — това бе броят на хората, които бе замислено да останат тук, — тъй като най-големите запаси бяха в корабите, които още не бяха пристигнали. Виждайки колко недостатъчни бяха необходимите за презимуване неща, капитан Фентън предложи да остане там, но само с 60 души. Тогава повикаха дърводелците и зидарите и ги запитаха колко време ще им трябва да издигнат една сграда за шестдесет души. Те казаха, че ако има достатъчно материал, ще им трябват осем-девет седмици, а на това място можеше да се остане само още двадесет и шест дена. Затова адмиралът и неговият съвет се съгласиха и решиха тази година да не се строи дървена сграда.

На 13 август зидарите завършиха една къща, която капитан Фелтън заповяда да се построи от камък и вар на остров Каунтис ъф Уорик, с цел да се види дали ще устои до идната година или снегът ще я затрупа и студът ще я разруши, или местните хора ще я разтурят. И за да могат тези оскотени и нецивилизовани хора да бъдат по-предразположени към нас при следващото ни идване, в къщата оставихме различни предмети, които носехме от Англия, като звънчета и ножове, на които те особено се радват — ножовете, защото им са полезни, а звънчетата, защото им доставят голямо удоволствие. Оставихме също и оловни фигурки, представляващи мъже, жени и конници, огледалца, свирки и пищялки. Направихме вътре и една печка, върху която поставихме печен хляб, за да го видят и опитат.

Заровихме в земята дървения материал за нашето бъдещо укрепление и също посяхме грах, жито и други семена, за да проверим идната година плодородието на почвата.

Когато флотилията беше почти готова да бъде натоварена, адмиралът събра всички капитани и офицери на съвет и им каза, че много желае да се опита да направи още някое откритие и че с божия помощ той не само ще се върне с кораби, натоварени с руда, но възнамерява да донесе и доказателства, че е открил още една част от страната. Капитаните бяха доволни и съгласни да предприемат това плаване, както би разпоредил и заповядал адмиралът, обаче след дълги разисквания се разбра, че новото пътуване е съвършено невъзможно, най-вече поради мрачните мъгли, постоянните снеговалежи и бурните ветрове, които непрекъснато измъчваха хората. Освен това с всеки изминат ден времето се влошаваше и това беше убедителен довод, че зимата наближава. От друга страна, на всички кораби питейната вода беше недостатъчна, тъй като бъчвите бяха доста повредени и пропущаха. И при все това, въпреки всички изтъкнати доводи, адмиралът сам се качи на една лодка и по̀ на север в протока откри, че при протока Бер и остров Хол няма непрекъсната суша, както се предполагаше най-напред, а отделни острови, които образуваха нещо като архипелаг; събра и други сведения, които запази в тайна и се върна при флотилията.

На последния ден на август флотилията напусна протока Каунтис, с изключение на „Джудит“ и „Ан Франсис“, които останаха, за да се снабдят с прясна вода и потеглиха на следния ден.

Благодарение на бога, флотилията се завърна в Англия към 1 октомври — едни кораби в едни пристанища, други кораби в други.

По време на цялото плаване във флотилията умряха всичко не повече от четиридесет души — брой не много голям, като се имат предвид всички опасности на пътуването.